Карън Робърдс
Правосъдие (14)

Глава 14

Джес беше все още в шок, когато седна до голямата овална маса в конферентна зала 6А петнайсет минути по-късно. Залата беше ъглова, слънчева и светла, щорите бяха вдигнати и се разкриваше зашеметяваща гледка към „Масачузетс Авеню“. Групата се състоеше от Пиърс, Джес, Хейли и Андрю, а пространството беше едва ли не смешно голямо за тях четиримата. Луксът на конферентната зала я очароваше. Съзнанието, че вече е част от тази елитна група, я очароваше още повече. След като в началото на срещата обяви, че Джес вече е постоянен член на екипа, изявление, което не бе изненада за никого, Пиърс остана прав и продължи да говори. Джес правеше всичко възможно да показва огромен интерес, докато той пишеше на дъската. Нахвърляше предстоящите задачи, подреждаше ги по приоритет, определяше кой какво ще върши така, че работата на екипа да върви гладко и за да „забием харпуна в друг кит“. Макар да се опитваше да се съсредоточи, Джес откри, че не може напълно да се концентрира върху думите на Пиърс, и мълчешком се прокле за това. Не можеше да престане да мисли за това, как онази жена беше изчезнала пред очите й. Просто така.

След като жената беше изчезнала, Джес се бе втурнала зад бюрото, за да види дали не е припаднала и не лежи на пода. После бе докоснала щорите, стъклото и дори беше погледнала през прозореца, за да се увери, че жената не е паднала на тротоара и не бе намерила смъртта си. После бе претърсила с поглед офиса. Заключението беше, че човек просто нямаше къде да се скрие.

Или жената беше там и после бе изчезнала, или зрението на Джес й правеше номера и жената никога не е била там.

Дали видяното от нея не беше игра на светлината? Странна сянка? Халюцинация, причинена от постоянното главоболие? Беше се ударила здравата снощи, нали?

На вратата се почука и тя се върна към настоящето. Вдигна поглед точно навреме, за да види как вратата се отваря и в залата влиза Марк.

Премигна изненадано. Той не я удостои с нещо повече от мимолетния поглед, с който удостои всички останали, което означаваше, че нейното присъствие му е известно. Щеше да бъде добре да я беше предупредил, че ще присъства и той.

— … по този случай с нас ще работи и консултант. — С широка усмивка, Пиърс подаде ръка на Марк. — Райън.

— Колинс.

Стиснаха си ръцете. Пиърс се обърна към останалите.

— Това е специалният агент Марк Райън. Той ще преглежда записите вместо нас. Тъй като процесът наближава, той ще работи тук, с нас, през последните няколко седмици. Разкритата от него информация може би ще се окаже достатъчна да оневини клиента ни. — Пиърс погледна Хейли. — Това е Хейли Кристофоли. — Марк заобиколи масата и й стисна ръката. Джес тъжно отбеляза, че тя гледа Марк с радостта на птица, която току-що е попаднала на неочаквано сочен червей. — Андрю Бриско. — Андрю не изглеждаше така очарован, когато двамата с Марк се здрависаха. — И Джесика Форд. Но мисля, че познаваш Джес.

— Срещали сме се — потвърди Марк. Джес му се усмихна кисело, когато си стиснаха ръцете.

— Форд? — Андрю смръщи вежди. — Да не си се омъжила снощи? Вчера фамилията ти беше Дийн.

— Очевидно не си чел вестниците тази сутрин. — Хейли измъкна изпод масата въпросната страница — вероятно от дипломатическото си куфарче — и я подаде на Андрю. Беше сгъната така, че двете снимки на Джес се виждаха ясно. Хейли изгледа Джес, а Андрю взе вестника. — Прекрасна маскировка, между другото — добави тя тихо и се подсмихна. После погледна Марк с очите си с цвят на кафе и запърха с мигли. Очите й изглеждаха удивително, подчертани от черната й коса, прибрана в дълга конска опашка, и блузата с цвят на морска пяна. По дяволите, тя цялата изглеждаше зашеметяващо. — Впечатлена съм, че си успял да доловиш всичката тази информация въпреки лошия запис и многото шум, образуващ заден фон на разговора. Нашите момчета не успяха нищо да чуят.

— Разполагам с по-добро оборудване — каза скромно Марк и й се усмихна. Джес много внимаваше лицето й да не изразява нищо, но не можеше да сбърка усмивката на Хейли. И тя беше преминала през същото.

Реакцията на Хейли само й напомни защо е по-добре без Марк в живота си.

— Добре, всеки знае какво трябва да прави. — Пиърс прекрати набързо срещата. — Джес, тази сутрин ти ще помагаш на Райън. Той ще те запознае с подробностите.

Марк изгледа Джес.

— Да се срещнем в десет във фоайето — каза. — Пред въртящата се врата. Устройва ли те?

Джес кимна. Какво друго можеше да направи? Появата на Марк бе нещо, което не бе очаквала, и се ужасяваше, че присъствието му в офиса може да се отрази отрицателно на мнението на Пиърс за способността й да се справя с работата. Не искаше да възрази и така да превърне присъствието на Марк в личен въпрос. Така само щеше да привлече вниманието към онова, което искаше да скрие.

— Чудесно. Не забравяйте, че на партито у мистър Дън в петък трябва да сте с официално облекло. Това означава смокинг, Андрю. Черен. С бяла риза и черна вратовръзка. Нищо спортно, както последния път. — Пиърс хвърли на Андрю предупредителен поглед. Андрю се усмихна. — Край на срещата. Захващайте се за работа. — Обърна се към Марк и подхвана тихо разговор. Очевидно не искаше никой да ги чуе.

— Мразя тези проклети партита — измърмори Андрю, когато всички тръгнаха заедно по коридора. От табелите на вратите Джес вече бе научила, че той е в офиса, съседен на нейния, а този на Хейли е съседен на неговия. Този на Пиърс беше първи в редицата, който, ако се съдеше по пространството между вратите, бе голям колкото техните три заедно. Което още веднъж доказваше, че рангът си има своите привилегии.

— А аз ги обожавам. — Хейли не си правеше труда да флиртува с Андрю. Тонът й бе равен.

— Още един пример за нашата несъвместимост. Господи, бях започнал вече да мисля, че сме изчерпали различията си.

— Ако чак толкова много мразиш партитата на мистър Дън, не ходи.

— Не бих ходил, но доколкото знам, те са задължителни.

— Задължителни? — намеси се Джес. Не знаеше нищо за тези партита. Ако бяха казали нещо по-рано на срещата, то тя го бе пропуснала.

— Трябва да отиде цялата фирма — обясни Андрю. — А това означава всички.

— Дори там, където беше преди, трябва да си получила покана. — Тонът на Хейли не оставяше съмнение по въпроса, какво мисли за третия етаж. Презрението се долавяше във всяка сричка.

Джес вече знаеше, че да покажеш слабост пред Хейли, беше все едно да хвърлиш стръв пред акула.

— Бях заета — сви рамене тя.

— Винаги сме заети. Работи или умри. — С тези думи, които далеч не бяха окуражаващи, Хейли вдигна ръка и се отдалечи.

— Хейли обича да се съревновава с другите. Не й позволявай да се захваща с теб. — Гримасата на Андрю можеше да мине и за извинителна.

Джес избра веселия тон.

— По-скоро лае, отколкото хапе, а?

— Не, хапе и ухапванията й наистина са лоши. Твърдо решена е да спечели. На всяка цена. Трябва да приемеш съперничеството. Всъщност, като видях лицето ти тази сутрин, реших, че ти е изиграла лоша шега.

— Лицето ми? — Джес се надяваше никой да не е забелязал. Но очевидно фон дьо тенът, пудрата и внимателно подредената коса не можеха да скрият много.

— Сякаш някой те е ударил здравата отстрани по главата.

Джес въздъхна и представи само версия на истината. Все пак, Андрю, тъй като не бе майка й, нито Марк, едва ли щеше да се заеме със защитата й.

— Снощи ме нападнаха.

— Нападнаха?

— Пред апартамента ми. Някакъв мъж ме сграбчи, удари ме по главата, после се изплаши от навременната поява на приятел и избяга. Надявах се синината да не се забелязва. Никой друг не е споменал за нея.

— Не исках аз да бъда нетактичният. Истината е, че останалите от екипа се интересуват само от себе си.

Думите му накараха Джес да се усмихне. После тя смени темата.

— Разкажи ми за партито. Къде ще бъде и кога?

— В петък. Ще присъстват основните ни клиенти. Всички се срещаме в осем часа в офиса и мистър Дън ни откарва с лимузината. Има много гости, както можеш да си представиш. И всичките първокласни, бейби. — Андрю й се усмихна. — Дяволски е скучно, но е първа класа. Събираме се три пъти в годината — в края на април, през август и през декември. През декември е най-голямото парти. Чакай само да го видиш. Коледа и Нова година, събрани в едно. — Стигнаха до офиса му и той каза: — Трябва да се захващам за работа. — Махна й с ръка и се скри вътре.

Джес остана сама. На шестия етаж работеха още два екипа по защитата, както и много от онези, които им помагаха, така че там винаги кипеше активност. И сега не беше по-различно. Хора бързаха срещу нея, разминаваха се, завиваха зад ъгъла. Млада жена, нарамила цял куп папки, се скри в светилището на Кристин, което бе в далечния край на коридора. Студенти по право, обучаващи се тук — познаваха се по младостта и дрехите им — бързаха от офис в офис. Униформен мъж от охраната буташе количка, натоварена със запечатани пакети, към товарния асансьор. Двойка в скъпи дрехи с колебливите изражения на нови клиенти вървеше към нея и четеше имената върху табелите. Беше заобиколена от хора, но когато се спря пред новия си офис с ръка на бравата, се чувстваше сама и изолирана. Установи, че идеята да влезе вътре не й харесва особено. Очевидно жената, която бе изчезнала, оказваше ефект върху нея.

Реши, че трябва да е смела, отвори вратата и влезе. Макар че стаята бе по-светла отпреди, което се дължеше на преместването на слънцето по небето и ярката светлина, процеждаща се през полуспуснатите щори, тя веднага протегна ръка към ключа и включи осветлението. Лампите премигнаха веднъж, два пъти. И изведнъж офисът стана по-светъл от „Белтуей“ по пладне.

Погледът й се стрелна към прозореца зад бюрото. Там нямаше никого. Пространството пред прозореца бе абсолютно празно. От другата му страна имаше саксия с фикус, чийто връх бе по-високо от главата на Джес.

„Как не съм го забелязала преди?“

Джес смръщи вежди, заобиколи бюрото и се приближи до прозореца, обхождайки с поглед всичко — от идеално почистения килим до полузатворените вертикални щори. Стигна до прозореца, отново се огледа, намери шнура за щорите и ги отвори напълно. Те неочаквано вдигнаха толкова шум, че сърцето й подскочи. В стаята нахлу още светлина. От другата страна на улицата сградите с офиси проблясваха в горещината като редица от топящи се ледени кубчета. Улицата гъмжеше от превозни средства, а тротоарът — от пешеходци — всичко бе съвсем нормално. Джес отново посвети вниманието си на вътрешността на стаята, огледа килима, по който нямаше следи от стъпки. Огледа покритите с ламперия стени от двете страни на прозореца — и по тях нямаше отпечатъци от пръсти. Погледна щорите, които бяха бежови, както и фигурите по зеления килим, после растението, което бе поставено почти в ъгъла и беше обилно полято и почистено от праха, а после и голямата синьо-бяла керамична саксия.

Нямаше признаци някой да е стоял пред прозореца.

Беше ли възможно на слабата светлина да е сбъркала растението с жена?

Това бе единственото обяснение.

„Жена в черни панталони и блуза на райета? С кестенява коса? Жена, която ме погледна?“

Споменът й причини сърцебиене. Видяната от нея жена изглеждаше толкова истинска. Вярно, главата й бе лошо ударена, но нима един удар би могъл да причини това?

„Преодолей го. Стегни се.“

— Чук, чук. — Веселият глас, придружен от леко почукване по отворената врата, накара Джес да подскочи.

— Съжалявам, не исках да те стресна. — Ленор влезе в стаята с кашон, пълен с папки. — Пиърс ме помоли да ти ги дам. Случаите, по които работеше Алисън. Надява се да продължиш оттам, където е спряла тя. Подробностите и графикът й са в кутията. Ако имаш въпроси, ела при мен и ги задай. О, имаш и среща с клиент, мисис Шайвли, в три, в офиса на Пиърс. — Ленор понижи заговорнически глас. — Чувала ли си за Камила Шайвли? Стриптийзьорката, о, извинете ме, танцьорката на екзотични танци — думата стриптийзьорка не се харесва на Пиърс — която се омъжи за милиардер, а той взе, че умря от свръхдоза инсулин преди шест месеца.

Джес кимна. Наистина беше чувала за Камила. Историята беше в таблоидите месеци наред.

— На Пиърс бе подшушнато, че ще бъде обвинена в убийство. Иска да си там, когато й го каже. Друга жена, нали разбираш.

Джес усещаше вълнението да пулсира във вените й. Историята на Камила беше отразена във всички таблоиди. А сега и тя щеше да бъде част от това.

Ленор сниши глас още повече и вече шепнеше:

— Пиърс не иска да бъде сам с нея, защото тя е доста безцеремонна с мъжете. И много… — Ленор млъкна и поклати глава. — Като я видиш, ще разбереш.

— Трима в офиса на Пиърс — смотолеви Джес. Поне беше изрекла малкото име на новия си шеф. Не обръщаше внимание на подробностите може би защото изведнъж й стовариха толкова много неща. Но ако това бе равносилно на хвърляне в дълбока вода, проклета да беше, ако потъне.

— Имам запазен час при лекаря, иначе щях да отида аз — довери й Ленор. — А мисис Шайвли мрази Хейли. — Без да си поеме дъх, смени темата. — Пиърс иска кратко резюме върху защитните тактики по случая Лиман — подробностите са в папката — преди да си тръгнеш днес. Всичко останало може да почака до утре.

— Резюме върху случая Лиман. — Тъй като не беше чувала за него, Джес се надяваше, че необходимите й отговори ще бъдат в папката. — Да го предам на Пиърс, преди да си тръгна.

— Точно така. — С широка усмивка, Ленор тръгна към вратата.

— Хм, чух, че в петък вечер ще има парти в дома на мистър Дън. Очаква ли се от мен да отида?

Поставила ръка на бравата, Ленор се обърна, погледна я и закима енергично.

— Всички ще отидем. Всъщност там винаги е доста забавно. Идват и много политици, както и адвокати. Не се изисква да отидеш с някого, така че не се тревожи за това. Идеята е всички ние да се срещнем с клиентите си, да установим добри връзки и така нататък. Мистър Дън притежава фантастично имение и наистина умее да се забавлява. Трябва да си с дълга рокля. Нищо прекалено екстравагантно. Мистър Дън е консервативен. На Коледа Андрю дойде с костюм на червени и зелени райета, а на върха на вратовръзката си имаше звънчета. Помислих, че мистър Дън ще го уволни на часа.

Джес си спомни напомнянето на Пиърс към Андрю, че трябва да облече черен смокинг, и се усмихна. Чу се приятна мелодия и Ленор извади мобилния телефон от джоба си. Сведе поглед към екрана и възкликна:

— О, мили боже, спешен случай. Трябва да бягам.

И Ленор излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Джес погледна затворената врата с известно огорчение. Не беше изминал и час от постъпването й на новата работа, а вече се чувстваше нервна и претоварена. Хвърли бърз поглед към прозореца и отново се увери, че там няма нищо, освен растението.

Може би трябваше да спомене пред Ленор за изчезналата жена.

„Да, и да те помисли за луда.“

По-добре, че не бе споменала нищо.

„Било е растението, каза си Джес твърдо. Разбира се, видяла си фикуса. И като към това се прибави ударът по главата…“

Погледна часовника си и осъзна, че няма време за подобни размишления. Ако искаше да се срещне с Марк във фоайето в десет, трябваше да побърза. Умираше от желание да се потопи в папките на Алисън, но в момента нямаше време. Седна зад новото си бюро — прекрасното огромно махагоново бюро с многото чекмеджета с медни дръжки — завъртя се един-два пъти на удобния мек стол, позволи си миг на радост, после включи компютъра, извика на екрана информацията за Тифани и й се обади на мобилния телефон.

И се опита да не хвърля погледи през рамо.

След четвъртото позвъняване се включи гласовата поща. Не беше изненада — ако Тифани виждаше на екрана кой й се обажда, шансовете да отговори на този номер бяха почти нулеви. „Здравейте, свързахте се с Тифани. В момента съм заета, но ще ви се обадя веднага щом мога.“

Джес вече беше решила какво ще каже. Подозираше, че ако каже истината — „Видях те снощи и се обаждам, за да се уверя, че си добре“ — няма да чуе и дума от Тифани.

— Изтърва нещо вчера. Вдигнах го и искам да ти го върна. Моля те, обади се веднага щом можеш. — Джес остави името, служебния и мобилния си телефон и затвори. Беше изрекла лъжа, но беше важно поне за да се успокои Джес, да знае, че Тифани има физическата възможност да се обади.

Не можеше да се отърве от чувството, че Тифани е в беда.

Преди да тръгне към фоайето, започна бързо да прелиства папките, оставени от Ленор. Остави щорите отворени и всички лампи включени, пращайки по дяволите политиката на компанията за пестене на електроенергията. Нямаше начин да се върне в тъмен офис. Предизвикателството към въображението беше прекалено силно.

„Трябва да е било растението.“

Каквото и да бе, нямаше да мисли повече за него. Нямаше да мисли и за това, че някой се беше опитал да я убие предната вечер. Нямаше да мисли за Тифани. Нито за самоубийството на Ленард Кауан.

Нямаше да обръща внимание на свития си от страх стомах, а щеше да продължи да си върши работата.

Марк, достатъчно секси в костюма с вратовръзка, за да извика нечисти помисли и у една монахиня, я чакаше близо до въртящата се врата. Две от младите жени охрана, претърсващи куфарчетата и чантите малко по-нататък, го гледаха с едва прикрит интерес. В резултат, погледът, с който Джес го поздрави, не можеше да се нарече приятелски. „Събърбън“-ът вече беше паркиран отпред, както откри тя, когато мина преди него през въртящата се врата и излезе на улицата, където беше горещо и шумно.

Чу бибипкането, което й подсказа, че е отключил колата. Качи се.

— Знаеш ли, можеше да ме предупредиш, преди да се появиш на срещата тази сутрин — каза Джес, след като потеглиха.

— Какво щеше да кажеш, ако те бях предупредил?

Джес дори не се замисли.

— Няма начин, по дяволите.

— Ето. Виждаш ли, спестих и на двама ни безполезния спор.

Джес не отговори, но погледът, който му хвърли, казваше всичко. След малко, като внимаваше гласът й да е спокоен, запита:

— Къде отиваме?

— В Центъра по наказателно правосъдие. Заради случая Уитни. Какво, не знаеше ли?

— Не, не знаех, тъй като едва днес ме запознаха със случая. Може би можеш да попълниш празнините.

— Тъй като си адвокат, а той се среща единствено с адвокати, ще трябва да ме вкараш, за да говоря с Дъстин Ямагучи. Неговият глас се чува на лентата, на която е записана и съпругата на бизнес партньора на Уитни, докладваща, че е открила трупа на съпруга си. Има доста смущения, но когато се изчистят, става повече от сигурно, че гласът е негов.

— И това има значение, защото…?

— Дъстин Ямагучи е наемен убиец. Професионалист. Ако той е бил на местопрестъплението, както показва записът, когато обзетата от истерия мисис Кийлър докладва откриването на трупа на съпруга си, това означава, че не го е наел Уитни. Наела го е мисис Кийлър. В противен случай и тя е щяла да бъде намерена мъртва до съпруга си.

— В това има смисъл. — Логиката изглади поне някои от острите ръбове, оформящи сутринта на Джес. — Да приема ли тогава, че защитаваме мистър Уитни, който е обвинен в убийството на партньора си, мистър Кийлър?

Нямаше да зададе този въпрос, ако до нея не седеше Марк. Щеше да държи устата си затворена, докато фактите й се изяснят.

— Бързо схващаш.

— Както казах, днес е първият ми ден. Никога не съм чувала нито за мистър Уитни, нито за мистър Кийлър. Въпросът ми е ти откъде знаеш.

— Елис Хейс се обърна към нас преди две седмици с молба да му помогнем в анализирането на лентата, на която е записано обаждането до 911. И аз реших да се запозная обстойно със случая.

— Защо?

— Част от работата.

Като знаеше, че Марк със сигурност разполага с високотехнологични разследвания, които смаляват значението на убийството Уитни/Кийлър, Джес отмина забележката му с мълчание, после го погледна замислено.

— Предполагам, Пиърс знае, че ме пазиш.

Марк й хвърли бърз поглед.

— Да, знае, че си под официалната закрила на Тайните служби. И че аз съм част от това от него.

— Кой му каза?

Марк сви рамене. Джес стисна устни. Познаваше Марк достатъчно добре нямаше да научи нищо повече.

— А знае ли защо?

Устните му се извиха в полуусмивка.

— Не иначе трябваше да го убият.

— Смешно.

— Знае достатъчно, че да не задава въпроси.

— Е, сега поне ми е ясно защо ме прикрепи към теб за деня. Но защо трябва да се видим с този Ямагучи? Защо Пиърс, например, не се види с него?

— Познавам Ямагучи. Може да се каже, че сме стари приятели. Това е една от причините да накарат мен да изслушам лентата. Ще му повярва, когато му кажа, че прокуратурата го е хванала за топките и че е най-добре да приеме сделката, която скоро ще му предложат. А, както казах, имам нужда от теб, госпожо Адвокат, за да ме вкараш при него.

— Познаваш професионален убиец? — Джес го гледаше изумена.

— Познавам много хора.

Джес реши, че не иска да чуе подробности. През последните месеци бе научила поне едно — че не е хубаво да знаеш прекалено много. А и Марк и бездруго нямаше да й каже, това бе сигурно.

— Значи наистина си консултант на Елис Хейс.

— А ти съмняваше ли се?

— Абсолютно.

— Имаш проблеми с доверието, знаеш ли? Какво ще кажеш да сключим сделка: ти ще бъдеш любезна и мила с мен, докато не разберем как е умрял Ленард Кауан и кой те нападна снощи, а после аз отново ще изчезна от живота ти и всичко ще продължи, сякаш нищо не се е случило. Какво ще кажеш?

Като че ли наистина имаше избор.

— Чудесно.

— Добре. И така, искаш ли да знаеш какво ще стане, като стигнем в затвора, или не?

— Да.

Докато приключи със запълването на празнините в информацията й, вече бяха в подземния паркинг на сградата, където се помещаваше Центърът по наказателно право.

— Като представители на защитата сме длъжни да кажем на прокурора, че сме идентифицирали гласа върху лентата — заяви Джес, след като Марк паркира колата. — Ако не го направим, могат да възникнат усложнения и…

— Не се налага да им кажем днес — прекъсна я Марк, след като и двамата слязоха от колата. — Ямагучи е прибран едва рано тази сутрин. Има доказателства, че той е дръпнал спусъка и че са му платили за това. Според източниците на Колинс, са изпратили помощник-прокурор да предложи на Ямагучи да сключи сделка, ако им каже кой го е наел. Ямагучи сключил сделката, но посочил мисис Кийлър вместо, както те очаквали, мистър Уитни. По силата на показанията на Ямагучи, мисис Кийлър е обвинена в убийството на съпруга си. Вашият мистър Уитни е освободен, без дори да е бил на процес. Това улеснява нещата за Елис Хейс.

— Какво ще стане, когато от прокурорския офис чуят гласа на Ямагучи на лентата и разберат, че няма нужда да сключват сделка, защото могат да докажат, че той е дръпнал спусъка и е бил нает от мисис Кийлър?

— Щом веднъж е сключена, сделката остава в сила. От прокурорския офис не могат да се откажат от нея, без да застрашат целия случай.

Това беше вярно. Но беше и неетично. Но без съмнение беше в най-добрия интерес на клиента им, мистър Уитни. А Елис Хейс им плащаше големите пари, за да правят това, което е в най-добрия интерес на клиента им. И също на това се градеше добрата репутация на фирмата.

— Истина и чест — цитира Джес ключовата фраза от адвокатската клетва.

— Плюс два долара и вече можеш да си купиш чашка кафе. Може би. Освен ако не си в „Старбъкс“. Между другото, аз съм твоят помощник, ако някой запита — прошепна Марк в ухото й, като влязоха през вратата на приземния етаж на огромната сграда от червени тухли и без прозорци. — А името на човека, за когото ще попиташ, е Дъстин Ямагучи. — Произнесе го буква по буква за всеки случай и Джес внимателно го повтори. Минаха през охраната без никакви проблеми, после изминаха дългия коридор и влязоха в стая, която беше толкова уютна, колкото е и зъболекарска чакалня. Там вече имаше дузина адвокати, които седяха, четяха вестници, преглеждаха папки и играеха игри на айфоните си, докато чакаха да бъдат заведени при клиентите си. Джес се приближи до плъзгащия се прозорец, за да помоли за разговор с мистър Ямагучи, показа акредитивните си писма и се подписа в книгата. Жената чиновник от другата страна едва я погледна. Джес отиде и седна до Марк на един от неудобните пластмасови столове, подредени до стената. След около петнайсет минути извикаха името й.

Марк я последва в стаята за свиждания. Тя беше дълга и пригодена да се използва от може би двайсетина затворници и техните адвокати, които бяха разделени едни от други от стени от дебел плексиглас. Така се образуваха кабинки с по три стени, които далеч не осигуряваха уединение. Във всяка кабинка имаше по два пластмасови стола и малко шкафче, върху което адвокатите да оставят куфарчетата си. Подът бе от теракотни плочки, стените бяха тъмнозелени, цялото място миришеше на институция. Около половината от кабинките бяха вече заети. Непрекъснатият ту заглъхващ, ту увеличаващ се шум от разговорите се нарушаваше от стърженето на краката на столовете по пода и шумът от стъпки, когато някой влезеше или излезеше.

Когато охраната въведе мускулест чернокос мъж с ориенталски черти, Джес разбра, че това е Ямагучи още преди той да е седнал.

Погледът на черните очи срещна нейния през плексигласа. Бяха толкова близо един до друг, че Джес различаваше леките белези от акне по слабите му бузи и виждаше червените жилки в бялото на очите му. Имаше тънки устни, мургава кожа, а ръцете му бяха така мускулести и здрави, че приличаха на бейзболни бухалки.

Джес вече беше решила, че никак не го харесва, когато вдигна черния пластмасов телефон, чрез който щяха да общуват. Ямагучи вдигна онзи, който бе от неговата страна.

— Дъстин Ямагучи? — запита Джес за всеки случай. Въпросът бе също така част от протокола, начин да се изясни самоличността на човека отсреща.

— Сега жена адвокат ли имам? — Погледът на Ямагучи я обходи и Джес се зарадва, че всъщност не е неговият адвокат. — Голяма работа.

Марк взе телефона от ръката й, преди да е успяла да се представи, както имаше намерение да направи.

— Добро утро, Гуч — каза. — Помниш ли ме?