Карън Робърдс
Правосъдие (23)

Глава 23

— Добрата новина е, че обвиненията в убийство срещу нашия клиент Роджър Уитни са свалени. — Седнал начело на овалната маса в конферентна зала 6А, Пиърс барабанеше с пръсти по полираната дървена повърхност. Зад него се виждаха сивите облаци, които бяха надвиснали толкова ниско, че сякаш допираха върховете на сградите и заливаха улиците с вода. Сутрешната им среща беше към края си и пред тези, които присъстваха — Пиърс, Андрю, Хейли и Джес — стояха чашки кафе, с различно количество течност в тях, и бележници. Ленор беше оставила понички, но те отдавна бяха свършили. Пиърс изглеждаше отпуснат и дори весел и настроението правеше по-светъл този мрачен ден. — Катлийн Кийлър, съпругата на жертвата, е намерена за виновна. Андрю, ти ще се заемеш със случая Шайвли днес, Хейли, теб те очакват в съда в десет за предварителното изслушване на делото Карлучи. Джес, ти трябва да направиш предварителните проверки по случая Джеймисън. Датата на процеса е първи октомври. И ще се срещнем отново тук в…

На вратата се почука и разтревожената Ленор подаде глава през вратата.

— Извинете ме, но на телефона са от Хуманитарното общество. — Отначало думите й бяха отправени само към Пиърс, но после погледът й обходи последователно всички. — Някой има ли представа как да се свържем с Алисън? Намерили са котката й на улицата. Не вдига телефона си. Опитах се да й се обадя. Нищо.

— Не съм чувал и дума от нея след онзи имейл, в който ни информираше, че напуска. — Пиърс изгледа въпросително останалите.

— Аз също — сви рамене Андрю.

— Е, тя няма да се обади на мен — каза Хейли.

— Всички знаем това, мис Добър дух.

— Млъкни, Андрю. Цялата тази работа с мистър Страст сигурно ще свърши бързо. И тя ще се върне с подвита опашка преди Коледа. Само гледайте.

— Мяу. — Андрю се усмихваше.

Изражението на Джес сигурно разкриваше загрижеността й, защото Пиърс й каза:

— Не се тревожи. Дори Алисън да се върне, ти ще запазиш работата си. — После поклати глава. — Не знам какво да ти кажа. Ако не можеш да се свържеш с нея по телефона, изпрати й имейл. Това е най-доброто, което можем да направим.

— Тревожа се за котката — поясни Джес, защото по никакъв начин не можеше да обясни загрижеността си за Алисън. За момент се изкушаваше да сподели с тях загрижеността си за Алисън, но после размисли. Все пак, какво можеше да им каже? Освен да им разкаже за телефонното обаждане на Алисън до Луси, за пропуснатия обяд и публикацията й във Фейсбук, така подобна на тази на Тифани, за това, че бе видяла Алисън в офиса си, за чувството, че я наблюдават, а това не биваше да прави, ако искаше да продължат да я приемат сериозно. А ако намесеше и Тифани в това, Пиърс вероятно щеше да й каже да си гледа работата.

— Аз също. — Ленор й хвърли одобрителен поглед. — Казаха ми, че са я прибрали вчера, а, доколкото знам, държат животните при тях само три дни.

— Тогава…? — Андрю довърши въпроса си с вдигане на вежди и прокарване на дланта по гърлото си.

Ленор нещастно кимна, а Хейли му каза:

— Ти на колко си, на десет ли?

— Обадете се на Палома де Лонг от изправителния лагер — предложи Джес. — Каза ми, че се грижи за котката на Алисън в нейно отсъствие. Палома също се тревожеше за котката, защото не знаеше кой се грижи за нея.

— Добра идея. — Ленор, която вече изглеждаше доволна, се оттегли.

— ОК, хора, тук приключихме, така че се захващайте за работа. И не забравяйте да бъдете във фоайето в седем. — Погледна многозначително Андрю. — С черна вратовръзка.

Андрю се усмихна.

— Впечатлен съм от начина, по който приемаш работата — каза тихо Пиърс на Джес, когато си тръгваха. — И съм дори още по-впечатлен от количеството, което отхвърляш. Знаех, че ще бъдеш полезна за екипа.

— Благодаря. — Въпреки тревогата си за котката на Алисън, която не й излизаше от ума, Джес засия. После Пиърс заговори на Андрю, а Хейли хвърли злобен поглед на Джес. Марк, който се приближаваше към тях по коридора, я повика с пръст.

Тя го изгледа с присвити очи — за отношенията им тази сутрин можеше да се каже, че са неутрални — но се подчини.

— Имам работа извън сградата до късно днес следобед. — Говореше тихо, за да го чува само тя. Джес усети косия поглед, който им хвърли Хейли, когато мина край тях. Марк поздрави с вдигане на ръка Пиърс, който беше зад Джес и все още разговаряше с Андрю, а мълчаливото съобщение гласеше: „Чакай минутка, трябва да ти кажа нещо.“ После вниманието му отново се фокусира върху нея: — Не излизай никъде сама.

— Е, нямам планове да изследвам най-тъмната и безлюдна улица, която мога да открия.

— Умница — каза той, усмихна се и я остави.

Дали заради новината за котката й, но Джес усещаше силно присъствието на Алисън в офиса. Включи осветлението, вдигна щорите и остави вратата открехната, но това не й помогна особено. Чувството, че я наблюдават, я изнервяше, но като че ли не можеше да направи нищо, освен да помоли за нов офис. Или да намери Алисън. Може би едно съобщение за котката й щеше да я накара да отговори. Ако не — е, за това можеше да мисли и по-късно. А засега, ако искаше да запази работата си, трябваше да работи.

Започна предварителните проверки по случая Джеймисън, които щяха да им помогнат да установят правдоподобността на твърденията на различните свидетели и по този начин и тяхната сила и тази на прокурорския офис. Делото засягаше архиепископ от Епископалната църква и съпругата на счетоводителя, която беше обвинена, че е присвоила над милион долара от фонда. Джобовете им очевидно бяха достатъчно дълбоки, за да им позволят да наемат Елис Хейс за свой защитник, а целта беше съпругата да избегне затвора. Без оглед на доказателствата, щеше да е лесно да постигнат сделка, защото, освен ако не бяха обвинени в убийство, белите жени от средната класа никога не бяха хвърляни в затвора. Освен ако, разбира се, не беше наистина невинна и не настояваше да го докаже, в което винаги имаше известен риск.

Телефонът в офиса, който бе само за работа, звънеше от време на време, но, погълната от задълженията си, тя невинаги отговаряше. Но когато звънна мобилният й телефон, трябваше да отговори, защото бе все още в чантата й.

— Мис Форд? — Женски глас, в който се долавяше колебание и като че ли трепереше. Джес не познаваше гласа, на екрана пишеше: Мона Айзъкс. Преди да се е сетила кой се обажда, жената се представи: — Аз съм майката на Тифани Хигс. Оставили сте визитната си картичка вчера. Трейси, другата ми дъщеря, каза да ви се обадим, защото сега сте на страната на Тифани.

Джес веднага си я представи — ниска и с тежко телосложение, кръгло лице, дребни черти, гъста черна коса.

— Какво мога да направя за вас, мисис Айзъкс?

Мисис Айзъкс си пое дълбоко дъх.

— Прокурорът, Сандра Джонсън. Онази, която бе винаги толкова мила с Тифани. Обади се тази сутрин и каза, че ще обвинят Тифани в лъжесвидетелстване, задето е променила показанията си по време на проклетия процес. Каза, че Тифани трябва да си наеме адвокат. Тифани не прие парите, които й предлагаха, за да оттегли обвиненията срещу Роб Филипс. Трябваше да ги вземе, знаех го и настоях. Но тя каза, че той я изнасилил и че дори имал намерение да я убие, затова трябвало да разкаже всичко на съда. Но ето, че сега няма достатъчно пари, за да плати на адвокат.

— Чакайте малко. На Тифани са предложили пари, за да не свидетелства срещу Роб Филипс?

— Да.

— Кой е направил предложението?

— Не знам. Знам само онова, което тя ми каза. Предложили са й двеста долара. Но тя не ги взела, а после се наложи да оттегли показанията си. И ето че сега няма пари за адвокат, което си е истински срам. Сега ще съдят нея, което просто не е правилно. — Изглеждаше, че всеки миг ще избухне в сълзи. — Не мога да се свържа с нея, а вие сте оставили визитната си картичка и не можах да измисля друго, освен да ви се обадя. Ще ни помогнете ли?

Това поставяше доста проблеми от различно естество. Ако се съгласеше, Пиърс вероятно щеше да избухне.

— Ситуацията е малко трудна заради това, че ние представлявахме Роб Филипс. Не мога да бъда ваш адвокат, но мога да ви съветвам, докато наемете такъв, и да видя дали мога да ви помогна да намерите — каза тя и мисис Айзъкс възкликна:

— Слава богу! Слава богу!

Джес изчака минутка, докато жената се съвземе.

— Засега все пак съм адвокат на Тифани, което означава, че всичко, което ми кажете, е поверително. Нямам право да споделя с никого това, което ще ми кажете, разбирате ли? Но щом ще помагам на Тифани, трябва да знам истината. Защо тя промени показанията си?

Отговорът беше само тежка тишина. После мисис Айзъкс заговори тихо, като че ли се страхуваше, че някой може да я подслушва.

— Заплашиха я. Беше в онзи ден, когато отиде да обядва. После ми каза, че мъжът се приближил до нея и я заплашил, че ако не оттегли обвиненията си, никога вече няма да види детето си. После й показал снимки на Тревър, малкото ми внуче. Снимал го, докато играел навън, на люлките. Разбрала, че казва истината, и се уплашила до смърт.

Джес веднага си представи мъжа, сграбчил Тифани за ръката пред станцията на метрото, и сърцето й се сви.

— Не знаех, че Тифани има малко момченце.

— Той е на две. Тифани така не се и омъжи за баща му, а Тревър живее с него и неговите родители. Но Тифани го вижда, ние също. Тя го обожава и каза, че е излъгала на подсъдимата скамейка, за да го защити.

— О, мили боже! — Стомахът на Джес се сви. — Казахте ли на някого другиго? Или Тифани да е казала на някого?

— Тифани ми заповяда да не казвам. Страхуваше се. Затова и се скри.

Тревогата се плъзна като студен пръст по гърба на Джес.

— Мисис Айзъкс, къде е Тифани?

— Аз… не знам. След процеса се прибра вкъщи с мен, но там бяха всичките онези репортери и телевизионни камери и не поиска да остане у дома. По късно ми изпрати електронна поща, в която ми съобщаваше, че ще остане извън града, докато всичко утихне. Но не каза къде ще отиде, а когато се опитах да й се обадя, се свързах с гласовата поща. — Гласът на мисис Айзъкс вече трепереше.

Джес също имаше много лошо предчувствие.

„Не прави прибързани заключения. Минали са само няколко дни.“

Каза:

— Когато разговарях с Трейси, тя се изрази така: „Отведоха Тифани оттук.“

— Е, питахме се откъде има пари да замине във ваканция. Защото нямаше много, нали разбирате? Затова Трейси реши, че може би някой й е платил, за да замине. За да не могат репортерите да я разпитват, нали разбирате? Но Трейси не знае за мъжа, заплашвал Тифани. Тиф така се страхуваше, че каза само на мен. Толкова бе уплашена, че е възможно да е намерила пари и да е заминала.

— Аз ще се справя със Сандра Джонсън — обеща Джес. — А вие се опитвайте да се свържете с Тифани. И ме уведомете, ако успеете.

— Не казвайте на мисис Джонсън това, което ви казах. — В гласа на мисис Айзъкс се долавяше паника. — Тиф ще ме убие. А ако нещо се случи с Тревър… Това ще бъде най-лошото.

— На някой етап може и да се наложи да й кажем. Искам да го разберете. Но няма нужда да го правим сега, не и докато не сме намерили Тифани, а и не мога да го направя без вашето разрешение, така че не трябва да се тревожите. — Джес си пое дълбоко дъх. — Има само още нещо. Познаваше ли Тифани Алисън Хауърд, адвокатката, работила преди мен в този офис?

— Аз поне не знам — отговори мисис Айзъкс. — Никога не съм чувала това име.

— Добре. Е, ако вие направите всичко възможно да се свържете с Тифани, аз ще се справя с останалото.

— Благодаря ви — каза мисис Айзъкс, на което Джес отговори:

— Няма защо. — И сложи край на разговора.

После остана дълго време така, втренчена в нищото, дълго време докато обмисляше разговора.

Първият й импулс беше да отиде право при Пиърс и да му изложи всичко. Когато екипът разбере какво се е случило…

Какво? Съществуваше възможност случаят на Роб Филипс да бъде повдигнат повторно. Но дори прокурорите да намереха начин да заобиколят въпроса, на Тифани нямаше да може да се разчита като свидетел. А без показанията на Тифани нямаше да има дело. Обаче онзи, който се е опитал да подкупи Тифани, можеше да бъде обвинен, както и заплашилият сина й. Обработката на свидетел се смяташе за престъпление. Ако откриеха кой го е извършил. И ако имаше достатъчно доказателства да се възбуди дело.

Роб Филипс беше клиент на Елис Хейс. А Елис Хейс беше лоялен към клиентите си.

„Хрумвало ли ти е някога, че твоите хора може да са измъкнали Тифани оттук?“

Почти чуваше думите на Марк. Пулсът й изведнъж заби толкова силно, че заглуши всичко друго. Като че ли тялото й полагаше всички възможни усилия да остане спокойно.

Нещо не беше наред. Знаеше го от момента, в който Тифани бе рухнала на свидетелската скамейка. Но имаше и още нещо. Беше убедена. Оставаха прекалено много висящи краища, прекалено много връзки между нещата трябваше да се обяснят. Докато не разбере накъде води всичко това, не можеше да каже на Пиърс, нито на някого от екипа, нито на Елис Хейс.

Гладиаторите щяха да се обърнат против нея.

Имаше нужда от Марк, но Марк не беше там. А не беше готова да разкаже цялата история на никого другиго.

Междувременно първо трябваше да намерят Тифани.

Джес си я представи така, както я беше видяла за последен път. Тогава й се беше сторило, че езикът на тялото на Тифани излъчва страх. Сега беше дори още по-сигурна.

Но кой беше мъжът?

Опита се да си спомни какво беше видяла — висок тъмнокос мъж в костюм. Но точно какъв цвят беше косата му? Беше го видяла през нощта и на тази светлина не можеше да каже със сигурност. Ръстът му? Тифани беше висока колкото Мади, около метър и шейсет и два. Джес отново си представи Тифани и мъжа заедно. Следователно мъжът беше висок около метър и осемдесет и два. Широки рамене, здраво телосложение, може би деветдесет килограма. Лицето му… Джес се опита да го извика в съзнанието си. По-скоро светла, отколкото мургава кожа. Слаби бузи, тясна челюст. Тънки устни. Гладко избръснат. Прави тъмни вежди. Не гледаше към нея, а надолу към Тифани, така че не бе успяла да види очите му. Опита се да си представи цялостно лицето му, но не можа. Двамата с Тифани бяха прекалено далеч от нея.

Щеше ли да го познае, ако го видеше отново? Мислеше, че да. Може би. О, да признаем истината — далеч не беше сигурно.

Джес заряза за момента предварителните проверки и включи компютъра си с намерението да провери страницата във Фейсбук на Тифани. Искаше да види дали има нови публикации. Може би щеше да открие нещо, което да им помогне да я намерят.

Тъкмо хвърляше — за кой ли път — поглед през рамо в отговор на вече добре познатото й чувство, че някой я наблюдава, когато на вратата се почука. Изненадана, Джес едва не подскочи, обаче успя навреме да се овладее. Погледна — надяваше се, че е спокойно, Ленор, която стоеше на прага.

— Мисис Де Лонг току-що се обади. Каза, че се опитала да се свърже с теб на мобилния телефон, но давал заето. Иска да й се обадиш възможно най-скоро.

Без да обърне внимание на бясно препускащото си сърце, със спокойно изражение на лицето — или поне така се надяваше — Джес кимна. — Ще й се обадя веднага. Благодаря, Ленор.

Ленор си тръгна, а Джес взе мобилния си телефон.

Палома звучеше разтревожена.

— В Хуманитарното общество съм и се опитвам да взема котката на Алисън, обаче не искат да ми я дадат. Казах им, че собственичката е извън града, а те ми отговориха, че в такъв случай може да я вземе само контактът, записан за спешни случаи, а това е Елис Хейс.

— Кой от фирмата на Елис Хейс?

— Казаха, че е записала като контакт за спешни случаи работодателя си, Елис Хейс. Предполагам, че може да дойде всеки, ако носи личната му карта. — Заговори с някого до нея и Джес дочуваше само откъслеци от разговора им. После отново заговори на Джес: — Да, точно така. Трябва да бъда на летището в четири, затова… Гласът й заглъхна, но Джес разбра — въпросът беше спешен.

— Какъв е адресът?

Палома й го даде.

Джес погледна часовника. Минаваше един.

— Там ли си сега?

— Да.

„Не отивай никъде сама“, чу отново думите на Марк.

В такъв случай, щеше да му се обади. Щом трябваше да се грижи за нея, можеше да се върне и да го стори. Защото тя щеше да вземе котката.

— Тръгвам.

Сбогува се с Палома и се обади на Марк. Свърза се с гласовата му поща. Остави му съобщение, после взе решение.

Можеше да отиде до приюта за домашни любимци и да се върне за час. Беше светло, оживен петъчен следобед. Сигурно беше абсолютно безопасно да вземе метрото дори навън да имаше някой, който искаше да я убие, което й се струваше все по-малко и по-малко вероятно.

Разбира се, тревожеше се за котката, защото тя обичаше тези животни. И още защото, по някаква странна причина, се чувстваше задължена на Алисън. Може би защото не можеше да се отърси от чувството, че и другата жена е в офиса, който някога е бил неин.

Щом котката й се бе озовала в Хуманитарното общество, значи имаше проблем. Или Алисън не се беше разбрала добре с онзи, който трябваше да се грижи за нея, или се бе случило нещо друго.

Нещо недобро.

Хуманитарното общество се намираше на „Джорджия Авеню“ в Нортуест. Джес слезе от метрото на най-близката спирка и беше посрещната от миризмата на горещ, прясно положен асфалт. Запълваха дупките, както разбра, когато излезе навън, на улицата, което означаваше, че наоколо има работници, към които можеше да се обърне, ако й бе нужна помощ. Шумът, който камионът вдигаше, я успокояваше, защото, макар да се отдалечаваше от него, знаеше, че е там. Но все пак беше нервна, докато крачеше бързо по улицата. Наред с тревогата за самата себе си, в ума й се въртяха непрекъснато мисли за Алисън, Тифани и избягалите момичета. Алисън и Тифани свързваше посредством случая Филипс и публикациите им във Фейсбук. Можеше да свърже Алисън с избягалите момичета заради обаждането на Алисън до Луси, макар че бе възможно Алисън просто да бе сгрешила номера и така тази връзка не означаваше нищо. Общото между всички пък бе фактът, че не можеха да се свържат с тях. Но Джес не можеше да стигне до никакви заключения. Знаеше само, че нещо не беше наред.

Дали това, че бе видяла Алисън в офиса, означаваше, че Алисън е мъртва?

При тази мисъл кръвта се смрази в жилите на Джес.

Трябваше да признае, че точно от това се страхуваше.

А ако Алисън беше мъртва и съществуваше връзка между нея и Тифани, това означаваше ли, че Тифани също е мъртва?

Сърцето й заби тежко. Размишленията обаче не й помагаха, а се намираше в квартал, където трябваше да внимава, затова направи всичко възможно да се концентрира между тук и сега.

От едната страна на улицата бяха подредени стари тухлени сгради. От другата страна имаше изоставени складове и разни магазини. Този район на града беше в процес на обновление, но до този момент не беше свършено много. В такъв район основното беше да излъчваш увереност, затова Джес вървеше с изправен гръб. Небето бе все още мрачно и покрито с облаци, но беше спряло да вали. Всъщност облаците като че ли започваха да се разпръскват. Въздухът бе толкова влажен, че й се струваше, че диша мъгла. Докато стигне до сивата сграда, в която се помещаваше Хуманитарното общество, беше влажна и потна. Вече вътре, се зарадва на въздуха от климатичната инсталация.

Палома беше там.

Седеше, но при влизането на Джес веднага стана. Изглеждаше разтревожена, но лицето й се проясни, като видя Джес.

— Слава богу — каза. — Планирах да тръгна веднага след работа, а сега трябва да се върна там, за да приготвя куфара си. Страхувах се, че няма да ми стигне времето.

— Ваканция? — запита Джес.

— Племенницата ми се жени. Сватбата е утре и трябва да се върна в неделя.

— Колко вълнуващо. О, погрижих се за делото, искано от Джакс Джонсън. Не мисля, че има за какво да се тревожиш.

— Наистина оценявам… — поде Палома, но млъкна, когато към тях се приближи униформеният чиновник. Очевидно беше разговарял с Палома и знаеше защо е дошла Джес.

— Вие сте от… — Погледна компютърната разпечатка, която бе оставена на плота пред гишето. — Елис Хейс?

— Да. — Джес показа личната си карта и плати таксата, а чиновникът заговори по интеркома. След няколко минути дойде друг служител с черна котка в ръце. Дългата й козина бе мръсна, животното беше толкова слабо, че будеше съжаление.

— О, бедната Клемънтайн! — възкликна Палома, а котката размаха опашка и я погледна с големите си златисти очи.

— Ми-и-и-и. — Джес не беше чувала нищо по-жалостиво през целия си живот.

— Не изглеждаше така, когато я видях. — Палома протегна ръка към котката.

— Изглежда е на свобода поне от две седмици. — Служителят им подаде котката. — Имате ли специална чанта?

Палома и Джес се спогледаха. Палома поклати глава.

— Не — каза Джес.

За щастие, тъй като служителят отказваше да им даде котката, щом нямат специална чанта, успяха да купят от него такава, а още и пакет храна.

— Оставих поне половин дузина съобщения на Алисън — каза Палома на излизане от сградата. — В последното й казах, че ще вземем Клемънтайн от Хуманитарното общество. Дадох й и твоя телефонен номер, тъй като ще бъда вън от града, и предположих, че ти ще вземеш котката. Надявам се, че нямаш нищо против.

Джес премигна изненадано. Не беше планирала да се грижи за котката. Предполагаше, че само ще помогне да я освободят, а после тя ще бъде отговорност на Палома.

Но носеше специалната чанта и усещаше теглото на котката. Тя стоеше неподвижна. Джес изведнъж се почувства отговорна за нея.

— Всичко е наред — каза. Бяха на стъпалата пред сградата и Джес си представяше — неприятни образи — как се опитва да вземе метрото с котката. Не знаеше правилата, защото никога не беше пътувала с домашен любимец, но имаше подозрението, че във влаковете не се допускаха животни. После се сети нещо.

— О, между другото, знаеш ли дали изчезналите момичета, Луси и Джейдън, са ползвали Фейсбук?

— Не позволяваме използването на социални мрежи. Прекалено трудно е да се държат под наблюдение.

Което обясняваше защо Джес не бе могла да ги намери. Беше малко разочарована, вероятно защото, както призна пред себе си, се надяваше да намери публикация с думите „блаженство“ и „любов и целувки“.

След десет минути Джес и котката бяха в такси на път към офиса. Замисли се дали първо да не остави котката в дома си, но до там бе далеч, а ако я дебнеше убиец, последното, което трябваше да направи, бе да отиде сама до апартамента си. Знаеше, че Марк би я посъветвал така.

Всъщност, когато видеше Марк, той вероятно щеше да има много неща за казване.

Шестият етаж гъмжеше от хора. Всички се бяха втурнали нанякъде като луди. Ленор й махна, но Джес не спря, а занесе котката право в офиса си. Ленор пък, натоварена с папки, се затича към офиса на Пиърс. Джес стигна в офиса си, без да се налага да дава обяснения на когото и да било, и това бе истинско облекчение.

Затвори вратата за първи път от дни, остави специалната чанта на пода и клекна пред нея.

— Здравей, Клемънтайн — каза.

Клемънтайн се бе свила, приклекнала ниско над пода. Огромните й златисти очи срещнаха тези на Джес и тя изпита силно съчувствие към животното. Не можеше да я пусне да тича на свобода из офиса — нямаше да е професионално, а и котката можеше да излезе в коридора — но поне можеше да нагласи чантата така, че да й бъде удобно, и да й даде храна. Котката щеше да преживее някак си двата часа до завръщането им у дома.

Джес отвори предпазливо вратичката. Клемънтайн се изправи, протегна се и излезе навън — много спокойно, като че ли мислеше, че това се очаква от нея. Двете просто се гледаха един миг. После Джес я погали и направи гримаса, като усети изпъкналия гръбначен стълб. Клемънтайн изви гръб. И помаха леко с опашка.

— Ти си хубава, мила котка — каза й Джес. — Ще направя всичко възможно да се свържа със собственичката ти.

После се зае да й даде храна и вода. Накрая се изправи и потърси с поглед котката. В началото не я видя.

— Кити, кити — извика Джес и заобиколи бюрото, защото котката можеше да се е скрила единствено там.

Да, Клемънтайн беше там. Беше седнала на пода на няколко крачки зад големия кожен стол на Джес и беше втренчила поглед в растението. Или по-скоро, осъзна Джес, като проследи погледа на непремигващите златисти очи, към точката непосредствено пред растението.

Нещо в стойката на тялото й, в неподвижността и втренчения поглед, извика студени тръпки по гърба на Джес. Като че ли котката виждаше нещо, което Джес не можеше да види — нещо, което не беше там.

Алисън?

При тази мисъл пулсът на Джес се ускори.

— Клемънтайн? — каза го много нежно. Клемънтайн не помръдна. Не се огледа, нито по някакъв начин показа, че усеща присъствието на Джес. Вместо това, все така втренчена в точката, замърка.