Карън Робърдс
Правосъдие (17)

Глава 17

— Какво стана там вътре, по дяволите? Пребледня като платно.

Марк я стисна за лакътя и я поведе по тротоара към „Събърбън“-а, който, слава богу, беше невредим. Бандата от ъгъла, си бе отишла. По тротоарите се виждаха обикновените заподозрени, но вървяха или сами, или по двойки, което не ги правеше така заплашителни.

Джес не каза нищо, докато и двамата не влязоха в колата и не изминаха две пресечки, след което завиха и навлязоха в „Ламонт“. Не защото нарочно игнорираше Марк. Просто все още премисляше възможностите. И, да, трябваше да признае, все още помнеше преживяния шок.

Накрая отговори на последното остро: „Джес?“ с:

— Мисля, че видях Алисън Хауърд в офиса си тази сутрин.

— И?

— После тя изчезна.

— Какво?

— Когато влязох в офиса си тази сутрин, Алисън Хауърд стоеше зад бюрото ми — нейното бюро — и гледаше през прозореца. Смотолевих някакво извинение, защото реших, че съм я обезпокоила, и тя ми хвърли поглед през рамо. После изчезна. Нали разбираш — вече не беше там. Изпари се просто така.

— Какво?

— Виждаш ли, затова не ти казвам много неща. Дяволски бавно загряваш.

— Бавно загрявам? — Марк й хвърли мрачен поглед. — Току-що ми каза, че си видяла жена да изчезва. Да, това изисква известно осмисляне.

— Осмисляй, в такъв случай.

— Мислиш ли, че наистина си видяла Алисън Хауърд в офиса си тази сутрин? Може би се е отбила да вземе разни неща, да се види с някого или, е, кой знае? Това е напълно възможно. Обаче не е възможно да изчезне. Просто така. Замисли се.

— Непрекъснато мисля за това. Повярвай ми, мисля за това цял ден. Дори се опитах да се убедя, че изчезналата жена е всъщност растението, което е там и не е изчезнало.

— Какво?

— Няма значение. — Джес се загледа, без нищо да вижда, в яркооранжевото слънце, което тъкмо започваше да потъва зад хоризонта. — Ако в офиса ми тази сутрин наистина е била Алисън Хауърд, как е изчезнала, по дяволите? Аз стоях на прага. Единственият друг начин бе да скочи през прозореца, но не беше така, защото проверих.

— Проверила си?

— Да, проверих. Разбира се, не знаех коя е жената, докато не видях снимката й в изправителния лагер. Сега знам, че е била Алисън Хауърд. Изглеждаше точно като на снимката, с изключение на това, че носеше черни панталони и черно-бял плетен пуловер. Стоеше в офиса, гледаше ме, а после изчезна.

— Нали разбираш, че ако всъщност не е била в офиса ти и не си пропуснала по някакъв начин излизането й, вероятно си видяла трик на светлината. Или отражение, сянка, нещо такова.

Джес се обърна леко и се наведе напред така, че коланът се заби в рамото й.

— И аз помислих така в началото. Какво друго обяснение би могло да има? Реших, че съм си въобразила, че е стояла пред прозореца. Реших, че светлината е паднала по особен начин върху растението пред прозореца и така ме е заблудила. Но какви са шансовете измислената от мен жена да изглежда като Алисън Хауърд, която никога преди не съм виждала?

Марк не отговори веднага. После, много спокойно — заради нея, за да се успокои тя — каза:

— Трябва да има разумно обяснение.

— Какво например?

— Може би има снимка на Алисън Хауърд някъде около Елис Хейс. Може би си я видяла. Ако е така, не е нужно кой знае какво въображение, за да решиш, че си я видяла в офиса.

— Да съм видяла снимката и да не помня? — Тя беше пълна със съмнения.

— Може би се е запечатала в подсъзнанието ти.

Джес замълча. Обмисляше чутото.

— Предполагам, че е възможно. — Изпита облекчение.

— Не е мъртва, нали? Нали току-що чух, че неочаквано се е омъжила и е напуснала?

— На меден месец е. — Джес си пое дълбоко дъх — за първи път, откакто бе видяла снимката на Алисън Хауърд.

— Не говорим за призрак значи?

— Не, предполагам, че не. — Джес отново се облегна назад и отпусна глава върху седалката. Беше смъртно уморена и главата все още я болеше, макар болката отстрани да бе намаляла до поносима. В думите на Марк имаше смисъл, но тя пак се чувстваше малко неспокойна. Обяснението не бе напълно задоволително. Но пък бе единственото, с което разполагаше.

Обърна глава и го погледна.

— Ти си отвратителен, обичаш да командваш и си прекалено загрижен за себе си — и това са само някои от недостатъците ти — но понякога наистина ме караш да се чувствам по-добре.

Той се усмихна горчиво.

— Целта ми е да доставям удоволствие.

— Кога, мислиш, ще научим нещо за смъртта на Ленард Кауан?

Спряха на кръстовище и той я погледна.

— Бързаш да се отървеш от мен, нали?

— Да. — Веднага разбра, че това е истина и в същото време не е. Харесваше й Марк да е част от живота й. Но беше опасно да свикне с присъствието му. Ако не внимаваше, можеше отново да стане уязвима.

— Още няколко дни. Може би седмица. Разследването не напредва особено бързо, но разполагаме с най-добрия патолог в страната. Той работи по въпроса.

— Няма ли Хасбро да знае, ако някой е поръчал смъртта на Кауан? Или кой ме е нападнал?

— Хасбро не знае нищо. Залагам живота си. Ако Тайните служби не искаха да се погрижат за безопасността ти, нямаше да ме изпратят да те пазя, нито щяха да разследват смъртта на Кауан. — Лицето му се изопна и той я погледна. — Ако случилото се е свързано със смъртта на Анет Купър, то извършителят е под дълбоко прикритие.

— И двамата знаем, че това е напълно възможно.

— Да, така е. — Лицето му се проясни малко. Очите му проблеснаха. — Погледни го по този начин — няма за какво да се тревожиш, докато аз съм жив.

— Страхотно. — Сега бяха на „Кънектикът“ и светлината, идваща от магазините и ресторантите, нахлуваше в колата.

— Добре, достатъчно сме говорили за възможността да умрем млади. Тази вечер имаш същия избор, който имаше и снощи — къщата на майка ти, твоят апартамент, моята къща. Кое ще бъде?

Джес нададе стон.

— Нищо от гореизброените?

— Твое желание.

Ако отидеше в дома на майка си две поредни вечери, щяха да й задават въпроси. Ако задаваха прекалено въпроси, Грейс щеше да отстъпи на напрежението и да изплюе камъчето и майка й щеше да направи всичко възможно да се погрижи за безопасността на най-голямата си дъщеря. Така че къщата на майка й отпадаше. Къщата на Марк, която се намираше в Дейл Сити, беше прекалено далеч. Не беше удобно, защото трябваше да бъде на работа рано сутринта. Освен това, бяха живели в къщата на Марк през няколкото седмици, в които бяха двойка. Страхуваше се, че спомените ще бъдат непреодолими, особено когато бяха отново заедно, макар и да не бяха двойка.

— Ако избера моя апартамент, там ли ще прекараш нощта?

— Да.

— Как можеш да прекараш нощта в апартамента ми? Нямаш дрехи за утре.

— Ето къде грешиш. Очаквах този проблем, снощи си приготвих малко багаж в една чанта.

— Значи можеш да останеш в апартамента ми.

— Мога да остана там, където избереш. Освен в къщата на майка ти. Ако избереш да отидеш там и къщата е пълна, както бе снощи, ще спя отвън в колата.

Джес го погледна, изведнъж изпълнена с подозрение.

— Снощи не спа отвън в колата.

— Напротив. Отидох си у дома, приготвих си чанта багаж и се върнах. Колата е идеална да се спи в нея — има много място. Станах рано, взех душ и се облякох. После се върнах пред дома на майка ти навреме, за да те видя как излизаш и крачиш по тротоара на зазоряване.

Развълнувана — въпреки нежеланието си да му съчувства — заради понесените от него неудобства, Джес смръщи вежди. Очевидно бе готов на всичко заради нея.

— Избирам моя апартамент.

— Добре, че Грейс няма да бъде там. Така няма да спим в едно легло, а и няма да ти се налага да измисляш лъжи.

— Да. Но дори Грейс да си беше у дома, ти щеше да спиш на дивана. Щяхме да кажем, че климатикът ти не работи.

— Една лъжа може да мине само веднъж. А и вероятно пак ще спя на дивана. Трябва да бъда възможно най-близо до вратата.

Джес усети страх и космите по тила й настръхнаха.

— Наистина ли мислиш, че някой може да нахлуе?

— Съмнявам се. Ако искаха, щяха да проникнат в дома ти още първия път. Замисли се. Кауан извършва самоубийство, ти си жертва на улично нападение. Който и да се е захванал с това, вероятно иска всичко да изглежда абсолютно случайно.

Джес се опита да потисне неприятните мисли.

— Което означава, че всъщност няма нужда да прекараш нощта у дома.

Той се усмихна.

— Но виждаш ли, винаги съществува вероятността да греша. И не знам за теб, но аз предпочитам да не поемам рискове.

Като се замисли, Джес откри, че е прав. Страхуваше се да спи сама в апартамента си след случилото се снощи, а и днес. Да мислиш за убийци и изчезнали жени, не е най-добрият начин да прекараш спокойна нощ. И, трябваше да признае, скритият под възглавницата нож не можеше да замени едрия и мускулест, обучен таен агент.

— Трябва да си купя пистолет — каза.

Той се засмя.

— За да има смисъл купуването на оръжие, трябва да умееш да стреляш. Да стреляш точно. А ти не можеш.

— Но мога да си купя пистолет и да се упражнявам. Може и да постигна добра стрелба. — Идеята бе така привлекателна, че вече пускаше корени. Не знаеше защо не се е сетила за това преди. Започваше да се уморява от необходимостта да бъде охранявана всеки път, когато нещо в живота й се обърка. Време беше да се научи сама да се защитава.

— Исусе, познавам този поглед. Бейби, всъщност не искаш да притежаваш пистолет. Накрая ще се простреляш сама. Или ще застреляш Грейс. Или някое от гаджетата й. Или мен. Или…

— Ето, че отново си високомерен. Аз съм интелигентна и напълно способна да се справя. Мога да се науча да боравя с пистолет.

— Човек не борави с пистолет, а стреля.

— Както и да е.

— Имаш нужда от разрешително.

— Мога да получа.

Джес имаше чувството, че Марк потисна стенание.

— Това определено е нещо, върху което да помислиш — каза той дипломатично.

Джес изкриви устни. Знаеше кога разговорът е приключен. За щастие, нямаше нужда от разрешението на Марк за нещата, които искаше да направи, включително и това. С тези мисли, тя не се опита да му попречи да смени темата, което той направи след миг, като запита:

— Къде искаш да хапнем?

Джес видя, че са стигнали Фоги Ботъм. Уличните лампи светеха, тротоарите бяха задръстени от пешеходци и изобилстваха от цветя, зеленина, прекрасни миризми и щастливи звуци. Контрастът с югозападния квартал, който току-що бяха напуснали, не можеше да бъде по-голям.

— Не може да си гладен.

— Разбира се, че мога. Минава девет часът. Отдавна сме пропуснали времето за вечеря. — Хвърли й поглед. — Бихме могли да отидем в „Перлата“. Обожавам техните сандвичи със свинско. Отдавна не съм хапвал такъв.

Откакто бяха скъсали, предположи Джес. Както и тя не беше хапвала от любимата си пилешка супа, откакто се бяха разделили, защото не беше ходила в „Перлата“ от онзи злощастен ден. Защото то беше тяхното място и обикновено се хранеха там. При мисълта, че тази вечер ще отиде там с него, сърцето й се сви болезнено.

Мястото щеше да й нашепва спомени и да я кара да мисли за това, че вече не са заедно. А сега виждаше, че лесно биха могли отново да бъдат двойка…

— Ще трябва да се задоволиш с пица. Уморена съм, имам главоболие. Искам да взема душ и да си легна.

Този кратък отговор го накара да я стрелне с бърз и неразгадаем поглед, но каза само:

— Добре, пица. — И се обади, за да я поръча. След няколко минути паркираше „Събърбън“-а на паркинга в близост до апартамента й.

Тъй като беше с Марк, Джес само леко потръпна, когато минаваше покрай магнолията. Влязоха в апартамента и Марк се зае с обичайната проверка, докато тя се събличаше, събуваше и проверяваше дали има съобщения на телефонния секретар. Нямаше нищо от Тифани. Нито на домашния, нито на мобилния телефон. Или Тифани не се интересуваше какво е изпуснала, или просто не се обаждаше. След това извади дадените й от Палома два мобилни телефона и откри, че батериите им не са заредени. За щастие, зарядните бяха в пликовете. Джес ги включи към контакти в кухнята, а Марк се спря на прага, за да наблюдава действията й.

Почукването на вратата извести пристигането на пицата.

Седнаха в двата края на дивана, а пицата бе на масичката за кафе между тях. Гледаха телевизия и се хранеха. Кобурът му, в който бе пистолетът, беше на страничната масичка до лакътя му. Беше свалил сакото и вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си и изглеждаше напълно отпуснат като у дома си. И толкова красив, че Джес се страхуваше да го погледне. Затова не откъсваше поглед от екрана на телевизора — не можеше да каже какво излъчват, дори животът й да зависеше от това — и изяде парчето пица, без да усети вкуса му. Чувстваше се удобно и уютно, споделяйки пицата с Марк, но побърза да отхвърли тази мисъл от главата си. Не искаше да се чувства удобно с него, нито у дома си в негово присъствие, защото, когато той си отидеше, щеше да изгуби всичко това. Мисълта я плашеше.

На този етап от живота си се страхуваше, че прекалено много прилича на майка си, която имаше слабост към разкошни мъжки екземпляри, които неизменно изневеряваха и я оставяха с разбито сърце.

Джуди така и не научи урока си. Но Джес го бе усвоила добре.

Бе прекалено рисковано да обичаш мъж като Марк. Онова, което имаха някога — и което можеше отново да разцъфне, ако не внимаваше — беше голямата любов, онази любов, която кара сърцето да пее и тялото да гори. Но дали подобна любов си струваше болката след раздялата?

Дори не трябваше да се замисли, за да отговори. Не.

През годините бе научила поне едно за себе си — сърцето й беше нежно и уязвимо. Трябваше много, изключително много да внимава кого дарява с властта да го съкруши. Майка й можеше весело да оцелява след романтичните катастрофи. Но Джес не можеше.

Искаше й се да умре, когато двамата с Марк се бяха разделили. Искаше да пропълзи в леглото, да се свие под завивките и да спи с дни. Искаше да плаче, докато не й останат повече сълзи.

Но вместо това продължи да живее живота си. Облегна се на семейството си. Посвети и сърцето, и душата си на работата.

Събра отново парченцата от разбития си живот. И твърдо реши никога да не се поставя в положение да изпита отново такава болка.

Което означаваше, че колкото и удобно да се чувстваше с Марк в живота си, никога нямаше да го допусне отново в сърцето си.

Марк, зает да поглъща останалата пица, не издаде нито звук, когато тя изяде парчето си и излезе от стаята само за да се върне след малко с възглавница, чаршафи и завивка, които безцеремонно остави на куп в края на дивана. Можеше и сам да оправи леглото си.

— Лягам си — обяви тя.

Погълнат от предаването по телевизията, той й махна разсеяно с ръка.

Джес го остави. Половин час по-късно, след най-горещата вана, която можеше да издържи, тя взе още два „Адвил“-а и си легна. Както беше изтощена, очакваше да заспи в мига, в който главата й докосне възглавницата. Но не стана така. Искаше й се да се мята в леглото, но това бе трудно, тъй като нараняванията все още я боляха. Променяше внимателно положението на тялото си, изритваше завивките, издърпваше ги обратно, заслушана в звуците от душа, който Марк очевидно бе решил да вземе в банята на Грейс, преди да си легне. След като чу как пружините на дивана изскърцаха, което означаваше, че той се е настанил за през нощта, тя задряма само за да се събуди стресната. Хвърли поглед към часовника на нощното шкафче и видя, че е 3:09 след полунощ. Докато лежеше и премигваше в мрака, осъзна, че е сънувала Алисън Хауърд.

Изчезналата жена.

„О, господи.“ Джес покри главата си с възглавницата и се опита да мисли за нещо друго. След малко, когато стана очевидно, че няма отново да заспи, се предаде. Имаше нужда от питие. Чаша вино например. Или водка. Нещо силно. Нещо, което да я накара да заспи.

Тъй като в къщата нямаше алкохол, щеше да си направи чаша мляко.

Намери очилата, които държеше в чекмеджето на нощното шкафче, сложи ги и тръгна към кухнята. В апартамента беше тъмно, но не чак толкова, че да не вижда къде върви. Лунната светлина се процеждаше през завесите, нощната лампа в коридора хвърляше меки жълти отблясъци, под вратата се процеждаше лъч от площадката. А и кухнята бе съвсем наблизо, освен това, тя познаваше пътя добре.

Вървеше на пръсти, заслушана в дишането на Марк. Влезе в кухнята. Извади чиста чаша от съдомиялната машина, остави я на барплота и отвори тихо хладилника. Светлината отвътре й се стори ярка като слънцето.

Извади кутията мляко, напълни чашата и върна кутията на мястото й. Затвори вратата и изпита облекчение от почти пълния мрак. Отпи от студеното мляко и се обърна с намерението да се върне в спалнята, когато проблясването на зареждащите се телефони привлече погледа й.

Бяха в другия край на барплота, до микровълновата фурна.

„И бездруго съм станала. Мога да ги проверя.“

Остави чашата на барплота и взе по-близкия телефон. Беше тъмнорозов, но в мрака не виждаше каква марка. Отвори го и веднага видя, че е зареден. Натисна бутона — имаше седем нови съобщения.

Тъкмо се канеше да ги прослуша, когато лампата в кухнята светна и я стресна толкова силно, че тя ахна и се обърна рязко, при което с лакът бутна чашата. Тя падна на пода и се пръсна на стотици парченца. Студеното мляко опръска краката й.

— Какво, по…? — Беше Марк, разбира се. Стоеше на прага и я гледаше втренчено. Джес направи стъпка назад и отбеляза, че е само по боксерки и толкова привлекателен, колкото само Марк може да бъде, когато той заповяда:

— Не мърдай.

Но предупреждението дойде твърде късно, защото стъпалото й попадна върху остро като бръснач парченце стъкло.