Карън Робърдс
Правосъдие (22)

Глава 22

Магазинът на Грейс се намираше на „Томас Джеферсън стрийт“, недалеч от вашингтонското пристанище. Районът беше мека за туристите заради многото магазини, офиси и бутици. Освен близостта до мястото, което привличаше еднакво местните и туристите, сградата, в която се помещаваше „Паст Пърфект“, имаше свой собствен чар. Беше построена през деветнайсети век от червени тухли във федерален стил и имаше два входа: единият водеше към магазина, който е на приземния етаж, а другият — към апартаментите над него. Намираше се на две пресечки от река Потомак и Джорджтаун, един от най-модните райони на Вашингтон. Тук живееха много от богатите жители, които присъстваха редовно на вечерите в Белия дом и бяха част от политическия и социалния елит. Тъй като за тях бе гордост да не бъдат виждани два пъти в един и същ тоалет, дрехите им се озоваваха в магазина на Грейс за дискретна втора продажба. Печелеха и дамите, и Грейс.

Този делови модел беше добър за всички и за трите месеца, в които беше отворен, „Паст Пърфект“ беше постигнал истински успех.

Беше окачена табела „Затворено“, но Джес знаеше, че това не се отнася до нея. Тя мина през тежката дървена врата с Марк по петите си и звънчето обяви пристигането им. Посрещна ги лека, но много изискана миризма. Стените бяха тъмнорозови, дървените части — бели, подът — от твърдо дърво. Впечатлението беше за изискан и скъп бутик. Дрехите бяха подредени до стените по размер. В средата на помещението имаше кръгли стойки, на които бяха закачени още дрехи. Манекените бяха облечени в тоалети, украсени с подходящи аксесоари, които Грейс редовно обновяваше. Грейс се беше покачила на ниска стълбичка в дъното на помещението и увиваше модерно шалче около врата на един от манекените, демонстриращи сини есенни сака. Беше облечена в къса ярка рокля, която накара дори Джес, която не обръщаше внимание на модата, да я забележи и одобри. На двайсет и две, Грейс бе толкова красива, че хората се обръщаха след нея. Беше висока метър и шейсет и два, имаше красиво лице, страхотно тяло, дълга руса коса и стройни, много добре оформени крака. Откакто се помнеше, момчетата се тълпяха около нея. През последните няколко месеца Джес неведнъж бе мислила, че тя е женският еквивалент на Марк. Преди да отвори магазина, Грейс посещаваше колеж и работеше в дневния център на майка си, но модата беше нейната първа любов. Джес се радваше, че успя да й помогне с пари за отварянето на магазина.

— Изглеждаш уморена — поздрави я Грейс и слезе от стълбичката. Изгледа спокойно Марк. Джес се усмихна. Начинът, по който Грейс приемаше четиринайсет години по-възрастния от нея федерален агент, беше забавен. — Добре, предполагам, че щом сестра ми ти е простила, не си чак такова копеле. Но отношението ми може да се промени в зависимост от това, как се отнасяш с нея.

— Няма да го забравя — отговори сухо Марк.

— Остави го на мира — заповяда Джес, защото се чувстваше виновна за грешните заключения на Грейс и за цялата ситуация въобще. Но щом не можеше да каже истината на сестра си — а не можеше, защото не искаше да я постави в опасност — то нямаше друго обяснение защо двамата са заедно. — Къде е роклята?

— В… — Грейс млъкна, защото от склада излезе мъж, натоварен с кутии. — О, Рон, това е сестра ми Джесика Форд. А това е Марк Райън. Той е федерален агент, така че внимавай. Рон Гарза.

Всичко, което Джес успя да забележи заради кутиите, беше къса черна коса и мускулести ръце. После кутиите бяха оставени в краката на Грейс и Джес видя мускулест мъж с влажни тъмнокафяви очи и хавайски тен. Беше по-нисък от Марк, но тялото му издаваше, че се занимава сериозно с бодибилдинг. Джес веднага разбра защо Грейс бе прекарала последните три нощи с него.

— Радвам се да се запозная с вас. — Усмивката на Рон разкри ослепително бели зъби. Имаше много слаб акцент. — Ти си най-голямата сестра, нали? Изглеждаш много млада, за да бъдеш адвокат.

Джес се усмихна — всъщност не й казваха нещо ново и това, че изглеждаше на осемнайсет, й причиняваше огромно раздразнение — и двамата си подадоха ръце.

— Рони, ще ти бъда много благодарна, ако сгънеш тези пуловери и ги подредиш на рафта. — Грейс на практика се умилкваше. Джес познаваше този тон: Грейс беше влюбена. Не че това бе необичайно състояние за нея. Тя непрекъснато се влюбваше. След раздялата страдаше няколко седмици, после преодоляваше мъката. Джес си помисли, че при нея това е нещо като заушка. Грейс прихващаше болестта, страдаше, излекуваше се. Бедният Рони не знаеше, но сестра й едва ли можеше да се промени.

— Разбира се — каза Рони галантно. Марк, който бе запознат с отношението на Грейс към любовта, хвърли мрачен поглед на Джес.

После Грейс отведе Джес, която се надяваше, че Марк ще помогне на Рони да подредят пуловерите. Това щеше да бъде нещо като отмъщение заради реакцията му на срещата й със сестрата на Тифани.

— Наистина е горещ и секси — каза Джес, когато Грейс я завлече зад щанда, към пробните. — Къде го намери?

— Той е инструкторът ми по бойни изкуства и току-що слиза от самолета от Аржентина. Няма да повярваш колко е добър в леглото. — Грейс потрепери театрално, бутна я в най-голямата пробна, чиито стени също бяха розови, а в единия ъгъл имаше голямо трикрило огледало, и посочи тъмночервената рокля, закачена до огледалото. — Ето я. Намерих дори обувки и аксесоари. Как така се върна при Марк?

— Червена е — каза Джес, защото й трябваше време да намери подходящ отговор.

— Повярвай ми, цветът е страхотен и много ще ти отива. — Джес стоеше и просто гледаше роклята, затова Грейс първо я подръпна нетърпеливо за лакътя, а после започна да я съблича. — Кажи ми какво става между теб и Марк.

— Излизаме. — Това прозвуча неубедително дори в собствените й уши. Джес отблъсна ръцете на сестра си и разкопча сама колана на панталона си.

— Излизате? Това означава вечеря в събота вечер. Ти отново спиш с него, сестричке. Не ме лъжи, виждам.

Какво можеше да направи? Притисната в ъгъла, Джес излъга:

— Опитваме се да видим дали ще се получи, ОК? — Вече беше по сутиен и бикини.

— О, мили боже, Джес, какво се е случило? — Грейс гледаше нараняванията по ребрата й.

— Казах ти: бях нападната в нашия преден двор. Така че внимавай, когато се върнеш у дома. Всъщност вече не ме боли. — Отчаяно търсеща възможност да смени темата, запита: — Мама знае ли за Рон?

Грейс вече навличаше роклята през главата й.

— Не. И да не си посмяла да й кажеш. Знаеш каква е. Непрекъснато ми повтаря, че съм прекалено лесна и никой няма да купи кравата, ако млякото е безплатно. И такива неща. Като че ли тя действа според думите си.

Отговорът на Джес не беше ясен, защото го изричаше през плата на роклята. Което вероятно бе добре. Грейс може би даваше млякото безплатно по-често, отколкото трябваше, но въпреки това много мъже бяха нетърпеливи да купят кравата. А колкото до майка им, е, Грейс беше крушата, която не пада по-далеч от дървото.

Хладната коприна галеше приятно кожата на Джес. Тя се огледа критично в огледалото, докато Грейс закопчаваше ципа на гърба й. Ако се изключеше цветът, който прекалено много привличаше погледите, реши, че няма срещу какво да възрази. Роклята беше плътно по тялото й, с две широки по четири сантиметра презрамки през раменете и квадратно деколте, което бе достатъчно ниско изрязано, но без да разкрива цепката между гърдите. Отпред имаше дискретна цепка, която стигаше едва до коляното. Роклята бе семпла, от красива материя и с майсторска кройка. Просто прегръщаше женското тяло. Караше я да изглежда по-висока, женствена и в същото време я правеше изключително елегантна.

Трябваше да признае, че изглежда добре.

— Знаех си. Съвършена е. — Грейс постави чифт обувки пред нея. — Обуй ги.

Обувките бяха с толкова високи токчета, та на Джес й се струваше, че няма да може да върви с тях.

— Красиви са.

— Роклята пак е малко дълга. — Смръщила вежди, Грейс оглеждаше Джес в огледалото. — Но това е лесно поправимо. Просто ще подгъна повече отдолу.

— Колко струва? — Джес опипваше тежката коприна с благоговение. Все още свикваше с факта, че печели добри пари и вече не се налага да брои стотинките. Беше така свикнала с универсалните магазини, че сега й беше чудно как въобще ще може да се мери по елегантност с Мери Джейн Кейтс и Хейли Кристофоли. Обаче успехът, за който копнееше, изискваше от нея да изглежда добре.

— Първоначално е струвала три хиляди долара. В моя магазин струва шестстотин и някой ще я грабне с мисълта, че е сключил изгодна сделка. Но на теб няма да струва нищо, защото само ще я вземеш назаем. И също, защото си мой партньор. И сестра.

— Знаех си, че твоят магазин е добра идея.

Грейс й се усмихна, после й подаде чифт обици — висящи диамантени капки, големи колкото монети от десет цента. Джес отвори широко очи, като ги видя.

— Уоу!

— Цирконий. Ти какво си помисли? — запита Грейс. — Никой вече не носи истински диаманти. Но вечер и с тази рокля никой няма да направи разликата. — Загледа критично Джес, която си слагаше обиците. — Погледни се. Изглеждаш великолепно. Мисля да направя втора кариера като стилист.

— Харесва ми — призна Джес. — Май няма да мога да седна, но ми харесва.

— Не се предполага да сядаш. С подобна рокля трябва да се носиш наоколо, за да те виждат всички. — Прибра косата на Джес зад ушите, после кимна. — Носи косата си така, за да се виждат обиците. Гримирай леко очите и по-смело устните.

Джес кимна сериозно, но Грейс й хвърли пълен с недоверие поглед. Джес обикновено слагаше спирала на миглите си и гланц на устните и казваше, че това е напълно достатъчно. Сестра й от години й противоречеше.

Грейс взе нещо от пейката зад тях — сребриста чантичка с диамантена закопчалка — и й я подаде.

— Сложих подходящия грим тук, сенки за очи, червило. Трябва да напудриш носа си. Ще се справиш ли?

Джес срещна погледа на Грейс в огледалото. Грейс въздъхна.

— И бездруго ще трябва да скъся роклята и да ти я донеса. Ще те гримирам. В колко часа? Пет?

— Шест — каза Джес. — Трябва да работя поне до пет и половина, а после ще ми трябва време и да стигна до дома. Но не се налага да правиш това за мен. Мога и сама да се гримирам. Мога също да се отбия тук и да взема роклята.

— Ще поговорим. — Така сестрите заявяваха, че спорът може да почака. — Хайде, дай да отбележа подгъва.

Когато след десет минути излязоха от пробната, чуха, че докато подреждаха пуловерите, Рон и Марк споделяха, че никой от двамата не е ял през деня. Джес се усмихна на Марк, който я изгледа мрачно в отговор. Но враждебността му като че ли беше намаляла поне малко. Беше като че ли замислен, когато я последва навън в отново започналия дъжд. Четиримата вечеряха заедно в „Бърбън Стейк Хаус“ на две пресечки от магазина. Джес и Грейс разменяха семейни клюки, а мъжете разговаряха — поне доколкото сестрите долавяха — за бойни изкуства и екшъни. Когато се разделиха, Марк отбеляза, че Рон изглежда приятно момче.

— Много лошо, че не знае какво е отношението на сестра ти към любовта. По това време следващия месец дори няма да си спомня името му.

Макар че преди мислеше по същия начин, Джес настръхна.

— Говориш за сестра ми.

— Признай: всички вие — ти, Грейс, Мади и Сара — нямате правилно отношение към мъжете.

— Не е вярно. — Джес беше бясна.

Вече бяха стигнали апартамента й. Мокра и изнервена от това, Джес отключи вратата и Марк я последва вътре. Като че ли вече бяха развили рутина — Марк оглеждаше жилището, включваше осветлението. Джес не очакваше някой да нахлуе в апартамента й. Вече не. Беше готова да припише нападението над нея на случайността, грешното време и грешното място. Типично престъпление за Вашингтон, нищо повече или по-страшно от това. Може би, призна неохотно, й беше по-лесно да вярва в подобна теза.

— Напротив. И ти също го знаеш — извика той през рамо.

— Благодаря ти, доктор Фил — отговори Джес с ясно доловим сарказъм и преди размяната на реплики да се е превърнала в истинска кавга или в нещо като случилото се предната нощ, отиде в спалнята си да съблече мокрите си дрехи. Затвори решително вратата и направи точно това, изпи два „Адвил“-а, взе душ и си легна.

 

 

Не беше избрал подходящите думи, осъзна Марк кисело, докато събличаше дрехите си. Останал само по боксерки, се отпусна на дивана. Докато наблюдаваше Грейс, очите му се отвориха за цялата картина. Джес го отбягваше, защото през целия си живот двете със сестра й не бяха познали нищо, освен неудачни връзки. Мади беше на път да стане самотна майка в тийнейджърска възраст, Грейс привличаше и захвърляше мъжете така, както той сменяше чорапите си, бракът на Сара не беше стабилен, а Джес избягваше проблема, като избягваше връзките въобще. И не беше само Джес. Всички нейни сестри избягваха чувствата. Щом свършеше работата си, щеше да побегне възможно най-далеч от това семейство.

Не че неговото семейство нямаше свои собствени проблеми.

Жените като цяло бяха минно поле, но дъщеря му поне имаше извинението, че е тийнейджърка. Бившата му съпруга, Хедър, му се беше обадила по-рано през деня, за да му каже, че Тейлър ще отиде на концерт на лейди Гага идващия уикенд. С нея, разбира се. Не се беше обадила да го пита за разрешение, нито дори за мнението му, а просто за да го уведоми. Тъй като той не искаше Тейлър и Джес да съюзят сили срещу него, което щеше да се случи, ако двете се съберяха през уикенда, не възрази. Възражението и без това нямаше да помогне, защото обичайният отговор на Хедър за всичко беше: „Отнеси се към съда“, макар да знаеше, че той в никакъв случай няма да го направи. Той отново й напомни, че беше заловил гаджето на дъщеря им да се катери по прозореца й, и я предупреди, че дъщеря им не е чужда на идеята да се отдаде на СЕКС.

Отговорът на Хедър? „О, дай го малко по-весело. Разбира се, че ще я занимават такива мисли. Тя е на петнайсет.“

След което беше сложила край на разговора.

Тейлър се беше обадила по-късно, за да запита дали може да изтегли двеста долара от кредитната карта, която й беше дал за спешни случаи. За какво? Тоалет за концерта.

Какво можеше да направи? След като отправи цяла серия родителски предупреждения за всичко от личната й безопасност по време на концерта до опасността от момчета, той каза „да“.

— Благодаря, татко — изпищя тя, без да обърне внимание на нищо от казаното от него, освен на съгласието му.

Като си спомни това, той се почувства едновременно добре и зле. Добре, защото с дъщеря си отново бяха приятели, макар това да му беше струвало двеста долара. И зле, защото дъщеря му растеше прекалено бързо и като се мъчеше да забави поне малко растежа й, той все едно се бореше със силен прилив.

За щастие, имаше и други неща, за които да мисли, освен за личните си връзки. Като например убийствата, които трябваше да предотвратява и разследва.

С тази мисъл, провери електронната си поща. Имаше съобщение от офиса точно както се беше надявал. Отвори го.

— Здравей, човече. Следващата седмица ще излезе официалното становище за самоубийство. На този етап това ни задоволява. — Беше от Кайд Улридж, стар приятел, който дискретно разследваше смъртта на Ленард Кауан. Официалното разследване беше за пред широката публика.

Всъщност, ако не се беше обадил — напълно неоторизирано обаждане — до Ротънбърг тази сутрин, вероятно щеше да въздъхне от облекчение и да си събере нещата.

Обади се на Ротънбърг, който му отговори кисело:

— Никога ли не спиш? Почти полунощ е.

— Тази сутрин ми каза, че смъртта на Кауан не изглежда като самоубийство. Променил ли си мнението си?

— Днес следобед ми наредиха да не разговарям с теб. Ще трябва да се съобразя с нареждането.

— По дяволите — възкликна Марк. — Хайде, Ранди. Важно е.

— Казаното тази сутрин все още важи. Не изглежда като самоубийство. Но не си го чул от мен.

— Благодаря — каза Марк и Ротънбърг веднага затвори. Дълго време след това лежа в мрака, смръщил вежди.

 

 

Докато Луси успее да придума Джейдън да излезе от сградата на автоматичната пералня на самообслужване, където беше намерила убежище, вече минаваше полунощ. Луси едва не беше получила инфаркт, когато сутринта беше излязла от „Куик Стоп“ и беше открила, че Джейдън е изчезнала. Беше тичала като обезумяла, като се беше опитвала да се крие под стрехите от проливния дъжд. Беше погледнала във всеки магазин и всяко възможно скривалище, докато пред очите й минаваха сцени как приятелката й е отведена от полицията, заловена от убиеца или отвлечена от някой психопат. Беше така изпаднала в ужас, че едва не спря следващата минаваща полицейска кола, пращайки последиците по дяволите. Тогава я извика жена, чакаща на близката автобусна спирка.

— Хей, момиче с черна коса ли търсиш?

Луси се огледа, видя жената и се затича към нея въпреки дъжда. Жената приличаше на бездомна. Носеше шал около стоманеносивата си коса, бяла мъжка риза и дълга пола на цветя, която се увиваше около краката й. При толкова много хора и автомобили по улицата, Луси нямаше дори да я забележи, ако непознатата не я беше заговорила.

Луси влезе под навеса, който едва успяваше да запази пейката суха, и я погледна предпазливо.

— Да, може би.

— Отиде там, в пералнята. — Жената посочи. — Побягна така, сякаш дрехата й гори.

Луси измърмори „благодаря“ и се втурна към посочената сграда. Джейдън наистина беше там, свила се на пейка отзад, скрита зад пералните и сушилните машини. Жена на средна възраст използваше една от машините, а до нея играеха две деца. Друга, по-млада жена, сгъваше дрехи върху маса близо до входа. Шумът от въртящите се дрехи беше толкова силен, че заглушаваше дори крясъците на децата. Във въздуха се усещаше силен мирис на перилни препарати и омекотители.

— Какво е станало с теб? — запита Луси ядосана, след като се отпусна на пейката до Джейдън.

— Беше той, Луси. Този път наистина беше той. Видях го в една минаваща кола — шепнеше ужасено Джейдън. Цялата трепереше и непрекъснато се оглеждаше страхливо.

— О, Джейдън. — Луси продължаваше да стиска поничката и кафето, които, за щастие, бяха в найлонова торбичка. Така бяха останали незасегнати от дъжда. Чашката дори имаше капаче. След като Джейдън не прие кафето, Луси го остави на пейката между тях и отчупи парченце поничка, което предложи на Джейдън, но тя поклати глава. Тогава Луси изяде поничката и изпи кафето. Беше наистина вкусна, толкова сладка и обилен шоколадов пълнеж, че й се искаше да я лапне наведнъж.

— Той беше. Кълна се. Видях го съвсем ясно. Той също ме видя. Знам, че ме видя. Погледите ни се срещнаха. О, мили боже, какво ще правим сега?

Какви бяха шансовете убиецът на мис Хауърд да е в същия град и да мине с кола по същата улица, където Джейдън стои пред един универсален магазин? След миг, в който сърцето й буквално спря, Луси си зададе този въпрос и кръвта отново потече във вените й. Джейдън бе видяла мъж, който прилича на убиеца, и бе изпаднала в паника точно както се беше случило и с ченгето в парка на колежа. Но нищо, което Луси можеше да каже, не можеше да убеди Джейдън, че е сгрешила. В резултат, Джейдън прекара деня в пералнята, свита на пейката. Разтревожена за приятелката си, Луси направи всичко възможно да се погрижи за нея. Излезе, когато дъждът спря, отиде до апартамента на бившия втори баща на Джейдън и откри, че се е преместил, купи сандвич със сирене, който да си разделят — Джейдън не изяде повече от хапка — и провери разписанието на автобусите. Тъй като разлепените обяви бяха навсякъде, бе прекалено рисковано да пътуват с метрото. Луси реши, че е най-добре да се придвижват с автобус.

Като разчиташе на картата с маршрутите и на собствените си знания за тази част на града, Луси реши, че е най-добре да прекосят реката и да отидат в Александрия, Вирджиния, където някога бе живяла в приемно семейство. Познаваше района, знаеше къде могат да се хранят и да спят. Може би засега трябваше да забравят за Калифорния и да се стремят само да избягат възможно най-далеч от Вашингтон. Макар да не им се искаше, но единственият отговор като че ли беше пътуването на автостоп. Може би щяха да попаднат на мила двойка в „Макдоналдс“ и да кажат, че са студентки, търсещи евтина квартира. Където и да се озовяха, щеше да е по-добре оттук. Може би щяха да успеят да наемат стая, да намерят работа, като се престорят, че са на осемнайсет, и да живеят така, докато наистина станат на осемнайсет и системата няма да се интересува от тях.

Проблемът беше, че нямаха пари. И лични карти. Парите бяха по-голям проблем, защото им трябваха, за да си купят лични карти. Обаче Луси нямаше да се тревожи за това сега. Първо трябваше да измъкне Джейдън оттук и да я качи на автобуса за Александрия.

Джейдън се съгласяваше с всяко предложение на Луси, но упорито отказваше да напусне мястото си. Накрая, в един след полунощ, затвориха и тя нямаше избор. Излязоха на проливния дъжд на главите с найлоновите торбички, които бяха намерили на един рафт, и се втурнаха да намерят подслон. Уличните лампи по ъглите светеха, но дъждът правеше улиците необичайно тъмни. Наоколо не се виждаше никой. Почти всички магазини бяха тъмни. Луси не откъсваше поглед от автобусната спирка, която в момента бе безлюдна, но където всеки момент щеше да спре следващият автобус, и вървеше на крачка пред Джейдън. Дълга черна кола спря до бордюра, но тя едва я забеляза. Тъкмо мислеше, че шофьорът ще има късмет, ако се измъкне без глоба, защото беше спрял много близо до кръстовището, а не на паркинга, когато Джейдън зад нея извика пронизително.

— Джейдън? — Луси смръщи вежди, стиснала торбичката около главата и раменете си, и се обърна да види какво става. Дъждът плющеше така силно, че тя не чуваше нищо друго. Едва успя да зърне приятелката си простряна неподвижно на мокрия тротоар — дъждът удряше безмилостно по тялото й — когато от сенките се появи мъж и скочи срещу нея.

Ужасена, Луси усети как нещо пробожда гърдите й.

— Ах! — Викът й бе остър и пронизителен като този на Джейдън. После светът изчезна и тя се строполи на земята.

Телата и на двете бяха вдигнати и поставени в багажника на дългата черна кола.