Карън Робърдс
Правосъдие (21)

Глава 21

Марк изправи гръб и се отдалечи от компютъра.

— Исусе Христе, Джес, трябва да имаш и личен живот.

— Не ми казвай, че според теб е съвпадение.

— А ти какво мислиш, че е?

— Грешка. Тези две публикации са написани от един и същи човек, който е използвал едни и същи думи, защото не е очаквал някой да прочете и двете стени.

— Или това са общи фрази, които много млади жени, гледащи едни и същи телевизионни предавания, слушащи една и съща музика и сърфиращи в едни и същи уеб сайтове, използват.

— „Истинско блаженство“? „Любов и целувки“? Не мисля. — Джес посочи календара на Алисън с пръст. — Погледни и това. Календарът на Алисън Хауърд. Виждаш ли червената звезда, с която е оградена датата за обяда в изправителния дом? Мислиш ли, че би забравила за него?

— Следващият ти въпрос май ще бъде дали мисля, че Нийл Армстронг е стъпил на луната. — Тонът му беше сух.

Джес му хвърли убийствен поглед и стана.

— Все още сме залепени един за друг, нали? — Марк й отговори само с кимване. — Да вървим.

— Алилуя!

Марк грешеше за едно. На излизане от сградата се сблъскаха с Хейли, която тъкмо си тръгваше. Веднага разпознали в другата работохолик като себе си, двете жени си махнаха учтиво. Марк, от друга страна, бе поздравен с огромна лъчезарна усмивка.

— Мисля, че те харесва. — Твърдо решена да не позволи на очевидното възхищение на Хейли от Марк да я обезпокои — или поне твърдо решена да не го показва — Джес отбеляза очевидното. Вече бяха в гаража и виждаха „Събърбън“-а. Повечето от превозните средства бяха потеглили и огромното бетонно пространство изведнъж й се стори заплашително.

Понякога беше добре да имаш до себе си таен агент.

— Какво мога да кажа? Има добър вкус. — Той отключи колата и както и преди, заобиколи, за да й отвори вратата. Тя изкриви леко устни и се качи, но този път не направи никаква забележка, когато той седна зад кормилото и запали двигателя.

— Какво искаш да хапнем? — запита, когато колата излезе на Трета улица и се вля в уличното движение. Дъждът беше спрял, но небето все още бе оловносиво, а локвите бяха навсякъде.

— Можем да ядем и по-късно. Първо трябва да отидем до Кристъл Сити.

— Какво? Защо?

Джес знаеше, че ще възрази.

— Там живее Тифани Хигс. С майка си.

Марк я погледна.

— О, не. Няма да стане. Няма да се срещаме с Тифани Хигс. Първо, както казах и преди, тя не е твой проблем. Второ, Колинс ще е бесен, гарантирам. И, трето, умирам от глад.

— Съдебният процес приключи. Няма проблеми от етичен характер.

— Забрави. Няма да те откарам до Кристъл Сити.

— Чудесно. Тогава спри, ще взема такси. Нямам нужда от теб.

— Няма начин. Нима не разбираш, че си в смъртна опасност?

— Марк, ще отида до Кристъл Сити. Можеш да дойдеш с мен или не, изборът е твой, но аз ще отида. Сега.

— По дяволите, Джес. — Но нещо: или изражението на лицето й, или ръката, вече стиснала дръжката на вратата в готовност да я отвори, щом той спре на червен светофар, го убеди. — Добре, щом си така решена, ще те закарам. — Никой от двамата не проговори повече, докато колата си проправяше път през уличното движение. Накрая той запита: — Какво мислиш, че ще откриеш там?

— Не знам — каза Джес, когато той излезе на магистралата. — Просто… Мисля, че нещо не е в ред. Имам това чувство още откакто Тифани се пречупи на свидетелската скамейка. Никога не си виждал Тифани, никога не си говорил с нея. Тя има гимназиално образование. Съмнявам се някога да е прочела някоя книга. Почти сигурна съм, че никога не би казала „истинско блаженство“. А и какви са шансовете двете с Алисън да използват едни и същи думи?

Марк се замисли. Джес хвърли поглед през прозореца, видя долу река Потомак и осъзна, че са вече на моста. Движеше се бързо, но не по-бързо от позволената скорост.

— И ако се опиташ да остроумничиш, разговорът ни приключи — предупреди го тя.

— Може би е малко странно. — Той си позволи лека усмивка.

Джес каза победоносно:

— Виждаш ли?

— Значи отиваме в Кристъл Сити, за да провериш дали Тифани Хигс е там.

— Да. — Да, това обобщаваше нещата. Вече бяха прекосили моста и тя виждаше високите контролни кули на Националното летище в далечината вляво. Син автобус с деца мина прекалено близо пред тях и принуди Марк да настъпи спирачките. Далеч пред тях бе табелата, указваща навлизането в Кристъл Сити.

— След това ще можем ли да ядем?

— Да.

Спряха при знака „Стоп“.

— Дай ми адреса. — Изглеждаше примирен.

Джес се подчини и Марк го вкара в GPS-a. След няколко минути пътуваха по улиците на предградие от петдесетте години на двайсети век: малки къщи с малки дворове. Много малко от тях бяха изградени от тухла, повечето бяха от греди и алуминий. GPS-ът им нареди да спрат пред малка тухлена сграда в стил ранчо с лющеща се бяла боя и двор, който отчаяно се нуждаеше от косене.

На алеята беше паркирана стара синя „Тойота Корола“. Завесите все още не бяха дръпнати за нощта и Джес виждаше проблясването на телевизора през големите прозорци, които гледаха към улицата. През няколко врати по-нататък възрастна жена изхвърляше боклука. От другата страна на улицата деца играеха баскетбол пред един гараж. Джес остана на мястото си за миг, загледана в къщата. Беше прекалено много да се надява, че Тифани ще се появи като по чудо, но въпреки това се надяваше.

— И какво ще кажеш на мис Хигс, ако е тук? Влязох в страницата ти във Фейсбук и речникът, който използваш, ме разтревожи?

Джес нямаше представа.

— Знаеш ли, ти си федералният агент тук. Не трябва ли да си поне малко разтревожен, че нещо не е наред?

— Последния път, когато проверих, не беше извършено престъпление — поне доколкото някой от нас двамата знаеше. Пък и не съм ченге.

— Прекрасно отношение — каза Джес и слезе от колата.

Очевидно чувствайки, че не я заплашва физическа опасност, Марк остана вътре. Тя знаеше, че не би го направил, ако все още не хранеше лоши чувства към нея заради прекъсването на връзката. Но тя нямаше да промени решението си и ако цената, която трябваше да плати, бе един сърдит Марк, с радост щеше да я плати.

Въпреки че децата крещяха, тя чу как той свали прозореца и обърна колата. Щеше да вижда и чува всичко и ако нещо не му се стореше както трябва, щеше веднага да й се притече на помощ — това й бе добре известно. То й носеше утеха. Докато вървеше през мократа трева към малката веранда, усещаше погледа му в гърба си. Натисна звънеца. Въздухът бе топъл и толкова влажен, че съжали, задето не е съблякла сакото си, но сега бе прекалено късно. Виждаше телевизора през прозореца. Стори й се, че излъчват епизод на „Закон и ред“.

Вратата се отвори и на прага застана сестрата на Тифани. Онази, която я беше нарекла „кучка“. Дори животът й да зависеше от това, Джес не можеше да си спомни името й.

Носеше къси панталони и потниче, русата й коса беше вързана на опашка, беше боса. Като Тифани, тя беше красива и крехка, с огромни сини очи. Погледът й срещна този на Джес. Беше очевидно, че я е разпознала. Лицето й помръкна, тя присви очи.

— Ти пък какво искаш? — запита.

— Тифани тук ли е?

— Шегуваш се, нали? Проклетият процес свърши и последният човек, когото тя иска да види, е кучката адвокат на противоположната страна. Така че се разкарай.

— Чакай! — Джес постави длан на вратата, за да я задържи отворена, защото бе повече от очевидно, че милата сестричка ще я затръшне в лицето й. Дойде й вдъхновение. — Трябва да й предам пари, така че ако мога да говоря с нея…

Ако Тифани дойдеше, щеше да извади двайсет долара от чантата си и да й ги даде с твърдението, че ги е изпуснала. Никой не би могъл да оспори. И дори можеше да спечели точки за това, че е такъв искрен човек, та е изминала целия път до Кристъл Сити само за да върне на Тифани парите.

— О, така ли? — Сестрата се поколеба, но беше очевидно, че парите имаха сила. — Тя е във ваканция. Измъкнаха я оттук, за да не трябва да отговаря на репортерите след процеса. За колко пари говорим?

Джес беше сигурна, че ще затръшнат вратата в лицето й, ако спомене сумата двайсет долара.

— Това мога да кажа само на Тифани. Кой я измъкна оттук?

Сестрата сви рамене.

— Няма значение. Можеш да оставиш парите на мен. Ще се погрижа да ги получи.

— Не мога да направя това. Трябва да ги предам на нея. Ти говорила ли си с Тифани след заминаването й?

— Тя не приема обаждания. Пък и защо това те интересува? — Присви очи. — Лъжеш, нали? Виждам го по лицето ти. Няма никакви пари. Просто душиш наоколо. Изчезвай, преди да съм извикала полиция.

Джес реши да бъде искрена.

— Виж, тревожа се за сестра ти…

Едва беше имала време да издърпа главата си, преди вратата да се затръшне в лицето й. Само след миг завесите бяха дръпнати.

— Ще оставя визитната си картичка — извика Джес през вратата. — Ако и ти се разтревожиш за сестра си, обади ми се. Този път съм на нейна страна, кълна се.

След като не получи отговор, тя се предаде, остави визитната си картичка пред вратата и тръгна.

— Добре мина — отбеляза Марк, когато седна до него, с което си спечели злобен поглед. Беше й топло, затова съблече сакото си, преди да закопчее колана. Леката усмивка на устните му не я караше да се чувства по-щастлива. Знаеше, че се е наслаждавал на представлението.

— Предполага се, че Тифани е във ваканция — докладва Джес, като се облегна назад и се наслаждаваше на полъха от климатичната инсталация върху голата си кожа. — Измъкнали са я — и ако можеш да ми кажеш кои са тези „те“, ще ти бъда безкрайно благодарна, — за да не отговаря на въпросите на репортерите след процеса.

— Чух. — Зле замаскираната весела нотка в гласа му я накара да стисне устни. — А парите?

Тя му хвърли кос поглед.

— Двайсет долара. Тя ги изпусна.

— Аха. — Мълчаха няколко минути. Джес продължаваше да се наслаждава на хладния полъх от климатичната инсталация. Бяха вече на моста, когато Марк каза: — Хрумвало ли ти е изобщо, че може би твоите хора са измъкнали Тифани?

— Моите хора? Искаш да кажеш Елис Хейс?

— Щом й е било въздействано да промени историята си, онзи, който го е направил, би искал тя да е на място, където известно време никой не би могъл да разговаря с нея. А хората, които биха могли да го сторят, са Елис Хейс и сенатор Филипс.

Джес се замисли.

— Така е, нали? — каза след миг. — Но аз бях там, Марк. Готова съм да се закълна, че промяната у Тифани беше изненада за всички от екипа ни, не само за мен. Никой, нито Пиърс, нито Кристин, никой не знаеше какво ще стане.

Той сви рамене.

— Ако си права за това, остава сенатор Филипс.

Джес му хвърли поглед.

— Общото между двете е процесът Филипс. Имам предвид, между Алисън и Тифани. Поне доколкото аз знам. Алисън е работила по случая Филипс. Тифани, е била предполагаемата жертва и главен свидетел. А сега и двете ги няма.

— Мога да разбера защо са искали да скрият Тифани, след като са й въздействали да промени историята си. Но проклет да бъда, ако виждам защо Елис Хейс или сенатор Филипс ще искат да скрият и Алисън Хауърд.

— Аз също не знам — призна Джес.

— Възможно е да са заедно и Алисън да се грижи за Тифани. Затова и публикациите им във Фейсбук да звучат еднакво.

— Предполага се, че Алисън е на меден месец.

— Възможно е това да е измислица.

Джес премисли всичко отново.

— Предполагам, че е възможно.

— Всичко е възможно, пък и не е твоя работа.

— Искаш да оставя всичко така, нали?

— Вече установихме колко много обичаш работата си. Ако си вреш носа в неща, които не те засягат, може да я изгубиш. Във фирмата на Елис Хейс работят типове, които няма да размислят два пъти, ако ги ядосаш. — Въздъхна. — Защо не ме оставиш да потърся някой, който да разследва? Познавам някои хора. Ще го направят, без да вдигат много шум.

— Ще го направиш ли? Благодаря ти. Просто… имам лошо предчувствие. Трябва да знам, че Тифани и Алисън са живи и добре. — Тя знаеше, че ще спази обещанието си, макар и да го беше дал само за да я успокои, и му се усмихна. Мила усмивка, която той не върна. Вместо това извърна поглед.

— Е, какво искаш да хапнем? Аз самият мога да мина със сандвич със свинско.

Джес осъзна, че са стигнали Фоги Ботъм.

— Не и „Перлата“. — Веднага отхвърли идеята му.

— Не и пица — отвърна й той със същото.

— Китайска храна?

— Не. Какво ще кажеш…

— О, мили боже, забравих за Грейс! — прекъсна го Джес, когато се сети за срещата със сестра си. Бърз поглед към часовника на таблото й показа, че вече е почти девет. Джес извади телефона си и започна да набира номера.

Марк изстена.

— Умирам от глад.

Джес се усмихна на умолителния му тон.

— Е, идваш ли, или какво? — каза Грейс без никакво предисловие.

— Съвсем забравих. Съжалявам. Мога да бъда при теб след петнайсет минути.

— За твое щастие, и бездруго имам още малко работа.

Джес прие, че Грейс ще я изчака, хвърли многозначителен поглед на Марк и му каза да кара към магазина на Грейс, след което каза на сестра си:

— Длъжница съм ти.

— Не се тревожи, ще си поискам услугата — увери я Грейс, за което Джес знаеше, че е вярно. Двете сложиха край на разговора.

След около петнайсет минути спряха пред „Паст Пърфект“.