Карън Робърдс
Правосъдие (12)

Глава 12

Зората тъкмо изгряваше на следващата сутрин, когато Джес вървеше бързо по „Лондри Стрийт“ на път за спирката на метрото. Беше много важно да не закъснее днес. Беше първият й ден на новата работа и беше слабо казано да се твърди, че е развълнувана. В сърцето си знаеше, че няма нищо общо с разколебаването на Тифани, седнала на свидетелската скамейка, но възможността, която се бе отворила пред нея, беше сбъдната мечта. Щеше да я сграбчи и с двете си ръце.

Въздухът бе вече плътен и влажен, но не какъвто щеше да стане по-късно през деня. Розовите лъчи на лавандуловото небе на изток бяха предвестници на изгряващото слънце. Неоново оранжевата топка вече се подаваше леко над хоризонта. Беше около петнайсет минути преди шест сутринта и останалата част от небето бе тъмнолилава. Беше по-добре от пълния мрак, както и старият син „Форд Торъс“, който пълзеше бавно по улицата, бе по-добре от никакво движение. Детето, което караше велосипед към университета, също бе по-добра гледка от безлюдна улица.

Но не много по-добра. Не й харесваше, че е сама. Снощното нападение вероятно беше случайно. Но страхът не си отиваше, а не беше добра компания в ден като този. От една страна бе повишението, за което можеше само да мечтае. От друга — нападението, загрижеността за Тифани и повторното появяване на Марк в живота й. Беше я целунал. И в момент на слабост тя го бе целунала в отговор. Не че щеше да се случи отново, Бог й бе свидетел. Отсега нататък щеше да се фокусира върху възможностите, които новата работа щеше да й предостави. Някога Марк беше центърът на съществуването й, но нямаше да му позволи да попречи на кариерата й сега.

Тръгна към първия ъгъл, преметнала чантата си през рамо, с дипломатическото куфарче и торбата с розовия костюм в ръка. Усещаше как космите по тила й настръхват. Помисли си, че я наблюдават, и потрепери, после хвърли бърз поглед през рамо. Добрата новина беше, че дори да бе наоколо, мъжът от снощи вероятно нямаше да я познае. Беше облякла синя рокля с много тънки презрамки, която Мади носеше, преди да забременее, която й стигаше почти до глезените, и беше обула прекалено големи за нея джапанки. Косата й бе прибрана в хлабав кок. Беше покрила петното на слепоочието си с фон дьо тен и бе сигурна, че е почти невидимо. Тъй като не разполагаше с разтвора за контактните си лещи, беше ги прибрала в чантата си и бе сложила очилата с черна рамка. С други думи, не приличаше на жената, която бе нападната снощи.

Което не й пречеше да се страхува и да подскача и при най-малкия шум.

Беше стигнала почти до ъгъла, когато някой неочаквано излезе от пролуката между две паркирани коли. В първия момент на изненада забеляза само, че е едър мъж и се приближава към нея.

Ахна и сърцето й прескочи един удар. Тя се канеше да отскочи назад, но тогава светлината попадна върху него и тя го позна. Беше Марк.

— Искаш ли да те закарам? — запита той.

— Мили боже, уплаши ме! — Сърцето й очевидно още не бе разбрало, че тревогата е фалшива, и препускаше бясно.

— Съжалявам.

Би могла да реши, че искрено се разкайва, но леката извивка на устните му показваше, че едва сдържа усмивката си. Погледът й срещна неговия. Споменът за кратката, но изгаряща целувка висеше във въздуха между тях. Джес стисна устни и поклати глава.

— Ще взема метрото, благодаря. — И понечи да продължи.

— Джес. — Той закрачи до нея. — И двамата знаем, че няма да си отида. Ако искаш, мога да вляза обратно в колата и да карам бавно до тротоара, но това е глупаво.

Джес срещна погледа му и се предаде. Истината беше, че се радва да го види. Присъствието му означаваше, че няма да подскача при всяка сянка. Надяваше се, че ще се развидели напълно, докато стигне до апартамента си, и улицата вече няма да я плаши.

— Чудесно.

Сега, като се огледа, видя „Събърбън“-а от другата страна на улицата, сгушен в дългата редица превозни средства, и като хвърли бърз поглед вдясно и вляво, стъпи на платното, за да пресече. Той я последва и седна зад кормилото, без да заобиколи колата и да й отвори вратата — нещо, което тя оцени. Защото щеше да й отвори вратата, ако имаха връзка. Нещо, което беше правил преди. А сега — не.

„Умен е“, помисли си. Но сърцето й се сви.

— Благодаря, че ще ме закараш. — Закопча колана си, а той запали двигателя. Тя се изненада от силното облекчение, че вече не е на улицата. От климатика задуха горещ въздух и той насочи струята далеч от нея. — Откога ме чакаш?

Не можеше да е чакал прекалено дълго, защото беше току-що избръснат и бе взел душ. Беше облечен в един от задължителните черни костюми, които, с бяла риза и тъмна вратовръзка, бяха универсалната униформа на федералните агенти. Подлудяваше я това, че изглеждаше съвършено в него. Мъжествен и привлекателен. Типично за Марк.

Изведнъж се почувства едновременно раздърпана и ядосана.

— От известно време. — Минаха покрай детето с велосипеда. По улицата вече пътуваха още няколко автомобила, а по тротоара се виждаха и други пешеходци. Беше изгрял нов ден. В който, както присъствието му даваше ясно да се разбере, освен всичко друго, трябваше да се тревожи и да не бъде убита. Започваше да се чувства така, сякаш това бе историята на живота й. От което не й ставаше по-забавно.

— Грижиш се за мен като за пеленаче, нали? Какво, да не би да мислиш, че нападателят от снощи ще опита пак?

— Тъй като нямам никаква представа кой те нападна снощи, не знам. Мисли за мен като за застрахователна полица.

— Не искам да мисля за теб по този начин. Въобще не искам да мисля за теб. Ако трябва да имам бавачка, искам някого другиго. — Дори да проявяваше неразумност, не даваше и пет пари. В присъствието на Марк се чувстваше напрегната. Да, тази беше думата. Той си играеше с чувствата й. Особено в светлината на онази трижди проклета целувка.

— Искаш някой друг, а? Бейби, отговори ми на този въпрос — на кого другиго можеш да имаш доверие?

Това бе толкова вярно, че я накара веднага да млъкне. Всяка забележка замръзна на върха на езика й. Истината беше, че не вярваше на никого другиго. Ако снощното нападение беше тъмна операция на правителствените агенти, целяща да я накара да замлъкне завинаги, Марк беше единственият федерален агент, за когото можеше да бъде абсолютно сигурна, че не е замесен в нея. Дори безопасните къщи, използвани като скривалища, не бяха безопасни, ако федералните бяха по петите й.

— Казваш, че ще трябва да се примиря с теб, нали?

— Да.

Под раздразнението, което показваше, тя се чувстваше развълнувана. Но не смееше дори пред себе си да признае, че изпитва тръпка.

— Снощи ме целуна.

— Права си. Целунах те.

— Защо?

Той сви рамене.

— По навик?

— Не го прави отново.

— Имах впечатлението, че ти хареса.

— Което означава, че си добил погрешно впечатление.

— Можеш да заблуждаваш себе си, ако искаш. — Хвърли й кос поглед. — Но мен не можеш. И ти ме целуна в отговор.

Истината не беше приятна. Джес се ядоса и сграбчи дръжката на вратата. Колата бе намалила ход, защото наближаваше кръстовище.

— Всичко това може да върви по дяволите. Нямам нужда от бавачка. — Вратата беше заключена, което я ядоса още повече. Колата спря, а тя задърпа бясно дръжката. — Пусни ме да сляза. Ще взема метрото.

— Джес, чакай. Престани. Успокой се. Извинявам се за целувката, ОК? Просто се… случи. Няма да го направя отново, обещавам. — „Събърбън“-ът отново се движеше и вече задминаваше кръстовището. — Отсега нататък отношенията ни ще бъдат строго професионални.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Кълна се — каза той. — Знаеш, че можеш да ми имаш доверие. И че ще спазя дадената дума, и че ще се погрижа за безопасността ти.

Най-забавното беше, че тя го знаеше. Което не означаваше, че ситуацията й харесва. Присъствието на Марк я правеше неспокойна.

— По дяволите.

— Не си единствената, която страда, знаеш ли? Спах може би четири часа.

— О, престани. Сърцето ми се къса.

— Знаеш ли, забравил съм колко си раздразнителна сутрин.

— Нима?

Той се засмя.

— Откри ли нещо за смъртта на Ленард Кауан?

— Не.

— По дяволите.

Известно време пътуваха в мълчание.

— Как е главата ти? — запита Марк.

Джес сви рамене.

— „Адвил“ помага.

Всъщност ребрата я бяха болели най-много през нощта, защото непрекъснато лягаше на наранената страна. Но сега, след като бе станала от леглото и бе взела болкоуспокояващи, не беше толкова зле. Вечно присъстващият страх бе нещо много по-лошо, но сега нямаше да мисли за това. Не сега, не и когато бе ден и Марк беше с нея. Може и да бяха прекъснали връзката си, но трябваше да признае, че присъствието му означаваше, че смъртта й е много по-малко вероятна.

— Откри ли… откриха ли нещо, което би могло да ги отведе до снощния ми нападател?

— Не. Взех обувките ти.

Посочи задната седалка с глава. Джес се обърна и видя розовите обувки с високи токчета, които бе изгубила предишната вечер. Споменът за това, как ги бе изгубила я накара отново да се облее в студена пот.

„Моля те, Господи, нека е било случайно нападение. За да е приключило и да мога да забравя, да продължа живота си.“

— Минал си покрай апартамента ми? Кога?

— След като си тръгнах от дома на майка ти. Исках да огледам всичко сам. Нямаше следи. Тревата бе прекалено гъста и не бяха останали стъпки. В целия район няма камери за наблюдение. Ходим от врата на врата и разпитваме дали някой е видял нещо, ще продължим и днес. Но снощи не научихме нищо и предполагам, че и днес няма да научим.

Джес поклати глава.

— Наоколо нямаше никого.

Той кимна.

— Хасбро не мисли, че е работа на федерални агенти, и съм склонен да му вярвам.

— Защо?

— Никой не се опита да убие мен.

Измина секунда, докато тя осмисли казаното.

— О, страхотно, значи ти си канарчето в мината сега?

— Ако аз се канех да те убия, първо щях да убия себе си. Всеки с малко разум би постъпил така.

Джес дори не бе разбрала, че са стигнали Фоги Ботъм, докато не завиха и навлязоха в улицата, където живееше. Редицата боядисани тухлени къщи изглеждаше солидна във вече оцветената в розово светлина. Всеки, който ги забележеше, щеше автоматично да си помисли: „Прекрасен квартал, тук нищо лошо не може да се случи.“ С приближаването към сградата, започнаха да се забелязват и подробности като черните капаци на фона на светлосините стени и сандъчетата за цветя от ковано желязо, пълни с живот и цвят. Магнолията в предния двор придаваше южняшки чар на всичко наоколо с кремавите си цветове. Дългата й сянка не бе никак заплашителна. А тъмночервената входна врата зовеше приканващо.

Джес се огледа и стомахът й неочаквано се сви. Откри, че последното, което иска, е да закрачи отново по този тротоар.

„Слава богу, че Марк е тук.“

— Добре ли си? — Марк трябва да бе усетил нещо, защото я погледна със смръщени вежди, докато паркираше колата.

„Исусе, договорът изтича едва след десет месеца.“

— Разбира се, че съм добре. И защо да не бъда?

Джес грабна обувките си от задната седалка и слезе от колата още преди той да е успял да изгаси двигателя. Секунди по-късно той също слезе. С ключовете в ръка, шляпайки уверено с джапанките по тротоара, тя вървеше към входната врата, когато той я настигна.

— Трябва да сложиш лампа тук. Така никой няма да може да се скрие наоколо.

— Ще говоря със собственика. О, и с другите наематели. — Сарказмът бе добър начин да скрие нервността си. Пъхна ключа в ключалката, а погледът й тайно се плъзна към сенчестата алея зад магнолията. Камъкът, в който бе ударила главата си, проблясваше като по-светло петно върху килима тъмнозелена трева.

„Едва не умрях там.“

Джес не можа да потисне тръпките, които я разтърсиха.

— Няма защо да се тревожиш. Който и да е бил, няма да се докопа до теб отново. — В гласа на Марк със сигурност се долавяше решителност.

Разбра, че я е видял да потръпва.

— Не се тревожа.

Вместо отговор, той постави длан на голото й рамо — жест, който подсказваше, че много добре знае как се чувства тя. Дланта му бе голяма, топла и така болезнено позната, че стомахът й трепна. Хвърли му поглед през рамо, който му казваше да отдръпне ръката си, и сви рамене.

Пристъпи в коридора и бе посрещната от струя студен въздух. Инстинктивната й реакция бе да се огледа наоколо. Разбира се, нямаше никого. Но тъмните ъгли и глухото кънтене я караха да изпитва благодарност от присъствието на Марк, макар да нямаше никакво намерение да му го покаже. На малкия полилей, който трябваше да придаде изисканост на коридора, както и да осигури светлина, липсваха две крушки, което означаваше, че е по-тъмно от обикновено. Стените бяха кремави, подът бе от дърво, което бе потъмняло с годините. На всеки етаж имаше по два апартамента, разделени от централен коридор, където бяха пощенските кутии на всичките шест апартамента, а в задната му част имаше стълбище, което се издигаше зигзагообразно нагоре.

Нейната пощенска кутия беше 6В, последната. Джес автоматично взе пощата си — сметки и други непотребни неща — и тръгна към стълбището. Имаше асансьор, но беше стар и толкова бавен, че бе по-лесно да се изкачат стъпалата.

Марк бе плътно зад нея. Стигнаха до апартамента, тя отключи вратата — нямаше следи от влизане с взлом, както с облекчение отбеляза — и той я последва вътре. После тръгна пред нея, като включваше осветлението навсякъде.

Без да му обърне внимание, тя тръгна право към банята. От входната врата се влизаше в малко квадратно фоайе, а от него се откриваше отворено пространство, обзаведено като комбинация от дневна и трапезария. Благодарение на Грейс, която обичаше да украсява, стените бяха в цвета на лавандулата, тапицериите — бежови, под холовата масичка имаше пухкаво килимче в ябълковозелено и черно. Къс, боядисан в бежово, коридор водеше покрай кухнята, банята и пералното помещение до двете съседни спални, всяка от които имаше собствена баня. Стените на спалнята на Грейс бяха тъмнолилави. А тези на Джес, по нейно настояване, не бяха докоснати, което означаваше, че бяха кремави. Вратата на спалнята на Грейс беше отворена, но се предполагаше, че вътре няма никого. Джес подаде глава през вратата просто за да се увери — да, нямаше и следа от Грейс — после влезе в собствената си спалня и затвори вратата след себе си. Решително.

Чувстваше се много по-добре, когато излезе след около половин час, взела душ и облечена в деловия си черен костюм с панталон и бяла блуза с V-образно деколте, обула любимите си обувки, които й даваха още поне седем сантиметра височина, сложила контактните си лещи, скрила синьото петно на слепоочието си под тонове пудра. Беше освежена, придобила нова енергия и готова да се заеме с каквито и да било проблеми.

Първият от които беше Марк. Разбра, че е приготвил кафе, защото ароматът стигна до нея по коридора.

Спря за малко на прага на отворената врата на кухнята, за да попие с поглед сцената — бели шкафчета, бели уреди, черно-бели плочки по пода. Ябълковозелени стени, отново благодарение на Грейс. Малка маса с повърхност от стъкло, заобиколена от четири черни стола от онези, с които обзавеждат бистрата. Марк седеше на един от тях, съблякъл сакото си, разхлабил вратовръзката си и навил ръкавите на ризата си. Раменете му в колосаната бяла риза бяха достатъчно широки, за да накарат стола да изглежда малък, и ако не бяха пистолетът и кобурът, преметнат през рамото му, той щеше да изглежда като излязъл от реклама за кафе. Бялата светлина, която обикновено показваше всички недостатъци, бе ласкава към него. Подчертаваше златистите кичури в косата му, както и фините бръчици около очите му и по-дълбоките около устата му, това само го правеше по-мъжествен и по-сексапилен. Като осъзна това, крайчетата на устните й увиснаха, защото, както знаеше от опит, същата светлина подчертаваше и сенките под очите й и я караше да изглежда така, сякаш не е спала от дни. Също така подчертаваше бледата й кожа.

Обонянието й не беше я излъгало. Пред Марк имаше чиния бъркани яйца, препечен хляб и кафе. Същата храна бе поставена и срещу него.

Споменът прободе сърцето на Джес така остро, сякаш бе пронизано от стрела.

„Ето, че отново имам чувството, че нещата се повтарят.“ Колко пъти й беше приготвял закуска в нейната кухня или в неговата преди…?

Той вдигна поглед и я видя, след което й посочи втората чиния.

— Гладна ли си?

Тя скръсти ръце на гърди и смръщи вежди.

— Знаеш ли, бях напълно щастлива, когато ти не беше част от живота ми.

Той постави длан на сърцето си.

— Ако повярвам, ще бъда наранен.

— На всяка цена се чувствай наранен.

— Хайде, Джес. Дори полуделите от амбиция адвокати трябва да се хранят.

— Нямам време за това.

Но храната беше готова и щеше да е глупаво да я изхвърли. Предаде се, седна и взе вилицата.

— Изглеждаш добре. — Погледът му се плъзна по нея, а тя преглътна малко яйца и захапа препечената филийка. — Но трябва да призная, че очилата ми липсват.

Сърцето й отново се сви, сякаш бе прободено. Винаги бе настоявал, че я харесва повече с очила, макар те да бяха огромни и с дебели стъкла и да я караха да се чувства толкова привлекателна, колкото е и една къртица.

— Имаш ли нещо против да не разговаряме? Наистина имам само няколко минути. Трябва да съм на работа в седем и половина.

— Половин час преди да се появят важните клечки.

— Откъде знаеш? О, точно така, имаш си източници, нали?

— Ти твърдиш, че времето те притиска. Яж, не говори.

Тя се хранеше, защото беше гладна, но и защото Марк, въпреки всичките си недостатъци, знаеше как тя обича яйцата си. Не беше честно, наистина, след като толкова упорито се стараеше да го преодолее.

Хранеха се в почти пълно мълчание, което Джес не се стараеше да направи уютно. Беше грешка да прекарва така времето си с Марк, но при дадените обстоятелства като че ли нямаше друг избор. Нахрани се бързо, нареди чиниите си в съдомиялната машина и започна да мие зъбите си. После чу, че съдомиялната машина заработи, което й подсказа, че той вероятно също е наредил чиниите си и я е включил, върна се в кухнята и откри, че я чака до вратата, затегнал вратовръзката си, оправил ръкавите си и закопчал сакото си.

— Тик-так — поздрави я с полуусмивка, образуваща бръчици около очите му, но тя отказа да бъде очарована от нея и отвори вратата. Стиснала твърдо устни и вдигнала глава, мина покрай него и заслиза по стълбите, а той я следваше по петите. Вече се бе съмнало, когато излязоха от сградата. Улицата бе изпълнена с автомобили, а по тротоарите бързаха хора. Многочислеността е безопасност, както беше казал някой. „И дневната светлина също“, добави тя наум. Вече беше съвсем безопасно да вземе метрото. Докато слизаше по входните стъпала хвърли поглед към Марк през рамо.

— Не трябва ли да си на работа в осем? Ако ме закараш, ще закъснееш. — Той работеше в щаба на Тайните служби, което, като се имаше предвид натовареното сутрешно движение, беше вероятно на час път от кантората на Елис Хейс.

— Това не ме тревожи.

Заради закуската, вече закъсняваше. Сви рамене и тръгна към колата му. Щом той не се тревожеше, защо тя да се тревожи? В момента трябваше да се тревожи единствено дали тя ще стигне навреме на работа.

— Е, аз закъснявам, така че, може ли да побързаме?

Той не отговори. Всъщност вече не беше зад нея, както откри тя, когато отново хвърли поглед назад. Гледаше нещо на тротоара — разпилян вестник, край който тя бе минала, твърдо решена да не поглежда към района зад магнолията.

— По дяволите. — Марк вдигна една страница.

Джес смръщи вежди, погледна да види от какво е предизвикана реакцията му, и, за свой ужас, видя собственото си лице да я гледа оттам.