Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (4)

3.

Кейт забеляза, че Холдън наблюдава дядо й, застанал на горната палуба. Вероятно го бе правил още от самото начало. Тя вече знаеше, че нищо не убягваше от поразителните му очи.

Нещо в споделеното мълчание между него и дядо й я възпираше да изтича до щурвала и да прегърне жилавото му тяло. Облян от светлината на слънцето, издигнало се над него, старият човек изглеждаше едновременно непоколебим и драматичен. Около плешивото му теме като ресни се спускаха редки бели кичури. Кожата му беше придобила цвета на абанос от продължителния престой на открито и контрастираше на избелелите къси панталони. Позата му беше нехайна, но издаваше някаква вътрешна вглъбеност и решителност. Между зъбите си стискаше незапалена лула, лактите му бяха подпрени на перилата, а бледите му очи, вперени в посетителя, излъчваха интелигентност.

— Вие сте Патрик Донъли, предполагам… — започна Холдън.

— На „Златна клонка“ ме наричат капитан.

Холдън повдигна черните си вежди. Според документите тази титла принадлежеше на внук му Лари. Действителността обаче често беше по-различна от тази, описана върху хартията. И точно тази разлика му осигуряваше работа.

— Сигурен съм, че ще намерите време да поговорите с мен, след като проверя центъра за гмуркане — каза той и думите му отново прозвучаха повече като заповед, отколкото като молба.

— На ваше разположение съм… Стоя си тук, на мястото.

— Да, и аз си помислих, че е за предпочитане да сте тук, отколкото да се гмуркате заради някакви съкровища — невъзмутимо каза Холдън.

— Пиявиците от правителството са по-лоши от застрахователните компании. Но не виждам някой от тях да рискува изнежения си задник, за да се гмурка. Аз проучвам, гмуркам се, рискувам и от време на време вадя по нещо ценно. Аз, а не вашите гнили бюрократи. Според морските закони онова, което съм намерил, си е мое.

— Някога е било така — съгласи се Холдън. — Но за ваше съжаление, това време е отминало отдавна.

— Долни, мръсни лешояди — изруга Патрик.

Мъжът не го прие лично. Беше преглеждал папки, пълни със съдебни протоколи и не толкова официални вестникарски статии, в които Патрик Донъли беше цитиран дословно. В един период на него даже бяха гледали като на местен герой, след като бе заплюл в лицата няколко министри и адвокати. Но в началото на двайсет и първи век това уважение беше изчезнало.

Не че Патрик Донъли си е извадил поука от това. Нищо не е в състояние да промени свадливото старо копеле, освен смъртта, мислено отбеляза Холдън.

Кейт мълчаливо наблюдаваше как дядо Донъли отмести поглед от лицето на посетителя към източния хоризонт. С едва забележима гримаса за пореден път завъртя навътре щурвала.

Тя въздъхна, несъзнателно беше задържала дъха си този момент. От мястото, на което стоеше, беше съвсем очевидно, че Лари беше понижен до обикновен участник в драмата на „Златна клонка“. Дядо й и Холдън щяха да се изправят един срещу друг в борбата за надмощие.

Горкият Лари. Презрението от страна на дядо е едно, но да живее със своето собствено, сигурно ще му е много трудно.

Ала брат й някак си се справяше. Той винаги успяваше.

— Първо ще огледам центъра за гмуркане — заяви Холдън, без да откъсва очи от Лари.

Брат й не помръдна. Ако се съдеше по избилите по загорялото му лице петна, той полагаше върховни усилия да запази самообладание.

— Променяли ли сте мястото на центъра от времето, когато татко го ръководеше? — попита Кейт.

Лари поклати глава.

— Всичко си е съвсем същото, само малко по-пренаселено. Струпали сме навсякъде оборудване и резервни части, за да намалим до минимум връщането до брега. Горивото е скъпо. Което ми напомня, че… — И подвикна към един мъж от екипажа, когото забеляза наблизо: — Разтоварете тендера.

— Очевидно мен са ме определили за екскурзовод — каза тя на Холдън, като се стараеше гласът й да звучи равно.

Достатъчно лошо беше, че отново се намираше на борда на „Златна клонка“. Още по-ужасно щеше да бъде да слезе под палубата със спомените, които от години се бяха вкопчили в нея. Пое си дълбоко дъх, отвори побелялата от солта врата и пристъпи в тъмното помещение.

В миналото често беше обслужвала центъра за гмуркане, но онова, което я раздираше вътрешно с ледени нокти, беше споменът за последния път, когато беше стояла на същия този праг.

„Зелените индикатори на камерите показваха, че гмуркачите се издигаха от дъното прекалено бързо и дори не спряха до станцията за декомпресия, която беше ясно отбелязана върху висящата от шамандурата тежест.

— Какво не е наред? Какво става? Татко, отговори ми! — крещеше в микрофона тя.

В началото той не й отговаряше.

После вече нямаше нужда.

Очевидно нещо се беше случило с акваланга на майка и. Тялото й се беше отпуснало, докато баща й се издигаше с безумна скорост към повърхността.

— О, Господи! Не! Татко, завоите!

Ако я беше чул, не й обърна никакво внимание, защото всичките му усилия бяха насочени към това да извади съпругата си колкото може по-скоро на повърхността.“

Холдън беше единственият, който забеляза неестествената скованост на младата жена. Свали слънчевите си очила, влезе бързо след нея и я прикри от погледа на брат й. С леко докосване по студената й буза я извади от унеса.

Тя потръпна конвулсивно от допира му. Неговите необикновени, напомнящи разбит кристал очи я изтръгнаха от спомените за ужаса.

— Готова ли сте да отидем до центъра за гмуркане? — попита с нисък глас.

— Очите ви… — прошепна Кейт. — Толкова са красиви. Очи на дракон.

И тогава стреснато се върна в реалността. По пребледнелите й страни плъзна руменина.

— Готова съм — излъга решително тя. Трябваше да е готова. Всичко зависеше от това. — Ти също, Лари — обърна се към брат си с рязък тон. — Сигурна съм, че нашият гост има въпроси, на които не бих могла да отговоря сама.

— Идвам след минута — подвикна откъм палубата брат й. — Искам да се уверя, че хората ще складират правилно доставките.

Веднага щом очите й привикнаха и успя да се овладее, тя пристъпи навътре в мрачното помещение. Още само една крачка, после надясно, едно стъпало и след него по-широки стълби, обезопасени с парапет и водещи към основната палуба. При вида й като ледени вълни върху й се изсипаха още спомени.

„Катери се нагоре по люлеещата се стълба… Изпълнена е по-скоро с отчаяние, отколкото с обвинения.

Крещи…

Насочва тендера към буйния прилив. Ослепителни мълнии раздират бурните води и тъмнината.

Крещи…

Опитва се отново и отново да ги изтегли върху тендера, въпреки полуделия океан и гръмотевиците, от които тялото й се тресе.

Крещи…

Майка й изчезва от погледа й под повърхността. Баща й се гърчи, заплетен във възлите, когато все пак успява да го извлече на борда и отчаяно продължава да оглежда тъмната вода за майка си.

Крещи…

— Съжалявам, мамо. Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам!“

— Кейт? — Холдън леко докосна лепкавата й от пот кожа. — Успокойте се. Тук сте в безопасност.

Без да осъзнава, тя се вкопчи в тази утеха, от която така отчаяно се нуждаеше, когато беше на седемнайсет и не успя да спаси родителите си. Беше прекарала часове наред в търсене на майка си, докато баща й беше изстивал на дъното на тендера.

Тялото й така и не беше намерено, превръщайки се в поредната жертва, взета от опустошителното море и проклетата руина, наречена „Лунна роза“.

Една силна ръка я обгърна, залюля я леко и дълбок мъжки глас зашепна успокоителни думи в ухото й. Притисна се още по-плътно към топлината му и остана така, докато виковете на брат й към някого от екипажа развалиха вълшебния момент.

Тя се стегна и припряно се отдръпна от Холдън.

— Просто се опитвам да се ориентирам — оправда се тя, без да го поглежда. — Не съм се качвала на този кораб, откакто навърших осемнайсет.

— Разбира се — отвърна той, но тонът му подсказваше, че е наясно как тя му казва само част от истината, при това по-маловажната.

А непременно щеше да научи цялата.

Можеше да се оправдава, че любопитството му се подклаждаше единствено от работата му, ако не беше пределно честен пред себе си. С едно последно докосване до хладната кожа на лицето й той я отстрани леко, точно когато Лари прекрачваше прага на помещението, все още крещейки заповеди през рамо.

Загледана право напред, Кейт пое към центъра за гмуркане, без да обръща внимание на ярко боядисаните врати от двете страни на тесния коридор, водещи към каютите на екипажа. Една от тях беше леко открехната и разкриваше разхвърляни легла. Полъх от застоял алкохол се смесваше с обичайната миризма на моторно масло и море.

Холдън спря и надникна в малката каюта. Не можеше да е сигурен, но му се стори, че празна бутилка от ром беше захвърлена в единия ъгъл заедно с купчина мръсни дрехи. Очевидно употребата на спиртни напитки на борда или не се контролираше, или въобще се пренебрегваше.

Кейт почука на последната врата и отвътре се разнесе крясък:

— Отвори си сам, проклетнико, щото съм зает!

Гласът беше равен, носов и нетърпелив. Акцентът беше по-скоро холандски или немски, отколкото английски.

Кейт отвори широко металното крило и направи знак на Холдън да я последва вътре. Той забеляза, че погледът й се спря за момент върху очите му, и мислено въздъхна. Вероятно на всички мъже им беше необходимо известно време, за да привикнат към необичайния им цвят.

Преднамерено мина пред нея и огледа отделението за гмуркане.

Никой не ги посрещна. Човекът, който ръководеше центъра, дори не си направи труда да види кой е дошъл. Холдън отново реши да не го приема лично. Когато водолаз работи на дъното на морето, той заслужава цялото внимание на свръзката си на повърхността.

Тъй като зоната за гмуркане се намираше в носовата част на кораба, пространството имаше формата на фуния, обърната с широката си част към входа. В стеснения край извита редица от бледи, премигващи монитори заемаше почти цялото помещение. На един от екраните, точно от дясната страна на оператора, се виждаше морското дъно, разграфено на топографски квадранти, в очакване на появата на гмуркача или просто показваше част от обсега, в който в момента се извършваше проучвателна дейност.

Холдън прецени на око купчината електронно оборудване. От по-голямата му част излизаха успоредно опънати открити кабели, приличащи на гнездо на змии и свързани в контактите на стената. От онова, което успя да види, заключите невралгичният център на кораба за гмуркане беше скалъпен от различни части — от черните кутии с аеродинамична форма, от модерни японски компютри, създадени, за да спестят на потребителите досадната плетеница от жици и проводници, до зелените дънни платки, чието място отдавна беше в някой технологичен музей.

Ала елементарната техника очевидно вършеше добра работа. Видеосигналът от работещия в момента водолаз изпълваше целия основен монитор. Останките бяха достатъчно дълбоко, за да попаднат в зоната на здрача, където всичко изглеждаше воднисто, сивкаво синьо, с изключение на ивиците светлина от мощния прожектор. Там коралите показваха истинските си цветове в порядъка на дъгата.

Повечето от тежката работа по отстраняването на пласта от пясък и тиня вече беше свършена чрез минаваща през тръба въздушна струя от витлата на кораба, която отмиваше ронливите напластявания към дъното. Тъй като процесът поглъщаше голяма част от скъпото дизелово гориво за работата на основния двигател, бяха почистени само местата, където имаше най-голяма вероятност да се открие съкровище. Останалите чакаха, засипани с трупани векове наред наноси.

По-фините дейности, като преминаването през пукнатини, цепнатини и други зони, където тежкият метал бе потъвал бавно през рехавото морско дъно на дълбочина понякога на стотици метри, оставаше за гмуркачите. Един от тях сега се провираше през пясъците, навяни върху голям коралов риф. При всяко движение на ръката му песъчинките се разпръсваха като бавно, безмълвно ехо.

На Холдън му беше позната странната дезориентация на гмуркачите, попаднали едва няколко пъти близо до морското дъно. За хората водата под повърхността беше един движещ се на забавен каданс свят, подобен на старите кадри с астронавтите, стъпили на Луната. Сякаш всичко се случваше някак отложено във времето.

Спомняше си това неземно усещане при гмуркането, този неестествен танц, който можеше да се получи само когато гравитацията донякъде беше изключена от уравнението. Донякъде, но не изцяло. Тежки предмети биха могли да паднат и да повлекат някой водолаз с лош късмет, а под водата никой не можеше да се движи с бързината, с която се движеше на сушата.

Не и толкова бързо, колкото шрапнел от избухнала подводна мина, мислено отбеляза Холдън, като отнесено разтърка бедрото си. Кръвта му е била мътнозелена, докато са го изтегляли от водата и са го сложили в барокамерата под надзора на дежурния лекар. А на сушата е станала червена, съсирваща се до черно.

С периферното си зрение той наблюдаваше реакцията на Кейт в тясното, претъпкано с апаратура пространство под шубата. Лицето й лъщеше от пот, но това би могло да се дължи и на липсата на вентилация в задушното отделение. Изражението й беше спокойно, ръцете й не потрепваха. Изглеждаше много добре. Всъщност много красива…

Ще трябва внимателно да се поровя в миналото й. Няма да стана първият следовател, уловен в мрежата на сексапилна крадла.

Разсъждавайки прагматично, той се надяваше, че тя наистина беше участник в семейната измама, защото така нещата щяха да бъдат много по-прости. Но дълбоко в себе си чувстваше, че тя беше точно толкова почтена, колкото и привлекателна. И си даваше сметка, че в живота му беше настъпил сложен, неочакван обрат…

Миниатюрният компютър на китката на водолаза проблесна, отразявайки снопа светлина от прожектора. Мигновеният проблясък привлече вниманието на Холдън.

Сиво-зеленикавите водорасли танцуваха лениво в полумрака, следвайки някакъв свой вълнообразен ритъм, докато облечените в неопренова ръкавица пръсти бръснеха като непохватна метла морското дъно. Движението караше пясъка да се вдига на мързеливи спирали и да се спуска към накрайника на маркуча в десния ъгъл на екрана. Невидима, предизвикана от човека струя бавно издухваше пясъка, наслагвайки го като някакъв призрачен облак около тъмната ръка на водолаза.

Огромна тигрова акула се появи на монитора с лекотата на господстващ хищник. Холдън се стегна инстинктивно. Кейт също. Лари само се почеса по бузата с абсолютна липса на интерес.

Гмуркачът изобщо не й обърна внимание.

А операторът в центъра за гмуркане беше прекалено зает да бърка в кесия с пържен бекон, за да реагира на каквото и да било. Не обръщаше внимание и на хората зад гърба му. Ако се съдеше по месестите му врат и бузи, той прекарваше много повече време в ядене, отколкото в упражнения.

Тоя не е водолаз, мислено реши Холдън. Прекалено много тлъстини е натрупал. Виждал съм отегчени гмуркачи да се тъпчат като невидели, ала изгаряха веднага калориите, щом се върнеха на работа.

Из цялото помещение се разнесе хрускане, когато операторът сложи поредната препържена хапка в устата си.

— По дяволите, Волкърт! — разнесе се глас от високоговорителя. — Все едно, че дъвчеш направо в ухото ми.

— Умирам от скука тук, горе — с пълно безразличие отвърна Волкърт.

— Да не мислиш, че на мен ми е по-добре? Каза, че този път ме пращаш на правилното място — тросна се с измъчен тон водолазът. — Ала досега нищичко не съм намерил, а резервоарът ми вече е само на пари.

Акцентът му беше испански, но с ритмичната мелодика, типична за Карибите. После мъжът добави няколко пиперливи израза на испански.

Холдън погледна Кейт.

Доловила вниманието му, тя се усмихна мрачно и каза тихо:

— Израснала съм сред гмуркачи. Можех да псувам на три езика и пет диалекта още преди да навърша четири годинки. Ако псувните не са насочени към мен, изобщо не ги отразявам.

Самият той беше работил в армията с няколко жени с подобно поведение. Бяха компетентни точно колкото мъжете и използваха също толкова вулгарен език.

— Здрасти — раздаде се нов глас от друг високоговорител. — Здрасти, „Златна клонка“.

Холдън за нищо на света не би могъл да обърка лондонския акцент.

— Говори Малкълм от борда. Някой да вдигне, моля.

Волкърт бутна настрана микрофона и се извъртя към вътрешната централа.

— Чувам те, Малкълм. Казвай.

— О, чудесно — отговори Фарнсуърт, сякаш фактът, че апаратът работеше, беше нещо неочаквано и радостно. — Получих последната партида и я вписах в каталога за нашите господари от Великобритания. Трябва ли да очаквам нещо да изскочи скоро, или да си седя със скръстени ръце през останалата част от деня?

Единственият от английските клиенти, който можеше да го чуе, повдигна извитите си черни вежди.

— И кога пристига проклетото копеле? — продължи Фарнсуърт. — Утре сутринта?

Лари се изсмя.

Волкърт се извърна, срещна за първи път пронизителните очи на Холдън и си направи неизбежното заключение.

Холдън протегна ръка към апарата.

Поглеждайки към Лари, който се прозяваше толкова широко, че в устата му можеше да се пъхне юмрук, Волкърт подаде микрофона.

— Фарнсуърт, нали? — започна Холдън, като изговаряше всяка дума като добре образован англичанин, какъвто и беше. Въпреки че говореше няколко езика, както и няколко наречия, в това число и американски английски, беше открил, че именно този акцент въздейства най-добре върху англоговорещите. Той предполагаше превъзходство и надмощие. — Изглежда вашите английски „господари“ са ви изпреварили. „Проклетото копеле“ е вече тук.

От другата страна на линията се чу шумна въздишка. После Малкълм се покашля.

— Нищо лично, сър. Просто се опитах да се пошегувам. Гмурканията могат да бъдат и досадни.

— Не думай. Има ли някакви по-ценни находки след отчета от двайсет и трети август? — попита Холдън.

— Следващият няма да излезе, докато… — започна Фарнсуърт.

— Не това беше въпросът ми! — сряза го мъжът.

— Да, разбира се, ей сега… — разнесе се тропане по клавиатура и шумолене на хартия. — Един момент. Изчакайте. Някъде тук е. И отново шумолене.

Холдън си го представи как рови из разхвърляната каюта, търсейки дневника, в който се отразяваха гмурканията. Очевидно Лари не беше единственият на борда с непоносимост към изрядната документация.

— А, ето го — чу се отново гласът на Малкълм. — Да. О, отлично. Чудесно. Сребърни слитъци, маркирани с М 23 и М 56. Това са около седем килограма и шейсет и пет грама. Няма как да знаем, докато не се почистят от корозията.

Холдън бързо пресметна наум.

— Това прави от четиристотин до осемстотин паунда. При днешните цени на среброто тази находка трудно може да се нарече съкровище, заради което си струва да се танцува и да се крещи от радост. Особено като се имат предвид нанесените в счетоводната книга разходи по операцията.

— Може да представляват историческа ценност или да донесат допълнителни печалби от металургична обработка — отбеляза Фарнсуърт.

Холдън си спомни кратките, категорични заповеди, които беше получил.

— Не забравяйте, че това е сребро от кралската хазна и Короната иска да го пусне в обръщение, а не да го остави да мухлясва в някой музей.

Кейт го изгледа остро. Със същата алчност и страст в гласа си би могъл да говори и за метални отпадъци за скрап.

Той не е като моите родители, запленени от смъртоносното очарование на съкровището. Нито като Лари, влюбен в самото море и използващ съкровището само като оправдание, за да се гмурка, което така или иначе щеше да прави.

Или като дядо, движен само от необходимостта да доказва, че смъртта на единственото му дете не е била напразна.

— Наистина, мистър Камерън — каза Фарнсуърт. — Съвсем вярно. Интересува ли ви отчетът за керамичните и порцелановите находки?

— Запазени артефакти ли са? — попита Холдън.

— Ами, не. За такива неща щях да напиша допълнителен доклад. Какъвто ще изготвя и за сребърните слитъци — припряно отвърна Малкълм.

— Да е готов до довечера — нареди мъжът. — И не забравяйте да изпратите копие на електронната ми поща.

— Разбира се, сър. — Покорно въздъхна Фарнсуърт.

— Значи истинската ви работа — обади се Кейт — е да ровите при нас за дребни пари.

— Това е работата на брат ви — отвърна Холдън. — А моята е да се уверя, че цялото ресто се пуска в спестовната касичка.

— Лари никога не би… — подхвана тя.

— Какви ги говорите, по дяволите? — извика брат й. — Това, че не сме намерили много, не означава, че крадем!

— Дори не съм го допуснал — заяви Холдън. — Но щом така или иначе повдигнахте въпроса, ще ви кажа, че някои хора, работили с договор при вас, са откривали доста повече, отколкото е било докладвано. Подобно нещо под мой контрол няма да се случи.