Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (20)

19.

Компютърът на дядо Донъли не й показа нищо ново. Бурята наистина приближаваше и се готвеше да се развихри. При това със скорост, много по-висока от предвижданата. От ясно, морето бързо беше потъмняло. Слаби, хаотични пориви разтърсваха кораба и предупреждаваха за задаващия се ураган. Соленият въздух беше придобил различен, по-тежък вкус. Сивкава мъгла скриваше хоризонта.

— И това е само началото — мрачно каза тя на Холдън на излизане от кабината. — Ако продължи така, следващите двайсет и четири часа доста ще ни пораздруса.

— А ти добре ли си? — обърна се към нея той, докато Кейт продължаваше да наблюдава океана.

— Като се изключи, че се чувствам ограбена и излъгана, съм добре. Защо?

— Защото се взираш в периферията на тропическа буря като капитан на кораб, а само преди няколко дни се бореше с вътрешния си страх под палубата в спокойни води.

— Морето е нищо в сравнение с гнева, който изпитвам в момента.

— Дай му няколко часа отсрочка — меко каза Холдън. — Може да съм от противоположния, отстоящ на няколко хиляди мили бряг и определено много по на север, но когато видя такова време, започвам да проверявам дали всички предмети наоколо са заковани здраво.

— А пък ти ми дай още няколко часа като последния и тогава бих могла да се изправя на пръсти срещу бурята и да я прогоня с крясъци. Кейт въздъхна тежко и приключи: — Това беше. Връщаме се вътре.

— Имаме време за едно кратко гмуркане — подхвърли Холдън. — Иска ми се да огледам набързо онази купчина скали.

— Раул е единственият гмуркач, останал на борда. Дори да му наредя да тръгне с теб, едва ли ще го направи. Те са уплашени от нещо повече от бурята. Но не ме познават достатъчно, за да ми се доверят.

Въпреки желанието си да й възрази, Холдън знаеше, че беше права.

Бурята скоро ще отмине като всяка друга, каза си мислено. Когато всичко се успокои, можем да се върнем и да видим какво е останало. Със сигурност този покрит с корали къс от лава няма да бъде отнесен. Много ми се иска да видя онова ценно нещо, което е накарало Минго да се гмурка през нощта в толкова отдалечен район.

Давайки си сметка, че екипажът я наблюдава, Кейт се вкопчи в перилата. И се насили да живее единствено и само в този момент, а не в изгубеното минало или в близкото бъдеще, когато и последната лъжа щеше да бъде разкрита и щеше да остане сама и наранена сред останките от детските си мечти.

Ръката на Холдън я обгърна — гореща, силна и жива. И й напомни, че беше самотна само защото сама беше направила този избор. За миг се облегна на него, преди да се изправи пред екипажа, който вече се събираше долу. Имаха нужда от водач, а в случая това беше тя.

Внезапен порив на вятъра повдигна косата й и я шибна болезнено през лицето като бич с хиляди езици.

— Наричат тази тропическа буря „Давида“ — обясни Кейт.

— Тя ще превърне в ад живота на всеки по крайбрежието на Венецуела.

Долу екипажът се вълнуваше и наблюдаваше с безпокойство буреносния хоризонт. Раул се кръстеше усърдно, докато готвачът ругаеше достатъчно високо, за да надвика свистенето на вятъра. Дори Волкърт беше излязъл от бърлогата си, за да огледа наоколо.

— Какво ще стане с нас? — извика готвачът.

— Ще закараме „Златна клонка“ в яхтеното пристанище… — започна да говори Кейт.

В този момент телефонът на Холдън зазвъня, ала той не му обърна внимание. Който и да го търсеше, можеше да почака. За разлика от нещастния екипаж.

— Но няма да тръгнем, докато всичко на кораба не се подреди и укрепи, а също и двата тендера — продължи Кейт. — Захващайте се с това!

Докато мъжете се разотиваха, телефонът на Холдън отново иззвъня. Той го извади от джоба си и видя, че обаждането е от Отдела по антиките.

Вероятно ще ми кажат онова, което вече ми е известно: „Давида“ е истинска кучка!

Отдалечи се от Кейт и екипажа и зави към коридора, за да избегне шумотевицата.

— Камерън слуша.

— Най-после — обади се Чатъм с мрачна насмешка. — Тук възникна малка неприятност. Необходимо е да се върнеш колкото може по-скоро.

— Май не те разбрах правилно. Я повтори.

— Трябва да се прибереш в Лондон, преди „Давида“ да блокира всички самолети на Сейнт Винсент. След това ще докладваш направо в Отдела.

— Това е доста неочаквано.

— Експедицията приключи — обяви Чатъм с известна злоба в гласа. — Беше боклук още от самото начало. Няма да хвърляме още готови пари, след като вече профукахме достатъчно.

— Има известно развитие, което…

— Развитие ли? — прекъсна го Чатъм — Да не би да е нов план как да продължиш да чукаш момичето на Донъли?

— Тя не е…

— Разбира се, подобно прегрешение би могло да се пренебрегне при една добре организирана и успешна работа — продължи мъжът, без да обръща внимание на прекъсването, — обаче в това отношение „Златна клонка“ се оказа пълно разочарование.

— Личният ми живот няма нищо общо със задачите ми тук.

— Глупости.

Холдън беше наясно, че Кейт стои само на няколко крачки от него, но не си направи труда да понижи глас:

— Съвсем скоро открихме крадец сред екипа от гмуркачи, който може би е виновен за липсата на истински ценни находки.

— Пълна идиотщина. „Лунна роза“ е историческа фантазия. Както казват янките, дойде време да се провери действителността. След липсата на възвръщаемост на инвестициите, твоята погрешна преценка е колкото очевидна, толкова и разочароваща.

Холдън стисна телефона, съжалявайки, че това не е шията на Чатъм.

— Нашите източници извадиха на светло и някои неточности в докладите ти — продължаваше мъжът с рязък глас. — Към този момент става въпрос по-скоро за обстоятелства, отколкото за факти. Ако искаш да си останат такива, хващай първия самолет от Сейнт Винсент и ние ще забравим тази несполука. Не бих искал да видя един честен и почтен офицер от флота ни опозорен. Ясен ли съм?

— Напълно, сър. Точно толкова, колкото и че разполагате само с част от наличната информация, при това не най-важната.

— Пак глупости. Понасяй провалите си мъжки, като останалите от Отдела, а пък аз ще видя какво мога да направя, за да загладя нещата. След три часа има полет от Кингстън. Гледай да не го изпуснеш.

Чатъм прекъсна връзката.

Долно копеле, помисли си с ярост Холдън.

Обърна се и видя Кейт да го наблюдава с изопнато от напрежение и безпокойство лице.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Мъглата настъпваше около тях като предвестник на поройните дъждове, които щяха да последват.

— Току-що получих заповед да се върна в Лондон. Незабавно.

— Защо?

— Няма значение. И без това няма да тръгвам никъде.

— Не разбирам…

— Както казваше моят командир, въпросите „защо“ и „за какво“ не са толкова важни, когато имаш пред себе си устройство, което трябва да бъде обезвредено. — Той се усмихна леко. — Не ги наричахме бомби или мини, защото устройство е по-малко опасен термин. Втълпяваше ни, че нашата работа не е да се тревожим за това, как устройството е попаднало там, където е, а да му попречим да се задейства и да останем живи, при това в същия ред. В крайна сметка този съвет се оказа безценен и в много други ситуации.

Тя пристъпи към него с очи, в които сякаш се отразяваше приближаващата буря.

— Какво ти е необходимо, за да останеш жив?

— Ти — отговори Холдън и я притегли към себе си. — Нищо друго няма значение.

Кейт улови лицето му между дланите си и се загледа в изумителните му очи.

— Твоя съм.

Той се надяваше да е така. Надяваше се, че крехките корени на връзката им нямаше да бъдат изтръгнати от бурята или от последствията от нея…

Не можеш да надникнеш в бъдещето, момче. Вземи онова, което имаш, и благодари на Господ за него.

— От Отдела по антиките ми наредиха да закрия експедицията — призна той.

— Докато трае лошото време ли?

— Изобщо не споменаха за подновяване.

— А ако мястото понесе съвсем незначителни щети от бурята?

— Просто си измиват ръцете и приключват. Чатъм отказва да слуша за евентуален крадец или пък каквато и да било нова информация. По-скоро вярвам, че що се отнася до Отдела, колкото по-скоро ураганът погребе всичко, толкова по-добре. В това число и мен.

— Негодници — изрече тя през зъби.

Надигна се на пръсти и го целува дотогава, докато се разгорещиха повече от топлите пръски дъжд, които вече падаха върху палубата.

— Кейт, ако въпреки бурята, поискам да задавам няколко въпроса, които включват и семейството ти, нещата между нас ще се променят ли?

— Аз самата имам няколко питания… Тя отметна влажната коса от лицето си. — Щом слезем на брега, можем да сравним записите. Надявам се да се видя с Лари или поне с дядо, преди бурята да е разтърсила острова. Не обичам да ме лъжат. Думите прозвучаха особено силно, защото бяха изречени спокойно.

— Бих искал да получа разрешение да претърся каютата на Лари — заяви Холдън.

— Сега ли?

— Да. Веднага.

— Тогава го направи. А аз трябва да се погрижа за безопасността на кораба. — Тя се обърна и понечи да тръгне.

— Благодаря ти, капитане.

— Не е нужно да ми благодариш. Писна ми да се крия от сенките, танцуващи по спомените.

Думите отекваха в съзнанието му, докато крачеше към каютата на Лари на основната палуба. Подобно на всички останали, вратата се отключваше само отвътре. Като се изключеше, че беше малко по-просторна и на пръв поглед не изглеждаше претършувана, кабината на капитана по нищо не се различаваше от тази на Минго.

Леглото на Лари беше прилежно оправено, макар и не по флотските стандарти. Дрехите му бяха сгънати или провесени на закачалки, обувките — подредени, и по пода нямаше в какво да се спънеш, ако положението станеше напечено. Нищо не беше залепено или написано на гърба и отстрани на чекмеджетата.

Когато се взря в малкото бюро в ъгъла между външната стена и носа на кораба, забодена на стената цветна снимка привлече погледа му. Кейт като дете висеше с главата надолу от парапета на „Златна клонка“, докато Лари правеше истинско шоу, опитвайки се да я ощипе по носа. Косата й висеше като заплетена червена паяжина, а тя се смееше с безгрижен и заразителен детски смях. Брат й също се смееше. На заден план дядо им ги наблюдаваше със снизходителна усмивка.

Почувства се като натрапник и за момент реши да се откаже от намерението си. Но продължи, защото работата трябваше да се свърши.

Първото чекмедже на бюрото съдържаше обичайното разнообразие от необходими неща за многократна употреба: химикалки, линия, кламери, ластици, лупа, развален мобилен телефон, няколко кубчета с лепящи листчета за записки. Имаше и малка пластмасова черна кутия. Вътре не намери нищо, освен часовник за гмуркане като този на Минго.

С угризението на начинаещ крадец, Холдън пусна часовника в джоба си и върна обратно кутията.

Във второто чекмедже имаше стари списания и изрезки от вестници за испански находки на съкровища, както и колекция от съмнителни карти, подобни на тези, които мошеници продаваха на лековерни гмуркачи. Нито една от тях не се отнасяше за районите около Сейнт Винсент и остров Гренадини.

Когато най-после се насочи към кабината с щурвала, забеляза, че работните лодки бяха качени на борда и завързани до сифона и навития маркуч. Палубите бяха почистени и готови за плаване.

— Ами шамандурата за гмуркане? — провикна се Луис към Кейт, която се качваше по стълбите.

— Остави я — отговори му тя. — Ще издържи на бурята без проблем.

Холдън стоеше до перилата, а часовникът на Лари тежеше като олово в джоба му. Спусна се в центъра за гмуркане точно в момента, в който „Златна клонка“ започна да се връща към живота. Тежките метални вериги затрещяха в кутиите си, а лебедката се издигаше със скърцане, заглушаващо дори ритъма на техномузиката. Вибрациите разлюляха страничните греди и всичко се разтресе, когато котвата най-сетне се откъсна от дъното. Движението на корабчето веднага се промени и то сякаш стана по-живо, по-силно, по-свободно.

— Къде е кабелът, с който си свързал ръчния компютър на Минго към твоя? — обърна се Холдън към Волкърт.

Мъжът затвори едно чекмедже, увери се, че е достатъчно надеждно, и отвори друго, по-дълбоко, в което имаше множество навити кабели и шнурове. Мълчаливо му подаде един от тях и продължи да проверява дали всички компютри и монитори са обезопасени.

— Изпрати ли съдържанието му на електронната ми поща? — продължи да пита Холдън.

— Аха, готово е…

— Отлично — отбеляза той и пъхна кабела в джоба си при часовника на Лари. — Имаш ли нужда от помощта ми тук?

Волкърт поклати отрицателно глава:

— Бях подготвен за този ден.

Веригите спряха да тракат и котвата беше прибрана на мястото си на носа.

Холдън се обърна и започна да се качва към кабината е щурвала. С всяка крачка, отдалечаваща го от центъра на тежестта на кораба, движението ставаше все по-трудно.

Когато стигна до мостика, хоризонтът се накланяше и изправяше в ритмична последователност. Всяка по-голяма вълна увеличаваше люлеенето.

Внезапно осъзна, че се усмихваше. Въпреки парещата болка в бедрото и проклетата тежест на часовника на Лари в джоба му, Холдън изпитваше въодушевление, че се намираше в морето в такъв критичен момент. Зараждащата се буря, която засега не надхвърляше трийсетина възела, предизвикваше само ободряващо усещане като от возене на скоростно влакче в природен увеселителен парк.

Щом влезе в кабината, Кейт му кимна и отново съсредоточи вниманието си върху уредите, за да се увери, че двата двигателя работят равномерно и всички скали са оцветени в зелено. Изглеждаше съвсем естествено зад руля, а ръцете й работеха умело, докато обръщаше кораба и поемаше курс към Сейнт Винсент, удачно наречен Защитеното пристанище. „Златна клонка“ може и да нямаше особено елегантен вид, но посрещаше вълните и вятъра като енергичен товарен кон, каквото всъщност беше предназначението му.

Холдън се настани на дълга пейка в задната част на кабината. Ако се съдеше по вида й, през последните дни беше използвана за легло от стария Донъли. Обмисляше различни начини да се заеме с портативния компютър на Лари и накрая реши, че докато съществуваше възможност да свали цялата информация от него и да я сравни с тази на Минго, нямаше смисъл да разстройва Кейт. Тя си имаше достатъчно грижи с бурята и управлението на кораба.

Радиото изпука и в ефира се разнесоха съобщения и предупреждения от местната пристанищна станция по-малките плавателни съдове да останат на сушата.

— Справяш се чудесно — отбеляза Холдън след няколко минути.

— Като каране на колело е — отвърна Кейт и се усмихна, осъзнавайки, че повтаря думите на дядо си. — Страхът все още съществува, но е по-скоро като ехо… Винаги съм обичала да стоя зад руля.

— Доста дръзко от страна на най-младия член в семейството.

— Да. Често се шегуваха с това. Мама обожаваше, когато вълнението и вятърът се усилваха да се качи на някоя от работните лодки и да пори пенестите им гребени в бурята. Използвах всяка възможност да сърфирам с нея, докато се научих да го правя сама. Невероятно забавление. По-хубаво от организираните състезания.

Холдън наблюдаваше как усмивката й ставаше все по-широка, после внезапно изчезна.

— Животът на борда на „Златна клонка“ беше прекрасен, преди да се промени внезапно. Тя включи една от чистачките на предното стъкло и после я изключи. — Бях забравила хубавото…

— Така е устроен човек — замислено каза той. — Неприятните преживявания те разтърсват до дъно… Това е начинът, по който природата се уверява, че урокът е научен.

В гласа му тя долови ехо от неговия собствен кошмар, от собствената му болка.

В ефира някакъв капитан съобщаваше на свой колега от друг кораб за организирания същата вечер купон в града.

— Понякога го научаваме прекалено добре — отвърна Кейт, като автоматично въртеше руля, за да държи кораба в поетия курс, докато вълните и вятърът играеха своята естествена, безразсъдна игра. — И пропускаме много неща.

— Като усещането да запазиш цял кораба в бурно море?

Усмивката й проблесна в мъждивата светлина.

— Нещо такова. Само дядо го разбира. Татко беше като Лари. За него лодката не е само средството, с което да пренесеш оборудването от едно място до друго.

Холдън отново усети в джоба на работния си панталон тежестта на часовника. И се замисли за евентуалните последици от съдържащата се в него информация…

Нищо не мога да направя, докато не разбера какво има в проклетото нещо. Да я тревожа преди това, би било жестоко и напълно излишно.

Радиото отново изпука, но този път думите бяха неразбираеми, отекваха подобно на плискането на вълните в корпуса.

— Майка ти обичаше ли да върти руля?

— Всъщност предпочиташе музиката, книгите и мечтите. Аз бях тази, която стоеше часове наред тук с дядо. — Млъкна за момент, преди да продължи: — Рядко разговаряхме. Току-що си го спомних. Не беше необходимо да говорим. Учех бързо, а след това просто наблюдавахме безкрайния танц на океана и на светлината върху повърхността на водата. В известен смисъл с него доста си приличаме.

— Ти много го обичаш.

Сянка премина през лицето й, докато нагласяше руля, за да преодолее поредния порив на вятъра.

— Да, много, но понякога дори не го харесвам. Нито пък Лари… — Тя поклати глава. — Не знам какво да мисля за това, но не мога да го превъзмогна така или иначе.

— Кръвните връзки никога не са толкова прости, колкото изглеждат на хартия — отбеляза Холдън и лицето му се зачерви от нахлулите спомени. — Моите родители са вземали решения, които не одобрявам, а аз от своя страна съм вършил неща, които са предизвиквали недоволството им. Това няма нищо общо нито с моята любов към тях, нито с тяхната към мен. Да харесваш и да обичаш са две съвсем различни чувства. И едното не изисква задължително наличието на другото.

— Но когато ги изпитваш към един и същи човек…

Той се наведе напред и погали лицето й с върха на пръстите си.

— Да, тогава е чудесно.

Радиото продължаваше да бълва приглушени думи, този път насочени към малък плавателен съд, който минаваше покрай вълнолома и навлизаше в малкото яхтено пристанище на брега.

Кейт забеляза появата на първата линия, предупреждаваща за бурята върху радара и бързо проблясващите светлини на контролното табло. Въпреки че нощта беше още далече, тъмнината отвън бързо се сгъстяваше.

Чистачките по предното стъкло едва смогваха да се справят с леещия се като из ведро дъжд. Тя насочи „Златна клонка“ към курс, който би разтресъл и много по-голям плавателен съд. Нищо опасно, но и не особено приятно като усещане.

Холдън пое наблюдението на левия борд, за да може Кейт да се съсредоточи върху десния. Радарът щеше да отрази по-големите обекти, но дъждът и пръските от пенливите гребени на вълните щяха да скрият отломки и по-малки лодки, които не разполагаха с радарни рефлектори.

Приключиха акостирането в пристанището в споделено мълчание, завързаха кораба, платиха на екипажа и на око прецениха бурята. В защитения пристан беше доста по-спокойно.

— Избирай — каза Кейт. — Два километра ходене в дъжда, или километър под несигурния навес на работната лодка до пристанището за зареждане, където е паркиран пикапът.

— Аз гласувам за тендера. Ако исках да бъхтя пеш под дъжда, щях да постъпя в пехотата.