Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (23)

22.

Кейт не можеше да проговори, шокирана от думите му.

— Фарнсуърт ли? — попита Холдън.

Старият човек кимна. Личеше, че гневното избухване беше изцедило и последните му останали сили. Обърна се бавно, изгубил под тежестта на налягането цялата царствена лекота на движенията си, и заплува обратно към пещерата.

— Ти тръгвай нагоре — каза Кейт, възвърнала изведнъж самообладанието си. — Аз ще помогна на дядо да прибере онова, което е останало.

— Не, аз ще свърша това.

— Няма достатъчно място. За първи път по-дребните са с предимство. С тези думи тя побърза да последва дядо си.

Холдън искаше да възрази, но осъзнаваше, че беше права. Колкото по-малко време прекараше на дъното, толкова по-малко проблеми щеше да му създава кракът. А трябваше да бъде в отлична форма в момента, в който щеше да се изправи срещу бюрократа, стискащ пистолет в ръката си.

Тежкото дишане на дядо Донъли продължаваше да се чува в слушалката. Каквото и да вършеше, очевидно беше пряко силите му.

— Влизам откъм лявата ти страна — разнесе се гласът на Кейт.

Старецът се отдръпна на безопасно разстояние. Двамата заедно измъкнаха малък сандък от пещерата. По-голямата част от повърхността му беше покрита с ръжда, която беше превърнала някогашния блясък на среброто и бронза в блатисто зеленикава плесен. Беше около деветдесет сантиметра дълъг, широк около четиридесет и пет.

Тежестта му беше изумителна.

По тялото й преминаха ледени тръпки.

— Пълен е с това, което си мисля ли? — попита тя.

— Няма как да знаем, преди да го отворим. Надявам се да издържи изкачването до повърхността. Нямаме време да го херметизираме. Въздухът ми свършва. Вече не съм толкова бърз като някога.

Кейт и дядо й облепиха старинната ракла с яркооранжева лента, докато заприлича на голям пакет. След като тя го завърза, той прикрепи към него последната въздушна торбичка и й направи знак да се отдалечи.

— От онова, което чувам, на проклетото копеле ще му е доста трудно да го измъкне на борда — обади се Холдън от първата установка за декомпресия.

— Още назад! — беше единственото, което каза старецът.

Кейт се подчини.

Дядото отвори запалителната кутия и бързо заплува в противоположната посока. Балонът се изду като подводна гъба и бавно се понесе нагоре.

Слушалките в ушите им изпукаха.

— А, ето ви и вас — бодро каза Фарнсуърт. — Отне ми известно време, докато налучкам правилната честота, но ето че пак сме заедно.

След като продължително бяха слушали изтънели от кислородната смес гласове, този на Малкълм им се стори неестествено дълбок.

Тъй като нямаше какво чак толкова поучително да му каже, Холдън замълча, пестейки силите си, за да превъзмогне болката в бедрото, която продължаваше да го измъчва.

— Къде е брат ми? — настойчиво попита Кейт, следвайки дядо си в бавното му изкачване към повърхността.

— При мен. Кажи й „здравей“, момче.

Звукът, който издаде Лари, приличаше на ръмжене.

— Добре ли си?

— Вързан съм като прасе, имам ужасно главоболие и ми се иска никога да не бях виждал този английски кучи син — отвърна той.

Фарнсуърт се изсмя.

— Какъв лигльо! А избяга от болницата без проблем.

— Защото ти държеше пистолет под дъждобрана си — обади се дядото.

— Типично по американски — намеси се най-после и Холдън.

— За нещастие. Ала сега всички сме в един кюп — отвърна Фарнсуърт. — Побързайте, защото търпението ми започна да се изчерпва.

— Дядо не може да съкрати времето на декомпресия — възрази Кейт. — Да не говорим, че изобщо не трябваше да се спуска на такава дълбочина.

— Дори не си помисляйте да печелите време — предупреди ги Фарнсуърт. — Чух, че с гмуркачите, които са се навъртали около пещерата, се случват неприятни неща. Питайте Минго. А, да, него пък го няма. Сигурно Бенчли все още дъвче неопрена му.

— Акулата го е изяла? — извика Кейт. — Лъжеш…

— На кое предпочиташ да повярваш, миличка? Че съм го изкормил и съм го хвърлил в океана със завързана за краката тежест, или че Бенчли се е облажил със среднощна закуска.

— Проклет убиец… — процеди през зъби тя.

— Копелето заслужаваше и по-ужасен край. Крадеше от мен и продаваше на черния пазар. Тъпакът едва не провали целия ми замисъл…

— Дано да отидеш в ада — прокле го в микрофона дядото.

— Всъщност в Парагвай — засмя се Фарнсуърт. — Разполагам със самолет и опитен пилот. Но не се притеснявайте. Установих, че не си падам по убийствата. Ако подредите пъзела, който измислих, всички ще се отървете невредими.

Тежкото дишане на възрастния мъж се чуваше все по-силно.

— Изключи си микрофона, старче — с досада нареди Фарнсуърт. — Не мога да си чуя мислите.

— Остави го на мира — извика Кейт. — Истински късмет е, че не си го убил.

— Я престани да крещиш — скара й се той. — Това е неприятно и дразнещо. Впрочем трябва да поздравя Холдън за издръжливостта му. От онова, което прочетох в медицинския му картон, бедрото вероятно го притеснява нетърпимо.

Холдън не отговори. Премисляше познатите му начини да накара Фарнсуърт да сподели болката му. На всички беше наредено незабавно да се приближат до кораба, което не можеше да стане веднага.

— Беше голяма изненада, че изобщо си се осмелил да се гмурнеш — продължи Фарнсуърт с безмилостно доброто си настроение. — В Отдела по антиките със сигурност не са го очаквали. Както сигурно знаеш, кандидатурата ти беше подбрана много внимателно.

Тъй като не последва отговор, страничен наблюдател би останал с впечатлението, че мъжът отгоре си говореше сам.

— Толкова много ли боли, стари друже? — продължи той.

— Върви по дяволите — процеди Холдън. Занимаваха го други мисли, които нямаха нищо общо с безсмисления разговор със садистичния шегаджия. Като например как да измъкне Кейт от тази бъркотия.

— Чатъм беше много нещастен, че вие двамата така се сдушихте — не спираше да говори Фарнсуърт. — И като добавка към мудната работа, трудовите злополуки се оказаха най-дразнещото в рапортите. А това, че не пропусна да изчукаш момичето, беше огромна грешка. Всъщност ти допусна доста, знаеш ли?

Последва мълчание.

Мъжът отново се изсмя.

— Няма значение, друже… За мен беше истинско удоволствие да наблюдавам как прецакваш работата. Наистина се забавлявах. Ще ви чакам на кърмата, когато свърши времето за декомпресия. Не ме разочаровайте, като закъснеете или пък се качите на борда преди това.

Фарнсуърт изключи интеркома.

Или поне така изглеждаше. Нямаше как да знаят със сигурност.

Холдън броеше секундите и се опитваше да диша, за да овладее непоносимата болка, докато всички се събраха на последната спирка за декомпресия. На тази дълбочина водата беше по-буйна, издигаше се и се спускаше с мощ, която предупреждаваше, че на повърхността положението може би беше още по-лошо.

Преди да заплуват нагоре, Холдън показа седем пръста и посочи към Кейт. Когато дядо Донъли вдигна ръка, за да се превключи с тях, поклати глава в категоричен отказ. След няколко секунди старецът кимна в знак на съгласие. Кейт и Холдън превключиха на седми канал.

— Щом стигнем повърхността, ще се държа така, сякаш не мога да ходя — предупреди я бързо той. Не спомена дали ще се преструва, защото не искаше да увеличава тревогите й. Изпитваше неприятното усещане, че в бедрото си има огнено кълбо, което се опитваше да го изпепели.

— Стой колкото може по-далече от мен, за да раздвоим вниманието на Фарнсуърт. Ще издебна удобен момент да го обезвредя.

— Ще трябва да опазим Лари — каза тя.

Холдън я разбра.

— Ще го развържем веднага, щом можем, но първата ни работа е да неутрализираме Фарнсуърт. Кажи му, че с дядо ти имаме нужда от помощ, за да се качим на кораба. — Малко вероятно е копелето да се хване, но е по-добре от нищо.

Кейт кимна в знак на съгласие и двамата отново превключиха на честотата, на която се очакваше да бъдат.

Тя се държеше за въжето на последната установка за декомпресия и опитваше да се вземе в ръце. Не се бореше със страха си, а с някакво първично ожесточение, каквото никога не бе изпитвала. Не смяташе, че е склонна към насилие, ала желанието да нарани Фарнсуърт, се разливаше като огън в душата й.

Отблъсна се от въжето, обмисляйки всякакви начини как да накаже негодника. Докато се издигаше бавно към повърхността, жълтеникавата работна светлина и късчето сребриста Луна образуваха над нея златист таван, който предупреждаваше за силен вятър и сериозно вълнение.

Най-после подаде глава над водата и заплува към кърмата, като преодоляваше упоритите черни вълни с обагрени с бяла пяна гребени. Жълтите отблясъци откъм левия борд бяха нещо като фар, към който трябваше да се насочи.

Когато Кейт и дядо й излязоха на повърхността, Холдън реши да изключи прожектора и да се опита да се качи ни борда, без Фарнсуърт да разбере, но веднага се отказа от идеята. Достатъчно беше копелето да заплаши Кейт и той щеше да бъде безсилен да му противодейства. По-добре беше да го накара да си помисли, че са се примирили.

— Първо старецът, после момичето и накрая Камерън — нареди в микрофона Фарнсуърт.

— Дядо не може да излезе сам от водата — каза Кейт. — Нито пък Холдън.

— Много жалко. Ще ми се наложи да ги застрелям там, където са.

— Чакай! Нека аз да им помогна.

Холдън си помисли мрачно, че да бъде застрелян, вече не му се струваше чак толкова лошо. Бедрото го болеше така, сякаш всичките му сухожилия и мускули бяха изпепелени.

След половин час ще се почувствам по-добре, напомни си той. Единственото, което трябваше да направи, беше да се придвижи от едно място до друго. Правил съм го и преди и съм оцелявал. Този път няма да е по-различно.

Кейт помогна на дядо си, доколкото можа, после доплува до кърмата и се качи на борда, държейки се за протегнатата му ръка. Двамата свалиха маските, качулките и кислородните бутилки.

Въздухът беше влажен, студен и наелектризиран от честите мълнии, които раздираха потъмнялото небе.

— Ако видя някой да се качва с колан на борда, ще го застрелям. Хвърлете ги във водата!

Два колана тупнаха върху кърмата, плъзнаха се надолу и цопнаха в океана.

Долно копеле, изруга наум Холдън, докато разкопчаваше своя.

Беше чакал с нетърпение да стовари тежкия ремък върху главата на Фарнсуърт.

Има и други начини, успокои се той.

Ножът му беше един от тях. Улови се за перилото на стълбите към кърмата, докато дъждът обливаше лицето му. Една от кислородните бутилки се разкачи и падна в морето. Никой не направи опит да я извади.

— Първо ти, старче — нареди Фарнсуърт. — Качи се и седни под лампата над лебедката.

Възрастният мъж се подчини и се настани на посоченото място. Лицето му изглеждаше пребледняло и изпито на мъждукащото осветление.

— Ти си следващата — обърна се Фарнсуърт към Кейт. — Седни до него и обгърни коленете си с ръце.

Само един бърз поглед й беше достатъчен да установи, че не си струва да рискува живота на дядо си. Негодникът беше облечен в неопренов костюм, който го предпазваше от водата и вятъра и стискаше здраво пистолета в ръката си.

— Холдън има нужда от помощ, за да се качи по стълбите — извика Кейт.

— В такъв случай ще постои във водата. Хайде, размърдай се!

Още щом младата жена се озова на палубата, Холдън се освободи от кислородните бутилки и с усилие изкачи стъпалата към кърмата. Подпираше се на всичко, което се изпречеше на пътя му, защото светът се завъртя около него във водовъртеж, който не се дължеше на вълните и вятъра. След като беше свалил маската, той пое дълбоко дъх, наведе се над перилата и повърна, оставяйки водата да разчисти бъркоча. И веднага се почувства по-добре.

Ще си взема час за лекар още щом стъпя на брега, зарече се той.

В случай че изобщо се добереше до сушата. Но и да се притесняваше, това нямаше да помогне, а само можеше да провали шансовете му. Затова престана да мисли за всичко друго, освен за оцеляването.

Смъкна грубите гумени ръкавици и провери дали ножът е все още на мястото си. След като разхлаби ремъка, който го крепеше плътно в калъфа, се опита да измисли най-добрия начин да се добере до палубата. Тъй като бедрото го присвиваше, а и се надяваше да успее да прикрие ножа, запълзя на лакти и колене. Дъждът се сипеше върху дървения под, последван от солените пръски на необичайно висока вълна. Въпреки че вятърът, течението и приливът се бяха обединили, корабчето се движеше едва доловимо, а не се мяташе насред вълните.

— Изправи се и тръгни към главната каюта — заповяда му Фарнсуърт. Посоката, от която идваше гласът му, подсказа на Холдън, че се беше качил на стълбите към кърмата. — Ако не можеш, ще…

— Ще ме застреляш — уморено довърши Холдън.

— Всъщност ще убия момичето. Не си струва да хабя куршумите за теб.

Продължавай да вярваш в това, долно копеле, помисли си той.

Полагайки усилия, бавно се изправи на крака и последва Кейт и дядо й по стълбите.

Вятърът навяваше тежките дъждовни струи като картечни откоси върху палубата. Въпреки това Кейт се потеше. Отдаваше го на неопреновия костюм, но всъщност знаеше, че истинската причина е оръжието в ръката на Фарнсуърт. Смъкна тежките ръкавици и едва тогава забеляза, че дядо й вече го беше направил.

Фарнсуърт ги чакаше в голямата каюта и наблюдаваше как, опитвайки се да пазят равновесие, тримата влизат един след друг. Вниманието му беше насочено основно към Холдън, въпреки болезненото изражение на лицето му.

— Лари! — извика Кейт.

Без да чака разрешение, тя се втурна към мястото, където брат й лежеше на дълга пейка, занитена към стената. Беше подгизнал до кости, пребледнял и изтощен, а очите му блуждаеха.

Ръцете и краката му бяха завързани към краката на пейката.

— Не се притеснявай — каза й той, завалвайки думите. — С мен всичко е наред… Просто съм изморен. Копелето ме накара да изтегля онези мрежи…

— Ще ти донеса одеяло.

— Напротив, ще се отдръпнеш от него още сега! — Гласът на Фарнсуърт беше безизразен и звучеше зловещо.

— Послушай го, Кейт — обади се Холдън. — Той само си търси причина, за да стреля. Оръжието действа така на някои хора.

— Изкушението е коварно нещо — подсмихна се Фарнсуърт и впери поглед в Лари. — Така че не пренавивай пружината. Писна ми от хленченето ти.

Лари се отпусна изтощено между въжетата и отново притвори очи…

Дъжд и солени пръски влитаха през отворените илюминатори при всеки порив на вятъра. Вече щяха да са премръзнали, но всички, с изключение на Лари, бяха облечени в неопренови костюми. Ледените повеи им действаха освежаващо.

Смръщила лице, Кейт се отдалечи притеснено от брат си, въпреки водните струи, които се стичаха през всеки отвор. Изведнъж корабът се наклони силно и тя залитна назад към продълговатата маса. Когато инстинктивно протегна ръце да потърси опора, усети само гладката повърхност на златни слитъци. Обърна се, видя какво беше струпано небрежно върху масата и застина неподвижно от изумление.

— Красиво е, нали? — засмя се Фарнсуърт.

— Красиво ли? — заекна тя. — Та това е… Невероятно.

Златото изглеждаше като живо, докато се плъзгаше и се местеше при всяко движение на корабчето, опирайки в стърчащия около сантиметър ръб на масата. Верижки, монети, гривни, обеци, колиета, копчета за ръкавели, пръстени, огърлици, статуетки… Всички форми на благородния метал, които човек можеше да си представи, сияеха с хипнотизиращ блясък, натежали от тежестта на времето и безценния материал. Върху някои от накитите искряха скъпоценни камъни. Други бяха истински произведения на изкуството, удивително изваяни.

Сякаш някъде отдалече чу Фарнсуърт да нарежда на дядо й и Холдън да застанат до Лари. Опита се да се отърси от магията на миналото и на красотата пред очите й, за да се съсредоточи върху грозящата я опасност, ала обаянието на историята беше неустоимо. Нямаше какво да направи срещу Фарнсуърт и страховития му пистолет, но можеше да се потопи в обаянието на съкровището, което беше подлудявало мъжете хилядолетия наред и беше погубило толкова много животи и мечти, витаещи около богатството на Новия свят.

— Хайде, докосни го — подкани я Фарнсуърт и в гласа му се прокрадна насмешка и оправдание. — Тук има повече злато, отколкото някой е виждал през вековете.

— Историята… — прошепна тя. — Потресаващо е… Майка ми събираше стари рисунки на подобни бижута.

Тя докосна една диадема, поставена върху купчина златни верижки, вместо върху царствена глава. Беше направена от дълги, изключително деликатни филизи, извиващи се нагоре към венец, наподобяващ застинал метален пламък. Всяко листенце беше украсено със смарагди с наситен цвят… Приличаха на тъмни сълзи на отдавна умрели амбиции, все още сияещи с щедри обещания. Кейт не можеше и да си представи колко струваха скъпоценните камъни, златните бижута и короната… Но като история съкровището беше безценно.

С всяка изминала секунда сковаващата болка постепенно се оттичаше и Холдън дишаше все по-леко. Плискащите през отворените илюминатори ледени пръски освежаваха пламналото му лице.

Продължавай да му отвличаш вниманието още малко, насърчаваше мислено Кейт. Силите ми се възвръщат с всяка минута.

— Прекрасно е, нали? — обади се възхитено Фарнсуърт, вперил в златото широко отворени очи, подобно на златни монети. В захласа си беше свалил пистолета до бедрото си. — Този филигранен екземпляр ще подлуди колекционерите…

Тя проследи погледа му. Бижуто, към което гледаше, беше достатъчно голямо, за да бъде нагръдник, предназначен за някогашните богати дами. Смарагди, сапфири и рубини блестяха като миниатюрни градини, целунати от капки роса от диаманти.

— Ювелирната изработка е невероятна — тихо отрони Кейт. — Много наподобява една от картините, над които майка ми мечтаеше. Бижуто било поръчано от стар испански лорд за разглезената му млада съпруга. Тя искала да засенчи дори кралицата на бала, който щял да се проведе в средата на май през 1685 година в Севиля. Нито един от златарите в Испания не можел да измайстори избрания от младоженката модел, затова изпратили рисунката във Венеция. Слуховете твърдят, че с тази прищявка почти разорила съпруга си.

Усещането, което създаваше допирът до украшението, се разля по пръстите й. Почувства го като втечнена мечта, недокосната от черната корист на човешката суета, похот и завист.

— А много по-вероятно е — продължи унесено Кейт — лордът да е бил наказан от кралицата, задето някакво си красиво, младо създание си е позволило парвенюшки да носи бижу, което я е засенчило. Дворцовият етикет е изисквал булката да подари огърлицата си на Нейно величество. Но това така и не се случило. Според легендата, на младоженците било разрешено да задържат украшението, но в замяна на това били прокудени в Новия свят. Липсват сведения корабът им да е пристигнал. Въпреки това ето я сега пред нас, заедно с маската на някакъв бог или цар на инките.

Дъждът се сипеше с приглушен тътен върху палубата, докато корабът се издигаше и спускаше при всяка вълна, а после бавно се засмукваше обратно от някаква невидима сила. „Златна клонка“ реагираше мудно на природната стихия. Старецът се намръщи и погледна към пода, сякаш можеше да надникне през дъските в трюма.

— Жалко, че трябва да тръгвам — заяви Малкълм. — Знам, че там, долу, има още много безценни неща, но нямам време да се гмурна за тях. Трябваше да съм си отишъл още преди няколко дни, но нощите… Нощите се оказаха толкова доходоносни. Отплатиха се многократно за търпението ми. Точно както аз ще заплатя за сътрудничеството ви. По-голямата част от това е ваша.

— Какво говориш? — извика Кейт шокирана.

— Е, ще взема нещо, но не всичко — махна с ръка към масата той. — Аз съм бегач, а не щангист.

Изведнъж вятърът връхлетя от неочаквана посока и започна да върти кораба около котвата му, сякаш беше играчка. Всички в каютата разпериха ръце, опитвайки да се хванат за нещо, за да запазят равновесие. Фарнсуърт залитна към един ъгъл, свлече се на колене и се оказа в малка локва от влитащите през илюминатора дъжд и морска вода. Пистолетът се изхлузи от ръката му и цопна до него.

Холдън се хвърли към оръжието. Пред погледа му се завъртяха звезди от напъна да изцеди от бедрото си сила, каквато му липсваше след прекомерното натоварване. Ала Фарнсуърт успя да грабне пистолета си и да го насочи към нападателя. Тъмното дуло зейна срещу Холдън. Той веднага прецени, че оръжието не е достатъчно влажно, за да засече.

— Връщай се на мястото си — изкрещя Фарнсуърт, надвиквайки свистящия през отворените илюминатори вятър.

Мислено проклинайки пропуснатия шанс, Холдън заотстъпва назад, докато краката му се подкосиха и се свлече върху дървения под.

— Е, лошо нещо е слабостта, нали? — продължи другият, наслаждавайки се на американския си жаргон. — Всички тези силни мускули са безполезни срещу кльощав маниак с пистолет в ръка.

Болката отново го прониза, но силата й не можеше да се сравни с гнева, че не бе успял да го повали.

Ще имам и други възможности, мрачно си обеща Холдън. Той е прекалено зает да се прави на самоуверен от страх да не се провали. Един истински професионалист щеше да ни застреля още във водата и да изчезне с онова, което можеше да задигне от съкровището.

За щастие Фарнсуърт беше само аматьор в тази смъртоносна игра.

— Искам да изпълзиш нататък и да седнеш на един от въртящите се столове — нареди той, сочейки към отрупаната със злато маса. — Ти също, старче. Застанете с гръб един към друг. Кейт, ти иди до Лари.

Холдън можеше да върви, но не виждаше смисъл да хаби сили в напразно усилие. Добра се до един от столовете и тромаво се отпусна върху него. Старецът се движеше предпазливо, с широко отворени крака, за да пази равновесие върху клатушкащата се палуба.

— Завъртете столовете така, че да се отдалечите един от друг — продължи Фарнсуърт. — Кейт, свали въжето, което окачих на куката до вратата, и ми го донеси. Внимавай много. Ще ми бъде изключително неприятно да застрелям теб или брат ти само защото си се спънала…

Тя погледна към Холдън с крайчеца на окото си. Той наблюдаваше напрегнато Фарнсуърт, подобно на хищник, набелязал плячката си.

Почти недоловимо, сред бръмченето на генератора и грохота на бурята, в трюма се включиха автоматичните помпи. В капитанската кабина издрънча алармата. Помпите се задавиха и замлъкнаха.

— Пусни ме да изляза, или този кораб ще завлече всички ни на дъното! — яростно изкрещя дядото.