Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (25)

24.

Кейт погледна пред задното стъкло на стария пикап и видя изливащия се пороен дъжд над пристанището. Остана загледана в него за един дълъг, тревожен момент.

— Казах ти да останеш с тях — рече недоволно Холдън.

— Линейките вече са тръгнали нататък — отвърна тя и отново се съсредоточи върху шофирането. — Не мога да направя нищо повече за дядо и за Лари, но затова пък мога да шофирам раздрънкания пикап много по-добре, отколкото ти в момента.

Вече бяха водили този спор на път към пристанището, затова Холдън реши да пести силите си за онова, което предстоеше. Небето над тях беше потъмняло, осеяно с купести облаци, които се обагряха в мастилено лилаво при всяка проблеснала в далечината мълния. Вятърът се плъзгаше по повърхността на водата, подмяташе завързаните лодки и караше въжетата им да стенат. Дори далече от брега, въздухът имаше солен вкус.

Или пък това се дължи на капките, които се стичат от косата ми, помисли си той и облиза устни.

Това отвличаше вниманието от бедрото му, което още го наболяваше.

Мълния блесна наблизо, заливайки всичко в бяло и оставяйки нажежени бразди. Веднага след нея се разнесе гръм, който сякаш разтърси света. Изпочупени клони от дърветата хрущяха под гумите на подскачащия пикап…

Кейт трепна при екота на гръмотевица, ала си каза, че беше в по-голяма безопасност в колата, отколкото върху металната платформа на работната лодка насред бурното море. Макар и в двата случая видимостта да беше една и съща — фаровете на отсрещния камион осветиха сребристите струи на поройния дъжд, диплени от вятъра. Тъмнината прииждаше на талази. Нямаше как да прецени какво в действителност беше разстоянието до появяващите се от време на време воднисти светлини.

— Сигурен ли си, че става въпрос за обичайна тропическа буря? — попита Кейт накрая.

— Да, или поне така изглеждаше последния път, когато проверих. Но някои от теченията са над горната граница от хиляда и осемнайсет километра. Постоянните ветрове са все още под нея.

— Струва ми се, че е повече от седемдесет километра в час — отбеляза тя мрачно, докато се мъчеше да задържи пикапа на наводненото шосе. — Наистина ли смяташ, че Фарнсуърт ще се опита да излети в такова време?

— Няма голям избор. Дори ако всички бяхме отишли на дъното със „Златна клонка“, не би могъл да е сигурен, че не сме извадили мръсните му ризи по радиото или по мобилен телефон, преди да потънем. Той е аматьор и благодаря на Господ за това. Един професионалист щеше да ни разстреля още във водата, щеше да изчака бурята да заличи следите, а после да хване първия полет с нова самоличност и куфар, пълен със скъпоценности.

— Добре де, аматьор е, ала очевидно може да се гмурка. Да разбирам ли, че освен това е и пилот?

Тя изви рязко волана, за да избегне удара с някакъв летящ към тях предмет.

— Съмнявам се. Ако съдим по онова, което каза дядо ти, Фарнсуърт се е учил да се гмурка по учебник в обикновен плувен басейн. А за да летиш в такова време, ти трябват дяволски добър пилот и надежден самолет.

— Но не е невъзможно?

— Разбира се — отвърна Холдън, мислейки за някои от рапортите, пристигнали от зони с военни действия. — Нуждата е като жестока любовница. Ако на Сейнт Винсент има самолет и писта, можем да допуснем, че този тип се е насочил именно натам.

— Съмнявам се, че някоя от онези цигански ленти ще са използваеми — измърмори Кейт.

— Моля?

— Така наричаме пистите, изсечени в гората за частно и много често незаконно ползване. Не са асфалтирани. Единствената обществена писта, която е в ред, със сигурност е онази, на която кацнахме, но пък там полетите са отменени.

— С изключение на комерсиалните. Предполага се, че пилотите на малки самолети имат достатъчно разум да останат на земята — горчиво се усмихна той. — Фарнсуърт е отчаян. И хвърчило да му дадат, ще полети с него.

— Няма как да сме сигурни, че изобщо е успял да се добере до брега.

— И този спор вече го водихме, преди да се счепкаме дали мога да карам пикапа.

Кейт млъкна и се съсредоточи върху шофирането. Знаеше, че Холдън по някакъв начин се чувстваше отговорен за стореното от Малкълм, като че ли това, че бяха от една и съща държава и работеха в едно и също учреждение, означаваше, че двамата бяха виновни за всичко, макар и извършено само от единия.

Сякаш доловил мислите й, той каза:

— Съжалявам, Кейт. Трябваше по-рано да разбера каква е играта.

— Ти направи всичко възможно — възрази тя.

— Все още не.

Дъждът се изливаше върху пикапа, а чистачките не можеха да се справят със струите. Летящи палмови листа се блъскаха в предното стъкло и се лепяха по него като огромни прилепи. Едната от чистачките отказа, още преди следващият порив да бе отвял листата пред погледа й. Добре, че беше тази откъм седалката до шофьора. Пронизителният вой на вятъра приличаше на рев на затворено в клетка диво животно. Нова мълния оцвети света в бяло, а последвалият гръм оглуши всичко наоколо. Водата по пътя стана толкова дълбока, че вече не можеше да се разчита на сцеплението на гумите с асфалта.

— Дръж се. Пътуването става забавно.

— И слава богу. Точно бях започнал да умирам от скука.

Само допреди минута Кейт беше готова да се закълне, че завинаги беше изгубила способността си да се усмихва, но сега избухна в смях. И веднага щом се разсмя, установи, че това й помогна да се отърси от нарастващото напрежение, подобри рефлексите и изостри вниманието й.

— Благодаря ти — каза тя.

Холдън докосна лицето й с мокрите си пръсти.

— Удоволствието е изцяло мое. Едно от първите неща, на които те учи войната, е, че смехът ти помага да запазиш разсъдъка си.

Пикапът забуксува в плитка дупка, успя да изпълзи тромаво от нея и продължи пътя си. Бледите, мъждукащи в далечината светлини, бавно се превърнаха в летище. Когато спряха на празния паркинг, водната пелена заблестя като злато, на фона на уличните лампи. Палмови листа и клонки летяха над локвите и изчезваха в тъмнината.

После поривите на вятъра постепенно отслабнаха, сякаш бурята си вземаше почивка, за да си поеме дъх. През дъждовната завеса фаровете осветиха паркирана в другия край на терминала кола, където имаше отделна постройка за частни самолети и пътници. Изглеждаше черна, но марката и моделът бяха същите.

— Фарнсуърт е наел крещящо червен „Мустанг“ — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Беше регистрирано в разходната книга. Е, нямам предвид цвета. За него спомена дядо, когато негодуваше срещу прищявката със скъпия скутер.

— В тъмнината червеното изглежда черно — отбеляза Холдън.

В мига, в който тя спря до другата кола, той изскочи навън и сложи ръка върху капака на двигателя. Беше достатъчно топъл, като на току-що спрян автомобил. В единия ъгъл на предното стъкло се виждаше винетка на фирма за автомобили под наем.

Кейт излезе и застана до него. Холдън тихо ругаеше на език, който тя определи като пущу. После се обърна към нея:

— Наистина се надявах да съм сбъркал и проклетото копеле да се е удавило.

Тя сви устни.

— Понякога да се окажеш прав е ужасно…

— А сега би ли изчакала в колата?

— Само ако и ти го направиш.

Старият спор. Отново.

Холдън пак превключи на пущу и се отправи към тракащата под напорите на вятъра алуминиева постройка, която обслужваше чартърните полети. Тя беше единствената осветена сграда наоколо.

Когато го последва, Кейт не попита за превода на пиперливите думи. Беше сигурна, че няма да й харесат. Но поне той вече накуцваше едва забележимо. Очевидно вдигащото адреналина плаване до пристанището и разтърсващото пътуване с пикапа в бурята бяха осигурили достатъчно време бедрото му да се възстанови след гмуркането.

И от борбата с онзи тип. Не забравяй това, допълни мислено.

Споменът за юмруците и изстрелите я накара да потръпне. Надяваше се никога повече да не се повторят.

И разбра, че нямаше да остави Холдън да се изправи сам лице в лице с този отчаян ненормалник, който беше решен на всичко…

Между сградата и главния терминал, очертан с прожектори като писта, разпилените боклуци се въртяха и премятаха като немирни играещи деца. Дъждът се сипеше толкова гъсто и тежко, че тя едва устояваше под струите. Водата се стичаше в отвора на костюма й за гмуркане и се смесваше с потта, обливаща тялото й.

Поне дрехите ни са черни, помисли си тя. И двамата приличаха на сенки, промъкващи се в тъмнината.

Холдън спря до малката постройка, чиито светлини едва пробиваха плътния мрак. Въпреки това бяха достатъчни, за да успее да разчете табелата, закачена над вратата.

— Какво пише там? — прошепна тя.

— „Парадайз еър“. Компания, която се гордее, че прави екскурзии за всеки според джоба, разполага и със самолети за най-нетърпеливите. Ала най-вероятно машините са по-стари и от нас.

— Подобно нещо може ли да излети в такова време?

— Даже контейнер за боклук може да излети — отговори с нотка на сарказъм той. — А дали ще се задържи горе, е съвсем друг въпрос.

Тя погледна входната врата.

— Заключена ли е?

— Не съм проверил. Някои от отдушниците откъм ветровитата страна са отворени.

— Колкото повече вентилация, толкова по-малко влага — отбеляза Кейт. — Допускаш ли, че Фарнсуърт работи с някого на сушата?

— Не ми изглежда като човек, който е склонен да сподели своето парче от баницата. Ще ида да се ослушам, ако останеш да ме чакаш тук или пък в пикапа. Ако чуеш някаква суматоха, в името на бога, изнасяй хубавия си задник колкото се може по-бързо оттук.

Не й даде възможност да отговори, преди да се гмурне в поройния дъжд и да изчезне.

Кейт го последва. Въпреки че не можеше да го види, пред нея мъждукаха светлините, към които беше поел. Когато го настигна, той приличаше на наръч тропическа зеленина, обрулена от вятъра. На няколкостотин метра оттатък постройката три самолета скърцаха, завързани на метални вериги. Хангарите бяха за богаташите и корпорациите. „Парадайз еър“ не отговаряше на изискванията.

Сниши се в храстите близо до него. Подслушването не представляваше никаква трудност. Нагънатият тънък покрив недвусмислено разкриваше, че някой вътре трябваше да крещи, за да надвика отривистото почукване на дъжда върху металната повърхност.

Холдън застана от едната страна на прозореца, за да наблюдава какво се случваше в сградата. Фарнсуърт спореше с някого. Очевидно беше имал достатъчно време да смени водолазния костюм, защото сега беше облечен в измачкани дрехи, прогизнали от вода, докато е тичал от колата до постройката.

— Имахме уговорка — озъби се той.

— Това беше, преди уредите да засекат вятър със скорост сто и двайсет километра в час — отвърна ядосано женски глас, с по-добър акцент от този на Фарнсуърт, дори когато беше в най-добрата си форма.

— Беше само порив, а не постоянно отчетена величина. Виждаш ли? Сега е едва деветдесет.

— Когато се задържи трайно на осемдесет, ще ви откарам и до Южна Америка. Вие може и да нямате нищо против да рискувате живота си, но аз нямам такова намерение.

Сякаш да подсили думите си, тя се надигна на пръсти пред очите му. Беше почти колкото него на ръст, от смесена раса. Излъчваше решителност…

— Ще удвоя цената, за която се договорихме — отстъпи Фарнсуърт.

— Мъртвите нямат нужда от пари.

Той извади пистолета от джоба си.

— Ще умреш сега, или ще живееш, след като ме изведеш оттук. Изборът е твой.

Лицето на жената пребледня под естествения й бронзов тен.

— Ти си откачен.

— Това не е твой проблем. И така, кое избираш? Да те застрелям, или да се довериш на уменията си и да оцелееш?

Тя напразно се зае да го разубеждава.

Холдън не изчака да чуе още нещо. Беше съвсем очевидно, че Фарнсуърт беше сменил пълнителя на пистолета си, когато се беше преоблякъл. Придърпвайки Кейт след себе си, той се отдалечи достатъчно, за да не могат да ги чуят. Не бяха стигнали много далече, когато вятърът връхлетя с подновена сила. Те се олюляха и се наведоха напред, за да запазят равновесие. Върху тях се посипаха клони, камъчета и листа.

— Трябва да й помогнем — обади се тя, преди да беше успял да заговори. — Но ако нахълтаме там, просто ще ни застреля…

— Имаш ли чук или резачка за тел в онази ръждясала кутия в пикапа?

— Не съм проверявала, защото колата никога не се е повреждала. Защо?

— Хайде да погледнем — предложи той.

Сграбчи я за рамото, за да й помогне да устои на новия порив на вятъра, а и да е сигурен, че няма да реши да помогне на пилота без него. Въздушната струя ги изтласка към паркирания наблизо пикап. Няколко ругатни и един удар с юмрук бяха достатъчни, за да се отвори ръждясалата кутия. Той прехвърли набързо клещите, фазомера, отвертките и гаечните ключове и бръкна до дъното й. Там, между безразборно нахвърляни болтове и гайки, напипа малка ножица за тел и чук.

Без да обръща внимание на болката в бедрото си, която се беше възобновила след сноването в бурята, Холдън грабна инструментите с едната си ръка и стисна пръстите на Кейт с другата.

— Побързай — подтикна я настойчиво. — Трябва да се доберем до самолетите преди Фарнсуърт.

Наведоха се срещу вятъра и прецапаха през локвите и подгизналата от вода земя до пистата. Трите машини се люшкаха на металните си вериги, накланяйки се и подскачайки като риби, плуващи срещу мощно течение. Върху всяка от тях беше изписано логото на компанията.

Мълнии безразборно раздираха тъмнината, последвани от канонада от гръмотевици. В последвалата относителна тишина Холдън и Кейт чуха изстрел и женски писък.

— Господи — възкликна тя. — Той я застреля.

— Съмнявам се.

— Нали чух!

— Фарнсуърт е луд, но не е глупак — увери я Холдън. — Има нужда от надежден пилот. Просто се е уморил от спора. Вземи чука и застани отзад. Щом го подмамя навън, вземи жената като прикритие.

Кейт разбра намеренията му и усети как кръвта й изстива във вените.

— Внимавай. Някоя от онези жици може да ти отреже главата.

— Аз никога не тичам с ножица в ръка, скъпи. Ножовете са много по-вълнуващи. Дай ми знак, ако забележиш вратата да се отваря.

Изчака, докато тя се приведе срещу вятъра и се вкопчи в едно от металните ограждения, които отделяха пътниците от самолетите. После се отправи към първия самолет в редицата.

Завързващите механизми се оказаха обтегнати кабели, прихванати с метална халка към всяко от крилата от единия край и прикрепени в другия към кука, забита в бетона. Тънките кабели свистяха и виеха като въжетата на закотвените в пристанището лодки. Бяха прекалено много напрегнати, за да ги освободи по обичайния начин. Затова разтвори металната ножица, улови с нея кабела и извърна лице.

После я стисна със силата, породила се в него от адреналина и неволята…