Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (14)

13.

Събуди я настойчивият звън на мобилния й телефон. Шумът, долитащ през тънката стена, подсказваше, че Холдън си взема душ. Навън все още беше тъмно, въпреки че птиците вече чуруликаха между дърветата, съобщавайки за предстоящия изгрев.

Кейт включи страничната нощна лампа, преди да прекрачи непохватно разхвърляните по пода дрехи. Споменът за отминалата нощ я накара да се усмихне.

Тя вдигна телефона и рече сънено:

— Здравей…

— Знам, че е много рано — разнесе се в слушалката гласът на Лари, — но исках да те хвана, преди да дойдеш на кораба.

— Е, хвана ме — отвърна му с прозявка. — Какво е станало?

— Искам да отидеш до дока за зареждане и да провериш дали вторият тендер е там. Ако не е в пристанището, наеми друг за няколко дни.

— Защо ти е… — Тя млъкна, осъзнала, че линията е прекъсната.

Лари беше затворил.

— Нещо не е наред ли? — попита от прага Холдън.

Беше напълно облечен, но все пак изглеждаше много изкусителен. Спомените от вчера се втурнаха като гореща вълна в нея.

— Нямам представа. Брат ми иска да отскоча до яхтклуба и да се огледам за тендера на „Златна клонка“. В случай че го няма, да наема друг.

— А какво е станало с нашия?

Кейт поклати глава.

— Още нещо, което не знам. Лари се разпореди набързо и затвори телефона.

— Странно…

— Пълна мистерия — съгласи се тя и повдигна рамене. — Но на него напрежението никога не му е понасяло, освен когато е под водата. Напоследък е толкова уморен и разпилян, че не ми се вярва изобщо да се гмурка. Или да пие. — Но това не беше нещо, за което й се искаше да говори.

Холдън попита предпазливо:

— А дали наистина има избор?

Тя прехапа устни.

— Не. Не и ако иска бизнесът ни да оцелее. Докато си взема един бърз душ, ще приготвиш ли плодове и хляб, за да закусим на път към града?

— Само срещу една целувка.

— Ако те целуна сега, на Лари ще му се наложи да чака до обяд.

Усмихнат, той тръгна да приготви закуската. Когато Кейт припряно излезе от банята, вече я чакаше до входната врата с обичайния си сак и торба с храна. Бързо се качиха в работната лодка и се отправиха към главното пристанище, където баровете, кафенетата и доковете за зареждане сякаш я очакваха като стари приятели. Гледката откъм водата създаваше впечатлението, че всички сгради са се облегнали една на друга.

След половинчасово обикаляне из различните места, където би могъл да е оставен тендерът, Кейт реши, че наемането на друг ще им спести ценно време. Единственият наличен беше малко по-малък от този, който беше изчезнал мистериозно. Холдън й помогна да го завържат за теглича на работната лодка, преди да се отправят с умерена скорост към зоната за гмуркане.

Щом „Златна клонка“ се очерта ясно на хоризонта, Кейт вече не можеше да не обръща внимание на обзелото я напрежение. Не знаеше каква е точно причината, ала беше сигурна, че нещо не е наред. Дори когато дядо й обръщаше чаша или две повече вечер, а брат й кръстосваше поглед от умора, нито един Донъли не би оставил едрото оборудване там, където не му е мястото.

Никой не се появи, докато се опитваше да привърже лодките към кораба. Холдън взе сака и въжето и пъргаво се качи на палубата.

— Лари? — извика Кейт. — Дядо?

Единият от двамата братя испанци затътри крака откъм кухнята, точно когато Холдън завързваше работната лодка. Луис имаше вид на човек, получил току-що неочакван удар и все още опитващ се да разбере защо. Забеляза наетия тендер зад „Златна клонка“ и изражението му стана още по-объркано.

— Минго не беше ли на брега? — попита той. — Не го ли срещнахте?

— Нямаме представа къде е — отвърна Холдън и се обърна към Кейт: — Донеси и двата ключа.

Тя се поколеба, после пристъпи утвърдената семейна практика и извади ключа от стартера. Този от наемния тендер беше вече в джоба й.

Откъм предната част на кораба се чуха приглушени крясъци, последвани от трясък на стъкло и метал.

— Къде са всички? Къде е брат ти? — извика Кейт разтревожено, като се качи бързо на борда.

Мъжът поклати тъжно глава.

— Минго си тръгна.

— Тръгна ли си? Защо?

Луис повдигна рамене.

— Това корабче е прокълнато. Взе си багажа и хвана първия попаднал му тендер. Отиде в града. Искаше да вземе и мен.

— Кога стана това? — Холдън пристъпи към него достатъчно близо, за да провери дали дъхът му не вонеше на алкохол. Нищо свежо. Може и да беше лежал като пън в леглото си през нощта, но поне в момента беше съвсем трезвен.

— Докато съм спал.

— Очевидно брат ти е замислил акцията — отбеляза той. — Или е бил пиян. Защо ще взема екипировката и платформата, ако няма намерение да се гмурка сам?

Луис поклати глава.

— Може би Лари знае. Ала и той спеше. Старецът също.

— Минго има ли навика да се гмурка сам или пък да си тръгва по средата на някоя акция?

— Той винаги прави каквото си поиска. Изглежда му се е прищяло да се потъркаля с някоя женска. Може аз пък да взема новата лодка и също да отида да се позабавлявам на брега.

— Никой няма да ходи никъде, докато не разнищим до дъно тази история — отсече Холдън. — Ключовете и на двата тендера не са в стартерите, така че, освен ако не ти се иска да преплуваш няколко километра, ще ти се наложи да останеш.

Испанецът го изгледа упорито.

— Щом ти ходиш на брега, и аз ще ходя.

— Ще поговорим за това, когато научим какво става тук…

Кейт ги остави да се разберат. Шумът откъм носа на кораба ставаше все по-силен. Ужасната тупурдия тресеше палубата. Обърна се и тръгна по посока на крясъците. Усети, че Холдън я следва, но не забави крачка. Лари почти никога не се караше с дядо им, но по всичко личеше, че в момента се случваше точно това.

Вратата към капитанската кабина беше отворена. Вътре двамата Донъли се бяха вторачили един в друг.

— Нали ти казвах, че Минго ще ни вкара в беля! — крещеше старецът, като си поемаше дъх на всяка сричка.

Лари се беше отпуснал до масата, подпрял лакти върху коленете и обхванал главата си с ръце. Обичайната му шапка на „Атланта брейвс“^[1] висеше от едната му длан като мръсно, вдигнато наполовина знаме.

— Той ще се върне — каза уморено. — Винаги се връща. Предупредих те, че има навика да изчезва без предупреждение.

— Престани да наемаш кръшкачи! — сопна се дядо му. — Дори да са най-добрите гмуркачи, когато дойдат за първи път, в крайна сметка всички вършат повече работа за някой друг.

— Не се притеснявам толкова за него, колкото за останалите. Особено за Раул… — отговори Лари с пресипнал от викането глас.

— Не се притесняваш ли? За главния ни гмуркач? — възмути се старецът. — Синко, дори тук да разполагаме с цяла армия, без поне двама гмуркачи, можеш да целунеш старото корито за сбогом. Разпери ръце, показвайки цялата палуба на кораба. — Ето какво е било това за теб през цялото време — една игра!

Холдън наблюдаваше как Кейт застана между тях.

— Дядо — подхвана спокойно тя, — какво се е случило? Луис ми каза някои неща, но не мога да схвана връзката.

— Онова копеле Минго се е измъкнал посред нощ. Никой не знаеше, докато не забелязахме, че тендера го няма. Ако видя даже една драскотина върху лодката, така ще го сритам по задника, че очите ще му изскочат…

— От списъка, който видях вчера — продължи предпазливо Кейт, — разполагаме поне с още трима гмуркачи на борда. И то, без да броим Лари.

Старецът изрече нещо, което тя предпочете да се направи, че не е чула. Загледа се продължително в нея, а след това се обърна към прозореца, зад който бурята нито се разразяваше, нито се оттегляйте.

— Разполагаме с Луис и мен — наруши мълчанието Лари. — Малкълм откара останалите на брега със скутера, след като отказаха да слязат под водата тази сутрин. Казаха, че цялото това гмуркане било…

— Прокълнато — прекъсна го Холдън. — Чухме го в града. Глупости, естествено, но хората обичат да клюкарстват. Екипировката, която е взел Минго, негова ли беше?

— В по-голямата част. Лари разтърка очите си. — Половината от компютъра, който се слага на китката на водолаза, е наша. Другата я откупи с част от заплатата си. Кислородните бутилки също са наши, но какво от това? Ще се върне, щом му свършат парите. Не се е случило нещо чак толкова необичайно — додаде и изгледа отстрани дядо си. — Гмурка се тринайсет, четиринайсет дни и после го засърбява за жена и денонощен запой.

— Тогава защо нае мързеливото копеле? — изсумтя недоволно старецът.

— Защото щеше да работи за нас — процеди през стиснати зъби внукът. — Мизерната заплата и премиите, платени от джобните, не са кой знае каква примамка.

Кейт погледна към него:

— А другите гмуркачи напуснаха ли, или просто окупираха баровете в града?

Лари повдигна рамене.

— Трима напуснаха веднага. Четвъртият, Раул, настоя да отиде да намери Минго. Какво можех да направя? Да ги натръшкам на палубата и да ги завържа ли?

През отворената врата откъм водата нахлу внезапен порив на вятъра, натежал от влага и изненадващо хладен. Той, както и болезненото напрежение в бедрото подсказаха на Холдън, че атмосферното налягане е започнало да пада. Това, разбира се, не означаваше, че бурята най-накрая беше набрала достатъчно мощ, за да се превърне в проблем, но пък и усилващата се болка не беше добър знак.

— Работата е там, че разполагате само с двама гмуркачи на борда, а времето се разваля — отбеляза той. — На сушата има ли подготвени хора, които би могъл да извикаш?

Лари поклати глава.

— Точно така. Имаме нужда от гмуркачи.

Кейт се запита дали беше единствената, забелязала, че Холдън бе казал „ние“.

— Проверявал ли си скоро прогнозите за времето? — попита брат й. — Понякога тези от Венецуела са по-точни от английските.

Старецът измърмори, че му е достатъчно само да погледне през прозореца, за да си направи своите проклети заключения.

— Сравних ги двете, преди да дойдем на борда.

— И какво?

— Бурята е все още там. Но ние сме тук, вероятно на пътя й…

Лари се усмихна уморено.

— Добре, ще извикам Луис и ще идем да облечем костюмите.

— Той в момента е с тежък махмурлук — заяви мрачно Холдън.

— И това новост ли е? Единственото нещо, с което можех да ги привлека, е, като разреша алкохола на борда. Условието ми беше гмуркачите да се появяват във форма за гмуркане. Ако ги цепи главата, проблемът си е техен.

Черните вежди на Холдън се повдигнаха ядно. Още първия ден беше установил, че на кораба се пиеше много. В началото си бе помислил, че това е привилегия само за мъжете от семейство Донъли, но в каютите на екипажа вонеше на спирт и мръсно пране. На борда имаше помпа за вода, но не и пералня.

— Кога ще се върне Фарнсуърт? — попита той.

— На кого му пука? Той не е гмуркач — тросна се дядото, застанал с гръб към тях.

Кейт не му обърна внимание и успокои Холдън:

— Познавам работата. Мога да изгребвам контейнера, да описвам и да опаковам всичко, изтеглено от сифона.

Иззад вратата на корабната кухня се изля цял поток от ругатни на испански, английски и креолски. Тя я отвори и надникна навън. Луис се беше надвесил над парапета, придържайки лявата си ръка.

— Какво става? — подвикна към него.

Онова, което успя да разбере от отговора му, само я накара да се зачуди дали гмуркането наистина не беше прокълнато, или пък мъжът беше намерил най-лесния начин да слезе на брега, за да иде на лекар.

Лари също беше чул достатъчно. И сломено поклати глава.

— Непохватен глупак.

Старецът изсумтя, надникна през вратата и тръгна към палубата за гмуркане, като при всяка крачка гласът му все повече заглъхваше.

— Иди да вземеш нещо за дезинфекция от готвача и престани да пищиш. Само леко си се порязал.

Луис се заинати и поиска лекар, който да зашие раната.

Дядото изруга в отговор и му предложи сам да извърши манипулацията. С харпун.

Кейт слушаше как мъжете се карат с приглушени гласове, докато раната беше прегледана. Кръвта капеше върху палубата. Старецът повика готвача и се върна горе.

Лари чакаше с изражението на човек, който знаеше, че лошите новини тепърва предстоят.

— Много ли е сериозно? — попита сестра му.

— До костта — ядосано отвърна дядо й. — Извадил собствения си нож за гмуркане и се порязал. Няма да ми даде да го зашия.

— А ти хирург ли си? — обади се Холдън.

— Това е просто плът, а не главни кръвоносни съдове — отвърна старият Донъли. — Зашивал съм и по-сериозни рани върху себе си.

— Мамка му — извика Лари и изпусна дълга въздишка. — Няма значение. Кейт може да го заведе на лекар. Аз ще се оправя сам със сифона долу, а дядо ще събира находките на борда.

— Не — мигновено възрази Кейт. — Да се гмуркаш сам е прекалено опасно. В застрахователната ни полица има клауза, която го забранява изрично.

— Да не би да предлагаш за по-голяма безопасност да се гмурнеш с него? — бързо попита дядо й и в гласа му се прокрадна нещо като задоволство.

— Абсурд — стрелна го с поглед тя. — Няма да се гмуркам. И ти го знаеш. Тонът й беше по-скоро хладен, отколкото издаващ прилив на паника.

— Чуй ме… — опита се да възрази той.

— Не!

— То е също като да караш колело — подметна старецът.

— Така де, боли само когато паднеш. Аз вече съм падала от това колело. И понякога продължавам да падам. Няма да се спускам под водата. Дори заради теб.

В очите й проблеснаха сълзи, но не и слабост. В този момент цялата гореше, гневна и решителна, каквато беше и онази нощ, когато извади тялото на баща си от морето.

— Тогава го направи заради Дейвид — не отстъпваше старият Донъли. — И за Мери Катрин.

Имената на родителите й рядко се споменаваха на борда на „Златна клонка“. Те сякаш отекнаха в кабината, по-силно от свистенето на вятъра, от крясъка на чайките и бръмченето на поправения генератор.

Миналото и настоящето се сляха и тя отново се опитваше да качи тялото на баща си върху работната платформа, докато той се гърчеше конвулсивно с кървава пяна около устата, хвърляйки я в леден ужас от неизбежния край.

Умираше. Нейният татко умираше.

Пое си дълбоко дъх и погледна ехото на баща си в лицата на брат си и на дядо си.

— Как можа? — изрече с побелели устни.

— Някога минавало ли ти е през ума, че онази нощ аз изгубих единственото си дете, Кити?

Не му позволявай да го прави. Ти не си Кити, неориентираното дете, което има нужда от наставления. Ти си голяма жена. Имаш право на избор, помисли си с ярост Холдън.

Даде си сметка, че Лари го наблюдава така, сякаш току-що беше установил, че в стаята има огромен хищник. Но не го беше грижа. В този момент Кейт заговори отново:

— Връщах този кораб към брега с мъртвото тяло на баща си, проснато само на десетина крачки от мястото, където си застанал. Гневът й беше насочен към стария човек като рапира. — Вкарах го в пристанището без ничия помощ. А бях едва на седемнайсет. Самотна сълза се стече по бузата й, но тя не си направи труда да я изтрие. — Едва не загинах на няколко пъти, докато търсех трупа на майка ми. Ако се бях удавила, сега това старо корито, което толкова обичаш, щеше да се намира на дъното на океана. Който обичаш дори повече… Не успях да спася родителите си, но спасих „Златна клонка“. Да не си посмял да ме упрекнеш, че ще пренебрегна дълга си към семейството, ако откажа да се гмуркам сега. Без мен нямаше да си капитан на нищо друго, освен на спомените си.

Дядо Донъли изглеждаше като ударен от коварна вълна, връхлетяла без предупреждение, заляла планшира с вода и оставила кораба да се люшка насред морето.

Външно спокойна, Кейт мина покрай него и излезе от кабината.

— Ще откарам Луис на брега. Ако забележа първия тендер или науча нещо за Минго, веднага ще ви уведомя.

Браво, Кейт Донъли, мислено я поздрави Холдън.

Искаше му се да я сграбчи и да я разцелува, докато червенината по лицето й преминеше от гняв към някаква друга топлина, но това си беше нейното семейство. Щеше да изчака, докато останеха сами, за да й каже каква невероятна жена беше.

Старецът и брат й си размениха продължителни погледи.

— Дядо, ще отида да си облека костюма — каза тихо Лари.

— Ти ще го провериш.

— Сам ли ще се гмуркаш? — учуди се Холдън. — Много неразумно. Още повече, когато на палубата има и друг гмуркач.

— Лекарят на дядо го предупреди, че ако предприеме нещо по-сериозно от плуване с шнорхел, рискува да умре — отвърна Лари. — Така че оставам само аз.

— Аз съм висококвалифициран гмуркач.

— Нима? О, значи сега пък си решил да помагаш — отвърна с горчивина Лари.

— Не. Само искам да ви улесня. Нещо като проява на човещина. Въпреки че тя не се вмества в онова, което изпитвам към вас двамата в момента. Ако не беше Кейт, щях да ви оставя да потънете като просмукан от водата боклук.

Извади смартфона си и се захвана за работа. Старецът го гледаше недоверчиво отстрани.

— Наистина ли си водолаз? — скептично попита Лари след няколко минути.

— Прекарах доста години в изваждане и поставяне на мини под водата. Свикнал съм да работя много по-дълбоко, отколкото се намират вашите проклети руини. Бедрото ще ме боли адски, но съм се изправял и пред по-жестоки предизвикателства и съм оцелявал.

Телефонът му започна да вибрира. Прочете бързо съобщението.

— Отлично. Фарнсуърт ще е тук само след броени минути. Ще се оправи с описването на находките. Обаче някой трябва да изтръгне чаровния Волкърт от въглехидратната му кома, за да поеме командването на центъра за гмуркане.

Лари погледна дядо си, който процеди нещо през зъби, и отиде да изрита Волкърт от леглото.

Никой не спомена, че Холдън беше поел командването, но и никой не възропта. Този мъж беше последната им надежда за измъкване от тази каша.

— Е, ще обличаме ли костюмите? — попита той.

— А кой ще се погрижи за Кейт? — поинтересува се Лари.

— Тя е прекалено разумна, за да се поддаде на манипулациите на някакъв старец. Във всеки случай не мисля, че гмуркането ми ще промени нещо.

— Тогава защо го правиш?

Холдън го изгледа с присвити очи и обясни търпеливо:

— Ами, за да е наясно Кейт, че фактът, че няма да се гмурка, е без всякакво значение.

Лари се замисли върху думите му, нагласи шапката си с едно-единствено движение и го последва към шкафовете с екипировката. Лодката на сестра му вече приличаше на отдалечаваща се сянка в посока към Сейнт Винсент.

Наблюдаваше с открит интерес как Холдън отваря ципа на сака си.

— През цялото време си бил подготвен да се гмуркаш — каза накрая.

— Фотоапаратът само показва онова, което минава през обектива. В случай че е нужно нещо повече, винаги нося със себе си част от екипировката.

— Много предвидливо — отбеляза Лари. — За разлика от екипировката на професионалните баскетболисти и сумисти, леководолазният костюм се пренася лесно, а налягането на водата може да омекоти натъртванията. Но за изработването на индивидуална маска като твоята се изисква доста време, да не говорим колко е скъпа. Нищо общо с тази, която позволява да дишаш и да поддържаш връзка с повърхността. Страхотен компютър за гмуркане, между другото… Надявам се един ден да мога да си купя такъв.

— Комплектът наистина си го бива — съгласи се Холдън.

Отправи се към зоната за гмуркане, следван по петите от Лари. Вече беше решил кой костюм да използва, ако му се наложеше да влиза под водата. Отвори шкафа и измъкна цял неопрен, който беше точно неговият размер. Като почти всичко останало на „Златна клонка“, беше доста поизносен. Но все още ставаше, което единствено имаше значение в момента.

— Щях да ти препоръчам точно този — обади се Лари. — Достатъчно плътен е, за да пази топло, и в същото време е еластичен, за да не пречи на движенията. Ти наистина познаваш тънкостите на занаята ни.

Неизказано остана, че всеки с повече пари би могъл да си купи скъпа екипировка за гмуркане и пак да не става за добър партньор. Взеха костюмите и кислородните апарати и ги занесоха на кърмата, за да се преоблекат. Водолазното оборудване беше много леко и удобно под водата и изключително тежко на повърхността. След като Холдън беше напълно готов, Лари провери изцяло екипировката. Той му върна жеста, след което почука два пъти върху едната от бутилките. Започнаха да вдишват консервирания кислород в момента, в който им се наложи да превъзмогнат водовъртежа, образуван от витлата на кораба. Да скочат с краката надолу във водата беше истинско облекчение.

Докато Лари говореше с дядо си по микрофона за разположението на сифона, Холдън плуваше бавно точно под повърхността. В този слой на океана беше все още светло. Усещането, че си се освободил от гравитацията, беше опияняващо като красотата на игривите слънчеви лъчи, хвърлящи разноцветни отблясъци иззад раменете му.

Дългогодишният опит взе превес и уравновеси дишането му. В първия момент под водата мозъкът му непрекъснато повтаряше: „Задържай дъха си, задържай дъха си, задържай…“ Ала това водеше единствено до запазване на кислорода, последвано от хипервентилация, пораждаща чувство за тревожност, а оттам и до обратен процес, който всички гмуркачи се учеха да избягват. В противен случай, никога повече не се гмуркаха.

Когато Лари мина бавно покрай него и се насочи към мястото на корабокрушението, Холдън се преви надве, превъртя се така, че плавниците му се оказаха на мястото, където допреди малко беше главата му, и го последва. Да стигнат до дъното беше по-лесната част, тъй като налягането спираше за кратко. Издигането обратно, съпроводено с декомпресия, беше досадно усилие, предизвикващо упорита болка у нетърпеливите. Или, както беше в неговия случай, болка, независимо колко търпелив беше.

Сребристата светлина постепенно отстъпваше мястото си на сумрака, докато водните пластове филтрираха различните цветове, пропускайки единствено синия. Всичко се обагри в хиляди безименни нюанси на синьото. Това подсилваше усещането за хлад с бавното преминаване на водата от хладка към студена. Тъмната линия на маркуча на сифона се полюшваше нагоре към ослепително бялата повърхност, показвайки обратния път към кораба. Между него и белязаната от шамандурите към дъното полоса за гмуркане, по която ясно бяха маркирани спирките за декомпресия, гмуркачът трябваше да бъде наистина много пиян, за да не успее да се върне на борда.

Беше съвсем различно от безбройните му предишни гмуркания, при които потайността беше първото правило за оцеляване.

Холдън се спускаше с лекота, без да пропуска определените дълбочини за декомпресия. Морето беше чисто, което беше приятна промяна, след като години наред се бе спускал към дъното сред истинска джунгла от водорасли, за да търси слепешком активни мини. Сега можеше да вижда достатъчно далече, за да разпознае някои от топографските зони от картата. Пластмасовата мрежа, разделяща руините на секции, беше с цвят на кост. Ребрата на кораба приличаха ма тъмни сенки.

С натрупания от дългогодишната практика опит мислено наслагваше статичните линейни карти, съставени от фотографи и топографи върху живия, триизмерен пейзаж на подводния свят. Щом цялостната картина се сглобеше напълно в съзнанието му, щеше да бъде готов да намери път около останките, без да му е необходим предварителен оглед.

Дори след като беше сигурен в ориентацията, изчака още няколко минути обгърнат от водата, изучавайки руините и наслаждавайки се на кристалната чистота на океана. Когато се насочи към определената му работна зона, не обърна внимание на жестоката болка в бедрото си, а се запита дали напоследък някой беше забелязвал Бенчли…

Не че имаше някакво значение. Ако огромната тигрова акула погледнеше на някого като на храна, щеше да направи всичко възможно да го изяде. Лошият късмет преследваше хората навсякъде, но гмуркачите бяха застрашени повече от собствените си грешки, отколкото от някаква сянка, дебнеща оттам, където синьото се спускаше толкова дълбоко във водата, че изглеждаше по-скоро черно.

Щом намери определения му участък, се захвана с поставената задача. От многото часове, които гмуркачът прекарваше на дъното, само два включваха действителна работа сред останките. Подводният компютър представляваше безпощадна машина, записваща всяка изминала минута, налягането и изчисляваше времето, необходимо за декомпресия.

Изплуването ще бъде истински кошмар. Само няколко метра. А толкова дълго време, помисли си Холдън, хвърляйки поглед към сребристите отблясъци на повърхността.

Бедрото му щеше да го принуди да си плати за всеки сантиметър.

Прие това, както беше приемал всичко останало, ограничаващо способностите му на водолаз. Тялото му бе свело нараняването в бедрото до киста, но вътрешността на тази киста беше все още обект на същите физични закони, на които и всичко останало, само че реагираше по-бавно. До момента на изравняване на вътрешното и външното налягане болката щеше да го съпътства. Постоянно.

Високо горе пасаж от риби проблесна със сребрист отблясък на слънчевата светлина и се завъртя около маркуча на сифона. Холдън отмести мислите си от раненото бедро към синия свят около себе си. Неравните, постоянно променящи се коралови пипала отстъпиха мястото си на геометричната мрежа. Залови се за работа много предпазливо, бавно. Предизвикваше с ръка вълнение, което отмиваше пясъка, после внимателно вземаше всичко, представляващо интерес.

Преднамерено или не, при всяко едно движение се образуваше временен водовъртеж. Така че, вместо да докосва предметите, загребваше водата около тях. Жестовете трябваше да бъдат идеално планирани и прецизно разчетени. Дори простото свиване на дланта около дребна отломка се превръщаше в синхронизиран танц. Добрият гмуркач никога не бързаше.

Резултатът от няколкочасовото предпазливо танцуване се оказа шепа керамични парчета, къс желязо, ръждясало дотолкова, че беше трудно да се определи първоначалното му предназначение, няколко прогизнали от водата дървени отломъка, половин чаша за кафе и полусмачкана халка, която би могла да е и златен пръстен. От гласа в слушалките ставаше ясно, че сифонът също не бе засмукал нещо ценно.

Ако това е добрата зона с останките, помисли си Холдън, не бих искал да работя в лошата. И все пак всичко би могло да се промени в следващата секунда, в следващия повдигнат тънък пласт пясък, под който да се открие злато, скъпоценни камъни или монети. Спасяването на съкровище беше като хазарта, при това водеше до същото пристрастяване.

Компютърът го подсещаше, че беше крайно време да поеме към повърхността. В зависимост от това, на какво разстояние от безопасните граници се намираше Лари, той също трябваше да се насочи нагоре.

Ще остана в своя отсек, реши Холдън. Глупаво беше да рискува. Направи знак на партньора си, а той му отговори с жест, който означаваше: Още пет минути, и бавно се плъзна към маркираната линия. На първата установка за декомпресия провери отново компютъра и зачака с професионално търпение разрешение да продължи. На втората позиция миналият му опит с раненото бедро се потвърди. Декомпресията беше адско преживяване.

Когато най-сетне стигна повърхността, се качи на борда, съблече костюма и установи, че Кейт все още беше на сушата.

Обикаляше посещаваните само от гмуркачи кръчми.

Сама.