Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Diver, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пепа Стоилова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елизабет Лоуел
Заглавие: Нощният гмуркач
Преводач: Пепа Стоилова
Издател: ИК „Хермес“
Година на издаване: 2015
ISBN: 9789542614418
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2153
История
- — Добавяне
17.
Кейт посегна към зелената пластмасова слушалка, окачена на стената зад вратата. Интериорът не беше подновяван, откакто се помнеше, и му личеше, но все още вършеше работа.
— Тук е Кейт Донъли — каза тя. — До завръщането на Лари аз съм капитан. Какво искате? И ако обичате, спрете тоя шум.
— О, ей сега. Прехвърлям разговора на Волкърт — обади се Фарнсуърт. — Изглежда трябва да си събера багажа, преди да се отправим към пристанището.
Музиката утихна.
— Да, добре — чу се гласът на Волкърт. — Нашите приятели от британската метеорологична служба ни съветват да си размърдаме големите задници. Предричат със седемдесет и пет процента вероятност депресията „Давида“ да удари точно на мястото, където се намираме.
— Имат конкретни данни, или ни предупреждават за всеки случай? — попита тя.
— По предварителна преценка кучката всеки момент ще удари Венецуела и ще се насочи към нас.
— С каква сила?
— Това е добрата новина. Засега е само тропически вятър, но ако англичаните се окажат прави, може да се разрасне до ураган от първа степен. Здравата ще ни изпере.
Кейт притвори очи.
— Каква радост. Кога се очаква?
— От дванайсет до двайсет и четири часа трябва да се озовем в окото на бурята — отчетливо изрече Волкърт. — Скоростта й е непостоянна.
— Както всичко останало, свързано с тази напаст — отбеляза тя.
— Значи се отправяме към брега, както каза Лари, преди да се гмурне?
— Когато стане време за тръгване, ще ви съобщя — отсече Кейт и прекъсна връзката.
— Можеш да се окуражиш от факта, че британската метеорологична служба познава само в редки случаи — подхвърли иронично Холдън.
— И това не помага — отговори тя, ала все пак се усмихна.
С ръце на кръста огледа бъркотията наоколо. От лявата страна имаше две легла. Дрехи и завивки бяха разхвърляни навсякъде, от което и без това малката стая изглеждаше като взривен килер.
— Трябва да си доволна, че клозетът за екипажа е в другия край на коридора и е общ. Така не се налага да започнем от него.
— Просто съм благодарна, че вече не съм в ролята на главна чистачка — намръщено отрони тя. — Очевидно Минго е забравил основното правило да поддържа нещата си в безупречен ред. Първото нещо, което научаваш на борда на кораба, е, че няма достатъчно място, за да си позволиш да живееш като прасе.
— Във флота на такова малко пространство обикновено се настаняват по трима души. Не можех да се облека, без да си удрям глезените във второто легло. Разбира се, дежурният офицер, който претърсваше каютите ни, не би допуснал нещо да се въргаля по пода.
— Как така ви е претърсвал? — бързо попита тя.
— За контрабанда.
— А смяташ ли, че това място е претърсвано? Би било логично, ако Минго не е работил сам.
— Точно така — кимна Холдън.
— Допускаш ли, че може да е криел откраднатите находки под дюшека си?
— Изглежда, някой си е помислил същото. Гмуркачите може да превръщат стаите си на сушата в кочини, но досега не съм се сблъсквал с такъв мърляч на борда на кораб. Във всеки случай, не и дотам, че да се препъва в собствените си вещи в спокоен ден.
Тя улови главата си с ръце, после се изправи.
— Правиш нещата да изглеждат прекалено лесни…
Той реагира с известно закъснение:
— Какво намекваш?
— Ако Минго е крадец и ако е криел тук плячката си, ако е изчезнал без нея и ако някой е знаел за това, а после ако този някой е претърсил мястото, дали ни е оставил следа, която бихме могли да намерим?
Холдън повдигна вежди.
— Ако разсъждаваш по този начин, звучи като шега.
— Иска ми се да беше така. Но Лари е в болница, а аз съм… — Гласът й заглъхна.
— Аз ще се заема с купчината пране — бързо додаде Холдън, — а ти претърси шкафчетата на екипажа.
— Чудя се, кой ли е стъргал така… — замислено каза тя.
— Къде?
— По шкафчетата.
Той се приближи и разгледа внимателно дръжките. Там, където обикновено висяха катинари, имаше само няколко дълбоки драскотини.
— Връх на свредло би могъл да остави такива белези, особено ако се е плъзгало — заяви той. — Имате ли свредла на борда?
— Сигурно. Дядо купува всякакви неща. Нали знаеш какви са мъжете, когато влязат в железарски магазин.
Холдън се усмихна леко и извади от джоба си нещо, което приличаше на фиба за коса. Използва го, за да изпробва вратата на шкафчето.
— Какво търсиш?
— Нещо с жици.
Очите й се разшириха.
— Бомба ли? Това е абсурд.
— Всъщност звучи невероятно, но е съвсем възможно. Слава богу, че съм обучен за това. Но в нашия случай изглежда нямаме работа с подобно нещо… Което впрочем е добра новина.
Обърна се и я прегърна бързо, почти ожесточено.
— Каквото и да се случи, разчитам на подкрепата ти.
За момент тя се вкопчи в силното му тяло. После затаи дъх, когато той отвори бавно първото шкафче, застанал нащрек в очакване на неприятна изненада.
Тясното пространство съдържаше три чекмеджета, къса релса за закачване на дрехи, място за обувки и навита брезентова раница най-отгоре. Нищо необикновено, нередно или неочаквано.
И със сигурност нямаше никакви жици.
— Тази е на Луис — тихо каза Кейт. — Познах лилавата му риза.
— Тя е нещо, което трудно се забравя — съгласи се Холдън, като потупваше дрехите, ала не попадаше на нищо съмнително.
Кейт огледа внимателно чекмеджетата. Вътре забеляза принадлежности за бръснене и мъжки гащи, които придаваха нов смисъл на думата. През това време Холдън проверяваше дали второто шкафче не представлява някаква заплаха.
— И представа нямах, че мъжете носят прашки — отбеляза тя, ровейки из първото чекмедже. — А и не бих искала да знам.
— Може да са сувенир за спомен.
Кейт гнусливо издърпа пръстите си от червеното копринено парче плат и ги избърса в шортите си.
— Трябва да си измия ръцете.
— Изчакай, докато прегледаме матраците. Не забравяй да огледаш всички страни на чекмеджетата — каза Холдън, като внимателно прокарваше ръка по ръбовете на шкафчето.
Никакви жици. Никъде.
Върна се да помогне на Кейт. Тя беше успяла да извади първото чекмедже без проблеми, но второто заяде. Очевидно солената вода и корозията си бяха свършили работата.
— Иди да прегледаш нещата на Минго — нареди той. — Аз ще се опитам да измъкна това.
— Чудесно. Вече знам за Луис много повече, отколкото бих искала — отвърна тя. — Сега пристъпвам към нещата на Минго с надеждата, че е взел поне долното бельо със себе си.
Холдън издаде звук, който можеше да бъде съгласие, възражение или нещо по средата, докато опипваше горната и страничните стени на чекмеджето, преди да го издърпа навън.
— Сигурен ли си, че не си ченге? — попита Кейт, наблюдавайки работата му.
— В пансионите няма много места, където можеш да скриеш нещата си — обясни с равен глас той. — Същото важи и за каютите на екипажите.
Тя огледа тясното помещение с различен поглед, но нямаше какво толкова да се види: никакви окачени картини, зад които да се пъхнат разни неща, никакви дъски на пода или килими, които да се дръпнат, никакви цокли по стените, които да се отместят… Само осветената от оскъдната светлина мръсотия, напластяваща се винаги, когато работеха дизелови двигатели.
След като с отвращение огледа леглата, тя се зае с второто шкафче, имитирайки движенията на Холдън. Минго имаше почти толкова дрехи, колкото и брат му, включително долно бельо, което би трябвало да изтъни гласа му до сопрано.
— Изглежда повечето от нещата му все още са тук — каза накрая. — С изключение на принадлежностите за бръснене.
Холдън спря за момент, после продължи претърсването.
— Той вероятно има още дрехи в стаята си на сушата или в квартирата на Раул — продължи Кейт. — Така не му се е налагало да мъкне много багаж напред-назад.
Покорно огледа цялото съдържание на чекмеджето. Когато мина към външните страни, единственото, което оправда усилията й, беше леко порязване от назъбената като острие на бръснач релса. Изкриви лице от мимолетната болка и мина към следващото, което не криеше нищо интересно вътре, отвън или на дъното.
Третото се беше заклещило. Тя го блъсна, дръпна го силно, изруга тихо, но то не помръдна.
— Имаш ли нужда от помощ? — подвикна към нея Холдън. Вече беше огледал всички останали чекмеджета в шкафчетата, но никъде не беше попаднал на нещо полезно.
Тя отстъпи назад.
— Ако не можеш да се справиш, ще имаме нужда от лост.
— Или пък от един ритник. Изглежда някой вече го е ритал в изблик на ярост.
Холдън го дръпна силно, разтърси го, отново дръпна и накрая заключи:
— Или се е заклещило, или е блокирано нарочно. За щастие, има повече от един начин да се извади едно чекмедже.
Измъкна двете горни и ги остави настрани. Съдържанието на третото се свеждаше до няколко свити на топка тениски и малък клин в релсата, който възпрепятстваше отварянето му.
— Нискотехнологична закопчалка — каза, като извади препятствието. — Но много ефективна.
Без да обръща внимание на тениските, той дръпна чекмеджето и го изсипа, за да се увери, че нищо не е скрито на дъното му. Една от захвърлените дрехи тупна на пода със странен звук.
Кейт изтърси тениската и от нея изпадна пачка банкноти, прихваната с ластик. С опита на човек, привикнал да брои чужди пари, прокара пръсти по ъглите им за бърз оглед.
— Лири стерлинги. Петдесетачки. Вероятно хиляда, ако не и повече — заяви тя. — Изглежда Минго не се доверява на банките, което определено показва, че ще се върне за хонорара си.
Ако може, мислено отбеляза Холдън.
Но тя не искаше да я води в тази посока, а и той не искаше да я обременява, докато вече нямаше да има друг избор.
— Минго трябва да е обръщал парите си в лири в банката. По-малко банкноти на същата стойност.
Холдън бързо погледна към пачката, после обърна чекмеджето, за да огледа външната страна, на гърба, където се образуваше малко празно пространство между дъното и долната плоскост на шкафчето. Всички чекмеджета бяха по-къси, за да не опират в болтовете, използвани за закрепването на мебелите към стената и пода.
— Какво намери? — попита Кейт, вдигайки очи от банкнотите.
— Изглежда като компютър за гмуркане.
Едно леко, премерено подръпване беше достатъчно, за да освободи клиновидния предмет от примката на тиксото.
— Чудесен малък уред — отбеляза Холдън. — Тънък, лек. Изключително скъп. С безжична връзка към монитора на китката. Не си спомням да съм виждал Минго да го носи.
— Това нещо струва много повече от тези банкноти — каза Кейт. — Сега вече съм сигурна, че ще се върне.
Упоритостта, с която отново и отново подхващаше темата, му подсказа, че изчезването на Минго я безпокоеше толкова, колкото и него.
— Жалко, че избяга точно когато имаме такава нужда от този тип — додаде тя.
— Чудя се, къде ли е ходил с това? — замислено запита Холдън, загледан в уреда. — И кой още знае за тази скъпа играчка?
— И за какво му е притрябвал втори водолазен компютър? — продължи размишленията му Кейт.
— Резервен. Допълнителен. Обзалагам се, че този не е изпращал автоматично информация в центъра за гмуркане на кораба.
Тя прехапа долната си устна и потрепери…
Миниатюрният компютър беше дълъг около двайсетина сантиметра, изработен от неръждаема стомана и обикновена черна пластмаса и имаше формата на клин. Само по себе си не беше нещо необикновено. Холдън го завъртя между пръстите си. Предната му част представляваше широк плазмен екран. Над него беше поставен компас под странен ъгъл, на около дванайсет градуса от основния корпус.
— „Океания Пра“ — прочете той името на производителя.
— Не е сред доставките на кораба, нали?
— Не съм го срещала в инвентарните описи. Сигурно си го е донесъл сам.
— Не е съмнително… Аз също ходя навсякъде със собствена маска и компютър. Повечето водолази предпочитат да използват познато оборудване.
— Стига гмуркачите да носят електроника, която да изпраща информация директно до кораба — каза тя. — Лари изобщо не би обърнал внимание, даже да носят пет, шест персонални компютъра и да светят като коледни елхи.
— Във флота са доста по-стриктни в това отношение, но и там някои водолази наистина се гмуркаха с резервна техника — поясни Холдън.
Той забеляза малкото лилаво кръгче на долната страна на компютъра, предназначена за свързване с кабел към основната апаратура на кораба. Чрез него машината щеше да разчита и да изпраща на ръчния дисплей информацията за нивото на газовете, температурата, местонахождението, приблизителното време на изпразването на кислородната бутилка… Все неща, необходими за безопасното пребиваване под водата или поне за вземането на правилно решение. Освен това указваше посоката на движение и евентуалния път обратно.
Кейт пъхна глава в празното шкафче.
— Има нещо на дъното. Сигурно чекмеджето го е закривало. Не мога да видя точно, но по отражението ми изглежда като циферблат на часовник.
— Остави на мен. — Холдън застана до нея.
— Но аз мога…
— Не пипай… — прекъсна я той. — Видя ли някакви жици?
Тя побърза да се отдръпне встрани.
Холдън се отпусна на колене и надникна вътре, после предпазливо прокара пръсти по дъното. Нищо друго, освен мръсотия.
И още тиксо.
Продължи да опипва, намери края на лепкавата лента и я дръпна силно. С ленив, режещ звук огромният часовник беше освободен. Беше почти сантиметър дебел, изработен от сив метал, но не хромиран и лъскав. Краищата му бяха назъбени.
— „Атлантика 530“ — замислено отбеляза Холдън. — Това нещо тежи колкото пистолет и като нищо може да те повали на земята. Доста скъпа прищявка.
— Е, някои гмуркачи се опитват да изравнят големината на дрънкулките си с размера на… Хммм, някои телесни атрибути.
Лицето му светна в усмивка.
— И аз го забелязах. Но това, доколкото разбрах, не важи за мъжете от семейство Донъли.
— Прекалено скъпо е за дядо. Както неведнъж е казвал, той не се интересува от налягането на обратната страна на Луната…
Мъжът се разсмя.
— Все още ли съобразява гмурканията с числови таблици за декомпресия?
— Предимно — потвърди тя и погледна към скъпото оборудване. — Минго определено ще се върне за всичко това.
Холдън не каза нищо.
— Смяташ, че няма ли? — настоя Кейт.
— Фактите са доста противоречиви.
— Какво трябва да означава това?
— Знаеш не по-зле от мен — отговори й делово. — Просто не искаш да мислиш за него.
Последва кратко, напрегнато мълчание, после думите й се изляха като отприщен бент:
— Нищо не ми изглежда логично! Минго е изчезнал заедно с водолазния си костюм, а един от тендерите ни липсва, но личната му изключително скъпа електроника е заключена в шкафчето на кораба. Никой не го е виждал в някое от свърталищата му на острова. Единственото смислено заключение, до което стигам, е, че е паднал зад борда по обичайния начин и е потънал, докато се е опитвал да се добере до Сейнт Винсент.
— Ще уточниш ли кой е „обичайният начин“?
— Ами, излязъл е да се изпикае над планшира, докато е пиел, изгубил е равновесие и е цопнал във водата. Алкохолът не е добър партньор в плуването.
— А, по този начин ли… Да, случва се. Но обикновено след това откриват лодката някъде по течението, или тялото, или пък и двете.
— Точно така.
— А и гмуркач, който е решил да избяга, за да се отдаде на разгулен живот, не забравя да вземе парите си — разумно посочи Холдън. — И защо ще краде водолазен костюм и маска от кораба? Старата екипировка трудно се носи извън водата и не струва пукната пара. Не би я пипнал дори крадецът, отмъкнал тендера.
— Именно.
Черните вежди се повдигнаха нагоре и той попита предпазливо:
— В такъв случай за какво именно водим този спор?
— За това, че всичко изглежда нелогично! — извика тя и във всяка произнесена сричка личеше безсилието й.
— Правилно. Хайде сега да се заемем с матраците.
— Дадено — съгласи се ентусиазирано Кейт. Да се рови из смърдящите завивки беше по-добре, отколкото да се опитва да избяга от мислите си, сред които имаше повече въпроси, отколкото отговори, и лепкав страх, че нещо съвсем, ама съвсем не беше наред…
Това е просто от влизащия през илюминатора въздух. Влажен и наситен с напрежението на приближаващата буря, убеждаваше се тя.
Онова, което намериха под дюшека на горната койка, бяха само такива неща, които нямаха нищо общо с контрабандата, но пък се обясняваха с възрастта. Матракът на долното легло беше разпорен по шевовете на няколко места. Не много големи дупки, само колкото да се пъхнат два пръста. Ровейки вътре, не откриха нищо, освен сплъстения пълнеж и две найлонови торбички.
Празни.
— Той е могъл да крие тук някои дребни вещи — отбеляза Холдън. — Вярно, подсказва липса на въображение, като се има предвид, че тежкото шкафче би свършило далеч по-добра работа…
— Скрито на най-очевидното място?
Той повдигна рамене и продължи:
— Може да са били наркотици. Или пък други неща, като шепа скъпоценни камъни или нещо подобно, което е отнесъл със себе си, когато е слязъл на сушата. Това би обяснило липсата на принадлежности за бръснене.
— Така ли?
— Независимо колко превъзходен, ядосан или пиян е бил Минго, лично аз дълбоко се съмнявам, че е толкова глупав, та да скрие откраднатите скъпоценности на толкова очевидно място. Но един несесер за бръснене е идеалното и най-удобното скривалище…
— Нещо като мъжкия вариант на дамската чанта. Звучи разумно. Харесва ми — кимна Кейт. — Значи Минго е плъхът, който е изял сиренето в капана, заложен от Короната.
Холдън се усмихна с желанието нещата наистина да бяха толкова прости.
— И така, той е откривал някакви неща, но ги е оставял на дъното — продължи тя. — Както ти много правилно отбеляза, това трябва да е била най-лесната част, особено когато Волкърт е хипнотизиран от ужасната си музика и прекарва по-голямата част от времето си в отварянето на пакети с гнайсове, отколкото в следене на мониторите.
— Или пък е пиян. Още по-лесно.
— Както и да е. Значи Минго е виждал на дъното някакви неща, но ги е оставял там, а после е правил тайни гмуркания, за да извади стоката
— Това може да става до определен момент — съгласи се Холдън, — но да използваш различни компютри, или да изключиш и рестартираш своя, е задача, която се извършва по определени алгоритми. А това предполага поне осемнайсет часа между отделните гмуркания.
— Така че новият или рестартираният компютър да не допусне навлизането на остатъчен въздух в кръвта на гмуркача.
— Обичам умните жени — прошепна той и докосна устните й с показалеца си. — Независимо колко добре са разчетени, трябва да бъдеш изключително предпазлив по отношение на броя на гмурканията, които правиш в определен интервал от време. Не е космическа наука, но си има физични закони, които не можеш да заобиколиш, без значение каква техника използваш.
— Като кислородното отравяне…
Холдън кимна, поколеба се, после додаде:
— Знам, че ти допада теорията, представяща Минго като плъх…
— Не съвсем… Все пак е успявал да се среща с Раул, без никой да разбере.
— Има разлика между това да зарежеш любовника си и да отстраниш онзи, чиито кражби намаляват дела ти от допълнително гмуркане.
Кейт полагаше неимоверни усилия да не поеме посоката, към която я насочваха Холдън и собствените й мисли, но нямаше начин още дълго да се преструва, че не забелязва това…
— Добре. Вероятно някой друг от екипажа, или дори повече от един са се облагодетелствали незаконно — заключи тя. — Със сигурност не са били много щастливи, когато се появи ти.
— Не. Няма как да им харесва присъствието ми на кораба, особено през нощта.
Много й се искаше да загърби факта, че именно семейството й не му бе разрешило да спи на борда, но от това угризенията й щяха да станат още по-големи.
— Нямаше достатъчно място за теб — оправда се Кейт.
— Това може и да е било така допреди една седмица. Но оттогава екипажът доста пооредя. Бих могъл да настоявам да спя на кораба, но не го направих. Решението беше мое. В началото си казвах, че само разследвам дали не си съучастник в нещо незаконно. Ала и след като се уверих, че си невинна, останах на сушата, защото ти беше там, а аз страшно те желаех. И все още те желая, при това всеки път и още по-силно.
Поривът от влажния вятър, промъкнал се през илюминатора, не успя да разхлади пламналото й лице.
— После дойде златната верижка, която Минго откри в много удобен момент — продължи Холдън, сякаш не беше отварял дума за отношенията им. — Точно когато Отделът по антиките си търсеше извинение да прекрати операцията. Вероятно са мислили, че ще ги засипя с похвали и ще хвана първия полет към добрата стара Англия, оставяйки ги да оглозгат останките, преди бурята да се разрази.
— Това изисква планиране, предвидливост… И пак планиране — отбеляза тя.
Внезапно усети някакво силно стягане в гърдите. Съмненията й ставаха все по-големи и вероятно щеше да свърши под опустошителната им тежест.
Не виждам Минго да върши нещо незаконно и да плаща на Волкърт, за да представя нещата по друг начин. Но другото навежда подозренията към някого с аналитичен ум и систематичен план за разграбване на останките. Вярно, че той е странна птица.
Жалък крадец, но не и мозъкът на измамата.
Дишай. Бавно. Леко. Нали не си забравила, че бягството и криенето не вършат работа?, каза си мислено.
Но й се искаше да направи точно това.
Холдън чакаше, преживявайки вътрешната й борба като своя собствена. Не можеше да си представи колко трудно беше да признаеш, че най-близките ти хора са лъжци и крадци, при това достатъчно безотговорни, да те повлекат надолу със себе си.
Кейт изстена тихо като човек, получил неочакван удар.
— Минго сам не ми се връзва. Ако е имало наистина съкровище в руините… Което е едно голямо предположение… И моята последна надежда.
Холдън продължаваше да чака мълчаливо. Не искаше точно на него да се падне неприятната задача да разкрие истината за прогнилото й семейство.
— Ако нощните гмуркания са били достатъчно чести — каза тя с треперещ глас, натежал от сълзи, които вече не се опитваше да крие, — някой някога щеше да забележи светлини във водата. Дори да са на триста метра под повърхността, особено при пълнолуние. Едва ли дядо е единственият, който пикае от борда посред нощ.
Заля го вълна от облекчение. Тя нямаше намерение да се спасява единично. И това му даваше надежда, че онова, което ставаше между тях, щеше да й даде сили да преживее другото, което тепърва ги очакваше.
— Да — каза само той.
— Кога престана да ме подозираш? — попита Кейт. — И дали изобщо си престанал?
— След първите няколко дни слезе в дъното на списъка ми. Ти си жена с много качества, но двуличието не е сред тях. Когато става въпрос за семейството ти, си способна на умишлена слепота и лоялност. Но не и на съучастие.
Тя затвори за момент очи и въздъхна:
— Наистина не искам да мисля за Лари като за мошеник. Нито пък за дядо.
— Както сама каза, животът рядко е такъв, какъвто ни харесва.
Възможността Лари да остане невинен беше нищожна… Холдън я наблюдаваше съчувствено с очи, чийто цвят се беше променил като този на морето, но изпълнен със златисти отблясъци.
Обръщайки се, тя прошепна:
— Каква глупава каша. Мразя я. Но е по-добре, отколкото да крия главата си в пясъка. — Поколеба се, но въпреки това продължи: — Нали?
Холдън я привлече към себе си и зарови лице в косата й. За един кратък момент младата жена си позволи да се остави във властта на силното му тяло. Той усети преминалия през нея трепет и топлината на сълзите, капещи върху рамото му, но после Кейт се стегна и бързо изтри лицето си. С решителен жест обърна към себе си часовника на ръката му.
— Да слезем в центъра за гмуркане — каза тя — и да видим какво ще намерим там.