Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (16)

15.

Навън беше тъмно и миришеше на препълнени с боклук кофи, прокиснали в тропическата жега.

— Ще съм истински глупак, ако не допусна възможността и Лари да е замесен — равно каза Холдън. — Минго може да е излязъл сам на нощно гмуркане, за да извади ценностите, които е успял да задигне извън обсега на камерите през деня. Ала ако е превърнал това в навик, малко вероятно е никой от кораба да не е забелязал.

Лицето й леко побеля и тя стисна волана.

— Лари е некадърен бизнесмен, но в никакъв случай не е крадец.

— Дори ако кражбата е единственият начин да задържи „Златна клонка“ на повърхността, така ли?

— Знам, че това практически е възможно. Разумът ми те чува, но сърцето ми не може да допусне, че брат ми е способен на подобно нещо…

Той не спомена, че много неща биха могли да се променят през годините, когато е била далече от бизнеса на Донъли. Кейт го знаеше не по-зле от него.

— Да не би да ме обвиняваш? — попита тя раздразнено. — Ами ако твоето семейство беше попаднало под подозрение?

— Любов моя, съвсем не смятам, че грешиш, като се опитваш да помогнеш на близките си. И аз щях да постъпя по същия начин, поне в първия момент. Баба ми би казала, че това е отличителна черта на фамилията. Майка ми би го определила като човещина… Прокара пръсти по бузата й, докато кожата й вече не изглеждаше толкова бледа под мъждукащите отблясъци на светлините на контролното табло.

Компютърът, пъхнат във вечно съпътстващия го сак, започна да пиука.

Тя го погледна изпитателно.

Не му се искаше да увеличава тревожните сенки в очите й, но въпреки това заговори:

— Налягането продължава да пада.

През предното стъкло се виждаше как небето придобиваше плътния, полупрозрачен сребрист оттенък, който предвещаваше обрат във времето. Вълните вероятно щяха да се усилят, но засега нямаше нищо опасно, просто лека промяна. Малко по-големи, малко по-силни, малко по-непредсказуеми, в очакване на връхлитането на голямата сила…

Няма ограничения във времето, безрадостно размишляваше Кейт. Просто още нещо, което ще се стовари върху мен. Върху нас.

Искаше й се да се разплаче, да се разкрещи, да направи каквото и да е, само да се освободи от нарастващото напрежение, изпълващо я като въздушни мехурчета кръвта на гмуркач, прибързал с декомпресията. Но по пътя й нямаше маркиращи флагчета, нищо, което да показва колко близо беше до повърхността. Или до потъването…

Когато приближиха наетата къща, фаровете на стария пикап осветиха несигурно люлеещия се док сред надигащите се вълни. Нямаше завързана лодка. Трябваше да идат до пристанището и да вземат работната платформа, преди да се отправят към кораба рано сутринта.

Изобщо нямаше апетит, но щом Холдън сложи пиле, плодове и хляб пред нея, тя се насили да дъвче. Едва преглъщаше, ала последната хапка й дойде в повече и отмести чинията си настрана.

— Каква каша… — унило въздъхна Кейт. — Минго се е спуснал на дъното през нощта и е извадил най-леките и ценни находки.

Холдън мълчеше.

— Може и сам да го е направил… — рече тя. — Знам, че такава вероятност звучи налудничаво и глупаво. Но не е изключено.

Той разряза узряло манго и сложи най-сочните парчета в чинията й.

— Това би обяснило липсата на дихателна смес, която установих — продължи Кейт. — Но сам човек не може да крие двойно гмуркане вечно.

Обърна се към него с нова надежда в потъмнелите си тюркоазни очи.

— Освен ако не го е правил и преди при различни обстоятелства — допусна той предпазливо. — Съгласен съм, че такова гмуркане е напълно възможно. Но изисква изключително опитен и обигран гмуркач.

Тя чакаше онова „но“, което висеше неизречено помежду им, защото ако бъдеше произнесено, щеше да сложи край на последната й надежда.

— Това е краят на бизнеса ни, нали? — попита все пак.

Холдън се протегна и се подпря с лакти на масата. Бедрото го наболяваше, все още травмирано от гмуркането.

— Единственото, в което сме сигурни, е — каза в заключение, — че Минго го няма и може да краде артефакти, влизайки сам под водата посред нощ. Няколко ценни дреболии са се появили на черния пазар. Как са попаднали там, е неизвестно. Когато днес се гмурках с Лари…

— Ти си се гмуркал? — стреснато го изгледа Кейт. — Ами кракът ти?

— Видях как брат ти се беше паникьосал… — продължи Холдън, сякаш изобщо не беше забелязал удивлението й. — И най-важното, разбрах, че дори цялото това начинание да отиде по дяволите, ти ще преживееш каквото и да се случи с „Лунна роза“. Любов моя, ти си победител. Никога не го забравяй. Болезнената страст по преследване на съкровища, обхванало семейството ти, не те е засегнала…

Очите й се напълниха със сълзи.

— Гмурнал си се въпреки болките в крака. Защо?

— Лари щеше да се спусне сам.

— И ако нещо се беше объркало, щях да обвинявам себе си — прошепна тя. — Затова си го направил, нали? Изтърпял си всичко заради мен.

— Бедрото така или иначе ме боли. Поне направих нещо, което си заслужаваше.

— А наистина ли това имаше смисъл?

— Открихме няколко парчета злато, а сифонът изхвърли дребни скъпоценни камъни — отвърна той, като разтриваше крака си. — Достатъчно, за да създадем няколко часа работа на Фарнсуърт, но недостатъчно, за да накараме Отдела по антиките да отвори шампанско.

— Времето ни изтича, нали?

— В случай че не намерим нещо голямо до ден, два, гмурканията ще бъдат преустановени, ако това имаш предвид.

— Сигурно слуховете, които се носят из брега, са верни — мрачно отбеляза тя. — Може би „Златна клонка“ е прокълната…

— Е, за това не знам нищо. Просто бях много доволен, че имах възможност да поплувам в чиста вода, където не ми се налагаше да търся коварни мини, които всеки момент могат да избухнат.

Тя чакаше да каже още нещо, но той само поклати глава.

— Можем да говорим с часове за пропуснатите възможности — продължи той, — ала нищо няма да промени онова, което ще се случи на кораба утре. Проблемите на новия ден ще се изправят пред нас съвсем скоро.

Кейт се загледа в изумителните му очи: златисти в момента, сини на фона на тропическото небе и зеленикави в джунглата… Винаги различни, винаги красиви.

Остави всичко на любовника…

Тежестта се смъкна от раменете й, когато той изведнъж я взе на ръце, прекоси малкия коридор и влезе в стаята си.

— Значи това е спирка за декомпресия? — попита тихо тя.

Мъжът се усмихна и я положи внимателно върху идеално оправеното си легло.

— Да, нарича се обезвъздушаване — съгласи се той.

— Бих предпочела да накарам дъха ти да спре.

Очите му се промениха, дъхът му я погали по лицето.

— Току-що го направи.

— Тогава лягай до мен, любовнико. Отпусни се и ме остави да свърша останалото.

— Кракът не ме боли, но другото звучи чудесно.

Отдръпна се да й направи място, когато тя се наведе и проследи с език очертанията на устните му. Внезапната топлина на тялото му я накара да се усмихне.

Каквото и да й кажеше сега, щеше да остане нечуто, защото Кейт склони глава и го целува дотогава, докато мускулите му се стегнаха. Изведнъж ризата му се оказа разкопчана, а нейната блуза разтворена отпред, разкриваща набъбналите, потъмнели от възбуда зърна.

Лъщящата му кожа на светлината на лампата привлече първо погледа, а после и пръстите й. Усети с тях тялото му, пълно с живот. Тя се вгледа в бронзовия му загар под бледите си длани, които страстно плъзна надолу…

Холдън вдигна ръце, погали щръкналите й зърна и продължи по извивката на гърдите и стегнатия й корем. Той реагираше на всеки неин допир с дълбока, умолителна въздишка.

— Винаги ме караш да се чувствам желана — прошепна тя, забелязала усмивката му.

— Защото си най-привлекателното същество на света…

Кейт също се усмихна.

— Странно, но ти си единственият мъж, който ме вижда по този начин.

Големите му ръце обхванаха лицето й.

— Май наистина го вярваш.

Преди да успее да заговори, тя впи отново устни в неговите, а пъргавият й език се стрелна в устата му. Дишането им се учести, желанието ставаше все по-неустоимо. Пръстите му я разсъбличаха трескаво, докато остана гола от кръста нагоре. Пъхна крак между бедрата й и изстена от топлината, с която беше посрещнат.

— Аз трябваше да свърша цялата работа — напомни му тя.

— А аз не издържам…

Кейт притисна глава към гърдите му и бързо се освободи от останалите дрехи и бельото си. После внимателно изхлузи панталона от дългите му мускулести крака, оставяйки го съвсем гол. Докато той се мъчеше да сложи презерватива, тя прокара език по белега на бедрото му.

— Сигурен ли си, че си готов за това? — прошепна, без да отделя устни от кожата му.

Холдън улови ръката й и я обви около единственото място, което го болеше в момента.

Тя усети ударите на сърцето му, твърдостта, обливащата го топлина. Той целият гореше.

— Не това имах предвид — каза и срещна погледа му.

— Ако искаш да прогониш болката, приеми ме в това гладко тяло. Тогава ще изчезнем един в друг и Земята ще спре да се върти. — Докато той шепнеше, дланта му се плъзна подканящо между краката й. Движението беше последвано от дълбок, глух стон. — Позволи ми да вляза в теб…

Пръстите му, влажни от собственото й желание, проследиха тъмните кръгове около зърната й. Младата жена потръпна, сякаш при допира му по тялото й премина електрически ток. Когато дланите му се обвиха около гърдите й и леко ги притиснаха, тя забрави кой трябваше да свърши цялата работа.

— Да, още… — изстена Кейт.

Ръката й, обвита около него, страстно отвръщаше на ласките му. С притворени очи той наблюдаваше как през косата й сякаш преминаваха огнени отблясъци при всяка въздишка, при всяко потръпване, а погледът й беше тлеещ тюркоазен кладенец, в който с радост би потънал. Би й казал колко е красива, но тя се раздвижи и почти го остави без дъх, когато тялото й го прие с бавни, жадни тласъци.

Движеше се върху него леко, приемайки го изцяло, като стягаше мускули, за да достави и на двамата върховно удоволствие с почти никакво усилие от негова страна. Ръцете му я докосваха навсякъде, галеха я и настояваха за още. Когато тя се наведе, за да оближе с език блестящите капчици пот по кожата му, той я захапа леко по рамото, оставяйки я без дъх. Направи го отново и отново, докато тялото й започна да се извива в неустоими движения…

Той потръпна и я сграбчи за кръста, за да я задържи неподвижно и така да удължи още неземното си усещане…

— Дракон… — прошепна Кейт и се загледа дяволито в обезумелите му очи. Усмихна се, задържа го в себе си, като го притискаше с бедра и го галеше по начин, от който той повече не можеше да се контролира. — Само че аз не съм дракон. Аз яздя дракон.

Холдън се предаде с болезнен стон, отдавайки й се без колебание и задръжки, изпълвайки я докрай, както тя изсмукваше последните му останали сили.

В настъпилата след това тишина двамата заспаха, обгърнати от топлината на телата си, докато утрото със своите опасности се приближаваше все повече…