Елизабет Лоуел
Нощният гмуркач (11)

10.

Под строгия надзор на Кейт малките ценни вещи, извадени след гмуркането, бяха огледани, снимани, опаковани и поставени в кутии с надписани предпазни ленти, залепени така, че всяко отваряне би нарушило подписа й. Моментното въодушевление при вида на откритите артефакти бързо избледня, когато седна до масата в камбуза^[1] и включи компютъра си на батерии, защото й беше съвестно да използва ток от работещия с безбожно скъпо гориво двигател.

Дядо й на два пъти беше пускал генератора и той и двата пъти беше угасвал, така че сега всички или работеха на батерии, или спяха. Или пък стояха като нея пред мониторите с надеждата по някакъв начин положението да се промени, но то си оставаше все същото…

Лошо.

Скоро Лари трябваше отново да купува скъпия газ под налягане, особено хелий, или да поеме риска да останат и без него след няколко дни.

В случай че генераторът заработеше, гмуркачите продължаваха да се спускат на дъното и времето не се превърнеше в истински ад.

Не мога да контролирам метеорологичните условия. Затова трябва да се съсредоточа върху онова, което е по силите ми, повтаряше си тя.

Покорно се загледа в монитора, показващ списъка на изваденото от гмуркачите и сифона, в който бяха изброени: триста двайсет и пет грама злато под формата на верижка; две гюлета, вече потопени в специален химичен разтвор, за да се почистят от трупаната с векове ръжда и корозия; необработен изумруд с големината на човешки палец; многофункционална златна пинсета, силно изкривена; седемнайсет сребърни диска, най-вероятно деформирани монети, с общо тегло петстотин и двайсет грама, също потопени в разтвор; чаши и съдове за хранене от калай, силно повредени и без всякаква историческа стойност; шест сребърни пръстена с изтръгнати камъни, киснещи в разтвор; седем обеци без камъни, също потопени в киселинна баня; едно златно колие с извадени камъни, с изключение на няколкото разядени перли; една златна брошка с празно място от липсващия централен камък, обградено от дребни диаманти; метална закопчалка, най-вероятно бронзова; тринайсет златни монети с образ, обърнат надясно, потопени заедно с останалите във ваната с почистващ разтвор.

В моменти като този тя почти физически усещаше привличането, което златото упражняваше върху хората. Престояло под водата цели векове, то все още блестеше като слънчева сълза, винаги ярко, винаги ценно, скрило в себе си тежестта на времето и човешкото благоговение.

— Ето къде си била — долетя пресипналият глас на Лари.

Той влезе и се отпусна тежко до нея.

Кейт се обърна към него и го огледа:

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти — отвърна брат й и се прозя. — И това е начин да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Говоря сериозно. Върви да поспиш малко и се освежи, защото очите ти са хлътнали.

— Много съм добре. И престани най-после се опитваш да сменяш темата.

— А каква е тя?

— Камерън.

— Ние за него ли говорихме преди?

— Точно така.

— И какво си казахме?

— Волкърт е свиня, но това не е причина да вземаш страната на Холдън срещу член на екипажа. И без това моралът тук не е на ниво.

В първия момент Кейт си помисли, че брат й се шегува. В следващия осъзна, че е съвсем сериозен.

И сериозно грешеше.

— Отношението на Волкърт към мен трябваше да се поправи — заяви тя ясно. — И аз сторих точно това.

— Да де, но в присъствието на Камерън.

— Волкърт се държи като простак, защото го натирих, когато още на втория ден от пристигането ми предложи да правим секс. С Холдън имахме нужда от информация, пряко свързана с работата му, а той отказваше да ни съдейства. Така че си получи заслуженото.

— Холдън и ти, а? Колко приятелски звучи. Преди да беше успяла да възрази, Лари продължи: — Англичаните изискват нелепо изрядна документация. Провери сама. Не е необходимо да се нахвърляш върху Волкърт заради Камерън. Ако смятат, че крада, нека да дойдат и да го заявят открито. Накараха ме толкова често да се озъртам, че вратът ме заболя. Скъсвам си задника от работа, а в замяна получавам само неприятности. Дядо твърди, че съкровището е долу, а после започва да крещи, че ония идиоти, англичаните, ни карат да търсим на грешно място. Писна ми постоянно да съм на ръба заради безумните им мечти.

Кейт се наведе и го прегърна. След миг брат й отвърна на жеста й.

Той е на предела на силите си. Натоварва се прекалено много. И го знае по-добре от мен, помисли си тя.

Обви ръце около него по-плътно, обзета от желание да можеше да му предложи нещо оптимистично, вместо финансов крах и несигурност.

— От онова, което видях в записите от гмуркането — подхвана тя, — те съвпадат с най-ранните обследвания с металотърсача и са доста последователни като цяло. Гмуркачите са излезли извън зоните, показали наличие на метал, а понякога подобни рискове се отплащат добре.

— А понякога не — мрачно възрази Лари. — И доколкото чувам, сега времената са точно такива.

— Може би ще успея да убедя Холдън да извика някого, който да проучи по-подробно останките.

— Правех това през цялото време, когато имахме допълнителен гмуркач, който по една случайно се оказа трезвеник. Проблемът е, че само защото си направил пробив, не означава, че стоката е на повърхността или че разполагаме с необходимото оборудване да изкопаем метала. Англичаните са знаели от самото начало, че това е изстрел на сляпо. Ето това ни платиха те — лайна. Това ми дават и сега. — Изсмя се сподавено. — Идиотите си мислят, че дупките в пясъка от изсмукванията около останките не се затрупват сами в момента, в който отклоним поглед.

Кейт го залюля леко в прегръдката си, опитвайки се да го успокои.

— Спомням си как наблюдавах татко. В момента, в който успееше да направи дупка, стените й се слягаха обратно и трябваше да започне отначало.

— Да. Когато спя, понякога се събуждам в ледена пот и си мисля какво ли ще стане, ако цялото начинание се окаже провал.

Кейт много добре знаеше какво представляваше подобно събуждане.

— Замълчи. Вече си извадил доста неща.

— Но не и сандък със скъпоценности. Нищо от смайващите килограми злато, превозвани от кораба на Блъди Грийн.

— Не знаем какво точно са превозвали на „Лунна роза“, когато е потънала. В тази история има колкото истина, толкова лъжи, спекулации и лични желания. Всеки в нашия бизнес е наясно с това.

— Нашите шефове са бюрократи — с поизстинал гняв отбеляза Лари. — Хората, които натискат копчетата и ровят из документацията, обвиняват мен за собствените си глупави заповеди и необмислени обещания за богатство.

Тя продължаваше да го притиска към себе си, опитвайки се мълчаливо да му покаже, че го обича и подкрепя.

— Направих всичко, каквото можах — глухо въздъхна той. После се освободи от прегръдката й и се изправи, търсейки опора в стола. — Имам нужда да знам със сигурност, че си на моя страна. Не можеш да се застъпваш за Камерън, ако той настройва екипажа. И без това имаме достатъчно проблеми с хората. На брега се говори, че сме прокълнати.

— На твоя страна съм.

Лари кимна.

— А сега искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Внимавай там долу, под водата.

Той й отправи крива усмивка и дръпна хванатата й на конска опашка коса.

— Обещавам ти, Кити Кет.

Тя проследи с тревога как брат й се запрепъва навън към коридора и чу да подвиква на един от гмуркачите.

Нуждае се от цяла седмица сън. Или от наистина голяма находка.

Но не можеше да му даде нито едното от двете.

В мрачно настроение се върна към компютъра с надеждата най-сетне да намери нещо, което щеше да й помогне да измъкне семейството си от тази каша…

В крайна сметка единственото, което можеше да напрали сега, беше да разпише днешните митнически декларации^[2] на гмуркачите. Натисна клавиша, за да продължи напред.

Още веднъж, каза си мислено и отново отвори счетоводния софтуер.

— Имаш нужда от почивка — обади се от прага Холдън.

Тя се обърна към него и се усмихна мрачно.

— То кой ли няма?

— Подписах декларациите на екипажа. Компютърът ми вече е свързан към общата мрежа, затова знам, че и ти си го направила. Фарнсуърт ще ни посрещне до склада, след като презареди. Може да опише днешните находки и да ги заключи. Няма да ни отнеме повече от час.

— На нас ли?

— Да, на нас. В смисъл ти и аз — обясни с неприкрито задоволство той. — Наредено ми е да водя със себе си и представител на „Лунна роза“ ЕООД, който да ме придружава заедно с товара съгласно новите протоколи.

— О! Помислих си, че ще вземеш Лари.

— И защо да го правя? Той не е подписвал нищо. Но и да беше, в момента е толкова скапан от умора, че не би могъл да улови и бълха. Затова ще дойдеш ти, а след това ще те черпя един обяд.

— Не мисля, че в разходите за гмуркането е включен и обяд.

— Няма да го включвам в тях — обеща Холдън.

С усмивка тя се отдаде на онова, което и двамата желаеха.

— Става.

Фарнсуърт посрещна Кейт и Холдън пред склада с обичайната си смръщена физиономия. Беше облечен в панталон с цвят каки и разтегната, избеляла фланелка на „Манчестър Юнайтед“. Дрехите подчертаваха стройното му, жилаво тяло. Като се изключеха бръчките, изглеждаше около осемнайсетгодишен.

— Ето ви и вас — започна той. — Приятно ми е да ви видя лично, така да се каже. Струва ми се, че прекарваме цялото си време в малки кутийки, наблюдаваме живота през малки екрани и разговаряме помежду си чрез малки микрофони. Да видиш големи хора от плът и кръв винаги е доста изненадващо.

Кейт се засмя.

— Вие специално наистина работите в кутийка.

Мъжът й отвърна с почти срамежлива усмивка.

— Ще ви пусна за един бърз оглед на склада, след като заключихме днешните ценности. Потръгна доста добре, не мислите ли? Изумрудът е наистина чудесен. В Отдела по антиките страшно се развълнуваха. Брошката също е много красива. Поне на монитора.

Тя си помисли за бижуто, обсипано с блестящи диаманти.

— И в действителност е красива. Изумрудът е опакован отделно в подплатена кутийка. Цветът му е невероятен, сякаш цялото лято е попило в един-единствен кристал.

— Ще струва някой и друг паунд на пазара — кимна той.

— Със сигурност ще е повече от раздърпаната тениска, която си облякъл — поклати глава Холдън.

— Спомен от най-тежките ми дни — призна Фарнсуърт. — Въпреки това не мога да се откажа да я нося. Напомня ми за дома.

— Изглежда от доста време не си се прибирал — отбеляза Холдън. — Дългото отсъствие смекчава акцента.

Фарнсуърт прекара ръка през ниско подстриганата си коса, която имаше нужда от дооформяне.

— Всъщност ходех на училище в Съединените щати. В Бостън, ако трябва да съм съвсем точен. Работил съм навън много повече, отколкото в родината си. Когато се прибера, се чувствам като турист. Само високи технологии, никакви фабрики. Макар че апартаментите са си все още там. Проклети, ужасни места от бетон, без собствена индивидуалност. А ти?

— Лондон, Лондон и пак Лондон. От време на време ме пускаха да излизам от клетката си, но не често. Оказа се, че мога да крещя на хората точно толкова добре чрез телеконферентна връзка, колкото и на живо.

— О, да. За зла беда. Това само прави малките ни кутийки да изглеждат още по-малки — отбеляза Фарнсуърт, докато отключваше вратата на склада. — Е, поне в тази има достатъчно въздух, за да се диша спокойно.

След тропическото слънце електрическото осветление изглеждаше мътно и неестествено, като полумрак, който никога не се променяше.

— Още ли не си изпратил сребърните слитъци? — попита Холдън.

Фарнсуърт проследи погледа му към лъскавите блокчета, увити грижливо в полупрозрачни найлонови пликове. Тежките колони бяха пристегнати с метални ленти и подредени върху палети в очакване да бъдат натоварени в камиони и транспортирани до товарен кораб. Из складовото помещение имаше още доста сандъци и кашони, всеки от които подпечатан, маркиран и готов за експедиране.

— Отделът по антиките очаква един от нашите кораби да качи по-тежкия товар, освен ако не намерим златни кюлчета. В такъв случай ще организираме специален превоз с лицензирана куриерска фирма — поясни той. — Лондон не би поверил злато на местните.

— Древните не са се доверявали на никого за златото си — отбеляза Холдън.

— Като гледам броя на кутиите — намеси се Кейт, — как може вашият Отдел да се оплаква от ефективността на операцията?

Двамата мъже се спогледаха. И се разсмяха.

— Точно така — продължи тя. — И те са хора, затова се оплакват. Сведе очи към пакета, който държеше в ръката си и го подаде на Фарнсуърт. — Сигурно ще се оплачат и от това.

Той го пое, провери дали печатът не е нарушен, и свери данните от декларацията с тези от преносимия си компютър. Заяви, че всичко е наред и кимна одобрително, преди да го пъхне под мишница.

— Чудесно. Втората част от златната верижка — отрони той, почти ласкаво. — Колко тежеше. Триста грама ли?

— Триста и трийсет — поправи го Холдън. — Трийсет грама са си трийсет грама.

— Прав си. — Фарнсуърт отиде до метално бюро в най-близкия ъгъл, пъхна пакета в чекмеджето и го заключи.

Холдън повдигна изненадано вежди.

— Това ли е всичко? — не се стърпя Кейт. — Заключено бюро в някакъв окаян склад недалече от пристанището? Как може шефовете ви да душат около семейството ми и да го обвиняват в кражба? Та тук всеки може да проникне…

— О, всъщност е достатъчно безопасно — леко се усмихна мъжът. — Макар да не забелязвате, във всеки ъгъл има камери, сензори за движение и кабел към алармената инсталация над решетката на вратата. Камерите работят еднакво добре на тъмно и на светло.

— Освен ако нещата не са се променили драстично след последното ми идване тук — продължи да негодува Кейт, — полицаите ще проспят всичко, с изключение на покана от жена.

— Ключалката и пантите на склада не могат да бъдат простреляни — увери я Фарнсуърт. — Макар че могат да се пробият, ако някой разполага със заострен диамант и три часа, през които никой да не го обезпокои. Но в мига, в който докоснете външната решетка, сигналът отива директно на кораба. — Присви очи и додаде: — А и аз прекарвам доста нощи с приятелката си, чиято къща е само на стотина метра оттук. Не съм Джеймс Бонд, но знам от кой край да хвана пистолета.

— Значи това е причината да настоявате толкова за онзи скъп скутер. Да може да обикаляте наоколо по всяко време… — отбеляза тя.

— Той струва по-малко, отколкото щеше да ни излезе нощната охрана. Брат ти одобри — намеси се Холдън, забелязвайки, че тя все още беше притеснена. — Изглежда, тук е почти толкова сигурно, колкото и в местната банка.

— Всъщност дори повече. По-леките товари ще отпътуват още утре с оторизиран превозвач. Аз лично ще ги натоваря и самолета. А по-едрите ще почакат тук. Прекалено са тежки, за да заинтригуват местните крадци, а и привличат вниманието, в случай че някой успее да ги задигне. Отделът по антиките е обявил огромна награда за информация. И подробно е обяснил наказанието, което ще понесе всеки местен при опит за трафик на ценни вещи от потъналото английско съкровище. Фарнсуърт се обърна към Холдън:

— Като заговорихме за тежки неща, ти донесе ли нещо?

— Някои дреболии — отвърна Холдън и посочи към паркирания до плъзгащата се решетка „Фолксваген“. — Гюлета, верига от котва, сачми, ей такива неща…

Фарнсуърт погледна към колата под парещите лъчи на слънцето в ранния следобед.

— В такъв случай на чия помощ да разчитам за разтоварването и пренасянето на подводните съкровища?

Кейт погледна Холдън отстрани и се усмихна:

— Е, сега вече ти си на ход. Аз вече подписах декларацията за прехвърляне на отговорността и ти я прие. Споменатите морски съкровища са собственост на Короната, следователно са изцяло твои.

Той въздъхна при мисълта за предстоящата тежка работа в жегата. Обърна се към Фарнсуърт и каза примирено:

— Добре тогава. И докато работим, можеш да ми обясниш как тази година „Манчестър Юнайтед“ ще измъкне купата от „Арсенал“.

— Съвсем ясно е, че при такова владеене на топката. — Гласът заглъхна, когато двамата изчезнаха вътре, оставяйки Кейт сама с кашоните, натъпкани със спасените от „Лунна роза“ ценности.

Ужасно много кутии и сандъци за неща, извадени при едно посредствено гмуркане. Но какво знам аз? Дядо никога не е държал особено на отломките от дърво и разбити глинени съдове. Ако тая организация е някакъв показател, значи запазването на историята излиза доста скъпо, си каза тя.

Помисли си, че си струваше всяко пени, но все пак не тя плащаше сметките.

— И точно затова ще спечелят… — говореше Фарнсуърт, докато се връщаше, за да натовари на носещата платформа гюлетата и кутиите със сачми.

Въпреки слабото му телосложение, очевидно се радваше на здрави мускули, защото не се задъхваше и не захвърляше товара с облекчение.

Холдън намести отгоре тежка верига за котва и измърмори нещо, но думите му бяха погълнати от дрънченето на метала.

Две жени от Сейнт Винсент влязоха през страничната врата и се отправиха към дългата маса за опаковане. Докато работеха, разговаряха помежду си на местен креолски, който галеше ухото като морски бриз, освен когато в речта им от време на време не се прокрадваха натрапчиви английски изрази. От онова, което Кейт успя да долови, ставаше ясно, че обядът им е бил почти толкова хубав, колкото и жената, която им го била сервирала.

Усети, че самата тя е ужасно прегладняла.

— Можеш да наблюдаваш опаковането, ако искаш — подвикна Фарнсуърт, като погледна часовника си. — Аз така или иначе ще остана, защото трябва да въведа часовете им и да заключа, след като свършат.

— Не е необходимо — отвърна Кейт и призна на Холдън, че е гладна като вълк.

— Да, наистина е време за обяд — съгласи се той и двамата поеха към изхода. Щом стигнаха до плъзгащата се врата, извика към Фарнсуърт: — Обади ми се веднага, ако някоя от алармите се задейства.

Без да вдига глава, мъжът кимна и махна с ръка.

— Чух гмуркачите да говорят за храната в местното кафене — подхвърли Холдън, след като се настаниха в прашния пикап. — Намира се само на километър оттук и се нарича „Дайв^[3] Ин“. Или предпочиташ нещо по-изискано?

— Давай да се гмуркаме — веднага се съгласи тя. — Там е евтино, вкусно и порциите са достатъчно големи, за да не ми се налага да готвя за вечеря. Просто ще доядем остатъците.

— Ами ако обядът е ужасен?

— Тогава и вечерята ще е ужасна.

Холдън още се смееше, когато Кейт включи на скорост и потегли, следвайки инструкциите му.

Когато излязоха от гората, небето беше сребристосиньо от горещината, а бризът почти не се усещаше. Плоски облаци се носеха лениво и хвърляха сенки върху повърхността на водата.

Районът, към който шофираше, можеше великодушно да се опише като полуиндустриален, евтин квартал на самия бряг. Деца се заливаха от смях, докато играеха на гоненица на обсипания с боклуци пясък, или се плъзгаха като малки тюлени в топлата вода. Заслушана в глъчката, Кейт усети как душата й се отпусна. Спомни си времето, когато беше също толкова малка, смееше се и се забавляваше на брега, скачаше от стълбите на „Златна клонка“ сред трептящия зной в моментите на безветрие… И въпреки че тогава майка й постоянно тичаше след нея със слънцезащитен крем и широкопола шапка, все още й бяха останали достатъчно лунички, които да й напомнят за онзи зной…

Жителите на Сейнт Винсент, повечето възрастни мъже и само няколко младежи между тях, бяха насядали под сенките на палмите и зелените дървета. Някои отпиваха от една и съща кутийка бира или режеха парченца манго с джобните си ножчета. Краят на работния ден наближаваше, въпреки че ако се съдеше по вида им, по-голямата част от тях изобщо не бяха похващали работа през последната седмица. Дори по-отдавна. Заетостта очевидно не беше сред най-важните цели в живота на острова.

Кафенето представляваше открито заведение с малка, избелява от времето барака, където готвачът и сериозните пиячи можеха да предпазват зачервените си очи от слънцето. Дори под дърветата беше задушно, особено след като безличният бриз съвсем изчезна. Транспаранти в лилаво, жълто и оранжево хвърляха цветни сенки върху различните маси и столове. Наоколо не се виждаше нито една жена, което не беше необичайно за подобно място в средата на деня.

Появи се сервитьорка, която не носеше тефтер и молив, още по-малко пък портативен електронен бележник. Препоръча им пикантна супа от морски дарове и ги уведоми какво още предлага готвачът: мешано задушено месо и риба, приготвена по всевъзможен начин, освен плуваща. След което попита какво ще пият. Кейт си поръча студен чай. Холдън кимна в знак на съгласие. Момичето се отдалечи с апатична грация, за която Кейт искрено му завидя.

— Дали това е вродено на момичетата от острова? — попита тя, когато отново останаха сами.

— Кое?

— Походката.

Холдън я изгледа озадачено.

— Говоря за сервитьорката — поясни Кейт. — Движи се толкова грациозно…

— Да, така е — усмихна се Холдън. — Това е резултат от разликата между пясъка и бетона, между босите и уморените обути крака. Времето на острова тече като в красив, забавен каданс. И у теб го има. Става все по-забележимо с всеки изминал ден.

— Ала аз не мога да се движа като газела.

Холдън вдигна огледалните слънчеви очила на косата си.

— Но е така. И ме предизвикваш да те нападна.

Многоцветният кристален блясък на очите му на фона на загорялото от слънцето лице й подейства като ласка.

Кейт се изчерви и побърза да смени темата.

— Знаеше ли, че червената супа, която си поръча, върви с прекалено лютив пипер?

Той се усмихна закачливо:

— Очаквам я с нетърпение. За мен подправките са като червеникавата коса — нещо, което зарежда живота с особен пламък.

— Правиш го нарочно.

— Кое?

— Караш ме да се изчервявам — прошепна тя.

— Не, просто намирам това за очарователно.

— Нямаше да е така, ако се случваше с теб.

Той се засмя, улови ръката й и я целуна, като прокара по нея езика си с бързината на змия.

— Изобщо не се държиш като благовъзпитан англичанин — отбеляза Кейт, дръпвайки пръстите си. Много бавно.

— Ако англичаните сме толкова благовъзпитани, за колкото ни смятат, как изобщо щяхме да се размножаваме?

— Като лежите по гръб и мислите за кралицата — обясни му невинно тя.

Дълбокият му, плътен смях накара другите клиенти да погледнат към масата им.

— Никога не съм опитвал тази поза. Не искаш ли да ми покажеш техниката?

Тя кимна закачливо и се предаде на забавната, чувствена страна на Холдън Камерън, оставяйки тревогите, страховете и надеждите си да се разтопят бързо, като ледени кубчета на тропически плаж. Никога не беше срещала мъж като него, който можеше да привлича, да вбесява и да очарова, без да губи и частица от интелигентността и осезаемата си животинска страст…

Бързината на сервирането и големината на порциите наистина заслужаваха препоръките на гмуркачите. Кейт погледна към виещата се пара от купчина ароматен ориз, черен боб, лютеница и пирамидата от риба, която беше толкова прясна, сякаш я беше уловила и приготвила сама. Вдъхна омайващия аромат на подправки и билки, примесен с дъх на канела и черен пипер, типичен за кухня, представляваща проста, но заплетена смесица от вкусовете на много култури и страни.

В чинията й имаше достатъчно за двама, дори за четирима души, стига да не бяха гмуркачи. Подносът пред Холдън можеше да нахрани шестчленно семейство и включваше огромна купа супа от морски дарове. Сервитьорката им остави още фруктиера с плодове, които сигурно бяха над два килограма, франзела френски хляб и кана студен чай. И една усмивка, ярка като тропическото слънце.

Холдън изчака Кейт да сложи в устата си първата хапка, преди буквално да се гмурне в купата. Ядеше спокойно, без да обръща внимание на потта, оставяща лъскави следи по челото и горната му устна. Ако кожата му беше по-бледа, сигурно върху нея щяха да избият червени петна.

— Пикантно е, а? — невинно попита Кейт.

— Можеш да опиташ — отвърна той и побутна огромната купа към средата на масата.

Тя загреба пълна лъжица, вдъхна аромата и я изгълта наведнъж.

— Ух, наистина люти.

— Сигурна ли си? — попита той сериозно, точно когато капка пот се стичаше по едната му буза.

Кейт бръкна отново, извади парченца от краб и октопод и задъвка с удоволствие. Хапна малко ориз и боб, за да потуши огъня в устата си и отново се захвана със супата, макар да не си я беше поръчвала.

— Останалата част от храната се съхранява по-лесно — обясни тя. — А супата е прекалено хубава, за да я оставим да се развали.

Развеселен, Холдън я наблюдаваше как яде, без да се притеснява от плъзналата по страните й червенина от прекалено лютивите подправки. Премести стола си по-близо до нейния, за да могат и двамата по-лесно да стигат до купата. Парливата супа с парчета морски дарове бързо намаляваше, докато накрая попиха последните капки от дъното с няколко залъка хляб.

Кейт се облегна назад и развя блузата си, за да се разхлади. Знаеше, че лицето й е зачервено, но не я беше грижа.

Холдън попи потта от челото си с книжна салфетка, изпи наведнъж пълна чаша студен чай и се зае с онова, което сервитьорката беше нарекла „мешано задушено месо“. Не беше попитал какво означава, а и момичето не намери за нужно да му разясни.

— Е, как е? — полюбопитства Кейт между две глътки чай, за да поохлади пламналите си устни.

— Отлично. Особено ярешкото. Говеждото е жилаво, но пък е много вкусно. Има и друго, което може да е от змия или змиорка, но е трудно да се определи след няколко часа готвене.

— Змия ли? Шегуваш се.

Той повдигна рамене.

— Нали ти казах, че ми е трудно да позная.

— И ти е все едно какво ядеш?

— Протеинът си е протеин.

Погледна я отстрани и се разсмя на ужасеното й изражение.

— Трябваше ли да те предупредя, че имам по-малки сестри и братовчеди, както и по-голям брат?

— И си свикнал да ги дразниш. Изпитвам облекчение, че не съм от родата ти. — Понечи да го попита дали наистина е ял змия, но реши, че не иска да знае. На вкус можеше и да е добре, ала съзнанието й се бунтуваше.

Набоде с вилицата хапка змиорка от соса, с който беше полята рибата, и задъвка с удоволствие. После погледна към Холдън, привлечена за пореден път от смеха му.

— Защо ми се подиграваш? — попита нацупено тя.

— Моля те да ми обясниш разликата между змия и змиорка.

— Едното влечуго го ям, другото не.

Той поклати глава и дояде остатъка от порцията си. След това налетя на няколко малки банана, залети със сок от зелен лимон, изпи още една чаша студен чай и се залови за ориза, боба и рибата.

Кейт наблюдаваше изумена как се храни, питайки се дали изобщо щеше да остане нещо за вечеря. Маниерите му бяха безупречни, ала въпреки това унищожаваше храната със скорост, която тя беше виждала само в обществените столове.

След още няколко минути той се облегна назад, отпи от третата чаша чай и се усмихна блажено.

Сервитьорката се върна с нова кана от ледената напитка, а в очите й се четеше горещо одобрение на апетита му.

— Моля, предайте на готвача, че пикантната супа от морски дарове беше от най-добрите, които някога съм ял — каза й той.

— Баба ми ще се зарадва. Рецептата е нейна. А майка ми пазарува само от най-добрите рибари и гмуркачи.

Холдън огледа откритото кафене.

— Много ли от тях се хранят тук?

Момичето се усмихна.

— Да. Баща ми и брат ми също са гмуркачи.

— А познавате ли някого, който да си търси работа? — попита Кейт.

— Ами те идват и си отиват — повдигна рамене сервитьорката. — Да не ви трябва човек за продължително пътуване?

— Не — отвърна Кейт. — „Златна клонка“ се занимава с вадене и спасяване на исторически ценности. По всяко време може да ни се наложи да използваме допълнителна работна ръка.

В мига, в който момичето чу името, започна да клати глава.

— Гмуркачите говорят. Те не харесват кораба ви. Казват, че е прокълнат.