Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pretties, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Красивите

Преводач: Анелия Янева

Издание: първо (не е указана)

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Василка Шишкова

ISBN: 978-954-660-050-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9600

История

  1. — Добавяне

Част II
Лекарството

… и целувките са по-добра съдба от мъдростта.

Е. Е. Къмингс, „Защото чувството е първо“

Пропадането

През нощта беше сковал първият зимен студ. Дърветата святкаха като стъклени, а по голите вейки имаше нанизи от ледени висулки. Искрящите им черни пръсти се протягаха напряко през прозореца и разделяха небето на малки остри парчета.

Толи опря ръка о прозореца и остана така, докато зимният мраз не се просмука през стъклото в дланта й. Острият студ правеше следобедната светлина по-ярка и също толкова нетрайна като ледените висулки навън. Благодарение на нея се събуди и онази част от съзнанието й, която все още я тешеше назад към красивите сънища.

Когато дръпна ръката си от стъклото, върху него остана отпечатък на дланта с неясни контури, който бавно се изпари.

— Няма вече отнесената Толи — каза тя, после се ухили и постави ледена длан върху бузата на Зейн.

— Какво по… — изфъфли той и се раздвижи само колкото да се освободи от ръката й.

— Събуди се, красавецо.

Той едва отвори очи.

— Направи тъмно — нареди на интерфейс-белезницата.

Стаята се подчини и потъмни стъклото на прозореца.

Толи се намръщи.

— Пак ли главоболие?

Зейн все още получаваше пристъпи на мигрена, които можеха да го извадят от строя в продължение на часове, но дори това не беше толкова зле, колкото първата седмица след вземането на хапчето.

— Не — промърмори той. — Спи ми се.

Тя се протегна за дистанционното и направи прозореца отново прозрачен.

— Тогава е време да ставаш. Ще закъснеем за ледената пързалка.

Той я погледна, открехнал само едното око.

— Пързалянето с кънки е кофти.

— Спането е кофти. Ставай и се газирай.

— Газирането е кофти.

Толи повдигна едната си вежда, което вече не й причиняваше болка. Сега беше примерна красавица и челото й след операцията отново стана гладко и съвършено, но въпреки това белегът беше увековечен с татуировка: черна келтска спирала точно над окото, която от време на време се въртеше в ритъма на сърцето й. А за да се получи пълен синхрон, си направи същата операция на ирисите като Шай и сега те показваха часа обратно на часовниковата стрелка.

— Газирането не е кофти, мързеланко. — И Толи отново постави длан върху прозореца, за да я охлади. Нейната интерфейс-белезница проблесна на слънцето като вледенените дървета отвън и тя за милионен път се загледа да види някакъв ръб или сглобка по гладката метална повърхност. Но гривната сякаш беше сътворена от едно-единствено парче стомана и идеално прилепваше към китката й. Тя леко я подръпна и усети как едва доловимо се върти около ръката; китката й отслабваше с всеки изминал ден. — Кафе, моля — изчурулика слабо тя към белезницата.

В стаята се разнесе аромат на топла напитка и Зейн отново се размърда. Когато ръката й се охлади достатъчно, Толи залепи длан върху голите му гърди. Той трепна, но този път не се опита да се съпротивлява, а стисна чаршафа в юмруци и пресекливо си пое дъх. Очите му се отвориха и златните му ириси проблеснаха като студеното зимно слънце.

— Ето това вече беше газиращо.

— Аз пък си мислех, че газирането е кофти.

Той се усмихна и се протегна сънливо.

Толи отвърна на усмивката му. Зейн беше поразително красив, когато се събуждаше. Сънят обикновено омекотяваше напрегнатия му поглед, а суровите черти добиваха почти уязвимия вид на изоставено гладно сираче. Толи, разбира се, никога не би го споменала пред него, защото той сигурно щеше да си направи нова операция и да го промени.

Тя се запъти към кафемашината, прескачайки по пътя си купчини нерециклирани дрехи и мръсни чинии, които покриваха всеки сантиметър от пода. Както обикновено, стаята на Зейн приличаше на корабокруширал кораб. Гардеробът му беше наполовина отворен, защото наблъсканото вътре не позволяваше вратата да прилепне плътно. Затова пък в такава стая много лесно можеше да се скрие нещо.

Докато отпиваше от кафето си, Толи нареди на отвора в стената да приготви обичайните им екипи за пързаляне: дебели синтетични якета, обточени с изкуствена заешка кожа, ватирани клинове с наколенки срещу лоши падалия, черни шалове и най-важното — дебели ръкавици, които стигаха почти до лактите. Докато отворът изплюваше дрехите, тя отнесе кафето на Зейн и това най-после успя да го върне в съзнание.

Зейн и Толи пропуснаха закуската — правеха го от месец насам — и поеха с асансьора надолу към централния вход на „Къщата на Пулхер“[1], придържайки се към сленга на красивите, докато разговаряха.

— Видя ли скрежа, Зейн-ла? Толкова е ледено.

— Зимата е направо газиращо преживяване.

— Абсолютно. Лятото също е доста… Не знам как да го кажа. Топлещо, или нещо от този род.

— Извънредно.

Усмихнаха се любезно на пазача при входа и излязоха на студа, застоявайки се за кратко на най-горното стъпало на стълбището. Толи подаде чашата си с кафе на Зейн и напъха ръкавиците в ръкавите, покривайки белезницата на лявата си ръка с два слоя дрехи. След това уви черния шал около китката на същата ръка и здраво го пристегна, за да изолира още по-добре гривната. После пое двете чаши с кафе от Зейн и се загледа в парата, която излизаше на кълба от трепкащата черна повърхност, докато той правеше същото със своите ръкавици.

Когато и той приключи, Толи заговори, но не твърде високо:

— Мислех, че поне днес ще се държим нормално.

— Аз се държа съвсем нормално.

— Хайде стига — „газирането е кофти“!

— Какво? Много ли се изхвърлих?

Тя поклати глава, изкиска се и го побутна към левитиращия кръг на ледената пързалка.

Беше минал месец, откакто изпиха хапчетата, но нито Толи, нито Зейн бяха изпаднали в мозъчна смърт досега. Първите няколко часа обаче състоянието им беше тотално скофтено. Извънредните претърсиха бясно и тях, и „Валентино 317“, събирайки всичко намерено в малки пластмасови пликчета. После изджавкаха милион въпроси с острите си извънредни гласове, опитвайки се да разберат защо двойка нови красиви би се покачила на предавателната кула. Толи се опита да им обясни, че са търсели усамотение, но нито едно обяснение не се оказа достатъчно задоволително за агентите.

Накрая се появиха някакви пазачи и донесоха изоставените им пръстени, медицински спрей за наранените длани на Толи и мъфини. Толи излапа дълго отлаганата закуска като гладно псе, докато газираната й приповдигнатост съвсем не изветря, после се усмихна красиво и помоли да бъде отведена в хирургията за заличаване на белега от миналата нощ. След още един отегчителен час и нещо, Извънредните най-накрая позволиха на пазачите да я отведат в болницата заедно със Зейн.

В общи линии това бяха най-съществените събития, като се изключат интерфейс-белезниците. Лекарите нахлузиха на Толи нейната по време на пластичната операция за заличаване на белега, а Зейн се събуди на следващата сутрин и установи с удивление, че има белезница на ръката. Белезниците функционираха също като интерфейс-пръстените, но освен това можеха да изпращат гласови съобщения от произволна точка, също като мобилен телефон. Това означаваше, че ретранслират думите им, дори когато двамата са на открито и за разлика от пръстените никога не губят обхват. На всичко отгоре бяха споени така, че нито един инструмент, с който Толи и Зейн се опитаха да ги отключат, не успя да отвори непрекъснатия им гладък кръг.

Едва ли някой е очаквал обаче, че белезниците ще се превърнат в модния фетиш на сезона. Щом останалите кримита ги видяха, на Зейн му се наложи доста да се потруди, за да ги откаже и те да си поръчат такива. Затова нареди на отвора в стаята му да пусне цял куп имитации и ги раздаде. През следващите седмици плъзна слух, че белезниците са новият атрибут на кримитата и са знак за принадлежност към групата на изкачилите предавателната кула върху „Къщата на Валентино“; оказа се, че стотици от новите красиви са станали свидетели как Толи и Зейн се катерят по нея и са привлекли още толкова зрители, изпращайки трескаво пингове всички да гледат шоуто през прозорците си. След няколко седмици само най-безнадеждните демодета ходеха без метална гривна, имитация на белезница около китката и се наложи да увеличат охраната на кулата, за да държат новите красиви по-далече от нея.

В града вече сочеха с пръст Толи и Зейн, щом се появяха на публично място, и с всеки изминал ден броят на желаещите да влязат в клуба на кримитата растеше. Сега нямаше някой от новите красиви, който да не иска да се газира.

Толи се безпокоеше как точно ще се получи пропадането, но двамата със Зейн не говориха много по пътя към ледената пързалка. Макар белезниците им да не можеха да доловят нищо под дебелия зимен екип, мълчанието постепенно се превърна в правило за тях, което спазваха навсякъде. Толи порасна, използвайки алтернативни начини за общуване: намигвания, въртене на очи и безгласно произнесени думи. Когато живееш в мълчалива конспирация, всеки жест придобива особено значение, а всяко докосване е смислово заредено.

Докато пътуваха със стъкления асансьор, който водеше към летящата ледена пързалка, увиснала над огромния купол на Стадиона на Нефертити, Зейн хвана ръката на Толи. Очите му святкаха, както ставаше преди всеки ненадеен и дързък номер, като да организира засада със снежни топки на покрива на „Къщата на Пулхер“, например. Точно сега тя имаше нужда от игривия му поглед, за да се отпуснат поне малко обтегнатите й нерви. Не трябваше останалите кримита да усетят тревогата й.

Повечето от тях вече бяха там, наемаха кънки и мереха бънджи жилетки, за да открият своя размер. Няколко току-що приети новобранци разгряваха на леда и изглеждаха доста нестабилни, а съскането от ножовете на кънките им напомняше на квестор, който с шъткане призовава да се пази тишина по време на изпит.

Шай устремно се плъзна към Толи да я прегърне и едва не я събори на леда.

— Здрасти, Кльощава.

— Здравей, Кьорава — отвърна Толи и се изкиска. Грозните прякори отново бяха излезли на мода, но Шай и Толи размениха старите си имена, защото Толи постоянно слабееше. Никак не й харесваше да гладува, но се надяваше рано или късно да отслабне достатъчно, за да изхлузи белезницата от ръката си.

Толи забеляза, че Шай беше увила черен шал около китката си в знак на солидарност. Тя си направи и татуировка като на Толи — гнездо усойници, които се виеха около веждата и надолу по бузата и. Много от кримитата вече имаха татуировки, които пулсираха с ритъма на сърцето, така че веднага да се види колко са газирани. Термочашите за кафе вдигаха облаци пара в студения въздух над групата кримита, а татуировките на всички се въртяха като побеснели.

Над тълпата се надигна хор от възклицания и приветствия, когато забелязаха Толи и Зейн да приближават и вълнението достигна своя връх. Перис се плъзна към тях, понесъл бънджи жилетка и кънки за Толи.

— Благодаря, Носльо — каза Толи, събу ботушите си и седна на леда. На пързалката не беше позволено да се използват левитиращи кънки; металните ножове святкаха на слънцето като стоманени кинжали. Толи затегна връзките на кънките си.

— Носиш ли си манерката? — обърна се към Перис тя.

Той измъкна плоската метална бутилка.

— Двойна водка.

— Много сгряващо. — Толи и Зейн бяха отказали алкохола, в резултат на което заприличаха на красиви умове много повече, отколкото на газирани; сега обаче твърдият алкохол имаше съвсем друго предназначение.

Тя протегна ръка в ръкавица към Перис и когато той й помогна да се изправи, нейното ускорение понесе и двамата в нещо като импровизиран валс върху леда. Те се закискаха и постепенно се закрепиха стабилно върху кънките.

— Да не си забравиш жилетката, Кльощо — каза той.

Тя взе бънджи жилетката от ръцете му и затегна ремъците.

— Това май се очертава да бъде кофти преживяване, а?

Перис нервно кимна.

— Някакво съобщение от приятелите ни отвъд реката? — попита тя с глас, притихнал до шепот.

— Нищичко. Изчезнаха от лицето на земята.

Толи сви вежди. Крой ги посети преди месец и от тогава досега новите мъгляни не бяха дали никакви признаци на живот. Тази тишина вече ставаше злокобна, освен ако не беше тяхното поредно влудяващо изпитание. Така или иначе, първата й работа ще е лично да провери какво става, щом веднъж се отърве от глупавата белезница.

— Фаусто как се справя с преформатирането на оня сърф?

Перис само сви рамене, наблюдавайки объркано останалите кримита, които с писъци и крясъци нахлуха на пързалката и шумно се врязаха в групата малки замбонита, полиращи леда.

Толи огледа татуировката върху челото на Перис — трето око, което мигаше с ритъма на сърцето — после се взря във великолепните му очи, кафяви, топли и бездънни. Сега Перис изглеждаше много по-газиран, отколкото преди месец — всички кримита бълбукаха неудържимо — но въпреки това Толи вече дни наред не забелязваше някакво подобрение у него. За всички беше много по-трудно да излязат от състоянието на красивия ум без хапчета, които поне отчасти да ги излекуват, както стана с нея и Зейн. Иначе лесно можеха да изпаднат в еуфория от нищо, но нямаше сила, която да ги задържи фокусирани по-дълго време.

Е, може пък бягството да им даде начално ускорение.

— Всичко е наред, Носльо. Хайде да се пързаляме.

Толи направи контра с металното острие на едната кънка, оттласна се и се плъзна покрай външната страна на кръга. Взря се надолу през пъстрия прозорец на леда под краката си. През него лесно можеха да се видят магнитните левитатори, които държаха пързалката във въздуха, разположени в мрежа на няколко метра един от друг и заобиколени от лъчите на хладилната инсталация. Много по-надолу се мержелееше и огромният овал на стадиона, малко не на фокус, като през очите на някой с красив ум. Прожекторите бяха включени — отборите загряваха за футболния мач, който трябваше да започне след четиридесет и пет минути. Както обикновено, щом публиката заеме местата си, щеше да започне заря. Много красива.

Небето над тях представляваше безкрайна синева и само няколко балона с горещ въздух, потрепващи над най-високите парти-кули, нарушаваха съвършенството й. Когато беше във въздуха, ледената пързалка представляваше най-високата точка в „Града на новите красиви“. Сега целият град лежеше в краката на Толи.

Тя се плъзна подир Зейн и го изненада в момент, когато правеше завъртане.

— Не ти ли се струва, че всички са доста газирани?

— По-скоро нервни. — Той елегантно се плъзна заднешком, направи го с лекота, сякаш беше естествено като дишането. Напомпаните при операцията мускули сега бяха освободени от леността на красивите. Той можеше да стои на ръце, без да трепне; да се покатери до прозореца си в „Къщата на Пулхер“ за секунди и да надбяга еднорелсовите мотриси, с които караха трошливите от предградията в централната болница. Никога не се потеше и можеше да задържи дъха си цели две минути.

Докато го наблюдаваше, Толи си спомни рейнджърите, които я спасиха от полския пожар по време на пътуването й към Мъглата. Зейн притежаваше същите физически данни като тях — бърз и силен, но без стряскащото, нечовешко съвършенство на агентите от „Извънредни ситуации“. Толи също не беше повлекана, но с хапчето силата и координацията на Зейн преминаха на по-високо ниво. Харесваше й да се пързаля по леда с него, да прави кръгове около другите кънкьори и да е в центъра на разноцветната вихрушка от проблясващи остриета на кънките.

— Нещо ново от новите мъгляни? — попита той и гласът му за малко да потъне в съскането на кънките.

— Перис каза, че още нищо няма.

Зейн изруга, направи остър завой и поръси с ледени стърготини един непознат кънкьор, който бавно напредваше по края на кръга.

Толи го настигна.

— Трябва да сме търпеливи, Зейн. Рано или късно ще свалим тези неща.

— Писна ми да съм търпелив, Толи. — Той погледна надолу през леда. Стадионът под тях гъмжеше от народ и публиката очакваше нетърпеливо първия мач от междуградските плейофи. — Колко още?

— Всеки момент ще започне — отговори тя.

В мига, в който го каза, първите фойерверки разцъфнаха под краката им, превръщайки пързалката в пъстър поднос, оцветен в синьо и червено. Секунда по-късно закъснял тътен се дочу през леда, последван от едно „Ааах!“ на възхитената тълпа.

— Започва се — каза ухилен Зейн. От раздразнението му не беше останала и следа.

Толи стисна ръката му и го остави да се откъсне от нея, устремен към центъра на кръга — най-отдалеченото място от магнитно левитиращата конструкция около леда. После вдигна ръка и изчака останалите кримита да се струпат плътно около нея.

— Манерките — тихо нареди тя и чу как думата се предава от уста на уста между останалите.

Металните манерки засвяткаха на слънцето и тя чу стърженето на отварящи се капачки. Сърцето и биеше лудо, а сетивата й се изостриха от очакването. Сега татуировките на всички се въртяха като побеснели. Тя видя Зейн да набира скорост, пързаляйки се по външния кръг на пързалката.

— Излей — нареди тихо тя.

Над групата кримита се разнесе бълбукащ звук, двойна водка и чист етилов алкохол с клокочене се изливаха върху леда. На Толи й се причу леко пропукване, слаб протест от страна на леда, когато разлетият алкохол започна да покачва температурата му.

Зейн от край време, още преди хапчето, беше мечтал за нещо такова и понякога разливаше шампанско по леда, докато останалите кримита се пързалят. Лекарството обаче го направи много по-сериозен; той дори направи лабораторен тест в хладилника в стаята си. Напълни една форма за лед, като всяко деление съдържаше смес между водка и вода в различно съотношение. После постави формата в камерата.

Деленията, които бяха пълни само с вода, замръзнаха нормално, но тези с нарастващо количество алкохол все повече приличаха на киша, докато делението, пълно само с водка, си остана в течно състояние.

Толи наблюдаваше как алкохолът бавно се разлива наоколо и покрива пързалката, просмуква се между кънките им и заличава следите от остриетата по повърхността. Стадионът сега прозираше ясно през леда и тя можеше да види всеки детайл от зелените и жълтите букети на фойерверките. Поредният тътен от зарята обаче се смеси с едно друго, много по-зловещо пукане. Сега фойерверките се разпукваха все по-начесто, отивайки към грандиозния финал на илюминациите.

Толи даде знак на Зейн.

Той направи последна обиколка и се насочи към тях, постепенно набирайки скорост. Тя усети, че тръпка на паника минава през групата около нея, сякаш стадо газели забеляза някоя от големите котки да го атакува. Няколко кримита изпиха последните глътки, останали в манерките им, после ги напълниха с портокалов сок, за да заличат доказателствата за стореното.

Толи се ухили при мисълта какво красиво объркване ще предизвикат сред охраната: „Ние всички просто си стояхме там, говорехме си и обсъждахме наши си работи, даже не се пързаляхме, когато изведнъж.“

— Внимавайте! — извика Зейн и групата се разцепи на две, за да му направи път.

Той се устреми към центъра на кръга, подскочи нечовешки високо, очите и ножовете на кънките му проблеснаха, после се стовари с цялата си тежест върху леда, врязвайки металните остриета в него.

В същата секунда Зейн изчезна от погледите им, съпроводен от трясък като на счупено стъкло; Толи чу как пукането обхвана цялата пързалка и си спомни звука при падането на отсечено дърво в Мъглата. За части от секундата някаква сила я метна във въздуха, тя се озова върху голямо парче лед, което се полюшна нагоре-надолу, носено от магнитния левитатор, но после се пречупи по средата, Толи започна да пропада и сърцето й се качи в гърлото. Десетки ръце в ръкавици се впиха в дрехите й в критичния момент на групова паника, после центърът на пързалката подаде, надигна се всеобщ писък и кримита, ледени късове и замбонита вкупом заваляха върху зелената трева на футболния терен пред очите на десет хиляди души, които наблюдаваха в изумление тази картина.

Ето това вече беше истинско газиране.

Бележки

[1] Публий Клодий Пулхер (Publius Clodius Pulcher; ок. 92–52 г. пр. Хр.) е политик на късната Римска република от клона на Гтулхри (на латински pulcher „красивия“) на патрицианската фамилия на Клавдиите. — Б.пр.