Скот Уестърфийлд
Красивите (30)

Руините

Толи стигна руините, докато слънцето все още се издигаше над хоризонта и, пробивайки ниските облаци, багреше водата в розово.

Тя обърна машината на север в бавен и широк завой. Както и очакваше, тази извънградска кола имаше неприятния навик да изпълнява всяка нейна команда. Първият й завой беше толкова остър, че удари главата си в страничното стъкло. Сега обаче зави много по-предпазливо.

Когато колата се спусна по-ниско, тя зърна покрайнините на Ръждивите руини. Разстоянието, което би й отнело цяла седмица, ако върви пеша, сега беше преодоляно за по-малко от час. Когато змиевидната форма на старото скоростно влакче се очерта на фона на зеленината, тя направи вираж и насочи машината към вътрешността.

Кацането беше лесно. Толи просто дръпна лоста, предвиден да се използва от деца в извънредни случаи, ако пилотът получи сърдечен пристъп или внезапно почине. Машината веднага спря и започна да се спуска. Толи беше избрала подходящо равно място — едно от многобройните бетонни полета, построени от ръждивите, за да паркират наземните си коли.

Машината кацна върху проядената от бурени площадка и Толи едва дочака да усети твърда почва, за да отвори вратата. Ако учените бяха открили Доктора и бяха подали сигнал за тревога, Извънредните със сигурност вече я търсеха. Затова колкото по-далече е от откраднатия автолет, толкова по-добре.

Острите върхове на кулите се издигаха право пред Толи, а най-високата беше поне на час път пеша. Пристигаше цели две седмици по-късно от останалите. Но въпреки това се надяваше да не са я изоставили, или поне да намери някакво съобщение.

Зейн със сигурност я чака в най-високата сграда, отказал да тръгне, докато все още има и най-малка надежда.

Стига бягството да не е дошло твърде късно за него.

Толи метна раницата през рамо и пое напред.

Разбитите и разрушени улици гъмжаха от призраци.

Толи почти не беше вървяла пеша из града на ръждивите досега. Винаги прелиташе отгоре на своя сърф — най-малко десет метра от земята — избягвайки овъглените коли по улиците. В последните дни от цивилизацията на ръждивите една изкуствено създадена епидемия плъзнала по света. Нейна жертва обаче не били човешките същества или животните, а нефтът — заразата се възпроизвеждала в резервоарите за гориво на наземните коли и самолетите, постепенно превръщайки петрола в нестабилна субстанция. Заразеният от тази нова чума петрол се възпламенявал при досег с кислород, а димът от пламналите пожари разнасял спорите на бактерията из нови резервоари и нефтени находища, докато не била поразена всяка машина на ръждивите по света.

Оказва се, че ръждивите изобщо не са обичали да ходят пеша. Дори след като разбрали какво е действието на новата чума, паникьосаните граждани наскачали в странните си наземни возила с гумени колела, опитвайки се да избягат далече от градовете, сред дивото. Ако се вгледаше по-внимателно в прозорците на купищата катастрофирали из разбитите улици коли, Толи можеше да различи разпадащите се скелети по седалките. Единици били разумните хора в онези смутни времена, които тръгнали пеша и били достатъчно силни да преодолеят изчезването на техния свят. Което и да е създал петролната чума, той много добре е познавал слабото място на ръждивите.

— Леле, ама и вие сте били големи глупаци — мърмореше тя покрай прозорците на колене, но това не променяше зловещата картина вътре. Няколко по-запазени черепи отвърнаха на погледа й с празно изражение.

Колкото по-навътре в града навлизаше, толкова по-високи ставаха сградите, а стоманените им конструкции се надигаха като скелети на гигантски изчезнали същества. Толи избра един заобиколен път по малките криви улички, оглеждайки се за най-високата сграда в руините. Не беше трудно да я види от борда на автолета, но погледнат от земята, градът приличаше на заплетен лабиринт.

Не след дълго, излизайки иззад поредния завой, тя я видя — буци стар бетон по извисяваща се конструкция от стоманените греди и кухи прозорци, вперени в нея, през което се виждаха нащърбени парчета небе. Това определено беше сградата, която търсеше — Толи си спомни как Шай я заведе чак на върха още първия път, когато двете заедно дойдоха в Ръждивите руини. Сега обаче трябваше да се справи с един нов проблем.

Как да стигне на върха.

Вътрешността на сградата отдавна беше изгнила и порутена. Нямаше нито стълбища, нито запазени етажи. Стоманената конструкция беше идеална за магнитните левитатори на сърфовете, но сам човек трудно можеше да я изкачи без сериозно алпинистко оборудване. Ако Зейн или новите мъгляни бяха оставили съобщение за Толи, то щеше да е горе на върха и нямаше как да стигне до него.

Толи се стовари на земята, почувствала внезапна умора. Това тук приличаше на кулата от нейните сънища, без стълби или асансьор, а тя беше изгубила ключа — в случая своя сърф. Единственото, за което се сещаше, беше да се върне при откраднатата кола и да се издигне с нея догоре. Може да успее да я доближи достатъчно до сградата, но кой щеше да я задържи стабилна във въздуха, докато тя се прехвърли на стоманената рамка?

За хиляден път Толи съжали, че сърфът й беше потънал в реката.

Вдигна очи към кулата. Ами ако горе няма никой? Какво щеше да стане, ако след целия този път се окаже, че Толи Янгблъд е пак сама?

Тя се изправи и се провикна с цяло гърло:

— Е-е-ей!

Ехото отекна сред руините, вдигайки ято птици от един далечен покрив.

— Ей! Аз съм!

Но ехото беше единственият отговор. Гърлото на Толи пламна от викане. Най-накрая коленичи, за да извади сигналната ракета от раницата си. Нейният пламък щеше ясно да се види сред сенките на продънените сгради.

Изтегли стартера на ракетата и пламъкът лумна със съскане, дръпна го далече от лицето си и отново извика:

— Това съм а-а-а-аз. Толи Янгблъд!

Нещо се мерна в небето над нея.

Толи примигна, за да прогони белите петна, които играеха пред очите й след възпламеняването на ракетата, и се взря в яркото синьо небе. Някаква тъмна форма се откъсна от върха на сградата и бавно започна да наедрява.

Долната страна на въздушен сърф. Някой се спускаше надолу!

Толи хвърли ракетата върху купчина камъни и сърцето й заблъска в гърдите, когато си даде сметка, че няма представа кой идва към нея. Как можа да постъпи толкова глупаво! Там горе можеше да е всеки. Ако Извънредните са заловили някои от кримитата и са ги принудили да говорят, те вече знаеха, че това е уговореното място за среща и всичко преживяно досега щеше да е напразно.

Тя се опита да се успокои. Това все пак беше сърф, и то само един. Ако Извънредните са чакали в засада, досега да са я наобиколили от всички страни с автолетите си.

Каквото и да става от тук нататък, нямаше за кога да се паникьосва. Така и така не можеше да избяга. Оставаше й единствено да стои и да чака.

Сигналната ракета догаряше със съскане, докато сърфът бавно се спускаше, придържайки се плътно до металната конструкция на сградата. Веднъж — два пъти на Толи й се стори, че зърва лице, което надничаше през ръба на дъската, но на фона на ясното небе не можа да различи чертите му.

Когато сърфът беше само на десетина метра над нея, тя отново събра кураж и извика:

— Е-хей! — Викът прозвуча пресеклив и неуверен в собствените й уши.

— Толи! — извика някой в отговор, познат глас.

Сърфът се приземи край нея и тя видя насреща си едно абсолютно грозно лице: твърде високо чело, крива усмивка, белег, който пресичаше с бяла линия едната вежда. Толи се взираше, примигвайки в мрака на разрушения град.

— Давид? — тихо каза тя.