Скот Уестърфийлд
Красивите (11)

Краят на купона

Тази нощ всичко беше залято с шампанско. Въпреки че се бяха зарекли повече да не пият, Толи и Зейн решиха да вдигнат тост за оцеляването на кримитата в Голямото сгромолясване на Стадиона на Нефертити.

Всички бяха инструктирани как да се държат тази нощ, всяка реакция беше предварително отрепетирана, затова никой не спомена за разлят по леда алкохол, нямаше дори намек за злорадство или поздравления за успешно осъществения план — отвсякъде се чуваше само въодушевеното бърборене на нови красиви, които постепенно се съвземаха след газиращо и неочаквано преживяване.

Кримитата разказваха и преразказваха всеки за собствените си усещания по време на пропадането — за разпадащия се лед, за замайващия полет сред канонада от фойерверки, за впиването на ремъците на бънджи жилетките при обезопасяване на полета, за вълната позвънявания на разтревожени родители, които бяха разбрали за случилото се от емисиите по всички канали. Повечето кримита бяха интервюирани за новините и разказваха личните си истории с израз на невинна изненада. Подробностите около събитието и неговите последствия се трупаха като лавина: подадени оставки в градския съвет по архитектура; пълна промяна в графика на плейофите и окончателно затваряне на левитиращата пързалка (доста кофти страничен ефект, който Толи не беше предвидила).

Но скоро всичко това им досади — дори собственото ти лице на екрана може да бъде отегчително, ако си го видял петдесетина пъти — затова Зейн ги поведе да си напалят огън в „Дензъл парк“.

Кримитата продължаваха да бълбукат като врящ казан, татуировките им се въртяха в заревото на пламъците, докато отново и отново разказваха всеки своята история. Използваха сленга на красивите, в случай че някой подслушва, но въпреки това Толи долавяше нещо повече от плоски баналности в думите им. По същия начин разговаряха и те двамата със Зейн — винаги внимаваха какво ще кажат пред белезниците, но успяваха да натоварят с важен смисъл наглед празните приказки на красивите. Очевидно мълчаливата конспирация, споделяна доскоро само от тях двамата, сега се разрастваше. Докато наблюдаваше пламъците и слушаше разсеяно разговорите около себе си, Толи все повече се убеждаваше, че газираното състояние, което пропадането предизвика в групата, наистина може да продължи по-дълго. Дали хората все пак нямаше сами да открият начин да се освободят от красивия ум, без да прибягват до хапчета.

— По-бързо пий това шампанско, Кльощо! — Зейн прокара пръсти по врата й, за да я откъсне от мислите, в които беше потънала. — Чувал съм, че алкохолът много лесно се изпарява.

— Изпарява ли се? Ужасно! — Толи доби загрижен вид и вдигна чашата си на фона на пламъците. По новините на всеки час съобщаваха как върви разследването около пропадането на пързалката. Цял куп инженери търсеха обяснение как е възможно лед с двайсетсантиметрова дебелина, поддържан от магнитни левитатори, да подаде на тежестта само на няколко десетки души. Май накрая вината щеше да бъде приписана на ударната вълна от зарята, на топлината от прожекторите над стадиона и даже на синхронните вибрации от ритмичното пързаляне на кънкьорите, каквито се получават и при маршируването на войници. Нито един експерт дори не подозираше, че истинската причина за пропадането се е изпарила във въздуха.

Толи вдигна чаша и се чукна със Зейн. После я пресуши, взе чашата на Зейн и го напръска с малко шампанско.

— Благодаря, Кльощо — каза той.

— За какво?

— Че споделяш всичко с мен.

Тя му хвърли красива усмивка. Той, естествено, говореше за хапчетата, не за шампанското.

— Пак заповядай. Радвам се, че има достатъчно и за двамата.

— Да не повярваш в газирания ни късмет, ама подейства.

Тя кимна. Лекарството още не беше съвършено, но като се има предвид, че двамата взеха по половин доза, тестът можеше да се смята за успешен. Лекарството подейства на Зейн почти мигновено и само за няколко дни успя да разбърка неговия красив ум. Хапчето на Толи действаше по-бавно и тя все още се събуждаше замаяна сутрин, та трябваше Зейн да търси начини да я газира. Затова пък тя извади късмет и не страдаше от ужасни пристъпи на мигрена като Зейн.

— Според мен винаги е по-добре да споделяш — каза тя и отново разклати чашата му шампанско. Спомни си за предупреждението в писмото, което беше написала сама до себе си, и потръпна, въпреки близостта на огъня. Вероятно двете хапчета щяха да подействат като свръхдоза и сега тя щеше да е безжизнено тяло в мозъчна смърт.

Зейн я привлече към себе си.

— Та, както казах, благодаря. — Той я целуна, допирът на устните му беше топъл, въпреки студа очите му просветваха в заревото на пламъците и той дълго не я пусна. От тази целувка, оставила я без дъх, и от изпитото шампанско Толи пак се почувства с красив ум — контурите на всичко около нея се размиха. Което вероятно невинаги беше лош знак.

Зейн най-накрая я пусна да си поеме дъх, но когато тя се извърна към огъня, допря устни до ухото й и прошепна:

— Трябва да свалим тези неща.

— Шшт! — Дори с дебелите зимни якета и ръкавици върху белезниците, Толи пак се чувстваше на показ и не си позволяваше да прави планове за бъдещето на глас. На кримитата и без това тази вечер им се наложи да мятат камъни по една камера, която левитираше ниско над тях, за да отрази купона като подплата на историята с продънването на пързалката.

— Това направо ме побърква, Толи.

— Кротко. Ще измисля нещо. — Но престани да говориш за това, помоли го само с помръдване на устни тя.

Той върна обратно в огъня едно изтърколило се дърво. Когато наоколо се разхвърчаха искри, издаде болезнен стон.

— Зейн?

Когато той тръсна глава и притисна с ръце слепоочията си, Толи изплашено преглътна. Още един пристъп на мигрена. Понякога приключваха след няколко секунди, друг път траеха с часове.

— Спокойно, добре съм. — И той дълбоко си пое въздух.

— Май все пак трябва да отидеш на лекар — прошепна тя.

— Забрави! Тогава ще разберат, че съм излекуван.

Тя го придърпа близо до огъня, който бумтеше и хвърляше искри, и притисна устни до ухото му.

— Казах ли ти за Мади и Аз, родителите на Давид? Те са лекари — хирурзи — но въпреки това дълго време не са си давали сметка за мозъчната аномалия. Просто мислели, че повечето хора са тъпи по рождение. Един обикновен лекар няма да заподозре нищо, ако се наложи да те оправи.

Зейн категорично разтърси глава и на свой ред долепи устни до ухото й.

— Това няма да свърши само с един обикновен лекар, Толи. Новите красиви никога не се разболяват.

Тя огледа светналите лица на хората около огъня. Кримитата редовно отскачаха до болницата, но заради раните, получени по време на буйните си забави, не заради някаква болест. Операцията усилваше имунната система, укрепваше органите и оправяше зъбите завинаги. Да се разболее някой от новите красиви беше такава рядкост, че най-вероятно веднага щеше да бъде подложен на детайлни изследвания. А щом се разбере, че мигрените на Зейн са хронични, тогава щяха да се намесят и експертите.

— Те и без това вече ни държат под око — прошепна той. — Не можем да си позволим някой да ровичка из главата ми. — Той трепна отново и болезнено изкриви лице.

— Да се прибираме вкъщи — тихо каза тя.

— Ти остани. Аз и сам ще стигна до Пулхер.

Тя изсумтя и го дръпна далече от огъня.

— Хайде.

Той се остави да го поведе в мрака, встрани от останалите кримита. Шай извика след тях, но Толи й махна да остане при другите.

— Прекалил е с шампанското.

Шай се усмихна съчувствено и отново се обърна към огъня.

Двамата тежко запристъпяха по пътеката, замръзналата земя под краката им святкаше на лунната светлина, а студеният вятър още по-болезнено хапеше страните им след ласкавата топлина на огъня. Нощта притежаваше особена магия, но единствената мисъл на Толи в този момент бе какво се случва в главата на Зейн. Дали това просто е незначителен страничен ефект от лекарството? Или пък симптом за нещо ужасно?

— Не се притеснявай, Зейн — каза тя почти шепнешком. — Заедно ще се справим. Или пък ще излезем навън и ще потърсим помощ от мъгляните. Откритието е на Мади — тя ще разбере какво става.

Той не отговори, а просто се запрепъва нагоре по хълма, тежко опрян на нея.

Когато „Къщата на Пулхер“ се показа, той я дръпна да спре.

— Върни се обратно на купона. От тук и сам ще се прибера. — Гласът му се извиси неочаквано.

Тя се огледа притеснено, но наоколо нямаше никого — не се виждаха нито красиви, нито автолети.

— Притеснявам се за теб — прошепна тя.

Той снижи глас.

— Глупаво е да се тревожиш, Кльощо. Това е просто главоболие. Нищо особено. Може би защото по-дълго от теб съм бил красив. — Той се насили да се усмихне. — Затова ще ми е нужно повече време, докато свикна да използвам мозъка си.

— Хайде да вървим. Ще те сложа да си легнеш.

— Не, ти се връщаш обратно. Не искам да разберат за това.

— На никого няма да кажа — прошепна Толи. Не бяха споделили с никого за лекарството и щяха да го пазят в тайна, докато не се уверят, че останалите кримита са достатъчно газирани, за да си държат устата затворена. — Просто ще им обясня, че си прекалил с пиенето.

— Чудесно, но сега се връщай обратно — твърдо каза той. — Работата ти е да ги поддържаш газирани по-дълго време. Наблюдавай да не се напият и да се раздрънкат.

Толи погледна към огъня, който едва се виждаше между дърветата. Трябваше само малко повече шампанско, за да започне някой да се хвали. Тя отново погледна Зейн.

— Ще се справиш ли?

Той кимна.

— Вече съм по-добре.

Тя вдъхна дълбоко студения нощен въздух. Никак не и се вярваше наистина да е по-добре.

— Зейн.

— Слушай, с мен всичко ще е наред. Каквото и да се случи обаче, не съжалявам, че взехме хапчетата.

Толи отново си пое дъх, за да запази хладнокръвие.

— Какво искаш да кажеш с това „каквото и да се случи“?

— Не говоря само за тази вечер, а и занапред. Знаеш какво искам да кажа.

Толи са взря в искрящите му златисти очи и прочете в тях болката, която той мълчаливо понасяше. Не си струваше рискът да го изгуби само за да остане постоянно газирана. Тя тръсна глава.

— Не, не знам за какво говориш.

Той въздъхна.

— Предполагам, че глупаво се изразих. Добре съм.

— Тревожа се за теб.

— Просто се върни при останалите.

Толи тихо въздъхна. Нямаше никакъв смисъл да спори с него. Тя вдигна ръка и посочи увитата си с шала китка.

— Добре, но ако се почувстваш зле, ми кликни.

Той горчиво се усмихна.

— Поне за нещо ще са ни от полза.

Тя нежно го целуна и го изпрати с поглед, докато той мъчително пристъпваше към портала на къщата и влизаше вътре.

По обратния път й се стори, че въздухът внезапно е застудял. За малко да си пожелае отново да е с красив ум, поне само за една нощ, вместо да надзирава кримитата. Откакто се целунаха за първи път със Зейн, отношенията между тях ставаха все по-сложни.

Тя въздъхна. А може би точно така ставаше обикновено.

Зейн никога не би отишъл на лекар, Толи знаеше това. Но ако главоболието му се превърне в нещо по-лошо, дали ще успее да го накара да се прегледа? Естествено Зейн беше прав: лекар, способен да реши проблема, вероятно ще се досети какво го е причинило и можеше отново да върне Зейн към състоянието на красивия ум.

Всичко щеше да е по-различно, ако Крой не се беше изпарил. Толи се запита колко ли време ще отнеме на новите мъгляни отново да се свържат с тях. След новината за продънването те трябваше да разберат, че лекарството действа. И дори в техния нов лагер да не стигаха официалните новини, всички грозни по света вече говореха за продънването на ледената пързалка и за Толи Янгблъд, което изглеждала така невинна на екрана.

Независимо от това обаче, двамата със Зейн трябваше да напуснат града. А все още нямаха идея как да се отърват от белезниците. Ако продължаваха да отслабват, може би металните гривни най-накрая ще се изхлузят от ръцете им, но колко време би отнело това? На Толи никак не й се искаше да избира между собствената си гладна смърт и мозъчната смърт на Зейн.

Пък и не би избягала от града без останалите кримита. Не и без Перис и Шай. Тази вечер цялата група беше толкова газирана, че би яхнала сърфовете само при една нейна дума. Въпросът е колко газирани щяха да са на следващия ден.

Толи внезапно се почувства крайно изтощена. Предстоеше й да намери хитроумен изход от толкова много проблеми. Какъв голям товар се сгромоляса върху плещите й, а трябваше да го носи сама. Единственото, за което доскоро мечтаеше, бе да стане част от групата на кримитата и да се почувства в безопасност сред верни приятели; вместо това изведнъж се оказа начело на предстоящ бунт.

— Приятелят ти май попрекали с шампанското?

Толи замръзна на място. Думите долетяха от околния мрак и одраскаха слуха й като нокти, които стържат върху метал.

— Кой е там?

От сенките на мрака се появи фигура със скрито в качулката на зимното палто лице, която безшумно приближаваше през купчината опадали листа. На лунната светлина пред Толи се изправи жена, което стърчеше десетина сантиметра над нея, беше по-висока даже от Зейн. Нямаше шанс да е нещо друго, освен агент на Извънредните.

Толи си заповяда да запази спокойствие, опита да се овладее и се насили да смекчи чертите на напрегнатото си лице, за да добие овчето изражение на новите красиви.

— Шай? Ти ли се опитваш да ме изплашиш? — гневно извика тя.

Фигурата пристъпи още крачка напред и застана в светлия кръг на една от факлите край пътеката.

— Не, Толи, аз съм. — И жената отметна качулката.

Беше д-р Кейбъл.