Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pretties, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Красивите

Преводач: Анелия Янева

Издание: първо (не е указана)

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Василка Шишкова

ISBN: 978-954-660-050-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9600

История

  1. — Добавяне

Млада кръв

Мина час, преди да стигнат бивака на ловците. Сега, когато нямаха факли да си светят, групата напредваше в катраненочерния мрак и газеше из ледените потоци в пълно мълчание, без да пророни и дума.

Водачите на Толи се отличаваха със странна смесица от грубост и ловкост. Бяха дребни и бавни, някои дори безформени и куцаха като ходят, пренасяйки тежестта само върху единия крак. Миришеха така, сякаш никога в живота си не са виждали вода, а обувките им бяха толкова примитивни, че по краката им имаше рани и мехури. Но те познаваха отлично гората и се движеха с лекота през гъстите храсталаци, водейки безпогрешно Толи из непрогледния мрак. При това, без да използват джипиес навигатори или да се ориентират по звездите.

Неясното чувство от предишния ден за човешко присъствие се оправда. По хълмовете наоколо имаше оплетена дантела от човешки пътеки. Следите, за които денем само се досещаше, като по магия се откриха пред нея, щом падна мрак; нейният водач, старецът, също се промъкваше из гъсталака без ни най-малко колебание. Групата се движеше в колона по един и единственият шум, който я издаваше, бе като от пълзенето на змия по опадала шума.

По всичко личеше, че ловците имат врагове. След шумната атака срещу нея, Толи не би предположила, че са способни да се прокрадват така умело и коварно. Изпращаха сигнали напред и назад по веригата, като използваха щракащи и по птичи цвъртящи звуци вместо думи. Изглеждаха притеснени, когато се случеше Толи да се препъне в невидимо коренище или стебло на дива лоза, и ставаха много нервни, ако реагираше на това с шумен порой ругатни. Никак не им харесваше да са без оръжие, даде си сметка тя. Вероятно вече съжаляваха, че са се лишили от единственото средство за нападение и защита при първия признак на недоволство от нейна страна.

Ама че късмет, помисли си Толи. Макар ловците засега да се държаха добронамерено, тя все пак беше доволна, че нямат оръжие. Ако не беше паднала случайно във водата, която отми калта и мръсотията от красивото й лице, едва ли щеше да е жива сега.

Но които и да са враговете на ловците, залогът беше голям.

Толи надуши селото още преди да са стигнали до него. Миризмата я принуди да набръчка нос с отчаяно изражение.

Усети дим от изгорели дърва, примесен с острата миризма на животинска кръв, познати до болка от дните й в Мъглата, когато гледаше как избиват пилета и зайци, за да ги превърнат в храна. Вонята около бивака на ловците обаче беше къде-къде по-лоша, припомняйки на Толи външните клозети, които мъгляните използваха. Към тази страна на полевия живот тя така и не можа да привикне. За щастие неприятната миризма постепенно изчезна, когато наближиха селото.

Селището не беше голямо — десетина колиби, направени от кал и тръстика, няколко заспали кози, вързани една за друга, зеленчукови бразди, които хвърляха странни сенки на лунната светлина. Един хамбар се издигаше над всички останали покриви, а докъдето й стигаше погледът, не се виждаше друга по-висока сграда.

Границата на селото се разпознаваше по напалените огньове и въоръжените пазачи. Почувствали се отново в безопасност сред своите, ловците надигнаха викове и разнесоха новината, че водят посетител.

Хората наизскачаха от колибите и врявата нарастваше все повече с постепенното пробуждане на селото. Толи се озова в центъра на гъста тълпа, заобиколена от любопитни лица. Около нея се оформи кръг — хората от селището не смееха да прекрачат отвъд някакъв невидим предел, сякаш красота й ги държеше на разстояние. Всички до един избягваха погледа й.

Малчуганите обаче бяха много по-смели. Някои даже си позволиха да я пипнат, изстрелваха се от множеството, докосваха ръкава на сребристия й екип и тутакси се втурваха назад, за да се скрият сред останалите. Беше много странно да види деца в дивото. За разлика от възрастните те изглеждаха съвсем нормални в очите на Толи. Младата им кожа все още не беше поразена от белезите на недохранване и болести, а дори в града никой не беше подлаган на операция, преди да навърши шестнайсет. За нея беше обичайна гледката на несиметрични лица и близко поставени очи при децата, но въпреки това те си оставаха миловидни и симпатични.

Той приклекна и протегна ръце, позволявайки на най-смелите от тях да докоснат притеснено дланите й.

Тук най-накрая видя и жените. И тъй като почти всички мъже носеха брада, не беше трудно да се различат двата пола. Жените стояха най-далече сред събралото се множество, закриляйки най-малките от децата, и едва поглеждаха към нея. Няколко от тях кладяха огън в почернял от сажди ров в средата на селото. Направи й впечатление, че нито един от мъжете не си направи труда да им помогне.

Толи смътно си спомняше от уроците в училище обичая на праръждивите мъжете и жените да си разпределят задълженията. Обикновено жените се нагърбвали с гадната работа, припомни си тя. Даже някои ръждиви продължавали упорито да държат на тоя дребнав номер. Само при мисълта за това Толи усети как й се повдига — можеше само да се надява, че тия обичаи не важат за боговете.

Зачуди се откъде се е появила идеята за съществуването на богове. Върнаха й запалката, заедно с останалата екипировка в раницата, още преди да поеме с ловците към селището. Нито един от мъжете не беше проумял как действат тези чудеса. Достатъчен й беше само един поглед, за да го разбере. А от наученото по митология знаеше, че да си бог не означава само да имаш красиво лице.

Очевидно не беше първата красива, която виждаха. Най-малкото сред тях имаше такива, които говорят нейния език. Нищо чудно да познават и част от технологичните чудеса на цивилизацията.

Някой извика откъм множеството и тълпата се раздели на две пред нея, внезапно утихнала. В образувалия се кръг пристъпи гол до кръста мъж, доста странна гледка в тоя студ. По самоуверената му походка личеше, че е облечен във власт, при това си позволи да навлезе в нейното божествено пространство и спря, чак като стигна на ръка от нея. На ръст двамата бяха почни равни, но той приличаше на великан сред хората си. Виждаше се, че е силен, жилав и решителен, Толи обаче се усъмни, че рефлексите му са по-бързи от нейните. На светлината на огъня очите му проблясваха по-скоро с любопитство, отколкото със страх.

Изобщо не можеше да отгатне възрастта му. Изражението му притежаваше увереността на красив от втора степен, но кожата му беше в значително по-добро състояние от тази на останалите. Дали това показваше, че е по-млад от повечето обитатели на селото? Или просто беше по-здрав?

На Толи не й убягна и фактът, че носеше нож, първото метално изделие, което виждаше, откакто беше тук. Дръжката му имаше матовия блясък на синтетична материя. Тя вдигна учудено едната си вежда: ножът очевидно беше изработен в града.

— Добре дошла — поздрави я той.

Явно говореше езика на боговете.

— Мерси. Хм, исках да кажа, благодаря ти.

— Ние не знаехме, че идваш. Не и доскоро.

Да не би боговете да имаха обичай да се обаждат преди всяко посещение?

— О, съжалявам — смънка тя, но отговорът й очевидно го смути. Явно не беше редно боговете да се извиняват за постъпките си.

— Объркали сме се — продължи той. — Видяхме огън и помислихме, че си скитник.

— Да, разбрах. Добре, че никой не пострада.

Той се опита да се усмихне, но после се намръщи и поклати глава.

— Ние още не разбираме.

— И двамата сме в това положение.

Акцентът на мъжа звучеше доста особено, като на жител на друг град от континента, но не и като на представител на друга цивилизация. От друга страна, беше ясно, че речникът не му достига, за да зададе въпросите, които го вълнуват, сякаш не беше свикнал да си бъбри с боговете. Най-вероятно изречението, което се опитваше да се сети как звучи, беше: „Какво, по дяволите, правиш тук?“.

Каквато и представа за божественото да имаха тези хора обаче, Толи явно не се вписваше напълно в нея. Опасяваше се, че ако в един момент решат да я лишат от божествения ореол, тя попадаше в единствената възможна друга категория: скитник.

А скитниците явно ги скъсяват с една глава.

— Извини ни — каза той, — ние не знаем името ти. Аз съм Андрю Симпсън Смит.

Необичайно име, достойно за една необичайна ситуация, помисли тя.

— Аз съм Толи Янгблъд[1].

— Млада кръв — повтори той и някак живна. — Значи ти си млад бог?

— Ами, да, май така излиза. Само на шестнайсет съм.

Андрю Симпсън Смит затвори очи с видимо облекчение.

Толи се зачуди дали и той не е приблизително на нейната възраст. Неговата арогантност и напереното му държание се изпариха при най-малкото смущение, пък и нямаше още брада. Ако се абстрахираше от високата му обществена позиция и сипаничавата кожа, можеше да мине за грозен на възрастта на Давид — около осемнайсет.

— Ти вожд ли си тук? — попита тя.

— Не. Ето го водачът. — И той посочи дебелия ловец със сплескан нос и кървящото коляно, когото Толи събори при преследването. Същият, който едва не й отнесе главата с копието си. Страхотно!

— Аз съм божият човек тук — продължи Андрю. — Научих езика ви от баща си.

— Наистина го говориш много добре.

Лицето му се разтегли в криво зъба усмивка.

— Аз ти благодаря. — Той се разсмя, след това доби почти лукаво изражение. — Паднала си, нали?

Толи стисна ранената си китка.

— Да, по време на преследването.

— Не, от небето! — Той се огледа с престорено учудване и разтвори ръце. — Нямаш автолет. Значи трябва да си паднала!

Автолет?! Виж ти, това е нещо интересно, вдигна рамене Толи.

— Точно така, хвана ме, явно нищо не може да се скрие от теб. Наистина паднах от небето.

— Уф! — Той въздъхна с облекчение, сякаш светът отново стана ясен и разбираем. После изкрещя няколко думи към тълпата и тя замърмори с очевидно одобрение.

Толи усети, че започва лека-полека да се отпуска. След като за нейното присъствие на земята се намери съвсем логичен отговор, всички изглеждаха много по-щастливи. Естествено, че е паднала от небето. Оставаше й да се надява, че на младите богове е присъщо и да се държат по по-различен начин.

Иззад Андрю Симпсън Смит с пращене лумна огън. Толи усети мирис на храна и дочу кудкудякането на кокошка, която са погнали да колят, което нямаше как да сбърка. Очевидно едно божествено посещение беше добър повод за среднощен пир.

Божият човек протегна ръка към огъня и тълпата пред него отново се раздели на две, образувайки пътека.

— Ще ни разкажеш ли историята си за падането? А аз ще променям твоите думи на нашия език.

Толи въздъхна. Чувстваше се изтощена, объркана и зле пострадала — китката й продължаваше болезнено да пулсира. Единственото, за което копнееше в този момент, бе да се свие на кълбо и да заспи. Но огънят й се виждаше примамлив след къпането във водопада, а и не можеше да устои на поканата на Андрю.

Освен това не би могла да разочарова цялото село. Тук нямаше стени екрани, новини и сателитна връзка, пък и гостуващите футболни отбори без съмнение бяха малко и идваха от дъжд на вятър. Ето защо и тук като в Мъглата историите бяха безценна разменна монета, а едва ли се случваше често някой да падне от небето.

— Добре тогава, — каза тя. — Само една история, след което ще загубя съзнание.

Цялото село се скупчи около огъня.

Откъм дългите шишове се носеше аромат на печено пиле, а в жаравата бяха заровени глинени гърнета, в които бавно се надигаше нещо бяло с мирис на квас.

Най-отпред седяха мъжете, ядяха шумно и бършеха мазните си ръце в брадите, докато не започнаха да лъщят в светлината на огъня. Жените разнасяха храната, докато техните малки вилнееха из краката им; по-възрастните хвърляха в огъня съчки, които се появяваха незнайно как от мрака. Но когато сред тълпата се разнесе новината, че Толи ще говори, всички утихнаха.

Дали защото споделиха храната си с нея, или защото по-младите богове не бяха толкова страховити и заплашителни, но сега много от селяните се решаваха да я погледнат в очите, а някои дори зяпаха нахално красивото й лице, докато чакаха да заговори.

Андрю Симпсън Смит седна до нея с горд вид и се приготви да превежда.

Толи прочисти гърлото си, затруднена как да обясни пътешествието си дотук, така че тези хора да я разберат. Очевидно те знаеха за автолетите и за красивите. Но бяха ли наясно какво е „Извънредни ситуации“? Ами операцията? Кримитата? Мъглата?

Правеха ли разлика между газирано и гадно?

Толи силно се съмняваше, че биха схванали нещо от нейната история.

Тя отново покашля, за да си прочисти гърлото и сведе очи към земята, за да избегне нетърпеливите им погледи. След поредицата безсънни нощи се чувстваше уморена и с празна като на красивите глава. Всичко, случило се от бягството от града до стигането й край този огън, приличаше на сън.

Сън. Тя се усмихна при тази мисъл и думите, които постепенно щяха да се навържат в една история, взеха лека-полека да си проправят път към устните й.

— Имало едно време една красива млада богиня — започна Толи, после изчака, докато думите й бъдат преведени на езика на хората от селото. Обгърнато от мелодията на странните звуци, които излизаха от устата на Андрю, всичко съвсем заприлича на сън, а историята се лееше гладко и с лекота. — Тя живеела във висока кула в небето. Тази кула била уютна и удобна, но в нея нямало врата към света навън. Един ден младата богиня решила, че на света има много по-интересни неща, отколкото по цял ден да седи и да се гледа в огледалото.

Бележки

[1] Фамилното име на героинята Янгблъд на английски буквално означава „млада кръв“ (young — млад; blood — кръв). — Б.пр.