Метаданни
Данни
- Серия
- Грозните (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pretties, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Янева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2019)
Издание:
Автор: Скот Уестърфийлд
Заглавие: Красивите
Преводач: Анелия Янева
Издание: първо (не е указана)
Издател: ИК „Пан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: Инвестпрес
Редактор: Любомир Русанов
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Василка Шишкова
ISBN: 978-954-660-050-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9600
История
- — Добавяне
Високата кула
Предавателната кула беше най-новата част от „Къщата на Валентино“, направена от стомана и боядисана с бяла полимерна боя, която я предпазваше от ръждата. Тя беше част от системата, която проследяваше сигнала на интерфейс-пръстените, за да могат, твърдеше се, хората по-лесно да бъдат открити, ако се изгубят или пострадат извън някоя от интелигентните сгради.
Белите подпори на кулата се издигаха над главите на Толи и Зейн, кръстосани като решетката на кафез и сияещи на слънцето, подобно на порцелан. На пръв поглед не изглеждаше трудно да се изкачи, въпреки че беше пет пъти по-висока от „Къщата на Валентино“ и се издигаше дори над „парти-кулата“.
Докато гледаше към върха, Толи усети някакво глухо къркорене в корема си. Но беше готова да се обзаложи, че това не е от там.
— Поне няма дракон, който да я пази — каза тя.
Зейн премести удивения си поглед от кулата върху нея.
— А?
Толи тръсна глава.
— Нищо, просто сън.
— Наистина ли мислиш, че ключът е там?
— Боя се, че да.
— И новите мъгляни са се изкатерили чак до горе?
Един стар спомен изплува от забравата.
— Не. Долетели са със сърфовете. Сърфът може да се издигне на такава височина, ако наблизо има голямо парче метал.
— Е, значи може да си поръчаме сърф — тихо каза Зейн.
Тя го погледна изненадано.
— Това обаче няма да е много газиращо — промърмори той.
— Точно така. Освен това всичко, което лети, има система за охрана. Ти знаеш ли как да заблудиш охранителния стабилизатор на летящ сърф?
— Навремето знаех, но вече съм забравил.
— Аз също. Значи се катерим.
— Дадено — примирено каза той. — Но първо. — Хвана ръката на Толи, притегли я към себе си и двамата се целунаха.
Тя примигна, после усети, че устата й се разтяга в усмивка.
— Само така можем да останем на газирана вълна.
Първият етап беше лесен.
Толи и Зейн гледаха да напредват заедно, изкачвайки се от двете страни на кулата, като се ловяха за опорната конструкция и кабелите. Вятърът подухваше от време на време и игриво подръпваше Толи, тя нервно потрепваше всеки път, но беше достатъчно да хвърли един поглед надолу, за да си избистри ума.
Когато стигна по средата, вече виждаше цялата „Къща на Валентино“, „Градините на удоволствията“, разстлали се във всички посоки и дори площадките на автолетите върху покрива на централната болница, където правеха операцията. Реката просветваше на слънцето, което се издигаше към пладне, а оттатък, в „Града на грозните“, Толи зърна тромавия корпус на старото общежитие сред дърветата. На футболното игрище стояха няколко грозни и сочеха към тях, вероятно учудени, че на някого му е хрумнало да се катери по кулата.
Толи се запита колко ли време ще мине, преди да ги забележат и отсам реката и да алармират охраната.
Новите й мускули правеха изкачването сравнително леко физическо изпитание. Колкото повече наближаваха върха обаче, толкова по-тънка ставаше кулата и толкова по-несигурни техните опори. Боята още беше мокра там, където утринното слънце не беше изсушило росата. Чиниите на микровълнови приемници и дебелите възли от преплетени кабели препречваха пътя им и Толи се разколебаваше с всеки изминат метър. Наистина ли ключът беше горе? И защо новите мъгляни я принуждаваха да рискува живота си, за да премине това изпитание? Сега, когато изкачването ставаше все по-трудно, а опасността от падане — все по-реална, Толи взе да се чуди как изобщо попадна на тази висок и ветровит кол.
Едва до снощи единствената цел в живота й беше да стане крими, красива и известна, заобиколена от толкова нови приятели. И не само това, ами успя да постигне всичките си желания — накрая Зейн я целуна, една газираща екстра, за която даже не беше мечтала.
Разбира се, дори да постигнеш мечтите си, реалността невинаги се оказва онова, което си очаквал. Излиза, че да си крими не означава да си спокоен и доволен, а да си гадже на Зейн беше свързано с риск за живота и лишаване от закуска. Приеха я в клуба едва миналата вечер, а ето че сега пак трябваше да се доказва.
И то за какво? Наистина ли искаше да отключи тая ръждясала кабинка? Каквото и да има вътре, от него още по-силно ще й се завие свят и то сигурно ще й напомни за Давид, за Мъглата и всичко, което остави зад гърба си. Излиза, че щом се опита да направи крачка напред към един нов живот, нещо все я връща назад към грозните дни.
Погълната от въпросите, които измъчваха ума й, Толи стъпи накриво.
Подметката й се подхлъзна о дебел кабел, изолиран с хлъзгава синтетична материя, краката й останаха без опора и ръцете й изпуснаха кабелите, още влажни от утринната роса. Толи полетя надолу и адреналинът, отключен от свободното падане, нахлу в тялото й. Чувството й беше познато при многобройните падания от летящия сърф и скачането от високи сгради.
Отначало се отпусна, докато не осъзна огромната разлика между това падане и предишните: сега не носеше нито противоударни гривни, нито бънджи жилетка. Този път тя наистина падаше и нямаше нищо, което да я задържи.
Новопридобитите рефлекси на красива се задействаха и тя протегна ръце към едрия възел кабели, покрай който прелиташе. Пръстите й се хлъзнаха по синтетичната материя на изолационната обвивка и от триенето дланите й пламнаха, сякаш кабелите изведнъж бяха избухнали в пламъци. Краката й се залюляха като махало към кулата — коленете свити, тялото обърнато настрани — и хълбокът на Толи пое удара о металния корпус, сблъсъкът я разтърси цялата, но не отслаби хватката на пламтящите от болка длани.
Краката на Толи задраскаха по гладката повърхност, най-после откриха една по-широка подпора, която милостиво пое по-голямата част от тежкия товар на дланите й. Тя обгърна кабелите с ръце, мускулите й трепереха от напрежението, едва чуваше виковете на Зейн високо над себе си, а когато погледна отвъд реката, се удиви на гледката, която се разкри пред очите й.
Всичко сияеше, сякаш някой беше посипал диаманти върху „Града на грозните“.
Усещаше ума си бистър и чист, като въздух след утринен дъжд и най-накрая разбра защо се беше качила чак дотук. Причината не беше да впечатли Зейн, нито мъгляните, или пък да преодолее поредното изпитание, а защото някаква част от нея се стремеше към този момент; не беше усещала главата си така бистра още от операцията. Това беше нещо много по-силно от газирането.
— Добре ли си? — долетя до нея далечен вик.
Тя погледна нагоре към Зейн. Като видя колко дълго е падала, преглътна мъчително, но все пак успя да се усмихне.
— Газирана съм. Тотално. Стой там.
Този път се изкатери много по-бързо, пренебрегвайки болката от натъртения хълбок. Одраните длани пращаха болезнени сигнали до мозъка всеки път, когато се заловеше за нещо, но само след няколко минути тя се озова до Зейн. Златните му очи бяха станали огромни, сякаш падането й беше изплашило повече него, отколкото самата нея.
Тя се усмихна, защото разбра, че наистина е така.
— Хайде, давай.
Тя го остави зад себе си, изпреварвайки го на последните няколко метра.
На върха Толи откри черен магнит, прикрепен о долния край на пилона за флага, а върху него лъщеше новичък ключ. Тя внимателно отдели ключа и го пусна в джоба си, докато флагът на Валентино плющеше над главата й с хрущящия звук на току-що доставени от стената нови дрехи.
— Взех го — извика тя и започна да се спуска надолу, мина покрай Зейн, преди той да успее да се помръдне от мястото си, и го остави със застинало върху лицето смаяно изражение.
Чак когато стъпи на покрива, Толи си даде сметка колко я болят мускулите. Сърцето й продължаваше да се блъска в гърдите, а светът около нея бе все така кристално ясен. Тя извади ключа от джоба си, прокара треперещ пръст по назъбената му страна и сетивата й отбелязаха всеки детайл от острия ръб.
— Побързай! — извика тя към Зейн, който беше успял да се спусне едва наполовина. Той ускори темпото, но Толи изсумтя недоволно, завъртя се на пети и тръгна към металната кабинка.
Катинарът прещрака, щом завъртя ключа и ръждивата врата се отвори със стон, защото долната страна остърга камъка. Толи пристъпи вътре, ослепяла за миг в непрогледната тъмнина и преливаща от вълнение, червени кръгове заподскачаха пред очите й в ритъма на сърцето. Ако мъгляните й бяха устроили всичко това с единствената цел да се почувства газирана, значи задачата им беше изпълнена.
В малката стаичка миришеше на старо, въздухът беше топъл и застоял. Когато очите й се нагодиха към мрака вътре, тя различи олющени графити, покрили всяко ъгълче по стените, пласт върху пласт от послания, тагове на графитисти и имена на двойки, които обявяваха любовта си пред света. Някои години в датите нищо не й говореха, докато не осъзна, че са от летоброенето на ръждивите и показват времето отпреди катастрофата. Графити покриваха и разпадащия се подемен механизъм, а по пода имаше нахвърляни древни контрабандни стоки: стари пулверизатори от спрей бои, смачкани туби нано.
Фойерверки, които й напомниха дима на лагерни огньове. Толи видя цилиндричен къс пожълтяла хартия, смачкана и почерняла в единия край, която приличаше на рисунките на цигари от историческата книга за ръждивите. Тя я вдигна, доближи я до носа си, но после бързо я запрати обратно, защото от зловонието й се повдигна.
Цигара? Значи това място беше по-старо от асансьора, а може би и от самия град — странно, забравено късче история. Толи се зачуди колко ли поколения грозни и нови красиви с непокорен нрав като кримитата го бяха превръщали в свое убежище.
Торбичката, която Крой й показа, лежеше върху един от ръждясалите механизми на асансьора и я чакаше.
Толи я взе. Допирът до старата кожа й припомни забравено усещане и съживи спомените за грубите и износени материи в Мъглата. Тя отвори кесийката и извади къс хартия. Откъм каменния под се дочу лек звук и тя се досети, че нещо малко е паднало долу. Приклекна, присви очи и заопипва студения камък с пламнали от болка длани, докато не откри две малки хапчета.
Втренчи се в тях и усети, че започва да си спомня нещо почти на подсъзнателно ниво.
В помещението притъмня и тя вдигна очи. Зейн стоеше задъхан на вратата и очите му святкаха в мрака.
— Уф! Благодаря, че ме изчака, Толи.
Тя не отговори. Той прекрачи вътре и коленичи край нея.
— Добре ли си? — Ръката му се отпусна на рамото й. — Нали не си удари главата при падането?
— Не, само я проветрих. Виж какво намерих. — Тя му подаде хартията, той оглади смачканите краища и я поднесе по-близо към оскъдната светлина, която идваше откъм вратата. Листът беше покрит с едва четливи драсканици.
Толи отново погледна хапчетата в ръката си. Дребни и бели, те почти не се различаваха от пургативите. Но Толи беше сигурна, че тяхното действие е много по-различно от горенето на калории. Спомняше си нещо.
Зейн бавно отпусна листа, очите му бяха разширени от недоумение.
— Това е писмо и е адресирано до теб.
— Писмо ли? От кого?
— От теб, Толи. — Гласът му предизвика слабо ехо, което отскочи от металните стени на кабинката. — Написано е от теб.