Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pretties, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Красивите

Преводач: Анелия Янева

Издание: първо (не е указана)

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Василка Шишкова

ISBN: 978-954-660-050-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9600

История

  1. — Добавяне

Скок

— Доскоро, Толи — каза Крой, издърпвайки обратно маската си. После блъсна силно вратата и шумът от купона нахлу в стълбището, той се стрелна сред тълпата и сивата коприна на костюма му изчезна в пъстрото множество на другите маскирани.

Толи остана на място, дори когато вратата започна да се затваря, твърде стъписана, за да направи каквото и да е движение. И сега, както стана със стария ръчно плетен пуловер, се оказа, че нейните спомени за грозотата са твърде изкривени: лицето на Крой изглеждаше много по-зле от онова, което помнеше за мъгляните. Кривата му усмивка, мътните очи, лишени от блясък, червените следи, оставени от маската по потната му кожа.

Захлопването на вратата я извади от унеса и заедно с ехото от затварянето тя дочу приближаващи стъпки — истинските Извънредни продължаваха нагоре — и за първи път този ден през главата й мина ясна мисъл.

Бягай.

Тя отвори вратата и се смеси с тълпата.

Вратата на асансьора тъкмо се отваряше и Толи се озова заобиколена от групата на природните, целите покрити със сухи есенни листа, превъплъщение на последните есенни дни, а когато тя си запроправя път сред тях, по пода се посипа жълто и червено. Все пак успя някак да се задържи на крака — подът лепнеше от разлятото шампанско — и да зърне отново сивата коприна.

Крой се беше устремил към балкона, където празнуваше компанията на кримитата.

Тя се хвърли подир него. Нямаше намерение да позволява на някого безнаказано да се промъква след нея, да я паникьосва, да й скапва партито и да й обърква спомените, точно когато трябваше да бъде газирана. Затова щеше да настигне Крой и да го предупреди никога повече да не я преследва.

Това не беше „Града на грозните“ или Мъглата — той нямаше никакво право да се намира тук. Нито му беше работа да й навира в лицето нейното грозно минало.

Имаше и друга причина да бяга: Извънредните. Само един поглед й стигаше, за да настръхне цялата. Нечовешката им бързина я отвращаваше, сякаш беше зърнала хлебарка да пълзи по чинията й. Постъпката на Крой може и да изглеждаше необичайна, както и неговата мъглянска самоувереност да се яви на парти на новите красиви, но Извънредните бяха коренно различен човешки вид.

Толи изхвръкна на балкона точно в мига, когато Крой скочи върху парапета и размаха ръце в продължение на една спираща дъха секунда. После той отново си възвърна равновесието, сви колене и се хвърли в мрака на нощта.

Тя се хвърли към мястото, където допреди малко стоеше той и се надвеси през парапета. Крой пропадаше надолу и мракът скоро го погълна. След една ужасяващо дълга секунда отново се появи, сивата му униформа ловеше отблясъците на фойерверките, докато той се носеше по въздуха към реката.

Зейн изтича до нея и също се наведе през парапета.

— Хм, в поканата не се споменаваше нищо за бънджи жилетки — промърмори той. — Кой беше това, Толи?

Тя понечи да отговори, но в този момент се разнесе воят на алармата.

Толи рязко се обърна и видя как тълпата се разделя на две. Екипът на Извънредните нахлуваше през вратата на аварийното стълбище, проправяйки си път през тълпата от смутени нови красиви. Техните жестоки красиви лица вече не бяха просто маскировка, както и грозотата на Крой, затова представляваха потресаваща гледка. От погледа на мълчаливите им очи Толи я полазиха тръпки и тяхното надмощие, целеустремено и опасно като на хищни големи котки, накара всяка фибра от тялото й да закрещи от ужас, подтиквайки я да побегне час по-скоро.

В другия край на балкона тя зърна Перис, окаменял край парапета след видяното. Бенгалският огън по костюма му най-сетне догаряше, но сигналната светлина върху яката на неговата бънджи жилетка светеше в яркозелено.

Толи се втурна към него през тълпата от кримита, преценявайки ъгъла и точния момент, в който да скочат. Изведнъж започна да вижда всичко около себе си извънредно ясно, сякаш грозотата на Крой и жестоко красивите агенти от „Извънредни ситуации“ вдигнаха някакво було от очите й, което досега я беше разделяло от реалния свят. Всичко наоколо беше така болезнено ярко и с резки контури, а детайлите — толкова натрапчиви, че й се наложи да присвие очи, сякаш беше попаднала в ослепителна снежна буря.

Успя да стигне Перис точно навреме, обви раменете му с ръце, а инерцията от нейния устрем повдигна и двамата и ги преметна през ръба на парапета. Телата им преминаха от светлината в мрака, костюмът на Перис припламна за последно във вихъра от стремглавото им пропадане и искрите на бенгалския огън бръснаха лицето й като ледени снежинки.

От гърлото му излизаше нещо средно между писък и смях, сякаш някой си беше направил с него досадна, но ободряваща шега — като да го полее със студена вода, например.

По средата на полета им към земята на Толи й хрумна, че неговата бънджи жилетка може да не издържи и двамата.

Тя се вкопчи още по-здраво в него и чу как Перис изстена, щом магнитните левитатори впиха предпазните колани в тялото му. Жилетката го отхвърли нагоре и едва не извади рамото на Толи от ставата. Нейните мускули все още не бяха изгубили силата, придобита от непосилния физически труд в Мъглата — операцията също беше помогнала за заякването им, но въпреки това тя едва се удържа, когато жилетката обра ускорението на тяхното падане. Тялото на Перис се изплъзна изпод ръцете й, а пръстите й болезнено се оплетоха в предпазните колани.

Когато най-сетне спряха близо до земята и краката на Толи докоснаха тревата, тя се пусна.

Тялото на Перис отскочи обратно във въздуха, коляното му уцели веждата на Толи и я прати зашеметена в тъмното. Тя загуби равновесие и се просна в купчина сухи листа, които изшумоляха под тежестта й.

Толи лежа неподвижно известно време. От купчината листа се надигаше мирис на земя и гнило, лъхаше на нещо старо и уморено от живота. Тя примигна, когато нещо капна в едното й око. Може би започваше да вали.

Мигайки начесто, за да избистри погледа си, тя вдигна поглед към „парти-кулата“ и балоните, зареяни високо в небето, докато се опитваше да си поеме дъх. Успя да различи няколко фигури, надвесени от ярко осветения балкон десет стажа над нея и се запита дали сред тях има агенти на Извънредните.

Перис не се виждаше никъде наоколо. Тя си припомни скоковете с бънджи като грозна и си даде сметка, че жилетката може да те отнесе далече, ако има наклон. Може би сега Перис подскачаше надолу към реката подир Крой.

Крой. Май искаше да му каже нещо.

Толи мъчително се изправи на крака и се обърна с лице към реката. Главата й пулсираше от болка, но съзнанието й продължаваше да е все така бистро, като при скока от балкона. Сърцето й подскочи, когато в небето избухна фойерверк и хвърли розово зарево, образувайки необичайни сенки между дърветата, а в светлината му всяка тревичка се открои ясно като посред бял ден.

Всичко дотук изглеждаше твърде реално: нейната силна погнуса от грозното лице на Крой, страхът й от Извънредните, формите и ароматите около нея. Сякаш някой беше вдишал тънък филтър, който замъгляваше погледа й доскоро, и сега можеше да види света в истинския му вид, с остри като бръснач контури.

Толи побягна надолу по склона към огледалната лента на реката и мрачните очертания на „Града на грозните“ отвъд нея.

— Крой! — провикна се тя.

Розовото цвете на фойерверка в небето постепенно угасна и Толи се препъна в оплетеното коренище на старо дърво. Залитна и спря.

Нещо мъждукаше в мрака пред нея.

— Крой? — Пред очите и продължаваха да подскачат зеленикави петна, следствие от яркото избухване на фойерверка.

— Ти май никога не се предаваш, а?

Той стоеше върху дъската на летящия сърф на метър над земята с разтворени крака за равновесие и по всичко личеше, че се чувства в свои води. Сивият копринен костюм беше заменен с катранено черен екип, а от маската на жестоко красивия извънреден нямаше и следа. Отзад се очертаваха още две тъмни фигури, по-млади от него грозни с притеснен вид, облечени в униформите на своите общежития.

— Исках… — Гласът й се пречупи. Беше тръгнала след него с намерението да му каже да се маха, да я остави на мира и никога повече да не й се мярка пред очите. Да му изкрещи всичко това. Но сега всичко изглеждаше толкова ясно и неоспоримо и единственото й желание беше да запази своя бистър поглед върху нещата. Нахлуването на Крой в нейния свят беше част от план, в който тя очевидно беше посветена.

— Крой, те наближават — каза единият от по-младите грозни.

— Какво искаше, Толи? — хладнокръвно попита той.

Тя примигна неуверено, опасявайки се, че ако каже нещо не на място, ще загуби трезвата си преценка и завесата пред очите й отново ще се спусне.

Спомни си, че той искаше да й даде нещо, докато бяха на аварийното стълбище.

— Каза, че трябва да ми предадеш нещо.

Той се усмихна и измъкна старата кожена кесия от джоба си.

— Това ли? Да, сега виждам, че си готова да го получиш. Най-добре обаче да не го взимаш точно сега. Чувам, че охраната идва насам. Нищо чудно и да са Извънредните.

— Точно така, ще са тук до десет секунди — жално каза единият от нервните грозни.

Крой не му обърна внимание.

— Затова ще ти го оставим на „Валентино 317“. Ще го запомниш ли? „Валентино 317“.

Тя кимна, после отново примигна. Главата й съвсем се проясни.

Крой сви вежди.

— Надявам се да го запомниш. — Той направи елегантна маневра със сърфа си и другите двама грозни го последваха. — Доскоро. Съжалявам за окото ти.

Тримата се отдалечиха по посока на реката, поемайки на различни страни, и скоро се стопиха в мрака.

— Съжалява за кое? — тихо повтори Толи.

После примигна и усети как погледът й пак се замъглява. Тя посегна да докосне челото си. Усети върху пръстите си нещо лепкаво, по дланта й се появиха тъмни петна, които тя наблюдаваше с изумление.

Най-накрая усети болката и почувства как главата й пулсира с ритъма на сърцето. Очевидно сблъсъкът с коляното на Перис беше разцепил веждата й. С пръсти проследи кървавата струйка, която се стичаше по бузата, топла като сълза.

Толи приседна върху тревата, внезапно разтреперана от глава до пети.

Фойерверки отново осветиха небето, в тяхната светлина кръвта по дланите й засия в яркочервено и свежа капчица отрази като огледало експлозиите горе. Сега над главата й имаше и въздушни сърфове, много.

Толи усети, че заедно с кръвта от нея изтича нещо, което би искала да задържи на всяка цена.

— Толи!

Вдигна очи и видя Перис, който с кикот се катереше нагоре по хълма.

— Това изобщо не беше газиран номер, Толи-ва. За малко да погина в реката! — И той с шеговита пантомима показа как се дави, как се опитва да се хване за нещо и как отново потъва под водата.

Тя усети как се киска, развеселена от неговото изпълнение, а доскорошната й неувереност се превърна в истинско газиране, щом Перис беше до нея.

— Какъв е проблемът? Не можеш ли да плуваш?

Той се разсмя и се просна на тревата край нея, опитвайки да се освободи от коланите на бънджи жилетката.

— Не съм облечен подходящо за случая. — Той разтри едното си рамо. — Пък и тая жилетка има доста здрава хватка.

Толи се насили да си спомни защо скокът от кулата й се стори толкова добра идея, но при вида на собствената си кръв вече не можеше да разсъждава трезво и искаше само да заспи, час по-скоро. Сега наоколо беше прекалено ярко и болезнено ослепително.

— Съжалявам.

— Просто следващият път гледай да ме предупредиш навреме. — В небето избухна нов фойерверк и Перис присви очи насреща, красиво озадачен. — Тая кръв откъде е?

— А, да. Коляното ти ме цапардоса, когато жилетката те преметна във въздуха. Много ли е кофти?

— Е, не е много разкрасяващо. — Той се протегна и нежно хвана ръката й. — Не се тревожи, Толи. Ще повикам охраната. От тях гъмжи наоколо тази вечер.

Но охраната вече беше пристигнала. Един силует премина безшумно над главите им и светлините му обагриха в червено тревата наоколо. Лъчът спря, когато попадна върху тях. Толи въздъхна и се раздели без съжаление с болезнената трезвост, владееща ума и допреди малко. Чак сега си даде сметка защо това се оказа такъв сдухан ден. Просто прекалено се беше старала, притеснена как ще гласуват кримитата и какво да облече, беше се държала по-скоро сковано, отколкото газирано. Нищо чудно, че натрапникът на купона я извади от равновесие.

Тя се изкиска. Наистина, буквално я извади от равновесие.

Сега обаче всичко си дойде на мястото. След като грозните и жестоките красиви се разкараха, а Перис беше наблизо, за да се погрижи за нея, тя вече можеше да си отдъхне. Странно как един ритник в главата успя да я накара да загуби контрол за момент и да разговаря с някакви грозни, сякаш те имаха значение.

Автолетът кацна наблизо и от него изскочиха двама охранители, единият с чанта за първа помощ. Втурнаха се към тях. А защо, помисли си Толи, докато шият раната й да не си направи и тя една разкрасяваща операция на очите като Шай. Е, не точно същата, защото ще е кофти номер, но поне подобна.

Тя се взря в лицата на охраната, красиви от втора степен, спокойни и мъдри, уверени в действията си. Под загрижените им погледи кръвта по лицето й вече не изглеждаше чак толкова голям позор.

Охранителите внимателно я отведоха до автолета и напръскаха новата кожа върху раната, а после й дадоха хапче, за да не отече мястото. Когато загрижено попита дали ще останат белези, те се разсмяха и я успокоиха, че хирурзите ще имат грижата за това.

Никога вече нямаше да се притеснява за синини и натъртвания.

Но тъй като това беше лицева травма, подложиха я и на допълнителен неврологичен преглед, разхождайки светещата в червено показалка по цялото й лице, докато наблюдаваха как реагира компютърната програма. Прегледът се оказа продължителен и доста досаден, затова пък охраната и успокои, че не е открила признаци на мозъчно сътресение или някакви увреждания. Накрая Перис разказа как тя минала през една стъклена врата в „Къщата на Лилиан Ръсел“ и трябвало или да остане в съзнание, или да умре и всички много се смяха.

После охраната им зададе няколко въпроса за нарушителите от „Града на грозните“, пресекли реката същата вечер и виновници за всички неприятности.

— Разпознахте ли някой от тях?

Толи въздъхна, защото никак не й се искаше да се замесва във всичко това. Би било голям срам точно тя да се окаже причината някакви грозни да им развалят купона. Но въпросите бяха зададени от красиви втора степен, а тях няма как да ги преметнеш. Те винаги знаеха как да постъпят и би било срамота да ги лъже, гледайки нагло право в спокойните им авторитетни лица.

— Ъхъ. Май си спомням един от тях. Крой.

— Той е от мъглявите, нали така, Толи?

Тя кимна, чувствайки се ужасно глупаво в мъглянския пуловер, целия покрит с кръв и мръсотия. Вината беше изцяло на тия от „Къщата на Валентино“, които в последния момент промениха дрескода: нямаше нищо по-тъпо от това да си още с костюма от маскения бал, когато партито вече е свършило.

— Знаеш ли за какво беше дошъл той, Толи? Какво искаше?

Тя се обърна към Перис с надежда да й помогне. Той обаче попиваше всяка нейна дума с широко отворени очи. Това я накара да се почувства важна.

После сви рамене.

— Обичайните номера на грозните, това е. Най-вероятно са искали да се изфукат пред приятелите си. — Това обаче прозвуча абсолютно скофтено. Крой не живееше в „Града на грозните“. Той беше мъглянин и обитаваше дивото между градовете. Другите двама с него може и да са били непослушни дечурлига от града, но за всички беше ясно, че Крой е дошъл тук с някакъв план.

Пазачите обаче само се усмихнаха и кимнаха сговорчиво, доверявайки се на думите й.

— Не се безпокой, това няма да се повтори. Няма да те изпускаме от поглед, за да сме сигурни.

Тя им отвърна с усмивка и те я откараха у дома.

Когато Толи най-накрая се озова в стаята си, там я чакаше пинг от Перис, който се беше върнал обратно на партито.

„Познай какво стана!“, крещеше той. Думите му бяха накъсани от силна музика и високите гласове на купонджиите, което накара Толи да съжали, че не беше отишла с него, независимо от напръсканата по цялото й чело нова кожа.

Тя се намръщи и се просна върху леглото, докато съобщението продължаваше:

„Когато се върнах, кримитата вече бяха гласували! Според тях е било страшно газиращо, че истински агенти от «Извънредни ситуации» са дошли на купона, а скокът ни от балкона е оценен от Зейн на шестстотин мили-Елени! Ти си толкова крими! Ще се видим утре. А, да, не позволявай на белега си да зарасне, докато всички не го видят. Приятели завинаги!“

Съобщението свърши. На Толи се стори, че леглото леко се люлее. Тя затвори очи и изпусна дълга облекчена въздишка. Най-накрая беше станала пълноправно крими. Най-после постигна всичко онова, към което се беше стремила от край време. Беше красива и живееше в „Града на новите красиви“, заедно с Перис, Шай и цяла тълпа нови приятели. Всички нещастия и бедствия от миналата година — бягството в Мъглата, животът в праръждива мизерия, пътуването обратно към града през дивото — вече бяха минало.

Всичко беше толкова прекрасно, а Толи — толкова изтощена, че беше нужно време, за да повярва на своето щастие. Тя прослуша съобщението на Перис още няколко пъти, после съблече миризливия мъглянски пуловер с треперещи ръце и го метна в ъгъла. Утре щеше да заповяда на дупката в стената да го рециклира.

Толи се просна по гръб в леглото и известно време гледа в тавана. Получи съобщеше от Шай, но не му обърна внимание, а включи интерфейс-пръстена си на нощен режим. Когато всичко е толкова идеално, действителността ти се струва така крехка и непостоянна, че и най-дребната намеса би могла да застраши красивото бъдеще. Леглото под нея, „Къщата на Комачи“[1], даже градът наоколо — всичко изглеждаше летливо като сапунен мехур, лъскав отвън и празен отвътре.

Сигурно ударът по главата беше причина за тези неуместни мисли, които помрачаваха радостта й. Единственото, от което се нуждаеше сега, бе един здрав сън и късмет да се отърве без махмурлук на следващия ден, а после всичко щеше да се подреди и да й се види толкова съвършено, колкото всъщност беше.

Толи заспа няколко минути по-късно, щастлива, че най-после е призната за крими.

Но сънищата й се оказаха абсолютна гадост.

Бележки

[1] Комачи Оно (825–900) е известна японска поетеса. Славела се е с рядката си красота и до днес е символ за красива жена в Япония. Включена е в числото на Трийсет и шестимата безсмъртни поета. — Б.пр.