Скот Уестърфийлд
Красивите (29)

Божият ден

— Няма ли как де минеш оттатък? — попита най-накрая Андрю.

Толи въздъхна и поклати глава. И тук, както и на всяко друго място, където опита да мине през последния час, усещаше бодежи в протегнатите си пръсти. Редицата кукли се простираше докъдето и стига погледът и всички те изглеждаха в пълна изправност.

Толи отстъпи назад от края на света и изтръпването в ръцете й намаля. След първоначалното изпитание тя вече не навлизаше по-навътре от мястото, където й изтръпваха пръстите — това й беше напълно достатъчно да усети границата — но не се съмняваше, че всички кукли притежават еднаква ударна сила. Машините, произведени в града, имаха много дълъг срок на годност, а високо в клоните на дърветата разполагаха с изобилие от слънчева енергия, за да се зареждат.

— Не, няма начин.

— Аз не мисля така — каза Андрю.

— Изглеждаш разочарован.

— Надявах се да ми покажеш какво има отвъд.

Тя се намръщи.

— Мислех, че не ми вярваш за съществуването на света оттатък.

Андрю енергично разтърси глава.

— Вярвам ти, Толи. Е, не чак и за безвъздушното пространство и гравитацията, но мисля, че отвъд наистина трябва да има нещо. Градът, където живееш, също трябва да е истински.

— Градът, в който живеех — поправи го тя, протягайки отново пръсти. Те изтръпнаха, смущаващо усещане, сякаш дълго време беше седяла върху ръката си. Толи отстъпи назад и разтри длан. Нямаше представа каква технология е използвана за бариерата, но можеше да се окаже опасно за здравето й, ако продължи да я тества. Не си струваше да си навлече постоянно нервно разстройство.

Малките кукли продължаваха да висят необезпокоявани и да танцуват на вятъра, сякаш й се присмиваха. Защото тя беше като в капана на Андрювия свят.

Толи си припомни всички трикове, с които разиграваше системата, докато беше грозна, как се измъкваше от общежитието и прекосяваше реката нощем и как дори се натресе на партито в къщата на Перис, след като той стана красив. Но натрупаният от тогава опит не вършеше работа тук. Както разбра от разговора с д-р Кейбъл, не беше сложна работа да изиграеш града. Неговата охранителна система беше програмирана така, че да поощрява изобретателността на грозните, а не да изпържи нервната им система.

Тази бариера обаче имаше за цел да държи опасните праръждиви далече от града и да предпазва излезлите сред природата авантюристи от диваците. Ето защо едва ли щеше да се справи с куклите, като почовърка в тях с върха на ножа.

Споменът за дните й като грозна накара Толи да посегне към примитивната прашка в задния си джоб. Може и да изглежда като отчаян опит да надхитри края на света, но пък си струваше да го направи.

Тя намери гладък плосък камък, сложи го в прашката и опъна, докато коженият ремък не изскърца. Толи изстреля камъка, но пропусна най-близката кукла с близо метър.

— Май съм загубила тренинг.

— Млада кръв! — извика Андрю. — Това разумно ли беше?

Тя се усмихна.

— Да не те е страх, че ще спукам обвивката на света?

— Поверието казва, че боговете са поставиш тук това, за да бележат предела на забвението.

— Ясно, разбрах те. На мен обаче повече ми прилича на знак „Пази се!“, или „Не излизай!“ — искат да ви държат затворени там, където сте, приятелю. Повярвай ми, светът го има и след това, много след това. А всичко тук е просто номер, за да ни ви позволят да го разберете.

Андрю зарея поглед настрани и тя помисли, че търси аргументи да продължи спора, но вместо това той коленичи и вдигна един камък колкото юмрук. После отметна ръка, прицели се и замахна. Още щом камъкът се откъсна от ръката му, Толи разбра, че лети право в целта. Удари най-близката кукла и тя се завъртя около връвта, на която висеше, примката се затегна, после куклата по инерция се завъртя обратно и отпусна примката.

— Доста смело от твоя страна — отбеляза Толи.

Той вдигна рамене.

— Аз вярвам на думите ти, Млада кръв. Сигурно това не е краят на света. И ако наистина е така, искам да видя какво има оттатък.

— Браво на теб. — Тош пристъпи напред и протегна ръка. Никаква разлика — пръстите й отново изтръпнаха от невидимото електричество във въздуха и мравките пак запълзяха по ръката й, докато не я отдръпна. Нищо чудно, всяка система е програмирана така, че да издържи десетилетия, оцелявайки при ураганни бури, освирепели от глад животни и попадения на светкавици, което със сигурност беше доста по-силно от удара на един камък.

— Малките хора продължават да си вършат работата. — Тя разтри ръка, за да върне чувствителността й. — Не зная как да мина оттук, Андрю. Но поне опитах.

Той продължаваше да се взира в празната си ръка, сякаш изненадан от себе си, че е предизвикал волята божия.

— Не е ли странно да минеш отвъд края на света, а?

Тя се разсмя.

— Добре дошъл от моята страна на света. Съжалявам, дето те накарах да биеш толкова път за нищо.

— Не е така, Толи. Хубаво беше, дето видях.

Тя се опита да разгадае изражението му — смесица между почуда и решителност.

— Какво си видял? Това, че рискувам да си навлека сериозни нервни увреждания ли?

Той рязко поклати глава.

— Не. Прашката ти.

— Моля?!

— Когато дойдох тук като малко момче, аз усетих как малките хора пълзят вътре в мен и исках само да избягам обратно вкъщи. — Той я погледна, все още озадачен. — Ти обаче запрати камък по тях. Ти не знаеш неща, което всяко дете научава още от люлката, но пък си толкова убедена каква е формата на тая планета. Държиш се така, като че… — Той заекна, сякаш думите от езика на града изведнъж му станаха недостатъчни.

— Като че виждам света по различен начин ли?

— Да — тихо отговори той с екзалтиран поглед.

Изглежда досега и през ум не му е минавало, че хората могат да имат различна гледна точка към света, помисли си Толи. В малкото време между защитата срещу скитниците и набавянето на прехрана хората от селото едва ли имаха охота да водят философски спорове.

— Така ще стане и с теб — каза тя, — щом излезеш от резервата, така, де, щом един път минеш отвъд края на света. И като стана дума за това, сигурен ли си, че накъдето и да тръгнем, рано или късно пак ще се натъкнем на тия малки хора?

Андрю кимна.

— Баща ми мислеше, че светът е кръг и ще стигнеш до края му след седем дни път, накъдето и да тръгнеш. Тук е най-близкият край до нашето село. Баща ми обаче веднъж обиколи целия кръг на света.

— Странно. Мислиш ли, че е търсил врата за отвъд?

Андрю свъси вежди.

— Така и не каза.

— Е, предполагам, че не е намерил изход. Според теб как мога да изляза от тук и да стигна до Ръждивите руини?

Андрю замълча, но Толи беше сигурна, че просто отново отлага отговора. Най-накрая каза:

— Трябва да изчакаш следващия Божи ден.

— Следващият какво?

— Божиите дни отбелязват божествените появи. А те идват с автолети.

— Така ли? — въздъхна Толи. — Не зная дали изобщо схвана това, Андрю, но аз не би трябвало да съм тук. Ако някой от старшите богове ме види, с мен е свършено.

Той се разсмя.

— Да не ме мислиш за глупак, Толи Млада кръв? Нали чух историята ти за кулата. Знам, че си била белязана.

— Белязана ли?

— Да, Млада кръв. Нали още носиш тоя белег. — Пръстите му леко докоснаха лявата й вежда.

— Белег ли? О, да. — За първи път, откакто се натъкна на хората от селото, Толи си спомни за татуировката. — Значи според теб той означава нещо?

Андрю прехапа устни и откъсна поглед от татуировката й.

— Аз не мога да знам, естествено. Баща ми никога не ме е учил на това. Но в нашето село ние бележим ония, които са откраднали.

— Аха, ясно. Затова си мислеше, че и аз съм била белязана за нещо, така ли? — Той обаче само я изгледа смутено, без да отговори и тя завъртя изразително очи. Нищо чудно, че хората от селото бяха толкова стъписани от вида й; явно са взели татуировката за някаква позорна дамга. — Виж какво, това е просто мода. Хм, нека ти го обясня по друг начин. Това е нещо, което аз и моите приятели правим, за да се забавляваме. Забелязал ли си как се движи понякога?

— Да. Когато си ядосана, когато се усмихваш или много мислиш.

— Точно така. Е, на това му се вика да си газиран. Както и да е, аз избягах и никой не ме е белязал.

— Затова всички искат да те върнат обратно вкъщи, разбирам. Виж какво, когато боговете идват, те оставят автолетите си и влизат пеша в гората.

Толи отначало примигна объркано, после по лицето й се разля усмивка.

— Значи ти ще ми помогнеш да открадна от старшите богове?

Той само вдигна рамене.

— Няма ли да побеснеят заради това?

Андрю въздъхна и започна да почесва наболата рядка брада, докато го обмисляше.

— Трябва да внимаваш. Но аз вече знам, че боговете не са съвършени. А и ти си избягала от тяхната кула, нали така?

— Я гледай ти, несъвършени богове, значи? — Толи се изкиска тихо. — Какво ли би казал баща ти за това, Андрю?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Но него го няма тук. Сега аз съм божият човек.

Тази нощ двамата прекараха близо до границата. Според Андрю никой — нито местен, нито скитник — не би рискувал да наближи куклите нощем. Над това място витаеше суеверен ужас, пък и никой не искаше да му изпържат мозъка, ако през нощта се събуди и отиде да пикае в тъмното.

На следващата сутрин те поеха, без да бързат обратно към селото, като гледаха да избягват враждебно настроените скитници. Пътуването продължи три дни и Андрю намери удобен случай да покаже познанията си за гората, натрупани от живота в селото и научени от боговете. Той разбираше какво е кръговрат на водата и поназнайваше нещо за хранителната верига, но след като цял ден спориха за гравитацията, Толи най-накрая се предаде.

Когато наближиха селото, все още оставаше цяла седмица до следващия Божи ден. Толи каза на Андрю да й намери пещера близо до поляната, където боговете оставяха автолетите си. Реши да не се набива на очи. Ако хората в селото не знаят, че се е върнала, няма как да я издадат на старшите богове. Пък и не искаше някой без причина да бъде обвинен, че е знаел за бягството.

Андрю тръгна сам към селото, където смяташе да разкаже как Млада кръв е прекосила края на света и е минала отвъд. Явно селяните все пак имаха идея какво е лъжа най-малкото божият човек знаеше.

Неговата история щеше да се превърне в истина, щом Толи успее да сложи ръка на някой от автолетите. Не умееше да управлява автолет, но беше минала общите курсове за безопасност, задължителни за всеки грозен, навършил петнайсет години: да се научи да лети по права линия и успоредно със земята и как да се приземи при аварийна ситуация. Познаваше грозни, които правеха нелегални полети и твърдяха, че е много лесно. Разбира се, откраднатите от тях автолети можеха да се карат и от някой идиот, толкова беше елементарно управлението им, а и тия полети ставаха само в рамките градът, където имаше метална мрежа.

Колкото и да е трудно управлението на автолет обаче, едва ли може да е по-сложно от въздушен сърф.

Докато чакаше да настъпи нейният час, Толи лежеше в пещерата и се питаше какво ли става с останалите кримита. Когато собственото й оцеляване висеше на косъм, не беше трудно да ги забрави. Но сега, когато нямаше друга работа и по цял ден зяпаше небето, Толи беше на крачка да се побърка от тревога за тях. Дали са успели да се измъкнат от преследвачите? Открили ли са вече новите мъгляни? И, най-важното, как ли е Зейн? Само можеше да се надява Маги да открие причината за главоболията.

Спомняше си непрекъснато последните минути заедно, преди той да скочи от балона — последните думи, които й каза. Сред всички разпокъсани спомени в главата й това беше най-вълнуващото и неповторимо преживяване. От неговите думи се почувства много повече от газирана, много по-въодушевена от изпълнението дори на най-опасния номер, сякаш в този момент светът се беше променил веднъж и завинаги.

А сега дори не знаеше дали изобщо е жив.

Не я успокояваше мисълта, че Зейн и кримитата сигурно също се притесняват за нея и вероятно се чудят дали е заловена, или се е разбила при приземяването след скока от балона. Очаквали са я в Ръждивите руини най-малко преди седмица и сега сигурно вече мислеха най-страшното.

Колко ли време ще мине, преди Зейн да се предаде и да се примири с мисълта, че е мъртва? Какво ли ще стане, ако не успее да се измъкне от резервата? Никой, дори най-влюбеният човек, не може вечно да чака и да се надява.

В кратките моменти, когато не полудяваше от тревога, Толи размишляваше за оградения свят на Андрю. Как беше създаден той? Защо на хората от селото позволяваха да живеят извън града, а сринаха безмилостно Мъглата до основи? Може би обяснението се криеше в това, че селяните бяха в капан, залъгани с легенди и заслепени от кръвната вражда помежду си, докато мъгляните знаеха цялата истина за града и операцията. Но защо поддържаха живота на тези диваци, когато целта на цивилизацията беше да изкорени насилието и унищожителния инстинкт у хората?

Андрю я посещаваше всеки ден, носеше й ядки и кореноплодни, които да смесва с дехидрираната си храна. Той не се отказа да й предлага изсушено месо, докато тя най-накрая се предаде. На вкус то беше точно такова, както и изглеждаше — солено като водорасло и по-жилаво от подметка на стара обувка — но за сметка на това тя с благодарност приемаше всички други негови дарове.

В отплата Толи му разказваше истории за дома, като натъртваше на поуката в тях, че градът на боговете изобщо не се отличава с божествено съвършенство. Тя му обясни за грозните и за операцията и как красотата на боговете не е нещо повече от технологичен трик. Оказа се невъзможно Андрю да схване разликата между магия и технология, но въпреки това слушаше съсредоточено. Той беше наследил здравословния скептицизъм на баща си, което, допълнено от личното общуване с боговете, беше помогнало на предишния божи човек да се освободи от заблудите и да не благоговее сляпо пред висшите сили.

Понякога обаче компанията на Андрю можеше да бъде доста изнервяща. Както на моменти достигаше невероятни прозрения, така друг път той упорстваше като човек, който продължава да вярва, че светът е плосък, особено щом стане дума кое е мъжка и кое — женска работа, а това най-вече я вбесяваше. Толи си даваше сметка, че трябва да се постарае да го разбере, но просто искаше да го освободи от възгледите му. Но самата тя също бе променила мнението си за всичко, което беше възпитана да приема за ценно: лек и безпроблемен живот, съвършена красота, красиво празноглавие. Значи и Андрю можеше да се научи да готви.

Макар границите около света на Толи да не бяха така видими, като малките човечета, обесени по дърветата, през тях също не беше по-лесно да се мине. Тя си спомни как се изплаши Перис, щом погледна от балона и видя дивото, как внезапно загуби желание да скочи и да се прости с познатия живот. Всеки човек е възпитан и моделиран от мястото, където се е родил; ограничен е от собствените си представи и вярвания, но рано или късно трябва поне да опита да се освободи от тези граници, да надрасне самия себе си. В противен случай може да се окаже затворен в резерват, зависим и подчинен на група мними богове.

Те пристигнаха на зазоряване, точно по разписание.

Отгоре долетя ревът на две машини, каквито използваха Извънредните — всяка с по четири перки, благодарение на които летяха навсякъде. Вдигаха много силен шум, а вихрушката от въртенето на витлата огъваше най-близките дървета като ураган. От входа на пещерата Толи видя как гъст облак прах се вдигна над площадката за кацане, после воят на роторите постепенно преля в шумното цвъртене на подплашените птици. След двете седмици, в които беше заобиколена единствено от природни звуци, сега мощният рев на машините прозвуча странно в ушите на Толи, сякаш чуваше звук от различен свят, от друга цивилизация.

Тя пропълзя предпазливо към поляната, използвайки прикритието на слабата утринна светлина. Упражняваше този маршрут всяка сутрин последната седмица и вече познаваше дори най-малката тревичка по пътя. Старшите богове едва ли очакваха да се изправят срещу човек, който знае всичките им тайни, а тя щеше да им сервира и няколко от нейните запазени номера в добавка.

Толи зае наблюдателна позиция в края на поляната. Четирима красиви втора степен разтоварваха багажните помещения, вадеха от там сечива за копаене, левитиращи камери, клетки за събраните екземпляри и товареха всичко на колички. Научните работници приличаха повече на планинари, облечени в обемисти зимни екипировки, с очила за теренна работа, с провесени на вратовете им бутилки с вода, които се полюшваха на коланите им. Според Андрю те не оставаха повече от денонощие, но ако се съдеше по екипировката, можеха да изкарат седмици в дивото. Толи се запита кой от тях беше Доктора.

Андрю се трудеше заедно с четиримата красиви, помагаше в разтоварването и за подреждането на екипировката, държеше се като един услужлив божи човек. Когато цялото оборудване беше натоварено на количките, той и научните работници ги забутаха към гората, оставяйки Толи сама при автолетите.

Тя вдигна раницата си от земята и предпазливо излезе на поляната.

Следваше най-сложната част от плана. Толи можеше само да гадае каква охранителна система има на борда на автолетите. Оставаше й да се надява, че учените не са използвали по-сложна защитна система от обикновените предпазни мерки и прости пароли, които обикновено пречат на малките да отлетят с някоя кола. Едва ли са очаквали хората от селото да притежават способностите и уменията на градско дете като Толи.

Стига да не са били предварително предупредени, че в този район има бегълци.

Но това беше невъзможно, разбира се. Никой не допускаше, че Толи е стигнала чак дотук без сърфа си, пък и тя не беше виждала автолет от нощта, когато напусна града. Ако Извънредните още я търсеха, те едва ли биха се сетили да проверят по тези места.

Тя се промъкна до единия автолет и надникна през отворената врата на багажното помещение, но не видя нищо друго, освен парчета дунапрен, които лекият вятър подхвана. Още няколко крачки и се озова до прозореца на пасажерската кабина, също празна. Толи посегна към дръжката на вратата.

Мъжки глас извика иззад гърба й.

Толи се вцепени. След двуседмично спане върху гола земя дрехите й бяха разпокъсани и мръсни и от разстояние можеше да мине за някой от селото. Обърнеше ли се обаче, красивото лице щеше да я издаде.

Гласът извика отново, използваше езика на селяните, но въпреки това в него се усещаше острият заповеднически тон на красив трета степен. Дочу се и приближаване на стъпки. Дали сега не беше моментът да се метне в автолета и да се опита да излети с него?

Мъжът млъкна, когато наближи. Беше забелязал градското й облекло под слоевете кал и мръсотия.

Толи се обърна към него.

Екипировката му беше като на останалите, с очила за теренна работа и бутилка вода на кръста, а по лицето му на трошлив личеше, че е стъписан от изненада. Сигурно е бил във втория автолет, изостанал от другите — затова я хвана.

— Небеса! — възкликна той, минавайки пак на езика на града. — Какво правиш тук?

Тя примигна и не отговори веднага, изобразявайки празен и блуждаещ поглед на красивото си лице.

— Бяхме в балон.

— Балон ли?

— Стана нещо като злополука. Аз не си спомням точно.

Той направи крачка към нея и сбърчи нос. Толи можеше и да изглеждаше като красивите, но миришеше като същинска дивачка.

— Май видях по новините за някакъв инцидент с балон, но това беше още преди две седмици! Не е възможно да си била тук толкова… — Той огледа разпокъсаните й дрехи и отново сбърчи нос. — Не, май наистина си била тук през цялото това време.

Толи поклати глава.

— Не зная колко време е минало.

— Горкото момиче. — След преодоляването на първоначалния шок, сега в гласа му се усещаше загрижеността на един истински красив трета степен. — Сега вече всичко е наред. Аз съм д-р Бален.

Тя се усмихна, както би се очаквало от едно послушно красиво момиче, давайки си сметка, че това може да е Доктора. Едва ли някой орнитолог ще говори езика на хората от селото, все пак. Явно той ръководи експедицията.

— Имам чувството, че се крия тук от цяла вечност — каза тя. — Наоколо е пълно с някакви луди хора.

— Така е, те понякога са доста опасни. — Той поклати глава, сякаш още не проумяваше как е възможно една от новите красиви да оцелее в дивото толкова дълго време. — Но въпреки това си имала късмет, че си останала близо до тях.

— Кои са те?

— Те са част от едно много важно изследване.

— Изследване ли? На какво?

Той тихо се засмя.

— Много е сложно за обяснение. Сега по-важното е да кажа на някого, че съм те открил. Сигурно в града горят от нетърпение да разберат, че с теб всичко е наред. Как се казваш?

— Какво изучавате тук?

Той примигна, озадачен как една нова красива може да задава въпроси, вместо да хленчи и да мрънка, че иска вкъщи.

— Ами, търсим определени фундаменти на човешката природа.

— Естествено. Като насилието например? Или жаждата за отмъщение.

Той свъси вежди.

— Да, може и така да се каже. Но ти как…?

— Така си и мислех. — Всичко изведнъж се изясни. — Вие изучавате насилието, затова ви е нужна агресивна, безмилостна група хора, нали така? Вие сте антрополог.

Той все още не можеше да се съвземе от объркването.

— Да, но също така съм и лекар. Лекар по медицина. Сигурна ли си, че си добре?

Внезапно прозрение светна в главата на Толи.

— Вие сте мозъчен лекар.

— Всъщност ни наричат невролози. — Д-р Вален предпазливо се извърна и посегна към вратата на автолета. — Но май наистина е време да се обадя. Не запомних името ти.

— Не съм го казвала.

Тонът й го закова на място.

— Стойте далече от тая врата — продължи тя.

Той отново се обърна с лице към нея, а правилните му черти на красив трета степен бяха изкривени от обзелите го чувства.

— Но ти си…

— Красива? Я помисли пак. — Тя се усмихна. — Аз съм Толи Янгблъд. И умът ми е съвсем грозен. Освен това конфискувам колата ти.

Очевидно Доктора много се страхуваше от диваците, даже от красивите. Той безропотно се остави да го заключат в багажното на единия от автолетите и доброволно даде кодовете за достъп на другия. Охранителната система не би затруднила особено Толи, но така тя спести време. А изражението на д-р Бален, когато и диктуваше кодовете, беше объркано като на същински красив. Видимо беше свикнал да общува предимно с хора от селото, които благоговеят и изпитват страхопочитание пред неговата божественост. Но само един поглед към ножа на Толи му беше достатъчен да схване кой сега дава заповедите.

Мъжът отговори на още няколко въпроса на Толи и в нея не остана никакво съмнение за предназначението на резервата. На това място беше разработвана и усъвършенствана операцията, от тук взимаха и опитните обекти. Задачата на мозъчната аномалия бе да потисне склонността към насилие, а какъв по-добър обект за изследване от тези хора, въвлечени в безкрайна кръвна вражда. Също като яростни противници, заключени в една килия, тези хванати в капана на малките хора племена щяха да задоволят научния интерес на изследователите за корените на кръвопролития нагон на човечеството.

Толи поклати глава. Бедният Андрю. Целият му свят се оказваше експеримент, а баща му беше загубил живота си в един напълно безсмислен конфликт.

Толи поседя малко в автолета, преди да се вдигне във въздуха — искаше да опознае системата за управление. Изглеждаше като тази на градските коли, но не трябваше да забравя, че тук няма автоматична защита — ако наредеше на машината да се разбие в планината, тя щеше да го направи. Затова се налагаше да внимава, когато стигне високите кули в руините.

Първото, което направи, бе да размаже с тока на ботуша си комуникационната система. Не искаше колата да докладва на градските власт къде се намира.

— Толи!

Тя трепна и вдигна глава, взирайки се през ветроупорното стъкло. Беше Андрю, при това сам. Тя изскочи от автолета и размаха ръце към него, като му правеше знаци да мълчи и му сочеше другия автолет.

— Заключих Доктора — прошепна тя. — Гледай да не чуе гласа ти. Какво правиш тук?

Той облещи очи при новината за божеството, затворено в търбуха на автолета, и също зашепна:

— Пратиха ме да видя къде е той. Каза, че идва веднага след нас.

— Е, няма да дойде. А аз заминавам.

Той кимна.

— Разбира се, довиждане, Млада кръв.

— Довиждане. — Тя се усмихна. — Няма да забравя помощта ти.

Андрю се загледа в очите й и на лицето му се изписа обожанието, което обикновено предизвикваше едно красиво лице.

— Аз също няма да те забравя.

— Не ме гледай така.

— Как така, Толи?

— Като че съм бог. Ние всички сме хора, Андрю.

Той впи очи в земята и замислено кимна.

— Зная.

— При това не сме идеални, някои от нас са дори по-лоши, отколкото можеш да си представиш. От дълго време насам причиняваме нещо ужасно на твоите хора. Използваме ви.

Той вдигна рамене.

— Какво можем да направим? Вие имате такава власт.

— Да, така е. — Тя взе ръката му. — Но вие не спирайте да правите опити да минете покрай малките хора. Истинският свят е огромен. Може да успееш да стигнеш толкова далече, че Извънредните да се откажат да те търсят. А аз ще се опитам… — Тя не довърши обещанието си. Какво ли всъщност искаше да се опита?

Върху лицето на Андрю грейна усмивка и той протегна ръка да пипне татуировката й.

— Сега си газирана.

Тя кимна и преглътна сухо.

— Ние ще те чакаме, Млада кръв.

Толи примигна, после мълчаливо го прегърна. След това се вмъкна в автолета и стартира роторите. Когато воят им набра сила, птиците, накацали по поляната, се разлетяха във всички посоки, подплашени от рева на божията машина. Андрю отстъпи назад.

Колата се издигна при първото докосване на контролното табло и мощният тласък я разтресе. Вятърът от перките яростно превиваше върхарите на околните дървета, но колата се издигаше стабилно и се подчиняваше на всяка нейна команда.

Когато автолетът се издигна над дърветата, Толи погледна надолу и видя Андрю да маха с ръка, а в кривата му усмивка, оголила липсата на няколко зъба, имаше надежда. Толи знаеше, че рано или късно ще трябва да се върне: вече нямаше избор. Някой трябваше да помогне на тези хора да избягат от резервата и те не можеха да разчитат на друг, освен на Толи.

Тя въздъхна. Поне едно нещо не се променяше в нейния живот: той от ден на ден ставаше все по-сложен и объркан.