Руби Диксън
Да измамиш пирата (6)

Зоуи

— Определено сме затънали в кегфинг блато без кефинг гребла — каза Каспар от мястото, което се криеше малко в страни от мен, стиснал бластер и готов да стреля.

Не му се подиграх, задето използва човешки израз. Все пак беше напълно прав. Точно сега бяхме тотално прецакани. Знаех, че пиратството е опасна професия, разбира се, но никога не бях подозирала, че ще свършим дните си на някакъв скапан астероид, където едни шибани пирати сззт искат да откраднат НАШИЯ пиратски кораб.

— Трябваше да знам по-добре да не се хващам на това със сигнала за помощ. Най-стария трик в книгата — казах на братята си.

— Не се самообвинявай — Матхирас каза. Той бе до мен и непрестанно се опитваше да ме набута зад себе си и да блокира изстрелите сипещи се към мен с тялото си. Разбира се, не исках той да умре заради мен, затова постоянно се мушках под ръката му и отвръщах на стрелбата. — Всички решихме, че може да е лесна плячка.

— Имаме нужда от отвличане на вниманието — казах им аз. Криехме се зад едно скално образувание, на повърхността на астероида и единственото, което ни държеше на повърхността бяха гравитационните ни ботуши. Дишах толкова тежко, че вътрешната страна на скафандъра ми се замъгли. За разлика от мен, братята ми бяха напълно спокойни.

Каспар дори изглежда се наслаждаваше на случващото се. Той ме погледна през рамо и ми се ухили.

— Може да пробваме да им хвърлим Адирон. Докато те млатят свръх охраненото му тяло, може да пробваме да се доберем до кораба.

До него Адирон бутна игриво Каспар.

— Или просто да изчакаме, тъй като те знаем колко нетърпелив задник си и много скоро ще хукнеш натам, за да ги въвлечеш в юмручен бой. — Каспар просто го бутна в отговор.

— Няма да хвърляме никой и няма да участваме в юмручен бой, идиоти такива. — Матхирас заяви с изтощен глас. — Нека просто се върнем на Сестричката и тогава ще съставим плана си. Зо, как е кислородът ти?

Мамка му, явно бе доловил паникьосаното ми дишане. Е, това и човешкия ми пулс, който бе малко по-бърз от този на мессакаш. Постоянно забравях тази част. Проверих филтъра за кислорода си и се оказах леко изплашена от показателите му.

— Имам десет минути. Може би малко повече.

— Това не е добре — заяви Матхирас, гледайки различните сандъци по повърхността на астероида. Това бяха сандъците, които намерихме изоставени на повърхността и решихме, че корабът в беда е изоставил товара си, затова започнахме да го товарим на нашия кораб.

Много тъпо решение. Пиратите сззт ни хванаха неподготвени и едва не ни пръснаха черепите. Каспар успя да отстрани няколко пирата, а Адирон осигури достатъчно прикритие, че да успеем да изтичаме до сегашните си скривалища. Разбира се, бяхме на няколкостотин метра от собствения си проклет кораб, но не можехме да се доберем до него.

— Опитай да изпратиш още една дистанционна команда до Сестричката — каза ми Матхирас. — Виж дали ще успееш да я измъкнеш изпод тях, поне.

Извадих дистанционния панел на кораба, на комуникатора закачен за китката ми. Не успях да направя нищо, точно като предишните пъти, в които опитах.

— Сигналът ни е заглушен.

Брат ми изръмжа.

— Ще измислим нещо.

Чу се звук от изстрели и Адирон сграбчи Каспар за яката, издърпвайки го назад.

— Залегни, големи братко.

— Ами ако ги нападнем? — попита Каспар със странен блясък в погледа си.

— Ами ако пробият дупка в тъпата ти глава? — контрирах го аз. — Тогава какво?

— Може да вземеш кислородните ми филтри — каза той, намигайки ми.

— Аз ще пробия дупка в главата ти — промърморих, докато още изстрели прелитаха покрай нас. Кеф това просто беше тъпо. — Те ще продължат да ни държат тук, докато ни свърши кислорода. После просто ще ни оберат.

— Имаш ли по-добра идея? — попита ме Адирон.

— Ще ми се.

— Скоро ще измислим нещо — каза Матхирас и можех да видя как Каспар изгаря от желание да се хвърли в битката, но продължавахме да чакаме плана.

— Трябва — съгласих се. — Ние…

Личният ми комуникатор започна да издава звук, индикиращ, че имам молба за гласова връзка.

Всички погледнаха към мен. Поколебах се, защото бе толкова странно нещо, което да ти се случи в една ситуация на живот и смърт. Можеше да изчака, разбира се. Бяхме нападнати, а нивото на кислорода ни…

Комуникаторът отново започна да писука.

— Ще отговориш ли на това? — попита Адирон.

— Не мислиш ли, че сме малко заети? — озъбих му се аз в същия миг, в който врагът отново откри огън, карайки ни да се приведем рязко.

— Може да е нещо важно.

Оцеляването ни също бе важно, но когато комуникаторът изпука за пореден път, погледнах да видя кой е. Беше Сенторр. Почувствах пробождане на съжаление, че никога повече няма да мога да говоря с него, защото нямаше никакъв шанс да се измъкна жива от тази ситуация. Още стрелба от страна на врага и над нас се разхвърчаха парчета от скалата. Всички се приведохме, покривайки шлемовете си, но почувствах убождане в един от краката си. Погледнах надолу и видях остро парче скала стърчащо от крака ми, близо до глезена. Изведнъж болка и силно туптене обхванаха крака ми.

Поех си рязко въздух и се пресегнах надолу, готова да сграбча и измъкна камъка стърчащ от крака ми.

— Не го пипай — предупреди ме Матхирас. — Ще разхерметизиращ костюма си.

Проплаках, тъй като можех да усетя как ботуша ми започва да се пълни с кръв.

— Мисля, че е улучил вена. Голяма.

— Само още малко, Зо — каза Матхирас и погледна към Каспар, който кимна. О, не. Не и този поглед. Това бе погледът „имаме един последен шанс да спасим света“, и щеше да включва много голям риск за живота на братята ми.

Преди някой от тях да успее да помръдне, осъществявайки плана си, комуникаторът ми отново изпиука.

— О, кефинг няма ли най-после да отговориш? — сопна ми се Матхирас.

Отворих канала нетърпеливо, докато пиратите сззт продължаваха да ни обстрелват, а покрай нас да се сипят парчета скала. Това не бе никак добре.

— Зоуи? — гласът на Сенторр проехтя в шлема ми.

— Сега не е много подходящ момент — извиках. В мига, в който пиратите разберат, че личният ми комуникатор е на различна чистота от тази на кораба, ще го заглушат.

— Прикрийте се — каза той и ми затвори.

Какво…

Погледнах на горе точно на време да видя белия корпус на спускащия се над нас кораб, който изваждаше оръдията си. Матхирас изруга високо и ме сграбчи, притискайки ме под себе си.

Изведнъж ни обгради звук от изстрели, докато корабът на Сенторр откри огън срещу врага ни. Във въздуха около нас се разлетяха парчета скала и заради слабата гравитация на астероида, те започнаха да се блъскат срещу тънките ни костюми. Само след миг настана пълна тишина.

Не знаех колко дълго останах така зашеметена и дезориентирана, но по някое време успях да избутам тежката ръка на Матхирас от себе си. Той полетя леко нагоре и осъзнах, че един от гравитационните му ботуши не работи. В следващия момент Каспар го сграбчи за колана, дръпвайки го обратно на повърхността на астероида. Опитах да се изправя на крака, но глезенът ми туптеше и усещах силно стискане в гравитационния си ботуш. Главата ми бучеше и бях полуглуха — не можех да кажа дали комуникатора ми писука или не.

На повърхността бе напълно тихо. Погледнах към Каспар, устните зад шлема му се движеха, но не можех да чуя нищо. Почуках по едната страна на шлема си, но не можех да чуя нищо. Мамка му. Бях изгубила връзка със системата за комуникация. Посочих към шлема си и направих жест, че нямам сигнал и той кимна, разбирайки ме, после посочи към нещо в близост до нас.

Върху близката скала бе кацнал Глупака. Докато гледах на там, трима грамадни мъже мессакаш… съдейки по допълнителните извивки на шлемовете, заради рогата им… отвориха товарния отсег и стъпиха тежко на повърхността на астероида щом гравитационните им ботуши се включиха. Те тръгнаха от скала на скала, слизайки надолу, а аз се изправих на крака, с присвит стомах, осъзнавайки какво се случва.

Бяхме спасени.

Което беше страхотно.

С тази разлика, че все още бях човек и нямаше начин да го скрия.

Опитах се да остана права, въпреки туптенето в глезените ми… особено в единия… който беше ужасно болезнен. Примигвайки, закуцуках към Каспар… онзи, който винаги поемаше най-големите рискове… излизащ от прикритието си с бластер в ръка. Въздухът бе пълен с танцуващи в ниската гравитация камъчета, които се блъскаха напред-назад като миниатюрен метеорен дъжд и ги избутах настрани, докато излизах от скривалището си. Не знаех дали сме в безопасност, но Адирон ме последва, което беше добър знак.

Матхирас ме потупа по рамото и посочи напред, показвайки, че е безопасно да излезем. Тръгнах след него, стъпвайки несигурно. Чувствах се леко замаяна, но бях сигурна, че е защото Матхирас доста ме разтърси като ме притисна под себе си. Почуках отново по шлема си и забелязах, че екипажът на Глупака идва, за да ни пресрещне по средата на пътя.

Преглътнах трудно… и от костюма ми да започна да звучи сирена. По-малко от минута кислород.

— Момчета? — извиках, но думите ми бяха заглушени, и си спомних, че не могат да ме чуят.

Те обаче чуха сирената на костюма ми. В следващия миг шест чифта ръце се пресегнаха и ме сграбчиха, дърпайки тялото ми към най-близкия кораб… Глупака… докато всички се опитваха да ме отведат в безопасност преди кислорода ми да свърши.

Насилих се да дишам бавно, пестейки кислорода, докато останалите ме носеха през повърхността на астероида към Глупака. Имах усещането, че са минали часове. Един. Два. Три. Тогава се приведох, отпускайки се срещу Адирон, чакайки шлюза на дока да се затвори и животоподдържащите системи да стабилизират отсега. Дробовете ме заболяха и усещах как въздухът в костюма ми става все по-разреден, но може да бе и просто паникьосаното ми въображение.

— Мръднете настрани! Мръднете настрани — остър познат глас извика и тогава към гърлото ми се насочиха две ръце, притискайки механизма за освобождаване на шлема. Когато бе издърпан от главата ми, почувствах свежия въздух и Матхирас направи крачка назад, когато Сенторр се отпусна пред мен.

И се видяхме лице в лице за пръв път.

Гледах го мълчаливо. От близо, Сенторр бе още по-красив. Присъствието му бе доминантно, стойката му изправена, сякаш все още бе войник, въпреки че бе напуснал войската след войната (или поне така ми бе казал). Беше по-висок, отколкото си го спомнях, а рогата му бяха толкова дълги, че сякаш докосваха звездите. Лицето му бе слабо и сериозно, точно както го помнех от снимката. Погледнах нагоре, с туптящо сърце, наслаждавайки се на вида на изваяните му устни, докато гледаше надолу към мен.

— Ти си Зоуи, нали?

— Изненада — казах все още задъхана. Туптенето в ранения ми крак стана по-ужасно само след миг, но нищо не можеше да се сравни с болката в раненото ми сърце.

Сенторр гледаше надолу към мен.

— Това… обяснява много неща.

Преди да успея да отговоря, Адирон ме сграбчи, почвайки да роши косата ми.

— Едва не се насрах в гащите си, Зо. Реших, че си пътник. — Той потърка кокалчетата на ръката си в главата ми, рошейки ме безмилостно и ме накара да се смръщя, като дете.

— Може ли да не го правиш? — изсъсках, опитвайки да се отскубна от него.

Около нас останалите махаха шлемовете си и огледах лицата на останалите мъже, преди да погледна пак към Сенторр. Той бе невероятно тих, а изражението му неразгадаемо.

Адирон отново ме разроши.

— По този ли си падаш, Зоуи? Мислех, че ще е по-хубав.

О, Боже мой, щях да умра.

— О, ходи на кефинг Адирон! — ударих го с лакът в ребрата и бях доволна да го чуя как поема остро въздух. Успях да се изплъзна от ръцете му, препъвайки се напред. Остра болка прониза крака ми и проплаках.

Две силни ръце ме уловиха, преди да се стоваря на пода. Не бях особено изненадана да погледна нагоре и да видя, че бях в обятията на Сенторр, или че бе толкова прекрасен, че сърцето ме заболя. По някаква причина го виждах леко замъглено. Присвих очи, опитвайки се да различа красивите му черти.

Той каза нещо, но мозъкът ми бе така замъглен, че не успях да го разбера. Поклатих глава.

— Съжалявам — казах му. — Толкова много съжалявам.

Някой изкрещя нещо… може би Каспар… за това, че имало кръв навсякъде. Кръв? Хм. Някой кървеше? Кракът ми отново затуптя силно и погледнах надолу. Парчето скала пронизало крака ми почти бе паднало, а аз стоях в локва кръв образувала се около гравитационния ми ботуш.

Е, мамка му. Аз кървях.

Сенторр отново каза нещо, но мозъкът ми не можеше да се фокусира. Всичко започна да потъва в тъмнина, когато той ме вдигна на ръце и ме понесе на някъде. Реших, че ако сега ще умирам, то поне ще умра щастлива.

Все пак, бях в неговите обятия.