Руби Диксън
Да измамиш пирата (19)

Зоуи

Загледах се в изтощената жена в огледалото и се зачудих колко ли време трябва да мине, за да може разбитото сърце да не се отразява в лицето ми. Бе минал месец откакто напуснах Сенторр. Месец с разбито на парчета сърце в гърдите ми. Месец откакто реших да се откажа от любовта. Месец откакто за последно чух нежния, прекрасен глас на Сенторр и почувствах тръпка на удоволствие да минава през гръбнака ми.

Беше по-трудно, отколкото мислех.

Каквато бях глупава, мислех, че щом се върна на кораба, всичко ще е постарому. Че ще поема задълженията си и ще забравя всичко за флирта ни. С тази разлика, че не можех. Не можех да се концентрирам, защото не спирах да мисля за Сенторр и целувките му. За начина, по който докосваше лицето ми. За устните и усмивката му, за начина, по който стоеше изправен все едно все още е в армията. Дори това намирах толкова секси.

И сега, когато вкусих от това какво би било да бъда обичана, не можех да се върна към старото си аз. Не можех да го забравя. Не можех да забравя целувките и докосването му, начина, по който ме обгръщаха ръцете му. Не можех да забравя какво е да бъда ОБИЧАНА от него. Обърнах гръб на огледалото, за да не виждам голямата кървяща рана на гърдите си и започнах да крача напред-назад, както правех през повечето време. Щом затворех нощем очи, мислех за всички неща, които можех да му кажа, за всички начини, по които можех да го докосна.

Той бе единственият ми шанс за любов. Не исках никой, освен него.

Чувствах толкова силно съжаление, че трябваше да направя избора, който направих. Обичах братята си, но това бе много по-различен вид любов от тази, която можех да получа от Сенторр и не ми бе достатъчна.

Колко глупава съм била да мисля, че ще ми стигне?

Преди да го срещна всичко, което исках, бе да пофлиртувам с някой. Онази сладост, да чакаш с нетърпение да се чуеш с някой, през дългите самотни нощи. Компанията. Привързаността.

Сега нямах нищо от това. Сенторр го нямаше и не можех да се свържа с него, защото ако го направех, знаех, че той щеше да поиска да се върна при него. И аз го желаех отчаяно, но не можех да го направя. Затова криех чувствата си, надявайки се да избледнеят и се носех по течението. Или поне опитвах. Обаче не можех да спя. Всеки път щом легнех, мислех за Сенторр. Дали е тъжен колкото мен? Дали е нещастен? Или вече ме е забравил? Дали не е намерил някоя мессакаш проститутка на някоя станция, която да го утеши? Съмнявах се, но в ума си винаги мислех най-лошото. Исках да е щастлив, ако не мога да съм с него, нали? На теория би трябвало да искам щастието му дори без мен, но само мисълта, че може да е с друга жена ме караше да искам да й издера очите.

Което ме караше да се чувствам още по-зле.

Наплисках лицето си с вода и погледнах за последен път отражението си, преди да се обърна и да изляза от каютата си. Издърпах косата си отново на опашка и се прозях, докато вървях към мостика. Имах нужда от чаша нощен чай, за да изкарам поредната нощ без Сенторр. Нощен чай и цял куп носни кърпички.

Разбира се, когато стигнах на мостика, забравих всичко за чая и каквото и да е било, защото точно през тънката линия на прозорците се виждаше огромен Уарбирд и се бяхме насочили директно към него. Издадох възмутен вик и хукнах към станцията си, където Каспар дремваше опрял глава директно на контролния ми панел.

— Какво за кеф вършиш?

Той вдигна глава и премигна сънено, преди да разтърка очи.

— Дремвам?

— На път сме да се сблъскаме с този кораб, идиот такъв — сопнах се и го избутах от стола си, издърпвайки няколко екрана. Не бяхме извън курса, което значеше, че всичко това е планирано. Изгледах лошо Каспар, задето е толкова нехаен и започнах да ровя, издърпвайки информацията на кораба пред нас.

Уарбирд Клас II от Родната планета, сега частна собственост, се изписа на екрана ми. Джабберуок.

Каспар надникна над рамото ми.

— Какво е джабберуок?

— Човешки израз — сопнах му се. — Да не смяташе да преминем право през него? Или си просто толкова небрежен?

Той се почеса по главата и ми се ухили…

— Да?

Издадох още един възмутен звук, сложих слушалките си и изпратих аудио сигнал на навигатора им.

— Моли се да мога да поправя това! Ако ли не, само след пет минути ще се разплескаме по корпуса им.

— Хм — каза той, с което ме накара да искам да го удуша.

Кефинг идиот. Ето за това не можех да ги оставя. Този…

Джабберуок отвърна на аудио сигнала ми.

— Здравей Малка Сестричке — каза нежен, познат глас, от който коленете ми омекнаха. Ако не бях седнала, щях да се срина на пода. Понастоящем се чувствах готова да се разтопя на купчинка на пода.

— Сенторр? — прошепнах — Какво…?

Обърнах се да погледна Каспар. Той бе скръстил ръце на гърдите си и ме се усмихваше. Докато го гледах, той се пресегна и направи няколко промени в курса на екрана ми — Пригответе се за свързване на корабите.

Свързване на корабите? Стоях и гледах тъпо как Джабберуок приема молбата и бяхме нежно придърпани към Уарбирда.

— Аз… не разбирам — най-после успях да кажа.

— Трябва да решим това лице в лице, Зоуи. Позволявате ли да се кача на борда?

— Ъм, позволяваме — казах слабо.

— Ще се видим след малко — каза ми Сенторр и прекъсна връзката.

Завъртях стола си, поглеждайки обвинително Каспар.

— Какво за кеф става тук?

— Не чу ли? Среща между кораби — каза той, подсвирквайки си, докато се отдалечаваше. — Може би трябва да побързаш. Ще се свържем с кораба за нула време.

Издадох още един задавен звук, преди да скоча от стола и да хукна към каютата си. О, Боже мой. Носех стария си, най-обикновен гащеризон. Скришом помирисах мишницата си, докато влизах в стаята си, започвайки да ровя, търсейки чисти дрехи. Кеф. Кеф. Кеф., защо не си измих косата тази сутрин? Докоснах я и я почувствах рошава и заплетена, затова хукнах в умивалнята, забравяйки всички мисли за чисти дрехи. Простенах, виждайки отражението си, защото имах големи сенки под очите и бях толкова, толкова бледа. Косата ми приличаше на птиче гнездо.

Спомних си, че Зоуи от преди месец не искаше да носи грим или да си прави прическа, за да се хареса на един мъж. Тази Зоуи явно бе голяма лъжкиня. Потърках лице с ръка, преди да ги намокря и да опитам да вкарам в ред косата си. Определено не бях секси. Изглеждах като всеки друг немит, изтощен навигатор на мисия до Оутер Рим… точно каквато бях.

Но това бе различно.

Моят мъж идваше да ме види. Исках да изглеждам красива, за да го накарам да изпита толкова силна страст, че да ме награби в мига, в който ме зърне. Разбира се, това може би не бе в стила на моя Сенторр. Той по-скоро щеше да погледне надолу към мен със студено изражение и щеше да ми заповяда да го целуна.

Което също щеше да е адски секси.

Нервна опитах да подредя косата си за последен път. Чу се звукът от прикачването на корабите и изтичах от стаята си, надолу по коридорите на Малката сестричка, към люка, където се свързваха корабите.

Хвърлих се напред покрай братята ми, които се бяха наредили в редичка в тесния коридор, точно когато люкът се отвори и Сенторр пристъпи на борда. Той бе по-голям от самия живот, по-висок отколкото го помнех и толкова прекрасен и горд, че изкряках като жаба щом го видях. Накъде зад мен Адирон се захили. Не ми дремеше. Той бе тук. Моят Сенторр се завърна. Стоях пред него, като заслепен идиот, гладно поглъщайки го с поглед. Когато пристъпи напред обаче, осъзнах, че той бе на грешния кораб.

О, не.

О, не, може би се бе случило нещо лошо.

— Какво стана с Глупака? — избъбрих, изведнъж почувствала се ужасена. Да не би екипажа му да е избит? Дали не са ги преследвали? — Трябва ли да те скрием? Или…

Големите му ръце уловиха раменете ми и Сенторр поклати глава.

— Успокой се. Всички са добре. Никой не е преследван. — Той се замисли за миг — Поне не в тази част на галактиката.

— Къде е тогава корабът ти? Защо си тук? Как…

— Остави мъжа да говори, Зо. Кеф. — Адирон ме бутна по рамото, въртейки очи. — Откачи щом го видя.

Нима? Май да. Примигнах бързо изпълнена с емоции.

— Извинявай.

— Всъщност, не съм дошъл, за да говорим — каза Сенторр и погледна надолу към мен. — Дойдох, за да направя това — Опашката му се обви около кръста ми, приковавайки ме на място и той ме дръпна към себе си, навеждайки устни към моите. Целувката му бе изгарящо страстна, пълна с обещания и нужда и похот, и всичко хубаво и прекрасно, за което копнеех през последния месец, всички неща, за които мислих, че никога няма да получа. Простенах в устата му и стиснах с ръце предната част на униформата му, не знаейки кой се е вкопчил по-силно в другия, но просто исках да останем така завинаги и никога да не се пускаме.

Адирон издаде давещ се звук накъде иззад нас.

— Това дето си го засмукал така е лицето на сестра ми — обади се Каспар. — Може ли да престанеш?

Сенторр ме близна страстно за последен път, преди да ме освободи. Виждайки замаяното ми изражение, той простена и обхвана с длани лицето ми.

— Искам да дойдеш с мен на борда на Джабберуок. Или аз ще дойда тук при теб на Сестричката. И в двата случая, просто искам да съм с теб.

Притиснах се към него, щастлива и с омекнали кости, загледана в устните му. Все още замаяна от целувката ни и вкуса му, едва успях да разбра какво казва.

— Какво… Джабберуок? Какво стана с Глупака?

— Каютите станаха много тесни — каза ми той, прокарвайки палец по долната ми устна, сякаш бе неспособен да спре да ме докосва. — Кивиан познаваше някого, който продаваше нерегистриран Уарбирд, затова го купихме.

Матхирас подсвирна.

— Уарбирд. Бърз и опасен… най-доброто от двата вида.

Прекрасният ми мъж се усмихна.

— За щастие съм пилотирал един, докато бях в армията, затова доста от нещата ми се връщат в ума.

— Ох — въздъхнах. Винаги съм си падала по Уарбирд. Е, и по Сенторр. Мисълта да управляваме заедно такъв кораб бе толкова изкушаваща, но знаех, че братята ми имат нужда от мен. — Екипажът ти има нов навигатор?

— Не точно — той поклати глава. — Избирам теб пред тях.

Издадох тих протестиращ звук, защото… това все пак беше Уарбирд. И екипажът му бе толкова мил. Умирах да бъда на такъв кораб. Виждаше ми се грешно да го принуждавам да го изостави, особено след като навигаторът бе най-важният… изпълнявайки най-важната работа на кораба.

Матхирас прочисти гърлото си.

— Мисля, че трябва да отидеш с него, Зо.

Обърнах се, за да изгледам изненадано брат си.

— Така ли мислиш?

Той кимна.

— Всички мислим така.

Каспар ми намигна. Адирон само ми се ухили.

Осъзнах, че съм била изпързаляна. Каспар не беше калпав навигатор. Беше се уговорил да се срещне със Сенторр, за да ме изпратят на другия кораб. Усетих пробождане, сякаш са ме предали. Отскубнах се от прегръдките на Сенторр.

— Искате да се отървете от мен?

— Не — веднага каза Матхирас. Той пристъпи към мен и сложи ръце на раменете ми. — Обичаме те. Когато казваме, че си малката ни сестричка, наистина го мислим. Кеф към теб сме по-привързани отколкото към родната ни сестра Ванора.

Усмихнах се, но очите ми се напълниха със сълзи. Щом бяхме толкова близки защо искаха да се отърват от мен?

— Но ти трябва да бъдеш щастлива. Ясно е, че обичаш този надут войник — Матхирас кимна към Сенторр. — А той е нужен на кораба си. И ти имаш нужда от него. Затова трябва да отидеш.

— Освен това на борда има и други човеци — каза Каспар. — Човешки жени. Ще е добре за теб да си около няколко като теб. Те могат да ти помагат за неща, за които ние не можем.

— Като плетене на коса — Адирон каза и сбърчи устни в имитация на очарована женска гримаса. — И в обличане на лъскави дрехи.

— Кеф, ако те ще си помагат в преобличането, искам да гледам — промърмори Каспар.

Матхирас се обърна, за да ги изгледа лошо.

Реших да не споменавам, колко бе прав Адирон, и че наистина са ми сплитали косата и са ми помагали да се облека.

— Не бих избрала други човеци пред вас, момчета. Знаете това!

— Зоуи — каза нежно Матхирас, стисвайки леко раменете ми. — Само защото ще отидеш при тях, не значи, че ще ни изоставиш.

— Нима? — прошепнах, чувствайки как сърцето ми се къса. Една ръка докосна моята и Сенторр сплете пръсти с моите, в мълчалива проява на подкрепа.

— Ти си наша сестра. Това няма да се промени, ако заживееш на друг кораб. Ако отидеш с него, ние ще се справим с навигацията, докато намерим някой да го прави за постоянно. Правили сме го и преди. Можем да го направим отново.

— Ти изгаряш прекалено много гориво — предупредих го.

— Ще му изпратим сметката за горивото — каза Адирон, кимайки към Сенторр. — Той е богаташ.

Сенторр само изсумтя и стисна ръката ми.

— Но няма да можем да се виждаме — прошепнах, гледайки към Матхирас. Бях раздвоена. Толкова, толкова раздвоена.

— Ще си говорим всеки ден — обеща той.

— И можеш да ни изпращаш координати и звездни карти, докато не наемем някой нов — добави Каспар. — Ще ни помагаш да управляваме кораба, но от разстояние.

Адирон, който бе доста тих (по неговите си стандарти), също се обади.

— И ще се виждаме често. Сенторр обеща да те води при нас поне веднъж в месеца. Така или иначе ще е добре да свържем корабите си. Може да споделяме връзки и товари.

— Да бездействаме от време на време ще е добре за всички ни — каза тихо Сенторр. — Особено след като Фран и Кивиан очакват дете.

Ох.

Ох… те ме окуражаваха да отида. Погледнах лицата на братята си и бе очевидно, че най-голямата им тревога бе щастието ми. Нищо друго не бе от значение. Избухнах в сълзи, обвивайки ръце около кръста на Матхирас.

— Толкова много ви обичам.

— Ние също те обичаме, малка сестричке — каза най-големият ми брат, стисвайки ме силно, преди да ме пусне, предавайки ме на Каспар. Той ме грабна и ме притисна към себе си, вдигайки ме от земята с голяма меча прегръдка, която почти ми взе дъха, но ме пусна бързо, тиквайки ме към Адирон, който ме бутна под мишницата си и потърка главата ми с кокалчетата на ръката си.

— Най-добре да не ни забравиш — каза ми Адирон.

— Никога! — И отново се разревах, защото щях да замина със Сенторр и да изоставя братята си и бях така щастлива и толкова тъжна едновременно.

— Не е нужно да го правиш — проговори Сенторр, а ръката на Адирон спря да търка главата ми. Измъкнах се изпод хватката му и погледнах към Сенторр. Моят красив, горд, сериозен Сенторр с военната си прическа и изписаните си устни, които се усмихваха само за мен. Сега той не се усмихваше. Всъщност изглеждаше така, сякаш изпитва болка. — Последното нещо на този свят, което искам, е да си нещастна, Зоуи. Ако искаш да останеш с тях…

Хвърлих се към него и го целунах, преди да е казал още една дума.

Исках това.

Исках него.