Руби Диксън
Да измамиш пирата (4)

Зоуи

Изчаках цял ден преди да се реша да изпратя съобщение на Сенторр. Не беше добър знак факта, че той не ми беше пуснал съобщение. Обикновено личният ни чат бе пълен с бележките му, писани по време на целия ден и сега липсата им ме отчая.

Беше очевидно, че ме отбягва.

И вината си бе изцяло моя. Беше много нечестно така да му избягам. Колко често се случваше да се намираме на една и съща станция по едно и също време? Сигурно е изгорил един тон гориво, само и само да докара кораба им на станцията Трите Мъглявини по същото време, по което и аз бях там, а аз бях пъзлата, която отказа да се срещне с него. Чувствах се проядена от вина, но знаех, че това бе правилното нещо, което можех да сторя.

Сенторр щеше да разбере, че съм човек. Щеше да бъде отвратен. Предаден. Щях да го загубя така или иначе. Поне по този начин, мислената му представа за мен щеше да бъде приятна. В неговите очи, аз бях мессакаш жена, правейки се на недостъпна. Не отвратителен човек.

Можеш да ме съжаляваш.

Не исках да го съжалявам. Исках да ме обича така, както аз обичах него. Раздразнена потърках очите си, преди да отворя комуникативния канал на станцията си. Беше късно през нощта и както обикновено бях сама на мостика. Братята ми, благодаря на звездите, решиха да не ме тормозят, като се върнахме на Сестричката. Може би осъзнаха, че се чувствам зле и решиха да ме оставят сама. Беше достатъчно неприятно, че заради мен изгубиха пари и ги разочаровах.

Сенторр не прие молбата ми да му изпратя съобщение.

Ядосана и раздразнена, отново изпратих молба. И отново. Знаех, че е на мостика си. Той бе като мен… на практика живееше на мостика си. След пет опита и никакъв отговор се предадох и смених канала, изпращайки молба за аудио разговор… интерпланетарната версия на телефонен разговор.

Той отговори на мига.

— Сенторр? — попитах, макар да знаех, че е той.

— Сега вече искаш да говориш? — Тонът му бе горчив. — Зает съм, Зоуи.

— Трябваше да си тръгнем по-рано — казах му, опитвайки да се оправдая. — Излезе друга работа. Знаеш как е.

— Разбирам.

— Моля те, не ми се сърди — прошепнах срещу приемника. — Имам нужда да си ми приятел.

Компютърът ми издаде сигнал, че има молба за визуален разговор от Глупака. О, кеф.

— Приеми — каза равно Сенторр. — Ако искаш да говориш с мен, то ще е така.

— Не мога — казах му паникьосана. Можех да сложа холограмата си, но на видеоразговор изглеждаше фалшива и неприятна. Холограмата имаше за цел визуално заблуждение, но пречупена през видео канала не се получаваше. Той щеше да разбере на мига, че го заблуждавам. — Не мога, Сенторр. Моля те.

— Защото си грозна? — Твърдостта му в гласа омекна леко. — Нека аз преценя дали е така. Приеми молбата ми, за да говорим лице в лице. Не ме е грижа как изглеждаш. Никога не съм се интересувал.

Щеше, ако знаеше, че бях човек. Ако бяхме от един и същ вид, може би нямаше да видя отвращение на лицето му.

— Аз… — Исках да му кажа, че и аз го исках, повече от всичко на света, но не можех. — Не мога.

Сенторр издаде раздразнен звук.

— Обичам те, Зоуи. Не бъди такава. Покажи ми коя си. Няма да ме е грижа.

— Обичаш ме? — Чувайки тези думи се стреснах. Това не бе мессакаш израз. — За пръв път чувам тези думи да излизат от сините ти устни.

— Това е човешки израз.

— Май човеците не са толкова лоши, а? — Не устоях да не завъртя ножа, поне малко.

— Не, не всички са лоши — зави той замислено.

Започнах да се колебая. Дали да му покажа лицето си. Да се свърши с всичко това. Да му покажа защо не мога да бъда жената, която той иска да бъда. Да сложа край на всичко помежду ни донякъде щеше да е благословия, нали така? Нямаше повече да се опитвам да се крия от него. Той щеше да е свободен да насочи чувствата си към някоя друга… само че кефинг не исках той да се насочва към друга. И все пак, заслужаваше истината. Ръката ми се насочи към бутона за визуална връзка на контролния панел.

В следващия миг от едната страна замига червена лампичка. Сигнал за помощ. От астероид на близо.

— Трябва да вървя — казах му бързо, решавайки да бъда страхливка и да отложа неизбежното. — Току-що получих сигнал за помощ от един близък астероид. Ще се чуем пак по-късно става ли?

— Направи това, което е нужно, Зоуи — рязко заяви Сенторр и прекъсна връзката.

Гледах екрана шокирана и сякаш във вените ми потече ледена вода. Това бе така неочаквано. Дали значеше, че се отказва от мен и от приятелството ни?

Секунда по-късно, на личния ми комуникативен канал се появи съобщение. Въпреки сигнала за помощ, който продължаваше да мига, аз го отворих.

Ще съм тук и ще те чакам. — С.‍

През тялото ми премина вълна от топлина и се усмихнах, преди да отговоря на сигнала за помощ и да хукна да будя братята си.