Руби Диксън
Да измамиш пирата (2)

Зоуи

След като прекъснах връзката със Сенторр, бе почти време Адирон да се събуди и да поеме нощната смяна от мен. Това щеше да ми даде възможност да подремна, преди тримата ми братя да се спуснат на 3М, за да сеят раздор. Аз още не бях решила, дали ще отида с тях… от една страна, не бях напускала Сестричката от доста време, но от друга, посещението на една станция не бе голяма веселба. Всеки поглед, който получех ме караше да се чувствам изнервена и разтревожена. Адирон можеше да се забавлява навсякъде и по всяко време, но знаех, че Матхирас и Каспар се тревожеха, когато съм нещастна и обикновено се отказваха от собствените си забавления, защото аз не им се наслаждавах.

Което ме правеше още по-нещастна, защото те заслужаваха да се позабавляват малко.

Погалих последно станцията си, представяйки си лицето на Сенторр, преди да изляза и да изтичам в умивалнята. Трябваше да се измия преди Адирон да се събуди и да помирише аромата на възбуда, който се носеше във въздуха. Бях научила по трудния начин колко по-чувствителни са носовете им от моя, а инцидентът, когато бях на четиринадесет и трябваше да обясня на тримата си по-големи братя, че съм мастурбирала… Това бе момент, който не исках да преживявам никога повече.

Затова влетях в умивалнята и пуснах водата. Все още мислех за лицето на Сенторр. На кораба му нямаше идентификационна информация, но го бях потърсила в едни стари затворнически файлове. Единствената негова холограма, която имах, бе на едно старо 2Д, но сякаш се бе отпечатала в ума ми (и може би бе изпринтена и пъхната под възглавницата ми). Той бе висок, с дълги рога, прекалено сериозно лице и най-впечатляващата изваяна уста, с която някой мъж вероятно се ражда веднъж на милиард, и все пак на него му отиваше и той изглеждаше истински секси.

Насочих отново ръка между бедрата си, започвайки отново да се докосвам. Господи, много бях загазила. Поработих бързо, за да свърша отново, и след това мушнах ръцете си под течащата вода. За пръв път погледнах внимателно лицето си в огледалото.

Човеци?

Шокиращо нали?

Можеш да ме съжаляваш.

Можеш да ме съжаляваш. Тези четири думи се бяха прогорили в мозъка ми, докато гледах в огледалото човешкия нос, човешките очи, човешката уста и безрогата си глава. Мразех лицето си. Мразех луничките по носа си, мишо кафявата си коса и кожата, която не бе точно бяла, не точно розова и определено не златиста, а някакъв безличен цвят измежду тези трите. Нямах прелестно синя мессакаш кожа. Нямах рога, нито твърда кожа, която изглеждаше толкова страхотна. Бях мека и безлична, с цици, които изпъкваха напред без значение, колко се опитвах да ги скрия.

Можеш да ме съжаляваш.

Кеф, не очаквах да боли толкова много. Знаех, че мессакаш нямат особено високо мнение за човешката раса. За тях бяхме нещо средно между забранена секс играчка и обучено куче. През десетте години, откакто бях отвлечена от робовладелци, единствените други жени, които бях виждала бяха тези продадени в робство, нелегални играчки, обречени да имат отвратителен живот под палеца на извънземен господар.

Докоснах лицето си, чудейки се, дали съм красива за другите хора. Братята ми казваха, че бивам… е, Адирон казваше, че съм достатъчно грозна, че само при вида ми боята от коридорите на кораба ще се обели сама, но Адирон беше кефинг идиот. Зачудих се дали… дали Сенторр се отвращава от човеците или ще ме намери за привлекателна? Или съм прекалено уродлива за него? Малкото мессакаш, които бяха срещала, и които бяха виждали истинското ми лице (с изключение на братята ми) ме гледаха със съжаление.

Мисля, че ако Сенторр ме погледне със съжаление или отвращение, ще умра. Сърцето ме сви само при мисълта. Знаех, че той се тревожи заради отказа ми да му покажа лицето си, но… не можех да го направя. Знаех, че забраненото си е забранено, но просто не можех да се насиля да се откъсна от него. Това между нас бе единственото нещо, което бе изцяло мое и не исках да се откажа от него.

Разбира се, никога не можех да се срещна с него, колкото и да мечтаех за това. Беше приятно да имаш нещо… или някой… за когото да мислиш с надежда, някой, който те оставя без дъх и изпълнена с щастие само като чуеш гласа му. Среднощните ни разговори започнаха само за забавление, начин да прекарваме времето. Минаха месеци, преди да преминем отвъд обикновените шеги и да започнем да споделяме информация за последния метеорен дъжд или за кораб на властите, чакащ да залови някой в близост до пръстените на Касса IV. Той ми бе дружка.

Едва напоследък, общуването ни стана… проблемно.

Защото той ме желаеше. И желаеше нещо повече. Измих лицето, ръцете си и мястото между бедрата си. Не можеше да има нещо повече. Нямаше как.

Можеш да ме съжаляваш.

БУМ. БУМ. БУМ. БУМ.

— Кефинг, да не си пукнала вътре?

— Кеф, разкарай се — изкрещях на Адирон. — Не мога ли да получа пет кефинг минути насаме, докато съм в клозета?

— Беше вътре много по-дълго от това — изкрещя брат ми — Какво за кеф си яла?

Простенах и приключих с миенето на ръцете си, изсуших ги и чак тогава отворих вратата, поглеждайки към тъпата усмивка на Адирон.

— Мразя те.

— Не, дребосък, обичаш ме — той ме сграбчи с една ръка за врата и ме завря под едната си грамадна синя ръка, рошейки безмилостно косата ми — Ти ме оооообичаш.

— Мрааааазя — изръмжах, борейки се да се измъкна от хватката ми — Толкова си смотан.

— Ти усмърдя умивалнята, а аз имам нужда да мога да дишам, докато съм вътре — заяви той и се настани зад станцията ми, вдигайки краката си на плота, все едно го притежаваше.

Издадох възмутен звук и плеснах грамадния му ботуш.

— Върви да седиш на собствената си станция.

— Не мога — заяви той, скръствайки ръцете си и дарявайки ме с озъбена усмивка. — Там е кочина. Ще я почистиш ли вместо мен?

Знаех, че го правеше умишлено, само за да ми влезе под кожата, но да му се не знае, получаваше му се всеки кефинг път.

— Това е твоята скапана кочина. Върви си я изчисти!

— Нее — той свали краката си, когато го ударих отново и се завъртя на стола ми. — Сменила ли си курса ни?

— Можех да почувствам как лицето ми пламва.

— Какво? Не. Защо да го правя?

— Ти ми кажи, дребосък — той натисна няколко бутона. — Изглежда си променила часа ни на пристигане на 3М. Има ли някаква причина да се забавим толкова?

— Бавим ли се? Не съм осъзнала. — Скръстих ръце, правейки се на невинна. — Може да го промениш. Не ми дреме кога ще пристигнем там.

Той присви очи към мен, преди да преметне черната си дълга плитка през рамо и да започне да настройва курса ни.

— Сигурна ли си, че си добре? Не е в стила ти да вършиш толкова калпава работа. По-скоро бих го очаквал от Каспар.

Започнах да барабаня с пръсти по ръката си, защото… той бе прав. Каспар беше толкова безразсъден, колкото и смел, затова той никога не отговаряше за навигациите ни. Ето защо аз се занимавах с това. Надявах се, че мога да забавя Сестричката с няколко часа… само за всеки случай…

Но това беше глупаво. Повече от това, аз ЗНАЕХ, че е глупаво. И все пак нямаше как да не се чудя… размърдах нетърпеливо крака.

— Хей, Адирон, мога ли да те питам нещо?

— Не, не ям онези земни бисквити, които обичаш толкова много — промърмори той под носа си, докато пишеше на панела ми, променяйки курса, за да е по-ефективен отколкото беше преди това.

— Бисквити с пълнеж — поправих го аз. Въпреки че бяха минали десет години, откакто последно бях на Земята, все още ми липсваше тази нездравословна храна, която обожавах като дете.

— По-добре да изям туба крио консервант — каза той. — Може би ще е по-здравословно. — Той направи отвратена физиономия.

— Мислиш ли, че съм красива? Като за човек?

Той завъртя стола ми, поглеждайки ме напълно изумен.

— Ти… да не би току-що да ме попита, дали мисля, че си красива? Мен, твоя брат? — Той сложи ръка на устата си, правейки се, че се дави. — Мисля, че ще повърна обяда си.

Ударих го по рамото и изхвърчах навън.

— Забрави, че съм питала.

— Ще избълвам всичко, което съм ял върху мониторите ти, ако ме питаш още веднъж нещо подобно — извика той след мен. — Лекааа!

Насочих се към стаята си, раздразнена и ударих няколко пъти възглавницата представяйки си, че е тъпото лице на Адирон. От всичките ми братя, вероятно бях най-близка с него, но освен това той бе най-дразнещата, несериозна личност, която съм имала нещастието да срещна.

Трябваше да питам Матхирас. Той поне щеше да ми отговори искрено.

Ударих отново възглавницата, още по-ядосана заради ситуацията с Адирон. Обичах братята си. Наистина. Обичах ги с цялото си същество. Въпреки факта, че бяха трио извънземни пирати, бяха най-добрите мъже, които някога съм познавала. Бях им напълно благодарна, задето бяха толкова добри с мен.

Когато бях на десет, бях отвлечена от леглото си посред нощ и се събудих в извънземен кораб обградена от куп по-възрастни от мен жени. Тогава, не знаех какво се случва. Сега, вече пораснала, много добре осъзнавах, бях отвлечена, за да бъда превърната в домашен любимец… секс робиня… и да бъда продадена на черния пазар. Расата, която ме отвлече, сззт, работеше с много други извънземни раси, водейки им роби. За мое щастие, тримата мессакаш братя решили, че корабът на сззт е лесна плячка и го превзели. Бяха откарали жените на най-близкия търговец и бяха направили добра сделка, но търговецът не се интересувал от човешко дете (тоест от мен) и братята ми решиха да ме задържат малко повече при себе си.

Според мен са мислили, че съм сладка, като улично кученце.

След като ме оставиха да вилнея безпризорно из кораба за известно време, ясно можех да си спомня как стоях на навигационната станция на Каспар, когато той беше дежурен, мислейки си, че звездите, които се плъзгаха по екрана, като в безкраен океан, ми напомнят на видео игрите от дома. Бях започнала да натискам разни бутони, опитвайки да „спечеля“ нивото и когато не успях, започнах да ругая на езика на мессакаш. Бях шокирала и тримата братя, които явно не осъзнаваха, че слушам внимателно всяка тяхна дума.

Измиха устата ми със сапун… и ме задържаха при себе си.

През годините бяхме станали по-близки от семейство. Адирон, Каспар и Матхирас имаха семейство в Родния свят. Името Ва Ситхаи бе старо, гордо име. Но вече нямаха дом и имах впечатлението, че родата им не е особено доволна от тях, затова те продължиха да летят в космоса и да правят каквото си искат.

А аз бях с тях. Бяхме страхотен екип. През последните десет години Малката сестричка, (кръстена на мен), бе моят дом. Тримата братя ме научиха да говоря езика на мессакаш, за да не разчитам на преводач, научиха ме всичко нужно, за да се оправям в космоса и на практика ме третираха като равна, въпреки статуса ми на човек. Можех да сменя всеки филтър на двигателя на Сестричката, можех да пилотирам през галактиката, да стрелям доста прилично с бластер. Можех да ругая на тринадесет езика, да играя на Пръчки, и да изям повече спагети от Адирон. Бях поела навигацията от Каспар, който бе доволен да отговаря за охраната и разни странни странични неща, вместо да виси на навигационната станция по цял ден.

Тук пасвах. Нямаше значение, че съм момиче, или човек. Тримата ми братя ме караха винаги да се чувствам добре дошла. Сякаш бях част от екипа.

Знаех колко рядко и специално е това, и бях истински благодарна. Това бе причината никога да не ги напусна. Те ме обичаха и аз също ги обичах.

Имах късмет. Наистина голям късмет. Хората бяха считани за контрабанда във всеки ъгъл на вселената, с изключение на соларната система Сол, където хората живееха на практика неподозиращи, че цялата останала галактика не ги харесва (или ги взима само за роби). Трябваше да се старая никой да не ме забележи, особено властите, защото хората конфискувани от закона, никога не се връщаха.

Поне другите извънземни искаха да ме откраднат, за да бъда секс играчка.

Защитнически настроените ми братя бяха напълно наясно с човешките ми проблеми. Затова настояваха да науча езика на мессакаш и ме тормозеха заради произношението, докато не се научих да го говоря свободно и почти без следа от акцент. Братята ми никога не ми позволяваха да излизам на станциите, без да съм дегизирана. Нямаше значение това, че властите няма да са наоколо… не искаха никой да разпознае какво съм и да ме отвлече. Всеки път щом напуснех кораба трябваше да бъда придружена от поне един от тях, за да ме защитава и трябваше да съм въоръжена до зъби. Освен това обличах тежки роби, за да скрия гърдите си и липсата на опашка, слагах адски високи обувки и фалшиви рога. Лицето ми бе скрито зад холограма, която работеше идеално, освен ако някой не реши да ме докосне или да ме огледа от по-близо. Холограмата ме изнервяше обаче, затова предпочитах да си оставам на кораба.

Но… дори с компанията на братята ми, често се чувствах самотна. Не би трябвало да има значение, че понякога в кораба ставаше ужасно тихо, когато бях на пост сама нощем или когато тримата решат да слязат на станцията и да се позабавляват в някое заведение с пиене и звездни проститутки. Стараех се да не се натъжавам от това, че нямам момичета приятелки, или че никога не съм се целувала с мъж. Най-близкото до романс бе да се докосвам с тъпата си ръка и няколко порно видеа, които измъкнах от кошчето с файлове на Адирон.

Може би затова приятелството ми със Сенторр бе толкова безценно за мен. Когато говорех с него, се чувствах като нормална жена. Все едно не бях урод. С него се чувствах секси, смела и уверена. Бях смела около братята си, разбира се… но това бе различно.

Не можех да изгубя Сенторр и приятелството му… ето защо никога нямаше да може да се срещнем.

* * *

Вдишах дълбоко, стоейки близо до Матхирас, за да не се претрепя с огромните си обувки.

— Ах, помирисваш ли това? Мога да разпозная смрадта на Трите Мъглявини навсякъде.

Брат ми изсумтя и обгърна с ръка раменете ми.

— Стой близо до мен. Дръж се.

Аз само извъртях очи, защото бяхме ходили на стотици станции и това упражнение винаги си е било едно и също. Робата закопчана до горе. Ръкавици на ръцете. Да не се вижда дори милиметър човешка кожа. Холограма пред лицето ми, качулка, крепяща фалшивите ми рога и криеща факта, че са завързани за главата ми.

О, и когато бяхме на публично място? Отговарях на името Ванора. Изглежда това бе името на тяхната сестра, на родната им планета, която така и не бях срещала, и която имаше три деца, половинка и мразеше пиратството във всичките му форми. Тя никога не би излязла в открития космос, а какво остава да се шляе по доковете на 3М, където гъмжеше от ооли, сззт и мессакаш. Гледах с интерес как един трандириан (или иначе наречен от мен човека гущер) вървеше бързо с размятащо се след него наметало, придружаван от един а’ани клонинг.

— Някой има важна работа — промърморих аз, оглеждайки го с поглед на пират.

— Харесвам това, което виждам — добави Каспар.

— Прекалено много а’ани — остро заяви Матхирас. — Щом има един войник с него, значи има и други.

И наистина в мига, в който брат ми изрече думите, цяла група клонинги се насочи надолу по коридора след първия, яркочервената им кожа се забелязваше ясно, въпреки приглушената светлина на станцията.

— Кеф, мразя, когато Матхирас е прав — намуси се Адирон.

— Нека просто отидем на дока си, за да се срещнем с контакта си — делово заяви Матхирас. — Хич не харесвам тази станция.

— И тук са най-грозните проститутки — добави Адирон, а Каспър само изсумтя.

— Гнус — изсъсках аз. — Опитай се да бъдеш малко по-класен, Ади.

— Не ме карай пак да те стисна под ръка и да те разроша — каза той, а опашката му се движеше нетърпеливо.

Съжалявам за деня, в който му направих същото и го научих на това. Направих му физиономия, когато клонингите ни подминаха, без дори да поглеждам към него.

— Всички вие, спрете да се заяждате — каза Матхирас, изваждайки комуникатора си. Един кораб до нас тъкмо отвори вратите си и от него се заизсипваха извънземни във всички форми и видове, затова се наложи да се притисна назад към стената, за да им позволя да минат покрай мен. Каспар ги гледаше с интерес, но Матхирас ги игнорира, пишейки нещо на датапада си.

— Сега, след като заредихме гориво, предпочитам да свършим работата си и да се разкараме от тук.

— Никаква кръчма? — попита Адирон и разочарованието ясно личеше в гласа му.

— Никаква кръчма — съгласи се Матхирас.

— Така или иначе каза, че женските там са грозни — пошегува се Каспар, продължавайки да гледа към а’ани-те в далечината. Без съмнение пресмяташе дали можем да ги победим и да отмъкнем тлъстата торба на клиента им. Каспар обичаше, когато шансовете ни не бяха големи. По свой си начин, той бе тъп като Адирон.

— Пак можеш да си пъхнеш члена, дори да е грозна — заявих шеговито. — Просто я обръщаш… — млъкнах, когато Матхирас ме изгледа унищожително. — Просто се опитах да бъда полезна.

Адирон се изхили.

— Всички вие, стегнете се — заповяда Матхирас продължавайки да гледа датапада си. — Ако си изиграем картите правилно, ще имаме две задачи. Две доставки. Едната е да вземем пътник от док Двадесет-и-Седем-Б, а другото е пратка на док Две-З. Реших, че може да се разделим и да се погрижим за това.

— Аз ще взема пътника — каза Каспар. Ама разбира се. Той обичаше вълнение, тъй като повечето ни пътници бяха от шавливите.

— Аз ще отида с… пътниците секси ли са? — попита Адирон, но всички го игнорирахме.

— Добре. Аз ще взема Ванора с мен, тъй като само тя остана. — Не бе нужно Матхирас да казва повече. Никога не ме пращаха на по-опасните мисии, а понякога можеше да стане спречкване между пътниците. Не можех да бягам с тези скапани обувки, затова имаше смисъл да не ходя и все пак усетих разочарование.

Скръстих ръце.

— Товарът да бъде. Какъв вид товар е?

— Някакъв вид Класс II оръжия. Не получих точни детайли от Глупака. — Той вече пишеше нещо на датапада си. — Хайде.

Почувствах ледено було да пада върху мен, сякаш вълна от иглички се впи в гръбнака ми.

— К… какво? — Изведнъж ми бе трудно да дишам.

— Какво, какво? — Матхирас се обърна намръщено към мен.

— Да не си глухо, тъпанарче? — попита Адирон, посягайки покрай качулката ми, за да пъхне грамадния си пръст в малкото ми човешко ухо.

Избутах голямата му ръка.

— Корабът… — Успях да се задавя. — Какъв е корабът, който носи товара?

— Ами, нещо си, нещо си, Глупак. Мисля, че са други пирати. Ще свалят товара си. Не искат да се занимават с тази работа или нещо такова.

Мислех, че ще повърна.

Това… бе проблем.

Братята ми не знаеха за флирта, който имах със Сенторр. Ако научеха, щяха да откачат. Щяха да се разтревожат, че не съм в безопасност, или че той се възползва от мен. Всяка възможност да говоря с него, щеше да бъде прекратена на мига и никога нямаше да ме оставят сама на мостика отново.

Никога повече нямаше да чуя гласа на Сенторр. Не бях готова все още да се откажа.

Трябваше да направя нещо. Не можех да се срещна с него. Не можех да позволя братята ми да се срещнат с него, защото Сенторр със сигурност щеше да попита за мен. Трябваше да успея да ни задържа на разстояние поне още малко.

Затова грабнах ръката на Матхирас.

— Не можем. Ако е Лудо влюбен глупак, не можем да се срещнем с тях. Моля те.

Брат ми присви очи към мен. Той ме изгледа за един много дълъг миг, карайки ме да искам да се разкрещя.

— Какво му има на Глупака? Да не си ги ядосала? — поиска да узнае Адирон.

Каспар се намръщи към мен.

Всички ме гледаха и не знаех какво да им отговоря. Нещо смислено.

— За… Ванора — каза Матхирас, а тонът му бе изпълнен с предупреждение. Знаех, че е истински раздразнен, тъй като обикновено само той си спомняше да ме нарича с фалшивото ми име. Начинът, по който едва не изрече истинското ми име, бе показателен. — Какво си направила?

Направих гримаса, опитвайки се да реша колко от истината да призная. Докато доковете се пълнеха с различни същества, тревогата ми нарастваше. Погледът ми улови проблясък на синя мессакаш кожа и видях в далечината, грамаден грозен мъжки, водещ на каишка усмихваща се човешка жена. Кеф. Това не можеше да е съвпадение. Сенторр каза, че мъжете от екипажа му имат човешки половинки, бях сигурна, че това са част от тях.

— Е? — настоя Матхирас.

Стиснах силно ръцете си облечени в ръкавици и реших да си призная.

— Може би малко съм пофлиртувала с техния навигатор.

Каспар простена, все едно изпитва болка.

— Какво? — попитах намусено. Пресегнах се и го ударих по рамото. — Просто среднощни разговори. Това е всичко.

— Ако беше само това, нямаше да ни молиш да не се срещаме с тях — парира ме Каспар, и побутна леко рамото ми в нежна братска версия на шеговито побутване. — Той знае ли…

— Тайната ми? — помогнах му.

— Да, че все още подмокряш леглото? — добави Адирон, обвивайки ръка около врата ми и помислих, че пак ще започне да ми търка главата, но той не го направи.

— Много смешно — казах, забивайки лакът в ребрата на Адирон — И не, той не знае нищо за мен. Само че съм навигатор, и че съм ви сестра. — Наблегнах на последната част, за да им покажа, че не съм достатъчно тъпа да разкрия истината.

— Но той те познава — продължи Матхирас. Когато кимнах, той размени бърз поглед с другите братя — Добре. Ще отведа Ванора обратно на Сестричката. Вие двамата вървете да приберете пътниците и да се махаме от тук. Ще изпратя съобщение до Глупака, че е изскочило нещо непредвидено, и че няма да вземем пратката им.

Горещи, момичешки сълзи на облекчение изпълниха очите ми и подсмръкнах емоционално.

— Благодаря ви, момчета. Съжалявам, че обърках кефинг всичко.

— Не си объркала кефинг нищо — каза Каспар, защитавайки ме. — Не е голяма работа.

Адирон просто ме прегърна, а Матхирас погали рамото ми.

— Ние сме екип. Всичките — каза Матхирас. — Щом искаш да не приемаме тази работа, няма да го правим. Толкова е просто.

Кимнах, чувствайки се истинска късметлийка да имам тях за братя.

— Нека не губим повече време, тогава — каза Матхирас, поставяйки датапада си на калъфа на колана си. — Колкото по-бързо се махнем от тази станция, толкова по-добре.

И просто така, всичко бе решено. Нямаше да се срещаме с екипажа на Глупака. Нямаше да има неудобен разговор (поне засега) за това, че съм прецакала работа, преди да сме я поели. Никой нямаше да ми пили на главата за флирта. Бях част от екипа и щом се бях възпротивила на работата, значи нямаше да я поемаме. Нещастният възел в стомаха ми започна да се разхлабва. Каспар и Адирон потеглиха, но не и преди Адирон да ме стисне окуражително с ръка.

Останах сама с Матхирас. Той ми хвърли дълъг поглед и ме насочи обратно, откъдето бяхме дошли.

— Да се връщаме тогава, а?

— Дам — казах му малко прекалено ентусиазирано.

Обърнах се и поех ръката му, като мессакаш дамата, за която се представях. Стъпихме на автоматизираната пътека и започнахме да се спускаме през десетките тунели на станцията, оставяйки доковете… и Глупака, далеч зад себе си.

Докато се плъзгахме, зърнах синя кожа на пътеката, плъзгаща се в противоположната посока и автоматично обърнах поглед към мъжа. Дъхът заседна в гърлото ми, щом разпознах твърдото, сериозно лице и прекрасната изваяна уста.

Беше Сенторр и бе по-прекрасен отколкото някога съм си мислила, че може да бъде. Имаше нещо във физическото му присъствие, което бе силно и магнетично, много повече отколкото съм си представяла, че може да е. Косата му бе по-къса, отколкото на снимката, подстригана така, все едно е все още на служба при войниците на родната планета на мессакаш. А рогата му… Господи.

Тези рога можеха да дадат на едно момиче куп порочни фантазии.

Въздъхнах замечтано, изкривявайки врат, за да го проследя, докато минаваше. Той не забеляза, че го гледам, тъй като главата му бе наведена към екрана на датапада в ръцете му. Беше толкова красив… и никога нямаше да бъде мой.

Бях изненадана колко ме заболя от това осъзнаване.