Руби Диксън
Да измамиш пирата (15)

Зоуи

Следващите три дни бяха най-самотните дни в живота ми.

За всички на кораба бе очевидно, че между мен и Сенторр нещата не са наред. Веселите срещи, които трябваше да имаме бяха отменени. Той прекарваше цялото си време сам на мостика, гледайки мониторите, докато корабът пътуваше по маршрута си. Бе очевидно, че не се интересува от това, но също така не прекарваше времето си с мен.

Каза, че ще е най-добре да не се привързваме.

Проблемът бе, че аз вече се бях привързала. С всеки изминал ден имах чувството, че сърцето ми се къса. Виждах го на мостика, дистанциран и тъжен и исках да го целуна и прегърна.

Той обаче не ми позволяваше. Гледаше ме с поглед изпълнен с очакване и щом поклатех отрицателно глава, светлината в очите му изгасваше и той поглеждаше обратно към мониторите си.

Мисля, че останалите бяха наясно с факта, че нещата помежду ни не вървят. Фран, Кат и Айрис правеха всичко, за да са добри домакини, говореха за Земята и споделяха контрабандните си глезотии за хапване, сякаш ще си спомня вкуса им от времето, по което все още бях на земята. Истината бе, че вкусовите ми рецептори се бяха настроили към храните на мессакаш, и вече не помнех с какво се хранят хората на земята… и все пак оценявах това, че се стараеха. Дори другите мъже от екипажа изглеждаха дружелюбни, въпреки че Аливос просто ми се мръщеше през голямата част от времето, без значение, колко пъти Айрис го подритваше, че не се държи добре. Бе очевидно, че според него си играех с чувствата на Сенторр.

Може би го бях направила. Може би все още го правех.

Просто никога не се бях замисляла за бъдещето и какво ще се случи, ако наистина се влюбим. Знаех, че ще бъда щастлива с него. Харесвах останалата част от екипажа на Глупака. Колкото и невъзможно да звучеше, нямах против мръщенето на Аливос, тъй като той просто защитаваше приятеля си Сенторр, а аз обичах Сенторр.

Но братята ми имаха нужда от мен. Каспар бе калпав навигатор и щеше да изхаби горивото за нула време, тъй като рядко мислеше напред в бъдещето. Адирон не мислеше въобще. Матхирас пък мислеше прекалено много. Те имаха нужда от мен, за да внасям баланс. Аз бях тази, която казваше на Каспар, че трябва да успокои. Аз бях тази, която се майтапеше с Адирон и поемаше върху себе си смахнатото му чувство за хумор, защото Матхирас щеше да полудее ако Адирон отново залепи ботушите му за пода. Аз бях тази, с която Матхирас говореше късно нощем, когато е изпълнен с тревоги и има нужда да се разтовари пред някой.

Братята ми бяха трима екстремисти и имаха нужда от някой, който да ги успокоява. Някой, който бе добър с навигацията и с парите, който ще свали Каспар на земята, ако започне да лети прекалено високо, измисляйки безразсъдни планове. Някой, който да понася непрестанните шеги на Адирон, тъпите му майтапи и липсата му на амбиция. Някой, който ще помага на Матхирас да носи цялото бреме, с което се бе нагърбил, управлявайки успешен пиратски екипаж, тъй като другите му двама братя не можеха да поемат отговорности.

Преди десет години, те ме бяха спасили. Аз ги спасявах всеки божи ден.

Но… те имаха нужда от мен по много по-различен начин, отколкото се нуждаеше Сенторр. Като част от екипажа, истината бе, че той нямаше нужда от мен. Той бе навигаторът на Глупака. И разбира се, бе много добър навигатор. Страхотен дори. Но аз мислех по много различен начин от него и знаех, че ако работим заедно, може да измислим страхотни маршрути и начини за пестене на гориво, и начини да заобиколим най-натоварените звездни маршрути. Щяхме да бъдем непобедими. Но той не се НУЖДАЕШЕ от мен.

Не по същия начин.

Той имаше нужда да го държа в прегръдките си нощем. Имаше нужда да го целувам. Той бе самотен. Можех да видя, че е самотен. Винаги е бил самотен, още откакто бе напуснал семейството си на родната си планета и се бе оказал забит в затънтена западнала планета, където е нямало никого, с когото да размени две думи. Той бе самотен, също като мен, въпреки че бяхме заобиколени от хора, ние се чувствахме все така изолирани.

Разбирах го.

Обичах да го докосвам и целувам. Мисълта да прекарвам всяка нощ в обятията му ме караше да искам да заплача… толкова отчаяно исках да го направя.

Но задълженията и семейството ми идваха на първо място. Така бе редно.

* * *

На следващия ден, стоях близо до люка, гледайки как платформата се изтегля, за да свърже Малката Сестричка с Глупака. Останалите се бяха сбогували с мен и ми бяха пожелали всичко хубаво и сега само аз и Сенторр стояхме, чакайки да бъде завършено свързването на двата кораба.

Вътрешно се чувствах мъртва.

Всички тези дни, които имахме? Бяхме ги пропилели. Можехме да ги прекараме в леглото правейки любов, наслаждавайки се на всеки миг, докато бяхме заедно. Вместо това, всичките тези часове прекарахме нещастни и сами. Той ме желаеше отчаяно, но дори не ме целуна, не ме прегърна, отказа да прави любов с мен, защото не можех да бъда завинаги с него. Тъжната истина бе, че исках да съм завинаги с него, но не можех да го направя. Имах дълг към братята си.

Чу се силно съскане, когато корабите се свързаха и светна зелена светлина.

— Това е сигналът ми — казах с бодър глас и усмивка залепена на лицето, докато вътрешно виех от мъка.

Той сграбчи китката ми, обръщайки ме към себе си и в очите ми блесна надежда. Кажи, че ще дойдеш с мен, молех го мислено. Че ти ще си този, който ще изостави екипажа си..

— Остани — помоли ме той, а гласът му бе дрезгав от емоцията. — Зоуи, остани с мен. Нека това между нас не приключва по този начин.

— Ти можеш да дойдеш с мен.

Сенторр се поколеба, но след миг поклати глава.

— Никой на борда не е обучен да върши работата ми. Не мога да ги оставя без навигатор.

— Значи и двамата имаме един и същ проблем — казах му аз. — Ти не можеш да напуснеш екипажа си, а аз няма да напусна своя.

— Обичам те — каза ми той, изпълнен с емоция и ме придърпа, целувайки ме страстно и гладно, целувка пълна с нужда и копнеж, която разкъса и двама ни. — Остани с мен. Не избирай тях, пред нас.

Потреперих, защото исках да му изкрещя, че греши… макар да знаех, че не е така.

— Съжалявам — казах му и се отдръпнах.

Той ме пусна, а емоциите от изражението му изчезнаха. Натиснах бутона, отваряйки люка и пристъпих в тунела… поглеждайки обратно към него. Сенторр ме гледаше с каменно изражение. Устните ми потрепериха и вдигнах ръка, за да помахам за сбогом.

Красивият ми мъж протегна ръка напред, но не за да ми помага. Той ме молеше без думи да сложа ръка в неговата и да се върна при него. Да остана на кораба му.

Усещах как всичко в мен се пречупва. Обърнах се и заслепена от сълзи тръгнах напред. Чух звука от метал зад себе си, когато люкът към Глупака се затвори и след миг този на Малката Сестричка се отвори. Пред мен застана Адирон. Хвърлих се в прегръдките му, ридаейки, докато люкът се затваряше след мен.

Бях у дома. Сенторр го нямаше.

Адирон обви огромните си ръце около мен и погали косата ми.

— Хей, Зо. Всичко ще е наред. Наистина. — Когато продължих да плача, той ме прегърна силно. — Да отида ли там и да му сритам задника?

Тогава започнах да се смея и да плача едновременно, защото бях сигурна, че Сенторр с военното си обучение, можеше да нарита задника на Адирон… но обичах това, че е готов на насилие заради мен.

Не направи болката по-малка, но някак улесни нещата.