Серия
Звездни пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceiving the Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 40 гласа)
Редакция
desi7y (2019)
Редакция
sladcheto (2019)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Да измамиш пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: desi7y, sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11410


Зоуи

Почти бях сигурна, че този грозен мръсник, управляващ медицинската зала, е вкарал приспивателно в системата ми, защото заспах преди братята ми и Сенторр да се върнат. Когато се събудих по-късно, светлините бяха намалени, корабната версия на нощ и наоколо бе тихо. Някой бе отворил панела на най-близкия прозорец и навън се виждаха милион звезди, но всичко бе спокойно, нищо, освен безкраен празен космос и звезди докъдето ти стигнеше погледа.

Без астероиди.

Без Малката Сестричка.

Седнах рязко и ми се зави свят.

— Матхирас? Каспар? Адирон?

Голяма фигура се появи от сенките в далечния край на стаята и аз си поех дълбоко дъх виждайки го. Не беше никой от братята ми, а мъжът, за когото копнеех от мига, в който за пръв път чух гласа му.

— Сенторр.

— Братята ти ги няма — каза той, гласът му бе дрезгав и някак секси изпълнен с авторитет. — Отидоха, за да отведат пътниците на Малката Сестричка до дестинацията им. Ти трябва да се възстановиш, затова ще останеш тук… с мен.

Въпреки че той стоеше изправен до леглото ми, в погледа му имаше странен блясък, който ме накара да потръпна. Той ме гледаше… както Адирон гледаше купа с любимите си спагети или начина, по който се променяше погледа на Каспар, когато имаше опасност или работа, която буквално зове името му.

Никой никога преди не ме бе гледал така, сякаш иска да ме погълне цяла.

Кефинг обожавах това.

Едва се сдържах да не се извия от задоволство на леглото, но все още бях леко замяна и изпитвах болка. Кракът ми туптеше и бях изтощена… и все пак по някакъв странен начин изпълнена с нервна енергия.

— Не мога да повярвам, че са ме оставили тук. — Бях леко шокирана от този факт. За пръв път от десет години, братята ми отиваха някъде без мен. Почувствах се леко наранена. — Нямат ли нужда от мен?

— Сигурен съм, че имат. Но нямаше да им позволя да те вземат, докато си все още ранена. Аз мога да те опазя в безопасност, тук. — Погледът му се снижи за миг върху мен и той седна на леглото, хващайки ръката ми в неговата. — С мен си в безопасност, Зоуи. Никой няма да те нарани.

Кимнах. От една страна бях напълно ужасена, защото това бе първият път, в който „напусках гнездото“, както се казваше на Земята. През всеки един ден от живота си, един или друг от братята ми беше около мен. Ако Каспар и Матхирас бяха на мисия, Адирон оставаше с мен. Те се редуваха да „наглеждат сестричката“ и винаги бях защитена с някой от тях. Но сега бях сама на Глупака с мъжа на мечтите си. Потреперих, без да знам дали бях изплашена или развълнувана.

Той погали кокалчетата на пръстите ми и погледна надолу към преплетени ни ръце.

Реших, че тръпката е от вълнение.

Сенторр бе така тих, че реших аз да кажа нещо.

— Знаеш ли, видях те. На Трите Мъглявини.

Той вдигна рязко поглед, а на изсечените му черти се четеше изненада.

— Кога?

— Ти мина покрай мен на подвижните пътеки. Имах холограма, променяща външния ми вид. — Направих лека гримаса. — Винаги се представям за Ванора ва Ситхаи, когато излизаме и никой не задава въпроси. Но през повечето време просто оставам на борда на Сестричката. Така е по-лесно.

— Човеците не се приемат лесно навсякъде — съгласи се той, все още милвайки замислено пръстите ми по начин, по който накара зърната на гърдите ми да настръхнат и надолу по корема ми да се разлее топлина. — Знам, че останалите са силно защитнически настроени към половинките си, когато слизат на някоя станция. Жените носят каишки, за да може всички да мислят, че са само любимци.

— О, това е умно. Никога не съм се замисляла за това.

— Унизително е — спокойно заяви Сенторр. — Те заслужават нещо по-добро.

— Да, е има един земен израз… Сери в едната си ръка, а в другото получи това, което заслужаваш, изчакай и виж коя шепа ще се напълни по-бързо. — Е, май не беше точно така, но той разбра какво исках да кажа.

Сенторр само изсумтя и нежно погали извивките на пръстите ми, особено внимание обърна на кутрето.

— Много верни думи.

— Предпочитам да нося каишка, отколкото холограма — признах. — Холограмата ме изнервя. Ако се изключи, ще съм напълно уязвима. Но една каишка ще накара всички да ме игнорират.

— Не бих искал да носиш такава.

— Да, но… ти ще се отнасяш ли с мен, като с робиня? Да скубеш косата ми и да искаш да те наричам татенце? — Думите трябваше да звучат шеговито, но вместо това ги изрекох меко и разтреперано, защото бях ужасно, ужасно, ужасно зле във флиртуването. Част от мен бе шокирана от думите ми, а друга развълнувана от смелостта ми.

Сенторр срещна погледа ми и го задържа със силата на интензивността си.

— Ще почитам всеки милиметър от теб.

Тези думи, изречени тихо и страстно, отнеха дъха ми.

— Боже, тук не е ли много горещо?

На мига ръката му се насочи към челото ми.

— Втриса ли те?

— Не, просто съм смотана — признах и се зачудих дали ще е удачно да го хвана за яката и да го дръпна надолу към мен, за първата целувка в живота ми. Дали не бе прекалено рано? Защото исках да го целуна повече от всичко на света. — Е… какво значи това за мен и теб? Накъде отиваме сега?

За моя изненада, лека усмивка докосна устните му и аз се ухилих напълно очарована. Мислех, че тримата ми братя изглеждат добре (дори Адирон по своя си шантав начин), но Сенторр можеше да засрами и тримата. Имаше нещо толкова аристократично в чертите му, че ми се искаше да го съблека гол и да правя лоши, порочни неща с него, докато разбия сериозната му фасада.

Той се отдръпна леко, а ръката му се отмести от челото ми, за да загърне завивките около тялото ми.

— Тази нощ ще спиш тук и ще се възстановяваш. От утре, започвам да те ухажвам.

— Да ме ухажваш? — Не бях напълно сигурна, че съм го чула правилно.

— Братята ти настояха за това. Ако искам да те направя своя, те искат да те ухажвам, както човеците ухажват жените си. Затова сега ще те оставя да спиш и ще отида да попитам Фран, Айрис и Кат как един човек ухажва жена си.

Не знаех дали да съм развълнувана, че братята ми са поискали това от него, или раздразнена. Донякъде исках да му скоча направо, без прелюдии. Не знаех къде попада това в схемата за ухажване, но бях нетърпелива. Обаче ухажването можеше да бъде забавно.

— Тогава ще останеш ли с мен да ми държиш ръката и да ми говориш, докато заспя? — попитах, сгушвайки се в завивките.

— Ако искаш.

— Искам. Не искам да си тръгваш — казах му меко и едва успях да се сдържа да не добавя „никога повече“. Принципно бях доста настоятелна личност, но може би трябваше да му дам ден-два, за да свикне с идеята. Той ме познаваше, но не и изцяло.

Най-добре бе да не го плаша много от началото. Той докосна ръката ми и седна на леглото до мен, а аз се почувствах доволна… поне засега.