Серия
Звездни пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceiving the Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 40 гласа)
Редакция
desi7y (2019)
Редакция
sladcheto (2019)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Да измамиш пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: desi7y, sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11410


Глава 9

Сенторр

Да разговарям с някой в продължение на часове, никога не е било така приятно. Разбира се, винаги съм се наслаждавал на разговорите ми със Зоуи през комуникатора, но сега, лице в лице, можех да видя как очите й блестят ентусиазирано. Можех да видя пакостливите искри в ирисите й, докато разказваше как е успяла да избяга от файтър на сззт, след като са го ограбили. Можех да гледам движенията на ръцете й, докато разказваше как Адирон е успял да качи на борда шесткрак валлатс, без Матхирас да разбере. Виждах предизвикателното й изражение, докато говореше за любимите си маршрути и за всички най-ефикасни начини за пестене на гориво, а когато се наведе напред, дискутирайки последните промени в звездните карти, гърдите й се надигнаха опрени на масата.

Да говориш за кораб никога не е било толкова кефинг секси.

Нощният ни чай изстина, а спагетите останаха недоядени, докато й разказвах за времето, което бях прекарал в армията на родната планета. За това как след две години прекарани във война и битки, бях стациониран на далечна фермерска планета, заедно с една шепа други хора и как прекарвах повечето време сам, превозвайки със совалка провизиите на различните станции на планетата от по-голямата колония на близката планета. Там бях научил как да съм пилот и бях привикнал към самотата. Там също бях срещнал Кивиан, който бе стациониран на планетата само от два месеца преди целия гарнизон да бъде разпуснат.

Зоуи ми разказа как е била спасена от братята си и за някои от по-опасните им мисии, включително и тази как е трябвало да изведат един сенатор от блокирана планета. На тази мисия всички едва успели да се спасят и слушането на тази история ме накара да се възхитя на смелостта на екипажа на Малката сестричка… и ми се прииска да удуша братята й, задето са я изложили на подобна опасност.

По едно време, тя погледна надолу към празната си стая и ми хвърли пакостлив поглед.

— Надявам се, че останалите не очакват да дойдат тук скоро. Окупирали сме общата зала.

Погледнах да видя кое време е.

— Предполагаше се, че трябва да ти покажа видео файл след вечеря — признах. — Човешки филм, било част от срещата.

— В твоята стая? — попита тя, светвайки.

— Не, в залата за отдих.

— Аха. — Тя се замисли за миг, преди да признае. — По-скоро предпочитам да видя мостика.

— Наистина ли? — И аз бих предпочел да отидем на мостика, но пак щях да пусна човешкия филм, ако ще й достави удоволствие. Иначе аз лично бях доволен само да седя с нея и да гледам лицето й.

— Да! Искам да видя къде работиш. — Зоуи се изправи и заобиколи масата, заставайки до мен и хващайки ръката ми, за да ме накара да се изправя. — Хайде. Разведи ме.

Почувствах се омагьосан от лекото, нежно докосване на пръстите й срещу моите. Тялото ми се стегна в отговор и се насилих да мисля за нещо неприятно, докато се изправях.

— Как е кракът ти?

— Боли като кефинг кучка, но поне мога да ходя. Това е достатъчно добро за мен. — Тя отново дръпна ръката ми. — Не се опитвай да се измъкнеш.

Засмях се.

— Дори не съм си го помислял.

Оставихме общата зала след нас и си отбелязах на ум по-късно да се върна и да почистя. Точно сега отказвах да оставя Зоуи сама. Бях привлечен от нея, като планета от звездата си, уловен в полето на гравитацията й. Тя вървеше близо до мен, оглеждайки кораба с интерес, сякаш умствено сравняваше това, което виждаше, с това, което й бях казал. Освен това, аз се гордеех с Глупака, макар да бе стар модел и да имаше нужда от куп подобрения. Корабът служеше вярно на екипажа ни до сега и се надявах, че ще може да го прави още дълго време.

Когато стигнахме до мостика, Зоуи пристъпи напред и очите й светнаха. Оставих я да отиде напред до станцията ми, доволен да я гледам. Мостикът на Глупака бе малък, тъй като бе предназначен само за четиричленен екипаж, за разлика от Малката сестричка. Сестричката имаше голям мостик, за същия брой екипаж и секция за пътници. Тя гореше много повече гориво обаче и докато Глупакът можеше да бъде ефективен и доста бърз, когато се налага, Сестричката залагаше най-вече на груба сила.

Зоуи се насочи директно към стола ми, прокарвайки ръка по облегалката. Тя я помилва, преди да се настани на мястото ми, плъзгайки блестящия си поглед към разположението на станциите.

— Точно така си го представях.

— Така ли? — значи си е мислила за това, къде прекарвам времето си? Аз също винаги си я представях на мостика, но трябваше да призная, че мислите ми никога не са обхващали… цялостната картина. Много нощи си представях, как е седнала в мен на станцията ми, обкрачвайки скута ми с крака, или задничето й притиснато към контролния ми панел, докато я докосвам с ръка между бедрата. Разбира се, в тези мисли, тя бе мессакаш, но сега можех да видя лицето й и с лекота замених старата си представа с красивия истински образ на Зоуи. От меката кафява коса и прасковена кожа, до деликатните човешки черти. Ставах твърд само като мислех за това, но това не бе нищо ново, тъй като ставах твърд всеки път щом чуех гласа й.

Пристъпих към станцията си, внимавайки да прикрия издутината на члена си като се опрях на един от контролните панели.

— Какво мислиш?

— Обожавам го — каза тя меко, насочила поглед през прозореца навън към космоса. — Винаги съм обичала корабите и звездите. Обичам открития космос и потенциала, който крие. Обичам факта, че има безкрайни възможности за свобода, ако знаеш как да ги сграбчиш. — Тя погледна към мен и се усмихна. — Мисля, че това е донякъде поради факта че за кратко бях пленница като дете, но обожавам да бъда навигатор. Обичам да знам, че мога да съставя курс за навсякъде и че мога да избягам. Че няма кой да ме спре, освен самата аз.

Кимнах, гледайки през прозореца и опитвайки да видя това, което виждаше тя.

— Аз виждам дълг. Отговорността за тези, за които ме е грижа. Моят начин да бъда полезен. — Погледнах отново към Зоуи, неспособен да не я гледам. — И за това колко огромно е разстоянието, което ме делеше от теб.

Тя вдигна поглед към мен бездиханна. Гледаше ме удивена, когато скочи на крака. Бях учуден, че тя е удивена. Не й ли бях показал колко много ме е грижа за нея? Колко много я желая?

Явно не съм го показал достатъчно ясно.

Сложих ръка на кръста й, умишлено бавно, а погледът ми се заключи с нейния, за да й дам да разбере какво точно смятам да направя. Зелените й зеници се разшириха, но тя остана напълно неподвижно. Дръпнах я към себе си, притискайки гърдите й към гръдния ми кош, така че да мога да усетя цялото й тяло срещу своето. Зоуи погледна нагоре към мен и можех да видя нетърпението и копнежа в погледа й. Тя копнееше за докосването ми толкова силно, колкото и аз.

Слагайки другата си ръка на тила й, се наведох надолу… и надолу… и надолу, нежно докосвайки устата й със своята. Човеците бяха ниски, но аз нямах нищо против. Най-после целувах моята Зоуи. Устните ми върху нейните, нарушаваха всички санитарни закони на родната ми планета и всичките й колонии, но не ме бе грижа. Устните й бяха меки и бях възхитен от усещането, докато обвивах ръце около нея, за да я притисна по-плътно към себе си. Имах чувството, че съм чакал цяла вечност да я докосна.

И знаех, че не е достатъчно. Една целувка никога нямаше да ми бъде достатъчна. Исках всичко от нея.

Зоуи простена от удоволствие, докато се целувахме и ме бутна назад, карайки ме да седна на навигаторския си стол, преди да обкрачи бедрата ми, настанявайки се на скута ми, сбъдвайки всяка порочна мечта, която бях имал за нея.

Това бе… неочаквано. Но много хубаво. Толкова хубаво. Задъхвах се, когато седна в скута ми, краката й обкрачиха моите и тя обви ръце около тила ми. Ръмжейки, започнах да се боря за контрол върху прегръдката. Исках да й покажа точно колко се нуждая от нея. Тя можеше да поеме контрола другият път, тази вечер щеше да е мой ред. Затова плених устните й с дълбоки, хапещи целувки, мислейки за всички неща, които жените на Глупака бяха споменавали за целуването, защото исках да задоволя моята Зоуи. Те използваха езиците си. Спомних си това и си помислих, че бях доста объркан от тази мисъл.

Вече не бях объркан.

Изгарях от желание да я вкуся. Прокарах езика си срещу горещите й устни, търсейки вход. Можех да усетя как тя застина за миг срещу мен, тялото й се изви леко и членът ми затуптя от нужда. Никога не бях желал друга жена толкова яростно. Преглътнах тихия й изненадан стон и този път щом отново я докоснах с езика си, тя разтвори устни за мен.

И сега, аз бях този, който стенеше. Малкият й език беше гладък и мек срещу моя, покрит с изпъкналости и начинът, по който се преплетоха ми напомни за обвързването. Членът ми ме болеше, уловен в плен под дрехите ми, но можех да се задоволя засега от усещането на това да прониквам с език в сладката й уста. До този миг никога не бях осъзнавал защо човеците са толкова запалени по това целуване. Сега вече бях пристрастен към вкуса й, към усещането за устните й, нежните докосвания на езика й срещу моя и звуците, които издаваше, докато търкаше тялото си в моето. Ръката ми улови бедрото й, стисвайки я силно, докато се търкаше в твърдата като камък дължина на ерекцията ми.

Толкова дълго я бях чакал.

— Моята Зоуи — промърморих между целувките, борейки се да я докосвам нежно, вместо да позволя на страстта да ме направи по-груб. Исках я толкова силно, че ми бе трудно да я пусна и да не взема всичко, което тя искаше да ми даде, като егоиста, който можех да бъда.

— О, уау, Сенторр — въздъхна тя, дишайки насечено. Тя потърка носа си в моя, а погледът й бе натежал от удоволствие. — Наистина си добър в целуването. Практикувал ли си?

— Ти си първата жена, която целувам — признах й, тайно доволен, че смята докосването ми за умело.

— Аз също — призна тя. — Никога не съм правила нищо от това. — Ръката й се спусна надолу по твърдите очертания на гърдите ми, докато облизваше устните си, леки подути от целувката ми. — Ти си… наистина голям. — И се пресегна между телата ни, за да погали дължината ми през дрехите ми.

Цялото ми тяло се напрегна. Едва сдържах стона си и сложих нежно ръце на раменете й.

— Чакай… — Желаех я. Исках я повече отколкото някога съм искал нещо в живота си, но думите й ме върнаха в реалността. Познавах Зоуи. Беше ми казала, че е на пиратския кораб през последните десет години. Сега, когато знаех, че е човек, някои парчета от пъзела си идваха по местата. — На колко човешки години си, Зоуи?

— След два месеца ще стана на двадесет и една — каза ми тя, преди да се наведе и да захапе леко долната ми устна, дръпвайки я внимателно с квадратните си бели зъби.

Едва не изгубих целия си контрол, тъй като, кеф това усещане бе невероятно. Тя изглеждаше толкова нетърпелива, колкото бях и аз, малкото й тяло се притискаше с гладна, дива нужда към моето. Но трябваше да бъда умен. Трябваше да внимавам. Братята й я повериха на мен и по-важното бе, че Зоуи ми имаше доверие. Не исках да се възползвам от това.

Трябваше да действам бавно и да се погрижа тя да почувства само глада ми, без да я изплаша с интензивните, собственически чувства, които горяха в момента в мен.

Защото, богове, толкова силно я желаех.

— Забави малко, Зоуи — промърморих, когато тя се наведе, за да ме целуне отново. — Искам да съм сигурен, че се наслаждаваш на случващото се.

— Майтапиш ли се? — Нетърпеливите й ръце се насочиха към гърдите ми, докосвайки леко зърната ми. — Това е най-невероятното, прекрасно чувство. Не мога да ти се наситя. Зърната ти наистина ли са толкова твърди? Знам, че братята ми имат по-различни тела от моето, но никога не съм докосвала зърната им, за да разбера. Искам да докосна твоите — тя задърпа яката на ризата ми.

— Успокой се — казах й, улавяйки ръката й, преди да е успяла да разкопчае дрехата ми. — Няма да се обвържем тук на мостика — целунах дланта й, за да смекча думите си. Продължих да я целувам, защото просто не можех да се спра. Кожата на китката й бе толкова мека, толкова нежна. Облизах я, наслаждавайки се на усещането на горещината й срещу езика ми.

Тя потрепери, а погледът й се изпълни с желание, докато гледаше устата ми върху кожата си.

— Желая те, Сенторр. Не го ли разбираш? Копнея за теб от толкова много време. Писна ми да бъда търпелива. Най-после сме заедно. Искам да направим всички порочни неща, за които сме си говорили. — Ръката й се премести отново на члена ми и тя го помилва, с такова умение, че накара дъхът ми да заседне в гърлото. — Нека докосна всяка част от теб.

Нуждата воюваше с чувството ми за дълг. Исках да я докосна. Богове, исках да разкъсам тази красива туника и да тласна силно члена си във влагалището й, преди да започна да се тласкам мощно, докато я изпълня със семето си, а тя да крещи от удоволствие. Дори самата мисъл бе толкова изкусителна, че едва не изгубих целия си контрол, принуждавайки се да затворя очи. Но си спомних кого държах в обятията си. Моята Зоуи, която се криеше от света цели десет години под една или друга маска, само защото бе човек. Тя бе нежна, млада и невинна.

Не можех да се възползвам от това. Целунах я отново, леко и игриво. Когато тя проплака срещу мен, прекъснах целувката и погалих с палец бузата й.

— Моя Зоуи. Имаме цялото време на света, за да се опознаем. Нека бъдем търпеливи още няколко дни.

— Хич не ме бива да съм търпелива — каза ми тя, цупейки розовите си устни толкова сладко, че не се стърпях и я целунах още веднъж.

Изглежда и мен не ме биваше да бъда търпелив.