Серия
Звездни пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceiving the Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 40 гласа)
Редакция
desi7y (2019)
Редакция
sladcheto (2019)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Да измамиш пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: desi7y, sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11410


Глава 5

Сенторр

Гледах надолу към малката човешка жена лежаща на кушетката в медицинската зала на Глупака с ръце стиснати в юмруци, докато Тарекх преглеждаше и правеше диагностики на Зоуи. Преди мислех, че е невъзможно да съществува човешка жена, по-дребна от Кат, но за мен Зоуи изглеждаше изключително малка и крехка. Бледите й черти бяха малки, ръцете деликатни, а циците й странно големи, въпреки деликатното й тяло. Разсеян побързах да откъсна погледа си от тях и го насочих към Тарекх.

— Престани да ми прогаряш дупки в тила с погледа си — каза грамадният грозен мъж, без дори да вдига поглед от датапада си. — Тя ще оживее.

Дъхът, който не знаех, че съм сдържал, излезе шумно от гърдите ми.

— Ранена е.

— Да, шрапнели са пронизали костюма й на няколко места. Един е ударил голяма вена. Изгубила е доста кръв, но за щастие няма да чакаме машините да синтезират подходяща за нея група кръв. Кат е същата кръвна група.

Това обясняваше защо малката половинка на Тарекх кръжеше наоколо. Тя си проби път покрай тримата грамадни братя на Зоуи, за да се настани до нея, и никой не я спря.

Братя. Ха.

Знаех техните лица много преди да позная нейното. Матхирас, Адирон и Каспар ва Ситхаи, от фамилията ва Ситхаи на родната планета. И тримата бяха служили във войната, а сега и тримата бяха на грешната страна на закона, подобно на много други след мирните преговори, които обезсмислиха службата на онези, които бяха дали кръвта, потта и младостта си в мессакаш войната. Те имаха сестра, знаех това. Просто никога не бях поглеждал в досиетата, за да видя, че сестра им е мессакаш.

Никога не съм си помислял, че на кораба им може да има човек, още по-малко такъв, който управлява навигацията им.

Докато гледах, Кат се настани на един стол до леглото на Зоуи. Тя протегна ръка и Тарекх плъзна игла под кожата й, галейки нежно бузата й, преди да забие игла и в ръката на Зоуи, за да започне преливането.

Беше напълно тихо. Братята й се мотаеха наоколо, но не продумваха. Знаех, че ако вдигна поглед ще видя обвинение в лицата им. Те се държаха така, сякаш бе мой проблем, че тя е човек.

— Е… изглеждаш разстроен — каза тихо Кат. — Искаш ли да поговориш за това?

— С теб?

Тарекх ми хвърли бърз поглед.

— Внимавай, приятелю.

Стиснах здраво устни.

— Това беше невъзпитано от моя страна. Просто съм… притеснен. — Прокарах ръка през лицето си. — Кажи ми пак, че тя ще се оправи, Тарекх.

— Какво те интересува? — ме попита един от братята й и аз се обърнах да го погледна. Беше онзи, който я бе стиснал под мишница и рошеше кестенявата й коса, точно както всеки брат би направил с палавата си по-малка сестричка. Грамадният мъж с широката усмивка. Адирон. Сега той не се усмихваше. Изражението на лицето му бе защитническо.

— Интересува ме, защото я обичам — казах му искрено.

— Тя е човек — каза най-високият брат. Матхирас.

— Мислиш ли, че ми дреме? — озъбих му се, поглеждайки обратно към лицето на Зоуи. В мига, в който думите излязоха от устата ми, знаех, че са истина.

Разбира се, бях шокиран, когато видях, че е човек. Не беше това, което очаквах. Дори в мига, в който си свали шлема, за секунда си помислих, че сме спасили грешния екипаж и че Зоуи е все още навън в опасност.

Отне ми само няколко мига да осъзная, че Зоуи бе красивата млада човешка жена пред мен.

Разбира се, сега, когато го знаех, много неща си идваха на мястото. Самоналоженото й изгнание на борда на Сестричката, вечно оставаща на борда, докато братята й излизат, за да се забавляват. Странното й име. Отказът й да ми изпрати снимка или да участва във видео връзка, въпреки очевидното привличане помежду ни.

Тя е мислила, че ще мразя факта, че е човек. Че ще бъда разстроен.

Аз бях разстроен. Разстроен, че бе крила истината от мен.

Разстроен, че лежи в медицинската зала, докато й преливат част от кръвта на Кат.

Разстроен, че изгубихме толкова време, стоейки далеч един от друг.

Не бях разстроен, че е човек. Не ме интересуваше. Можеше да бъде и сззт. Или кракеноид. Можеше да бъде каквото и да е и пак щях да я обичам, защото това бе Зоуи и тя винаги е била моя.

— Хей тъпанари, крещите — Зоуи промърмори откъм леглото, а гласът й бе дрезгав и плътен от съня. — Може ли да не го правите?

Братята й се спуснаха напред. Аз също, успявайки да ги изпреваря и да се наведа над нея. Един ме удари с лакът, когато сложих ръка на матрака, навеждайки се по-близо. Аз го игнорирах.

— Как се чувстваш?

Тя облиза устните си и поклати леко глава, сякаш за да я прочисти, затваряйки отново очи. Отказа да ме погледне.

— Жива съм и това е достатъчно. — Тя се обърна настрани и погледна към братята си, сякаш гледаше през мен и им се усмихна. — Всичко е наред.

— Не е наред — изръмжах. — Какво правеше там?

Зоуи сведе поглед към леглото, прокарвайки пръсти по завивката.

— Отговаряхме на сигнал за помощ, разбира се. Предполагам, искаш да ти благодаря. Затова… благодаря ти.

Тонът й ме обърка, както й начина, по който отбягваше да срещне погледа ми. Все едно опитваше да избяга от мен, въпреки факта, че бях на половин ръка разстояние от нея.

— Ти… ядосана ли си? Зоуи? Защо не искаш да ме погледнеш?

— Защото не мога. — Тя започна да плаче и вдигна завивката към лицето си.

Адирон ме блъсна с рамо.

— Остави сестра ни на мира. Щом не иска да гледа грозното ти лице, не се налага…

— Адирон — възкликна остро Зоуи. — Не помагаш.

Изправих се и погледнах братята й.

— Може ли да ни дадете една минута? Със Зоуи трябва да поговорим.

Очаквах да протестират или Зоуи да каже нещо. В стаята настана тишина и Зоуи остана с одеяло притиснато до лицето още известно време, преди да кимне.

— Всичко е наред, момчета.

— Сигурна ли си? — Матхирас скръсти ръце на гърдите си и се намръщи. — Може веднага да се върнем на кораба си и…

— Сигурна съм — каза тя бързо, опитвайки се да седне на леглото. Отстрани Тарекх регулира леглото с докосване на един бутон, нагласяйки го така, че да е седнала. Докосвайки бързо косата на половинката си, той излезе, сграбчвайки един от братята на Зоуи и влачейки го навън. Другите двама ме изгледаха намръщено, преди да напуснат бавно стаята.

В стаята стана тихо и погледнах към единствения друг човек в стаята с нас, Кат. Тя повдигна ръка. Все още свързана с тази на Зоуи, докато продължаваше да й прелива кръв и ми се ухили.

— Преструвай се, че не съм тук.

Изръмжах, защото не исках да е тук, но Зоуи имаше нужда от кръвта й. Обърнах се към човешката си жена, мразейки колко малка и крехка изглежда в това легло. Милиони емоции къкреха в мен… раздразнение, гняв, страх, щастие… още раздразнение. Замислих се за братята й, бързайки да свалят шлема й, за да не умре. Замислих се за страха, който изпитвах, пътувайки към другия край на соларната система, за да я спася от пиратите. Замислих се за всичките пъти, в които си мислих, че е мъртва и че не съм стигнал на време, за да я спася.

Замислих се за начина, по който меката й коса се къдреше около лицето й, за това колко е красива. Как може да мисли, че не я обичам?

— Трябваше да кажеш нещо — промърморих, успявайки да открия гласа си.

— За пиратите? — Тя откъсна малко парче от завивката, тъй като непрекъснато я дърпаше между пръстите си. — Е, ако знаех, че са пирати, щяхме да отидем там малко по-подготвени.

Отговорът едновременно ме накара да изпитам веселие и отчаяние. Тя все пак щеше да отиде, но щеше да се подготви по-добре. Типичната безстрашна Зоуи.

— Не говорех за пиратите. Говорех за това, че си човек.

Погледът на Зоуи се стрелна към мен и очите й се присвиха, а челото й се набръчка по напълно човешки начин.

— Какво трябваше да кажа? Съжалявам, но аз съм гнусна и съм човек?

Гнусна? Бях шокиран. Тя наистина ли мислеше, че ще я намеря за отблъскваща? Когато отново насочи поглед към завивката, продължавайки да я мачка и къса, осъзнах, че тя мисли точно това.

— Защо не искаш да ме погледнеш, Зоуи?

— Може би не искам да видя отвращението изписано на лицето ти — каза тя. — Даде ясно да се разбере какво мислиш за човеците.

Кат прочисти гърлото си и опита да прикрие усмивката си.

Озъбих й се.

— Кое те кара да мислиш, че ще те намеря за „гнусна“, Зоуи?

— Хайде и двамата знаем, че не харесваш човеците. Показа ясно, че не разбираш останалите и връзката с половинките им — тя погледна към Кат. — Извинявай.

— Няма проблем. Той и от нас не го крие. — Кат обаче не изглеждаше обидена, само развеселена. — Трябва да го чуеш колко мрънка като една от нас реши да си направи среща някоя вечер.

— Никой не те пита, Кат — изръмжах аз.

— Виждаш ли? — Тя наклони глава настрани и ме изгледа самодоволно.

Зоуи само поклати глава и изглеждаше толкова тъжна, че сърцето ме заболя.

— Гневен си. Знаех, че ще бъдеш. Точно по тази причина крих истината от теб толкова дълго.

Усещах главата си сякаш ще се пръсне.

— Да, гневен съм — заявих. — Гневен съм, защото едва не умря. Ти си тук, в медицинската зала и кървиш. Избяга от мен на станцията и дори не искаш да ме погледнеш. Мразя факта, че бе толкова близо до смъртта, когато не е бивало да се доближаваш никога до подобна ситуация. Трябваше да си на 3М, чакайки да се срещнем…

Тя ме погледна шокирана.

— Мислиш ли, че бих могла да се срещна с теб? Някога? Изглеждайки така, както изглеждам?

— Красива? — попитах аз.

Сега Зоуи изглеждаше объркана.

— К-какво?

Взех ръката й в моята, спирайки я да унищожи напълно завивката и седнах на ръба на леглото. Погледнах надолу към кокалчетата на пръстите й. Тя имаше четири пръста (и палец), а аз имах само три. Тя бе малка и бледа, а аз бях син и ръката ми бе два пъти по-голяма от нейната. Потърках с палец кожата й. Бе различна, но не неприятна.

— Казах ти, че никога не ме е вълнувало как изглеждаш. Нищо не се е променило. Чувствам се по същия начин, по който се чувствах преди седмица, или преди месец.

Тя примигна към мен и очите й бяха големи, зелени и нежни, обградени с гъсти мигли. Долната й устна… розова и пълна… потрепери леко.

— И какво точно изпитваш към мен?

— Знаеш какво изпитвам.

Огънят се завърна в нея, само малко. Тя стисна зъби и ме изгледа толкова упорито, че ми се прииска да я дръпна към себе си и да я прегърна силно. Ръката й се стегна в моята.

— Да, ами искам да чуя как го казваш.

Погледнах към Кат, която ни наблюдаваше с разширени изпълнени с радост очи. Само до час тя щеше да разпространи за всичко това из целия кораб… но открих, че не ме е грижа. Нека цялата вселена знае какво изпитвах към Зоуи. Задържах ръката й, милвайки я.

— Обичам те — казах й просто. — Ще го кажа като човек и ще кажа, че те обичам. Ще го кажа като мессакаш и ще ти кажа, че сърцето ми е твое. Без значение, искам да знаеш, че нищо не се е променило и че сега те искам също толкова силно, колкото съм те искал винаги.

Долната й устна потрепери, а очите й заблестяха от емоциите.

— Трябва да знаеш, че съм девствена — избъбри тя. — Ама супер девствена.

Изгледах я за миг, неспособен да осъзная какво ми казва. Отне ми малко време да осъзная и се зачудих дали това не е нещо, което според нея ще ме накара да не я искам?

— Не ме е грижа, защото от днес нататък ти си моя.

— Уоу, това вече става неловко — каза Кат и се пресегна към един от бутоните на леглото на Зоуи. — Ще повикам останалите, преди двамата да започнете да се натискате пред мен. Освен ако загубата на кръв не я кара да дърдори всичко това.

Аз само се озъбих към Кат.

— Имам нужда да го чуя отново — каза Зоуи и стиска ръката ми. — Преди братята ми да дойдат.

— Обичам те — казах й, притискайки устни към кожата й. Бях виждал другите да целуват и докосват половинките си без защитно покритие и преди мислех, че е вулгарно. Сега обаче ми харесваше. Не исках да има никакви прегради между мен и Зоуи. — Ти си моята половинка.

Тя се усмихна широко, показвайки редичка бели малки зъби, вместо острите резци на мессакаш, и си помислих, че тя е най-красивото същество, което бях виждал.

— Наистина ли?

— Наистина — казах й.

Миг по-късно, братята й се изсипаха в стаята.

— Разделете се, разделете се — каза Каспар, докато Адирон ме хвана, издърпвайки ме от нея. Матхирас застана до сестра си, заемайки защитническа поза, и за миг почувствах задоволство, че я защитават толкова много… а след това се раздразних.

— Всичко е наред, момчета — каза спокойно Зоуи, докато Тарекх мина да провери как върви вливането на кръв.

— Той те докосваше — изръмжа Адирон. — Не му е позволено да го прави, докато не го одобрим.

Зоуи издаде потиснат стон.

— Ела за малко, Ади. — Когато той се наведе към нея, тя го плесна с ръка по челото — Аз ще взема това решение, не ти.

— Ти си ни сестра — каза Матхирас и сложи ръка между двамата преди Адирон да опита да потърка с ръка главата на Зоуи. След това пристъпи между двамата, преди да ме погледне.

— Ако искаш да докосваш Зоуи, първо ще я ухажваш.

— По човешкия начин — намръщено добави Каспар.

— Човешкият начин? — попитах объркан.

— Да, като на земните видеа, които тя все гледа.

Зоуи простена и се удари по челото.

— Момчета, кеф престанете.

— Не, Зоуи — твърдо заяви Матхирас. — Ти си човек. Ако той иска да е с човек, трябва да се постарае. Ще те ухажва по човешки. Точка по въпроса.

— Лесно е — каза Адирон, хвърляйки поглед към Зоуи. — Това са тъпи неща. Ние знаем. Живеем с нея от десет години.

Тя вдигна към него един пръст, нещо, което бях виждал Фран да прави много пъти към Кивиан. Едва се сдържах да не избухна в смях. Вместо това успях да задържа устните си затворени, а изражението спокойно.

— Тогава значи ще я оставите да остане на борда на Глупака?

Едва сега осъзнах, че те могат с лекота да я вземат и отведат далеч. Можеха да я качат на Малката сестричка и да се отправят в далечния космос, където един Господ знае колко месеци щяха да са ми нужни, за да я намеря. Гърдите ми се стегнаха болезнено от тази мисъл. Не можех да позволя това да се случи. Не исках да изпускам повече Зоуи от погледа си. Дори самата мисъл ми причиняваше болка.

Тримата братя се спогледаха.

— Ще измислим нещо — Каза Матхирас и погали Зоуи по рамото. — Ти си почивай тук с медика.

— О, но аз искам да говоря със Сенторр…

— Не — каза Матхирас и се озовах обграден отново от двамата й братя. — Той идва с нас.

— О-ох — бе всичко, което успя да каже Зоуи. Но мисля, че се усмихваше.

Осъзнах, че и аз се усмихвам. Нямаше как да е по друг начин.