Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceiving the Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 44 гласа)

Информация

Редакция
desi7y (2019)
Редакция
sladcheto (2019)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Да измамиш пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: desi7y, sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11410

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Зоуи

Когато се събудих, Сенторр не беше в медицинската зала. Предположих, че не може да стои и да ми държи ръката през цялото време, докато стана от сън, но бях малко тъжна. Прозях се и потърках лицето си, когато една от човешките жени връхлетя в залата. Тя беше дребничка, дори за човек и се съмнявах, че бе повече от метър и шейсет. Беше онази, която ми даде кръв… Кат. За един миг просто я гледах, защото бе толкова… странно да виждам човек да се мотае наоколо. Толкова дълго не бях виждала нищо различно от красиво мессакаш лице и други не толкова привлекателни извънземни раси. Гладката кожа и липсата на опашка при Кат, едновременно ме шокира и ме накара да изпитам тъга към дома.

— Здравей — каза тя весело. — Тарекх ще дойде всеки момент, за да те прегледа. Добре ли се чувстваш?

— Добре съм — казах й, внимателно отмятайки завивката, за да видя крака си. Раната изглежда е била доста дълбока, защото макар на кораба да имаше най-модерната хирургическа апаратура, на крака ми все още имаше розово петно, където си личеше, че е било шито и не е в нормалното си състояние. — Много ми е приятно да се запознаем. Сенторр ми е разказвал много за екипажа. — Разбира се, едва наскоро спомена, че жените тук са човеци, но нямаше да се задълбочавам по този въпрос.

Тя вдигна глава и ме изгледа предпазливо, преди да се наведе и да вземе от пода нещо приличащо на мръсен чорап. Докато я гледах, тя се раздвижи из малката медицинска зала, подреждайки и събирайки разни инструменти, дрехи, опаковки от санитарни материали и неща, които приличаха на резервни части на самия кораб.

— Живеем със Сенторр. Не е нужно да омекотяваш думите му за наше добро. Знаем, че може да бъде истински трън в задника.

— Той ми каза, че Тарекх е мърляч, а ти не спираш да го поставяш на мястото му — признах, усмихвайки се.

Кат ме погледна замислено.

— Това може да е най-милото нещо, което някой е казвал за мен.

Тарекх влезе и хвърли толкова горещ поглед на половинката си, че се почувствах неловко… и леко завидях. Той помилва бузата й, докато тя местеше една туника, и пристъпи към монитора до леглото ми.

— Нека да видим как е пациентът ни днес.

— Добре съм — казах му и се постарах да не изглеждам прекалено нетърпелива. — Мога ли да ида на мостика да видя Сенторр?

— Той няма да избяга — каза Тарекх, натискайки няколко бутона върху медицинското оборудване. — Трябва да направя няколко скана, за да съм сигурен, че всичко е наред и след това ще те освободя. Кат ще ти покаже стаята ти.

— Стаята ми? — Примигнах от това. Разбира се, че щяха да ми дадат стая. Все пак нямаше да ме оставят да спя в склада или нещо такова. Но беше странно… никога не бях мислила, че може да съм на Глупака и да спя в друга стая, а не в тази на Сенторр. Може би той не ме искаше при себе си. Ами ако бе използвал изминалото време и бе решил да промени мнението си? Ами ако предпочита връзка от разстояние и сега, когато трябва да гледа човешкото ми лице, има съмнения? Задъвках устната си и изчаках Тарекх да приключи.

— Не е толкова стая, колкото килер — призна Кат. — На борда нямаме много свободно място, но почистихме мястото и сложихме едно легло там. Надявам се, че не е проблем. Макар да не е много широко е удобно и уютно.

— Няма никакъв проблем. Сенторр ми е споменавал, че няма много място на кораба. — О, боже, сега бях идиотката, която не спираше да говори за мъжа, по когото си пада. Когато Тарекх се подсмихна, знаех, че съм права, затова се постарах да си мълча.

Грамадният медик откачи кабелите на монитора от ръката ми.

— Изглежда всичко е наред, просто не се претоварвай днес и опитай да не стъпваш много на крака си. — Той се обърна и притисна нежно устни към тези на Кат. — Тя е изцяло твоя, любов.

Тя му метна флиртуващ поглед и погали опашката му, щом той й обърна гръб, карайки грамадният мъж да подскочи. Тя само се изкиска и изпърха с мигли към него, карайки ме да завидя на леката, изпълнена с привързаност връзка.

— Ела, Зоуи. Нека ти дадем някакви дрехи. Подкупихме един шивач на Хаал уи да направи няколко човешки „костюма“ и сега имаме гардероб с дрехи, които са точния ни размер. Сигурна съм, че ще намерим нещо подходящо за теб.

Да подкупят шивач? Умно. Никога не бих се сетила за това. Разбира се, никога не съм била около други хора, затова не бе от значение.

— Благодаря ти.

Кат ме преведе през кораба, посочвайки ми предназначението на различните стаи на борда на Глупака, все едно вече не ги знаех. Сенторр ми бе казал, че Пиратският Крузер Клас IV е от родната им планета и аз бях свалила схемите му, а предназначението на всяка стая бях научила от разговорите ни през последните месеци, трупайки информацията като обсебената преследвачка, каквато бях. Знаех, че към момента Сенторр бе единственият на кораба, който имаше каюта изцяло за себе си. Знаех, че най-голямата каюта се ползва от Фран и Кивиан, тъй като Кивиан бе капитанът. Аливос и Айрис обитаваха каютата срещу тази на Сенторр, а неговата бе най-малката каюта на борда. Веднъж ми бе казал, че няма нищо против стаята му да е най-малката, защото му напомня за времето прекарано във войската, когато е делял стая с размерите на килер с още четирима войника, докато са били стационирани на фермерска планета. Сега, когато бях тук се зачудих дали той е пожелал да имам отделна стая по тази причина… или просто има нужда от време, за да свикне с идеята, че съм тук.

Реалността от това да бъдем лице в лице променяше всичко, осъзнах в следващия миг. Само се надявах да не промени мнението му за мен.

Кат ме заведе надолу по коридора, до една стая, маркирана с надпис „склад“ на езика на мессакаш, писмения език, който се ползваше на родната планета и на всички правни документи. Тя направи лека извинителна гримаса и отвори вратата.

Вътре обаче, бе очарователно сладко. На стената висяха декоративни картини, а складираните сандъци бяха покрити със скъпи завеси от плат подобен на земната коприна. Точно както Кат бе казала, вътре имаше малко, но удобно изглеждащо легло, шарено одеяло и цял куп възглавници наредени върху леглото. Айрис седеше в единия ъгъл, с лилава панделка покриваща очите й, а Фран, половинката на Кивиан, бе изправена и подреждаше нещо в една кутия. И двете се обърнаха при звука от отварянето на вратата, а устните на Фран се разшириха в усмивка.

— Добре дошла! Надявам се, че се чувстваш добре.

Отвърнах на усмивката й.

— Много по-добре, благодаря ти. — Не можех да спра да я гледам. Кат беше много сладка, като цяло, но Фран беше истинска красавица. Имаше дълга черна коса, тъмни очи и гладка златиста кожа, на която направо завидях. Айрис пък беше елегантна и пленителна, с начупената си дълга коса и нежна усмивка.

Те бяха толкова различни и толкова човешки изглеждащи, че усетих как в гърлото ми засяда буца, виждайки ги трите заедно. Братята ми винаги ме бяха закриляли от ужасяващата страна на престъпния свят, в който се движихме, затова виждайки толкова човешки жени на едно място беше доста емоционално.

— Здрасти — успях да изграча въпреки възела в гърлото си.

Фран направи жест към стаята.

— Знам, че не е много, но наистина не сме пътнически кораб.

— Прекрасно е. Много ви благодаря за гостоприемството.

Айрис само се усмихна, с лице извърнато към мен.

— Сенторр поиска да направим стаята възможно най-удобна за теб. Все едно щяхме да те оставим да спиш на пода.

— И решихме, че така и така сме тук, може да си направим женски ден — усмихнато заяви Фран, хващайки ръката ми и дърпайки ме към леглото. — Носи се слух, че Сенторр смята да те води на срещи, по настояване на братята ти, затова помислихме, че ние може да ти помогнем с косата, грима и гардероба.

Докоснах косата си. Тъй като единствено тримата ми братя ме виждаха, обикновено я държах завързана на конска опашка. Никога не бях носила грим, тъй като бях едва десетгодишна, когато ме отвлякоха. Мисълта, че могат да ме направят красива, за срещата ми, вероятно би трябвало да е глупава, но всъщност ми хареса изключително много.

— Ако нямате нищо против…

— Да имаме против? Момиче, цял ден чакаме този момент. — Фран ме насочи да седна на леглото. — Настани се тук до Айрис. Ние ще те направим неустоима за него.

Щом седнах, Айрис докосна ръката ми.

— Може ли да ти сплета косата?

— Разбира се?

— Аз ще отговарям за грима — заяви Фран. — А Кат ще се заеме с дрехите ти. Ще е като едно от онези предавания за цялостна промяна. Гледала ли си такива, Зоуи? С правилния трансмитер, понякога може да се уловят сателити от Земята. Знаеш ли, че отново започнаха шоуто „Великолепната петорка“?

През повечето време мълчах, докато те си приказваха около мен. Пръстите на Айрис докосваха нежно косата ми, докато я сплитаха, Фран държеше в ръцете си повече сенки, отколкото можеше да сложи на очите ми, а Кат се бе заровила до кръста в дрехи. Беше очевидно, че трите се познават много добре и се чувстват комфортно на мястото си на кораба. Беше приятно да ги видя как се държат като нормални човешки момичета, а не като нещастните робини, и все пак се чувствах някак не на място. Знаех повече за навигационната система и за най-добрите начини за пестене на гориво, отколкото кой цвят сенки ще отиват най-много на цвета на очите ми.

— Добре, чувствам, че съм длъжна да повдигна този въпрос — каза Кат, държейки пред мен блестяща синя туника покрита с изкусно нарисувани цветя. — Знаеш ли нещо за анатомията на мессакаш?

— За шипа ли питаш? — затворих очи, докато Фран мажеше с нещо клепачите ми. — Да. Виждала съм братята ми голи. Когато бях малка, обичах да отключвам умивалнята и да скачам, изкарвайки акъла на Адирон.

— Е, значи това е един шок по-малко за теб — каза развеселено Фран.

— Освен това трябва да знаеш, че наистина обичат да докосваш опашката им и че долната част на шипа е изключително чувствителна. — Заяви Кат.

— И нямат никаква идея какво е клитор, тъй като мессакаш жените нямат такъв — добави Айрис. — Тъй че, ако не те докосне по правилния начин, следва ти да му дадеш точните насоки.

Този разговор ставаше по-неудобен с невероятно бързи темпове.

— Вие наистина ли мислите, че Сенторр ще иска да прави секс с мен?

— Мисля, че ако не го направи, ще умре от посинели топки — изхили се Кат. — Видях го как те гледа.

— Кажете ми повече за него — казах нетърпеливо, стискайки туниката към гърдите си — Познавам го само от разговорите ни, но вие сигурно го познавате по друг начин.

— Какво искаш да знаеш? — попита Фран.

Въздъхнах доволно.

— Всичко!

* * *

През следващите два часа, момичетата напълниха главата ми с истории за Сенторр. От истории за това как са посещавали опасни светове, вършейки странни задачи, до боеве в кръчми и дори истории от службата на Сенторр във войската, преди да започне да работи като пират с Кивиан. Беше ясно, че екипажът е като едно голямо семейство… и като се изключат караниците от време на време, те винаги си пазеха гърбовете.

Фран се тревожеше, че той е прекалено сериозен.

Кат мислеше, че работи прекалено много.

Айрис бе на мнение, че е самотен.

И мислех, че и трите са прави, а това ме караше да искам да го сграбча и да го целувам, докато започне да се усмихва. Исках да го държа притиснат към себе си нощем и да го задуша с любовта си. Исках да бъда до него, ако се чувства самотен и тъжен. Исках да говоря с него за звездни карти и да обсъждаме най-бързия начин за заобикаляне на мъглявина.

Исках всичко.

Веднъж щом косата ми бе сплетена на плитка започваща над ушите ми и спускайки се надолу по гърба ми, Айрис ме погали леко, показвайки ми, че е готова. Аз се преоблякох в дрехите, които ми даде Кат и Фран приключи с грима, тъй че бях напълно готова. След петнадесет минути трябваше да се срещна със Сенторр в общата зала и всички щяха да ни оставят насаме за нашата „среща“. Имах усещането, че те са по-развълнувани дори от мен.

Щом момичетата излязоха, стана тихо и се заиграх с края на туниката си.

Чувствах се… странно. Не напълно като себе си. Туниката и панталоните бяха коренно различни от гащеризоните, които носех обикновено. Тези бяха момичешки и женствени, с лек блясък върху синия плат и много красиво украсени дълги ръкави. Цветната щампа сякаш променяше цвета си с всяко мое движение, а самата кройка се спускаше на вълни около тялото ми и бе малко по-прилепнала в областта на гърдите ми. Някак се чувствах изложена на показ. Решена да прогоня тази мисъл се изправих и излязох от „стаята си“, тръгвайки надолу по коридора към умивалнята. Там се погледнах в огледалото.

Бях… красива. Докоснах лицето си удивена, тъй като Фран бе успяла да ме превърне от бледо човешко момиче, в наистина красива жена. Очите ми изглеждаха големи и смели, устата ми розова и пухкава, а бузите и челото ми перфектни. Не можех да спра да гледам външността си, едновременно шокирана и доволна. Сенторр със сигурност щеше да хареса външността ми.

В мига, в който мисълта премина през ума ми, се почувствах несигурна. Изведнъж вече не харесвах отражението си. Момичето в огледалото беше красиво и женствено, но не бе Зоуи ва Ситхаи. Не биваше да променям това, което бях, заради Сенторр. Той трябваше да ме харесва такава, каквато съм, човек и всичко останало.

С лека въздишка взех една кърпа от складираните в шкафа, обелих защитното й фолио и започнах да търкам лицето си, почиствайки грима на Фран. Когато го премахнах, разпуснах косата, която Айрис бе сплела на плитка и завързах кестенявата си коса на обичайната за мен опашка. Не можех да направя кой знае колко за туниката, но реших, че като завържа дългите висящи краища, за да не е толкова свободна, ще е добре. И след това се погледнах в огледалото.

Обикновеното ми лице ме гледаше от него. Косата ми не изглеждаше нищо специално. Завързаните краища на туниката я караха да изглежда почти като някой от гащеризоните ми.

Ако Сенторр не може да обича това момиче, значи въобще не го исках.