Руби Диксън
Да измамиш пирата (11)

Сенторр

Нагласях ръкавите си отново и отново, докато чаках Зоуи да пристигне.

Общата зала бе почистена и подредена. Блед бял плат бе постлан върху главната маса с два стола от двете й страни. Кат ми каза, че има нужда от прясно откъснати цветя за масата, но нямаше от къде да вземем, затова Фран ми позволи да заема рядкото визхии растение, което отглеждаше в каютата, която споделяше с Кивиан. Масата бе подредена за двама с две чаши с деликатна ферментирала ооли напитка и две купи спагети. Беше идеално.

Отново се заиграх с ръкавите на най-хубавата си униформа. Бе една от старите ми военни куртки и не беше много модерна, тъй като бях напуснал родната планета преди повече от десет години, но беше най-представителната дреха, която притежавах, а Зоуи трябваше да се среща с някой, който го бе грижа за външността му. Искаше ми се да се разхождам из стаята, но не смеех, защото когато тя се появеше след миг, щеше да види колко съм изнервен. Исках да я впечатля. Не бях общителен и привлекателен като Кивиан, нито мускулест като Тарекх. Не бях добър боец като Аливос, но все пак исках Зоуи да продължи да ме гледа с тези изпълнени с надежда блестящи очи, както го правеше в медицинската зала.

Нямах търпение да я видя и погледнах питието с балончета, седящи в кристалните чаши на масата. Бях нервен и едно питие можеше само да ми е от полза, но реших да изчакам. Заех, че тя ще дойде всеки миг и се постарах да прикрия нетърпението си.

Вратата изписука и аз се поизправих, заемайки стара военна поза с ръце зад гърба, когато Зоуи влезе в стаята. В погледа й се четеше несигурност, но иначе при вида й дъхът ми секна. Беше облечена с някаква женствена дреха, която бях виждал другите жени да носят, което значеше, че собствените й дрехи бяха заменени. Косата й бе вързана на опашка и можех да видя свежо измитата кожа на бледото й лице, зелените й очи и гладкото й чело, без никакви рога. Тя застана напълно неподвижно и ме погледна.

— Здрасти.

Направих жест към масата.

— Моля, заповядай на нашата човешка среща, Зоуи.

Устните й се извиха и тя ме погледна притеснено.

— Нали знаеш, че на Земята я наричаме просто среща.

— Разбира се — успях да кажа, езикът ми сякаш се бе оплел. Исках да й кажа, че е прелестна, че едва се сдържам да не се пресегна, за да погаля меката й кожа и да притисна тялото й към своето, но знаех, че това е важно. Пристъпих напред и издърпах стола й, както ме бе инструктирала Фран. Беше ми казано, че това е част от церемонията на „срещата“.

Зоуи подръпна един от странните възли на туниката си, преди да пристъпи напред и да седне.

— Благодаря.

Избутах нежно стола й и се оттеглих към моята част на масата, сядайки срещу нея. В стаята бе напълно тихо и се чувствах… странно. Със Зоуи винаги сме можели да си говорим с лекота и не разбирах защо сега тя не говори. Обмислих милион теми, които обаче отхвърлих, като глупави или маловажни… или непристойни. Докато тя гледаше надолу към храната и питиетата, реших, че това е безопасна тема.

— Кат изпи всичката човешка бира, която имахме на борда, затова се боя, че имаме само тази ооли напитка.

Тя сбърчи нос.

— Не съм фен на бирата или напитките на ооли. Случайно да имаш нощен чай?

Нощният чай бе мессакаш питие, приготвяно за мъже, които работят до късно през нощта. Съставките бяха толкова силни, че можеха да свалят по-млад мессакаш мъж под масата и бях леко изненадан… и странно доволен… че тя харесва точно това питие.

— Имам — казах и се изправих, взимайки чашите, за да ги отнеса на плота, преди да се обърна към диспенсъра и да налея две чаши нощен чай. — Доволна ли си от стаята си?

— Да, удобна е.

— Ако искаш можеш да вземеш моята. Заслужаваш нещо по-добро от обикновен склад.

— Не искам да взимам леглото ти, Сенторр. Всичко е наред.

Тя замълча и се обърнах, за да я погледна. Зоуи ме гледаше замислено.

— Какво има? — попитах я аз.

— Нищо.

Взех чашите с нощен чай и се върнах на масата, където двамата започнахме да се храним мълчаливо. Всеки път щом забодях от храната, въртейки я на вилицата си, се чувствах все по-объркан. Къде бяха лесните ни разговори? Къде бе шеговитата Зоуи, по която изпитвах такава силна похот? Защо тя продължаваше да мълчи? Можех да почувствам как опашката ми се шава нервно. Това развали настроението ми, апетитът ми изчезна и погледнах към компанията си. Лицето й бе една безизразна маска и направих всичко по силите си да не бъда прекалено очевиден, докато гледах как меките й розови устни се разтварят, за да поемат храната.

Членът ми се втвърди на мига и сведох поглед, преди да изгубя контрол. Кеф това беше грешка. Тя наистина ли мислеше, че няма да съм привлечен от нея, само защото бе човек? Не можех да спра да мисля за меките й устни и как бих ги почувствал върху своите… или по-надолу.

— Е…

Погледнах към нея.

Зоуи ровеше незаинтересовано в купата си, без да ме поглежда.

— Това е наистина неловко.

Кимнах бавно.

— Трябва да призная, че съм по-добър по комуникатора, отколкото на живо.

Тя изсумтя и вдигна поглед, за да срещне моя.

— Не си единственият. Мисля, че прекалено дълго съм била около братята си. Почти очаквам да се пресегнеш и да разтъркаш главата ми, защото Адирон винаги го прави, когато опитвам да се храня.

— Да я потъркам — повторих, мислейки си за търкането на кокалчета на ръка в главата й. — Кеф, не, не бих го направил. Изглежда болезнено.

— Това е идеята — каза тя, леко поклащайки глава. — Той казва, че е прекалено лесно, защото нямам рога — тя отново се умълча и побутна храната си. — Съжалявам, че нямам рога. Или опашка.

— Рогата са прекалено надценени — казах, без да се замисля.

Бузите й се покриха с лека, чаровна руменина, когато се усмихна и я загледах запленен.

— Казваш го, само за да се почувствам по-добре.

— Така е — признах. — Не мисля, че някой е оценявал рога, за да съм сигурен надценени или подценени са те.

Сега тя се разсмя високо и поклати глава.

— Тогава опашка.

— Опашките определено са важни — пошегувах се аз. — Но предполагам, че ще ми се наложи да преживея загубата и да не позволявам срама от задничето ти с липсваща опашка да ме надвие.

Зоуи примигна към мен, преди да изсумти и да ме замери с няколко парчета спагети.

— Ти и опашката ти можете да отидете и да се кефинг някъде.

Засмях се, също замеряйки я със спагети.

— Ще го направя, но ти ще искаш да гледаш.

— Много ясно, че ще искам. — Тя плъзна спагетите ми в купата си и размърда вежди, гледайки ме игриво. — Събирам амуниции за следващото си завоевание.

— Ха… няма да има следващо завоевание. — Не можех да кажа дали флиртуваме, или е нещо друго. Всичко, което знаех бе, че е забавно и се чувствах точно както обикновено бе със Зоуи, а не предишното неприятно мълчание.

Тя се ухили, отпивайки от питието си.

— Подценяваш човешкия ми чар. Колко други жени познаваш, които могат да се движат с пиратски кораб, да стрелят с бластер, да четат и пишат на четири езика и да се справят с мессакаш простотиите двадесет и четири часа, седем дни в седмицата?

— Три — казах моментално и тя се засмя високо, удряйки по масата. Аз също се засмях изключително доволен от веселието й. Обичах да я разсмивам, обичах колко весел бе смехът й, колко висок все едно не я бе грижа кой ще го чуе.

Зоуи размаха пръст срещу мен, усмихвайки се, преди да отпие отново от чашата си и да ме погледне подозрително.

— Исках да те питам нещо.

Тялото ми се напрегна, а членът ми стана по-твърд. Вече бях готов да призная как точно се чувствам. Колко много я желая гола под себе си, докато изследвам всички различия между телата ни, преди да я направя своя половинка.

— Давай.

— Как успя да стигнеш толкова бързо до 3М? Да не изгори цялото ви гориво, в опит да ме настигнеш? Сигурна съм, че имах поне ден преднина.

Ах. Наложи се да прикрия разочарованието си.

— Не цялото гориво. Само три шести от него.

Една от изключително подвижните й вежди се повдигна и това бе едновременно странно и много чаровно.

— Глупости. Как?

— Избрах алтернативен маршрут — вдигнах чая си и й се усмихнах. — Можеш ли да предположиш какъв беше?