Ричард Дойч
Крадците на мрака (51)

50

— Какво правиш тук? — повтори К.К. към Майкъл, докато стоеше на прага. Гласът й беше пълен с отчаяние и болка.

Той я гледаше и не можеше да скрие облекчението си, че е жива.

— Здрасти, Майкъл — пристъпи напред Веню, прекъсвайки техния миг. — Разбрах, че си голям крадец и голям измамник.

По лицето на К.К. се изписа болка.

— Пусни я — настоя Майкъл.

— Откъде знаеш, че не иска да бъде тук, че не е дошла по собствено желание?

— О, я стига — отговори Майкъл и се обърна към К.К.

— Той ми се обади, за да ми каже, че ще умреш, ако се изпреча на пътя му.

— Ти май не си добър слушател — намеси се Веню.

Майкъл свали раницата си и извади кожения тубус.

— К.К., не че не ти вярвам, аз просто нямам доверие никому.

— Ха, Майкъл, не е ли удивително, какво прави човек в името на любовта? Дори нямаше нужда да те моля да го донесеш — каза Веню, впил поглед в тубуса. — Как да съм сигурен, че това е истинският?

— Аз не си играя с живота на хората като теб.

— О, я какви сме герои — подхвърли Веню подигравателно. — Дай да го видя.

— Когато позволиш на К.К. и сестра й да си вървят и аз разбера, че са в безопасност.

— Какво? — трепна объркано Синди. — Аз…

— Зарежи това! — кресна Иблис, хвана К.К. през врата и я дръпна назад толкова бързо и рязко, че тя не успя да запази равновесие и с протегнат врат полегна на гърдите му. Острието на ножа му остана опряно в сънната й артерия.

Майкъл задържа погледа й, докато тя се бореше с Иблис. В очите й нямаше страх, а гняв. Видя и очите на Иблис, студения му безжизнен поглед, който казваше, че няма да се поколебае да пререже гърлото на К.К. въпреки това, което изпитва към нея, само за да получи желаното.

Майкъл отвори тубуса и извади истинския жезъл. Положи усилие да остане съсредоточен, защото предметът отново замъгли съзнанието му.

— Мамка му, какво е това? — попита Иблис, посочвайки с брадичка жезъла.

Майкъл го вдигна във въздуха, за да могат всички да го видят. Скъпоценните камъни проблясваха на светлината на факлите. Но никой от погледите не остана залепен за диамантите, обгръщащи змиите.

Завит около тях като трета змия, минаваше тънък кабел, който се простираше от край до край. Двете змийски глави бяха обвити с мек детонаторен кабел, който свършваше в малко сребристо парче метал, от което излизаха два кабела и стигаха до малка кутийка.

— Мисля, че всички знаете какво е това. Единствен по рода си. Стискан от мъртъв султан през последните петстотин години. Разбира се, сигурно виждате и моето малко конструктивно подобрение. Ето това сребристо нещо тук — той попипа с пръст взривателя върху змийските глави, който беше свързан с малка клавиатура — е моят детонатор. Сега, драги, преди да ти дойде на ума да убиеш К.К. или да ме застреляте на място и да изтръгнете жезъла от мъртвите ми ръце, трябва да сте наясно, че ако се опитате да откачите кутийката от кабела, жезълът ще избухне. Само аз знам кода, за да го обезвредя.

— Аз няма да си тръгвам! Никъде няма да ходя с теб — извика Синди и се огледа за потвърждение, но никой не й обърна внимание. — Оставам! — кресна тя на Майкъл, сякаш е мръднал, и пристъпи по-близо към Веню.

— Чудесно — поклати Майкъл глава, но не показа изненада. — Тогава само К.К.

— Как можем да сме сигурни, че не е поредният фалшификат? — попита Иблис, който продължаваше да държи К.К. с нож опрян в артерията.

— Вземи — каза Майкъл и подаде султанския жезъл на Веню. — Как те кара да се чувстваш?

Веню го въртеше из ръцете си, обръщаше го насам-натам, сякаш току-що му бяха дали ключа към пълното щастие. В миг очите му се разшириха от удивление: човек можеше да види въздействието по лицето му, по външния му вид, защото сякаш щеше да изгуби равновесие.

— Повярвай ми, истински е — каза Майкъл и му подаде кожения тубус.

— Няма да позволя и на двама ви да излезете от тук — каза Веню заповеднически, опитвайки се да си върне позициите. За малко беше изгубил посока, но сега, когато прибра жезъла в тубуса, отново си върна равновесието. — Майкъл, кажи ми една причина да ти имам доверие.

— Такава е сделката — моят живот срещу нейния.

— Не! — изкрещя К.К. и яростно се замята в хватката на Иблис.

— Аз съм единственият, който може да обезвреди това нещо и със сигурност няма да го направя, докато тя е тук.

— А ако не я пусна… — наклони глава Веню.

— Ами тогава — бум.

— Готов си да убиеш жената, която обичаш? — ухили се Веню.

— Глупости — подкрепи го Иблис.

— Не ме ядосвай — подхвърли му Майкъл с ярост в очите.

— Майкъл, няма да си тръгна без теб — обади се и К.К., опитвайки се да се освободи от желязната хватка на Иблис. — Взриви жезъла сега. Там има врата. Не бива да им позволяваш да я отворят.

Иблис притисна острието в гърлото й и я накара да спре да се дърпа.

Времето минаваше.

Веню впи поглед в очите на Майкъл. И двамата преценяваха характера на другия.

Най-накрая Веню погледна Иблис и кимна. Той я пусна. Тя се изправи, обърна се на 180 градуса и впи яростен поглед в него, но не промълви и дума. След това се изви към Майкъл:

— Не можеш да направиш това!

— Напротив — поклати той глава, — мога. Моля те, върви. Буш чака.

— Майкъл — предизвикателно каза тя, — оставам.

Той втренчи очи в нея.

— Време е да тръгваш.

— Не — поклати глава тя, сякаш той искаше нещо невъзможно.

— Върви! — изкрещя Майкъл и се извърна от нея.

— Няма да те оставя — направи усилие да сдържи сълзите си К.К., но те потекоха въпреки всичко.

Тя обърна очи към Синди, която я зяпаше с неподвижен поглед. В него не се четеше нито съжаление, нито съчувствие. По-малката сестра остана безмълвна, само хвана баща си за ръката.

Майкъл погледна Иблис.

— Щом тя се озове невредима в пещерата при моя приятел, ще си получите наградата.

След това се обърна към Веню:

— Не ме интересува дали ще се наложи да я вържете, но трябва да я махнете от тук.

Веню кимна на Иблис, който веднага стрелна с поглед застаналия вдясно от него пазач. Мъжът беше над метър и деветдесет, с размерите на кулокран, покорните му очи гледаха началника.

— Съпроводи я до входа на пещерата. Не я наранявай и се свържи с мен, когато стигнете там.

— Вашият човек ще я остави и ще тръгне да се връща, докато още я виждам — намеси се Майкъл.

— Както обичаш — съгласи се Веню, обърна се към пазача и кимна.

Едрият мъж сграбчи като с менгеме К.К. за лявата ръка и я поведе към стълбите.

Тя успя да издърпа ръката си.

— Хей, махни си лапите от мен!

Но мъжът не беше в настроение да я слуша. Изви ръката й на гърба, вдигна я във въздуха и тръгна към стълбите. Всички стояха извърнали глави, докато писъците на К.К. отекваха из храма. После започнаха да се чуват в светилището и накрая на двора.

Тя риташе и пищеше с все сили, докато пазачът я изнасяше от храма.

— Майкъл, не, моля те…

Вратата се затвори с трясък. Двама от пазачите я подпряха с дебело дървено резе, чиито краища напъхаха в отвори в стената, затваряйки я плътно.

Майкъл пристъпи към вратата и загледа през малкия подобен на цепнатина прозорец как К.К. продължава да се бори с мъжа, който я носеше, през всичките сто и петдесет метра, които трябваше да изминат. Усмивка се плъзна по лицето му, когато видя, че тя успя да се отскубне и да ритне мъжа в глезена.

Иблис пристъпи до Майкъл и загледа как онзи разтрива удареното място.

— Разкарай се от мен — каза Майкъл, без да се обръща.

— Успокой се, повече няма да се опитвам да те удавя.

Сумрак се спусна над долината. Дълги сенки падаха върху земята. Вечерта щеше да настъпи много по-бързо заради скалите, които обгръщаха клисурата.

Настъпи дълго мълчание, а през това време вниманието на Иблис също беше съсредоточено върху К.К.

— Наистина ли щеше да я взривиш?

Той и Майкъл стояха рамо до рамо, докато гледаха как тя се изкачва с неохота по склона към входа на пещерата и изчезна в него. Пазачът се обърна и тръгна обратно.