Ричард Дойч
Крадците на мрака (37)

36

Майкъл излезе от банята — душът му беше дошъл много добре, защото вля нов живот в умореното му тяло.

Чувстваше се подмладен и осъзна, че причината не е само в банята.

Сърцето му се беше сгряло. Когато си помислеше за К.К., усещаше пърхане в стомаха — чувство, което не беше изпитвал, откакто Мери почина. Странно, но не смяташе, че предава паметта на покойната си жена. Беше я обичал от все сърце и в замяна тя също го бе обичала безусловно. Знаеше, че Мери би се зарадвала за него; беше настоявала да намери отново любовта — не само преди да умре от рак, но и в писмата, които бяха останали след смъртта й. В тях тя го молеше да разреши на сърцето си да намери някоя, която да го допълни, отново да го направи едно цяло. Майкъл докосна златната верижка на врата си, изработена от брачните им халки. Щеше винаги да я носи в памет на Мери и никога нямаше да престане да я обича.

Смяташе се за късметлия: любовта е един от най-редките дарове, който човек рядко получава дори веднъж през целия си живот. Повечето връзки започват заради физическо приличане или общи интереси — това се отнасяше и за тях двамата с К.К., но истинската любов е много по-дълбока. Тя е необяснима връзка между сърцата, която устоява на възходи и падения, болки и страдания, трудности и загуби. Тя е нещо, което или го има, или не — при нея не съществува „донякъде“ и „горе-долу“ или „през по-голямата част от времето“. По необясними причини някои бракове, сключени след само седмица ухажване, траят цял живот. Отсъства ли любовта, „съвършените“ бракове се разпадат. Тя не може да бъде измерена или обяснена от науката, религията и философията. И не се влияе от съветите на приятели или брачни консултанти, които сами не следват собствените си предписания. Няма правила или наръчници „Как да…“, нито методи, които гарантират успеха.

Тя не се определя от брачните халки, нито от размяната на клетви или обещания за светло бъдеще. Любовта е Божие чудо, което малцина са благословени да изпитат. Сега Майкъл осъзна, че е два пъти благословен.

Звънът на мобилния му телефон го изтръгна от мислите.

— Здравей — каза той, когато отвори телефона.

— Добре ли сте? — попита Буш.

— Ние — да. Как е Саймън?

— Ще се оправи. В шок е и му направиха сто шева на тиквата, но предполагам, че е бил и по-зле.

— Свести ли се?

— Да, след като го напълниха с течности. Ще трябва да остане в болницата още няколко дни, докато му спадне отокът.

— Почивката ще му дойде добре — отбеляза Майкъл и замълча. — С К.К. ще дойдем да те сменим.

— Направи ми услуга, а?

— Казвай.

— Три чийзбургера, картофки и голяма кока-кола.

— Дадено — засмя се Мйкъл. — Ще се видим след половин час.

Затвори телефона, облече се и слезе по стълбите във всекидневната. Излезе на балкона и се вгледа в Босфора и Мраморно море. Опита се да избяга от мислите си и започна да следи с поглед минаващите кораби, загледа се в огромния град. Опитваше се да го запомни така, че ако някой ден го попитат, да може да опише и тази величествена панорама, освен подземния свят и задните улички.

Извади мобилния и набра номера на К.К. Телефонът отново и отново звънеше, но никой не вдигна. Все още не беше разбрал защо жените си взимат душ толкова дълго. Не си направи труда да остави съобщение, затвори телефона и го пъхна отново в джоба.

Хвърли последен поглед към водите, които разделяха Европа и Азия, и се върна в стаята си радостен, че гледа света от предпочитаната гледна точка на човека със спокойно съзнание. Вдигна телефона и се обади на обслужването по стаите, за да поръча трите сандвича, картофките и кока-колата за Буш. Обясни на камериерката, че ги иска колкото може по-бързо и ще мине да си ги вземе от кухнята.

Взе чипкартата за стаята си и портфейла и загаси лампите, след това отиде зад бара, където беше оставил кожения тубус с жезъла.

В живота на Майкъл имаше мигове на крайна изненада, но това се беше случвало много рядко. Винаги беше обичал шаха — стратегическа игра, в която човек трябва да обмисли всички възможности, всички вероятни и невероятни сценарии. Беше се научил да предвижда хорските действия, да предсказва резултата от обикновени събития, като футболен мач и сделка, или по-сложни, като например кражбата на картина или спасяването на своя приятел Саймън от затвора.

Обаче сега, когато надникна зад бара, сърцето му се сви. Беше му минало през ума, че подобна възможност съществува, но бе отхвърлил мисълта. Буш го беше попитал колко добре познава К.К., но той му каза да си затваря устата. Сърцето на Майкъл никога не го беше лъгало, винаги можеше да разчита на своите инстинкти.

Затвори очи, пое си дълбоко дъх и се опита да успокои мислите и сърцето си, което вече блъскаше учестено. Защото на мястото, където беше оставил кожената тръба — зад кристалните чаши и бутилките с вино, нямаше нищо.

Султанският жезъл, за който К.К. рискува живота и здравето си, беше изчезнал.