Ричард Дойч
Крадците на мрака (11)

10

Майкъл и К.К. минаха под високия мраморен сводест вход на хотел „Четири сезона“ потънали в разговор, а смехът им се носеше около тях. Петзвездният хотел се издигаше в сенките на Синята джамия и „Света София“ и само на две преки от Топкапъ в квартал „Султан Ахмед“ — сърцето на Стария град. Стогодишната сграда беше модернизирана, но бяха запазили турския неокласицизъм във външния й вид. Четириетажната златистожълта постройка обгръщаше буйно зелен вътрешен двор, съчетавайки модерния свят с близкоизточно излъчване, и това съчетание напомняше, че някога Истанбул е бил космополитен световен център.

Когато Майкъл огледа просторното мраморно фоайе, високите тавани, малките сепарета, изпита усещането за дежа вю. Причината не беше в украсата, виещите се палми и плетените мебели, пустинните цветове и персийските килими. Не и в чисто източното излъчване на сградата и въртящите се из фоайето чуждестранни гости, а в самата сграда. Тя притежаваше излъчване, в което имаше нещо познато.

Майкъл и К.К. влязоха в асансьора, тип клетка, а пиколото затвори вратата зад тях. Качиха се на четвъртия етаж, като по пътя разговаряха за спорт и пътешествия, за мечтата си да тичат с биковете в Памплона, а през лятото да се катерят из Швейцарските Алпи.

Майкъл бе изпълнен със смесица от чувства, каквито никога не беше изпитвал. К.К. го привличаше, ядосваше го, изкушаваше го, но същевременно го караше да бъде предпазлив. Гневът му от откритието, че е крадла, вече избледняваше, заместен от страх. Боеше се, че не е способна да се справи с онова, което се готви да предприеме. Боеше се, че ще потъне в недрата на Топкапъ сарай и повече никога няма да я види.

Излязоха от асансьора и чуха смеха на Буш, който се носеше от една отворена врата надолу по коридора. Западният президентски апартамент имаше площ близо четиристотин квадратни метра, подът беше покрит с бял мрамор и изящни кафеникави килими. Домът със свод като катедрала беше най-хубавото жилище за хора далеч от вкъщи, което хотелът предлагаше. Тъмните мебели във всекидневната бяха подредени пред голяма камина. Земни цветове с акценти във виненочервено и синьо придаваха на турско-ориенталското звучене европейски оттенък. Имаше на разположение напълно обзаведена кухня и трапезария, плюс огромен бар, пълен до горе. Три куфара стояха в подножието на извиващата се мраморна стълба, която водеше до две огромни спални. Всяка от тях разполагаше с просторна баня и по един малък работен кабинет.

Големите панорамни прозорци се издигаха от пода до тавана и се отваряха към не по-малко внушителни балкони, от които се откриваше прекрасна гледка към една от най-прочутите джамии в света, „Света София“, двореца Топкапъ и прострелия се наоколо древен метрополис, допълвайки излъчването на османски лукс със западни примеси.

Буш и Синди си бяха сипали питиета на бара. Пол се усмихна, когато видя своя приятел и най-важното — неговите очи. Отдавна не го беше виждал толкова щастлив.

— Запазих стая за нас — обяви той с хитровата усмивка.

— Нали не искаше да оставаш? — подхвърли Майкъл. — Къде е?

— Надолу по коридора — Буш успя да си надене дори по-широка усмивка. — Въпреки цената смятам, че си заслужава.

Майкъл се вторачи в приятеля си в очакване на шегата.

— Искаш да знаеш защо се хиля?

— Няма да е лошо — кимна Майкъл.

— Огледай се — подкани го Пол. — Погледни прозорците, вратите. Усещаш ли? Зная, че имаш сетива за подобни неща… за подобни места.

Майкъл бавно се обърна, огледа изящното помещение, мраморното преддверие, високите тавани. Бе усетил същото долу, но не беше сигурен…

— Какво пропускам?

— Това място, този петзвезден хотел, някога е бил затвор — заля се Буш от смях.

На Майкъл шегата изобщо не му се стори смешна. Беше го почувствал долу във фоайето, по коридорите. То му тежеше на стомаха.

— Намираш това за смешно?

К.К. се усмихна.

— Ей, тук е къде-къде по-добре от последния ми подслон.

— Давай, пускай шеги — поклати глава Майкъл и тръгна към бара, където си наля шотландско уиски.

Саймън беше седнал на масата в трапезарията и четеше някакъв ръкопис, а пред него лежеше ожулената му препълнена кафява ученическа чанта. Той вдигна очи към Майкъл и попита:

— Е, как мина срещата?

— Не беше среща — отговори той. — Тя просто ми показваше забележителностите.

— Забележителностите? — усъмни се свещеникът.

— Кои забележителности? — полюбопитства Синди.

Саймън и Буш гледаха към К.К. и Майкъл с леки усмивки.

— Какво става? — попита Синди, като видя лицата им.

— Просто се разходихме.

— Така ли? — Синди погледна гневно сестра си. — Защото, изглежда, всички са посветени, само аз — не.

— Отидохме да се разходим и толкоз — отговори К.К. Гневната нотка в гласа й сложи край на въпросите.

В стаята настъпи тишина, докато двете сестри се гледаха.

— Защо не оставим дамите да се поосвежат? — намеси се Буш, докато ставаше от бара. — Ако си мислиш, че гледката оттук е хубава, почакай да видиш тази към морето от нашата стая.

— И кой плаща за гледките? — попита Майкъл, докато отпиваше от питието си.

— Реших, че ти ще платиш в знак на благодарност, че си ме завлякъл на края на света… отново.

Майкъл, Саймън и Буш станаха и се отправиха към вратата.

Майкъл се обърна към К.К.

— Тръгваме рано утре сутринта. Смятам, че наистина трябва да дойдеш с нас.

— Кога искате да вечеряте? — попита тя в отговор, без да обръща внимание на думите му.

Той поклати глава недоволно и излезе.

— Ще се видим към шест — отговори Буш вместо своя приятел.

Когато вратата се затвори зад тях и двете сестри останаха сами, лицето на Синди се измени. Всички преструвки се изпариха и лъснаха истинските й чувства.

— Наистина не мога да разбера как успя да попаднеш в затвора?

— Дълга история — и макар помещението да беше просторно, К.К. усети как стените започват да я притискат.

— Арестували са те — объркване се изписа по лицето на Синди — и са те осъдили на смърт. Никой не получава смъртна присъда толкова бързо.

— Откъде знаеш това? — попита К.К., която наистина се стресна. Не беше споменала и дума, че е била осъдена на смърт. Каза на Синди, че са я арестували погрешка и че всичко се е изяснило.

— Опитваш се да смениш темата.

— Синди, откъде знаеш това?

— Някой се обади и каза, че си арестувана и очакваш екзекуцията си в акбикуестански затвор.

— Важно е, затова искам да знам кой се обади?

— По дяволите, не знам! — избухна сестра й. — Някой звънна посред нощ, каза ми това и затвори. Аз започвам да ти звъня, звъня и не мога да те открия. Никой не те е виждал от месец. Когато най-сетне се обаждаш, потвърждаваш историята за затвора, но лъжеш за останалото.

— Казах ти да стоиш в Лондон — отбеляза К.К.

— Шегуваш ли се? Не сменяй темата. Та ти едва не умря!

— Да, но само едва.

— Какво става?

— Не е твоя работа.

— К.К., ти не си ми майка.

Думите я пронизаха в сърцето. Синди отиде при багажа си и отвори куфара „Луи Вюитон“. Извади картонен тубус, върна се при К.К. и го остави на масата. После седна церемониално.

— Трябва да ти задам един въпрос и искам да ми кажеш истината.

К.К. гледаше вторачено по-малката си сестра. Тя вече не беше детето, което бе отгледала и защитавала. Вече беше жена и равна на нея. Затова К.К. отстъпи.

— Струва ми се справедливо.

Синди отвори тубуса, внимателно извади картината и предпазливо я разви на масата. К.К. се опита да скрие чувствата си, когато пред нея се показа познатото й произведение на изкуството, надявайки се, че ударите на сърцето й не отекват из цялото помещение.

— Ти ми я даде, когато още бяхме деца и веднага след като мама почина. За да ме подсеща, че винаги ще бъдем заедно, че каквото и да се случи, ще бъдем сестри.

Тя замълча.

— Откъде си я взела?

К.К. се вторачи в картината, която беше висяла над леглото на сестра й. Двете момичета на Моне, които се държат за ръка. И сърцето й се сви.

— Ти не разбираш…

— Много добре разбирам — прекъсна я Синди и я погледна с обвиняващи очи.

— Не е това, което си мислиш.

— Кажи ми, че не си я откраднала. Погледни ме в очите и кажи, че не си го направила.

К.К. седеше и просто я гледаше.

— Да не мислиш, че съм глупава? Кога ще престанеш да се държиш с мен като с малоумна? Ти си ми сестра, а не майка — обърна се Синди и избърса сълзите си, опитвайки да се съвземе. След това погледна отново към К.К. — И между другото, знаех, че е Моне от петнайсетата си година.

К.К. гледаше сестра си. Мигът, от който се ужасяваше, беше настъпил. Не можеше да го избегне, повече не можеше да се крие зад измислени истории и лъжливи постижения. Не можеше да избяга от истината, имаше само една възможност.

Пое си дълбоко дъх, седна и каза на Синди. Разказа й всичко. За онова, което беше откраднала, и за това, от което се беше отказала, за да осигури живот на сестра си. Разказа й какво и къде, как със Саймън са попаднали в затвора. Разголи душата си пред сестра си с надеждата, че тя ще разбере жертвите, които беше правила през целия си живот за нея, за да й осигури бъдеще.

Синди седеше там смазана, с изписан по лицето срам и избягваше да поглежда К.К. в очите. Седя още няколко минути неподвижно, проумявайки казаното, и чак тогава попита:

— За какво си тук сега?

К.К. не можа нищо да каже.

— За да откраднеш нещо? — започна да се ядосва Синди. — Ти и твоето гадже?

— Не ми е гадже.

— Ти се кикотиш с него, К.К. Ти, която никога през живота си не си се кикотила.

— Не. Той си заминава утре сутринта, щом от поддръжката прегледат самолета му.

— Значи се готвиш да откраднеш нещо. Кажи ми какво?

— Синди…

— Целият ни живот е лъжа! — изкрещя тя. — Казваше ми, че се бъхтиш като мама, че си работила на две и дори на три места, за да ме отгледаш. Предполагам, че историята с консултациите също е лъжа. За какво друго си ме лъгала? За мама и татко ли? Тяхната история сигурно е удобна, за да можеш да се направиш на жертващата всичко за мен сестра?

— Знаеш какво се случи с мама. Ти беше на погребението на баща ни. Беше лош и си получи заслуженото.

— Как можеш ти да го съдиш, ти, която не си по-добра от него? — изкрещя в отговор Синди.

— Синди, той е убил хора и ни изостави. Живееше единствено за себе си. Да не искаш да кажеш, че изпитваш по-голямо съчувствие към човек, когото не си познавала, отколкото към мен? Направих всичко за теб.

— Не ме натоварвай с твоето разкаяние.

— Това не е разкаяние, а голите факти.

— Как мога да повярвам и на една твоя дума?

Докато К.К. гледаше сестра си, хрумна й, че е права. Беше я лъгала през целия им съвместен живот. Тя беше престъпничка точно както техния баща и сега бе изгубила доверието на единствения човек, който я обичаше.

— Хайде още тази вечер да се качим на самолета и да се прибираме в Лондон — най-накрая каза Синди, опитвайки се да сключи мир.

— Не мога.

— Защо?

— Не питай.

— Трябва да ми кажеш. Ти живееш в лъжа. Създаваш си някаква удобна измислица, за да се скриеш зад нея. И забравяш напълно каква си в действителност. Ти си просто престъпница.

— Трябва да открадна един документ от музея! — изкрещя К.К. в отговор и веднага съжали, че го е казала. Никога преди не беше обличала в думи онова, което правеше, по такъв начин и изпита дълбок срам.

Сега беше ред на Синди да се смае. Не беше очаквала, че някога ще чуе нещо подобно от сестра си.

— Защо? Вече няма нужда да ме издържаш. К.К., нека аз да ти помогна. За разнообразие. Нека аз да те издържам. Има достатъчно законни начини да печелиш пари.

— Не става дума за пари.

— По един или друг начин винаги става дума за пари. Те дават власт, дават любов, те ни дават живот. Винаги става дума за пари, К.К. Само че някои хора така и не го разбират.

К.К. замълча, опитвайки се да си събере мислите.

— При всички неща, на които се опитвах да те науча, и ти да мислиш така?

— Не смей да разговаряш с мен за морал и ценности! — бутна Синди стола си назад, скочи на крака и погледна сестра си от високо. — К.К., ще те хванат. Вече опита вкуса на затвора и не ми казвай, че ти е харесал. Веднъж вече си била осъдена да умреш. Не вярвам да избягаш втори път на онази е косата.

— Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш.

— Не са. Ако имаш толкова голяма нужда от това, накарай някой друг да го направи. Например Саймън, нали е твой партньор? Беше с теб в затвора, затова съм сигурна, че притежава нужните умения.

— Не е така — отговори К.К. и взе мобилния си телефон. — Вече е време да се връщаш в Лондон.

— Никъде няма да ходя. Престани да се държиш така, сякаш си ме родила. Мога сама да взимам решения. Уредила съм си живота. Имам истинска работа, а ти? Ти си просто една крадла.

Ярост бликна от очите на К.К. Тя се роди от потисканото негодувание, че се бе отказала от своя собствен живот, когато бе на петнайсет, че стъпка юношеството си, жертвайки всичко за сестра си. И то накрая изригна с такава сила, че я накара да скочи от мястото си.

— Може би трябваше да ги оставя да те вземат и да те пъхнат в някое сиропиталище. Трябваше да си живея живота, вместо да се жертвам за теб — и се втурна към вратата, отвори я рязко и профуча покрай стоящия пред нея Саймън.

— Добре ли си? — подвикна той след нея, докато я гледаше как крачи по коридора и изчезва зад ъгъла.

После се обърна и видя застаналата там Синди.

— Добре ли сте?

Синди не отговори.

— Само исках да си взема чантата — посочи той кафявата ученическа чанта на масата. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

Обаче Синди пак не му отговори, дори не го погледна, а се качи по стълбите до своята спалня на втория етаж и тресна вратата зад гърба си.