Ричард Дойч
Крадците на мрака (35)

34

Буш сложи Саймън да легне на задната седалка на лимузината. Беше го изнесъл на ръце от мазето и макар да се гордееше с това, че е в добра форма, имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне, докато носеше деветдесеткилограмовия си приятел.

Измъкна се заднешком от лимузината и видя Майкъл да сгъва мобилния си телефон.

— Ще се срещнем с К.К. в болницата.

— Добре ли е? — попита Буш.

— Да, облекчена е — отговори той и се обърна към Синди, която стоеше под сянката на голяма стара смокиня. — Наистина би трябвало да поговориш с нея.

— Хотелът на път за болницата ли е? — попита тя, като пусна край ушите си съвета на Майкъл.

— Не искаш ли да видиш сестра си? — попита Буш, докато заобикаляше колата, за да отвори багажника.

— Не — отговори тя. — Не особено.

— Каза да й кажа, че съжаляваш… — подхвърли Майкъл.

— Тогава смятах, че ще умра.

— Това е жестоко — каза Майкъл за голяма изненада на Синди. — Тя мина през ада, за да те спаси.

— Да, но също така е причината да съм тук, причината Иблис да ме използва, за да я накара да открадне. Нищо подобно нямаше да се случи, ако не беше крадла.

— Знаеш ли какво? Права си. Обаче знаеш ли какво още нямаше да се случи? — попита Майкъл. — Твоят живот. Твоето образование, твоята кариера. Щяха да те дадат в приемно семейство и на осемнайсет да почнеш да си изкарваш прехраната. Защо не погледнеш нещата от този ъгъл? Защо не помислиш от какво се е отказала заради теб, вместо да бъде разумен егоист?

Синди го изгледа, не знаеше какво да каже. После изведнъж й просветна.

— Ти обичаш сестра ми!

Той не й отговори, само я гледаше втренчено.

— Така както я защитаваш… виждам го в очите ти — обяви тя с усмивка.

Майкъл изведнъж се почувства обезоръжен.

— Какво ще правите с всички тези произведения на изкуството там долу? — попита Синди, като посочи къщата и смени напълно темата.

— Когато се отдалечим, ще се обадим на полицията — отговори Буш, докато се приближаваше. — Можете ли да си представите медиите, когато това стане известно? Някои от тези неща са изчезнали от десетилетия.

— Мислех, че си крадец — подхвърли Синди. — Нищо от това ли не те интересува? Струват милиони долари.

— Всъщност милиарди — намеси се отново Буш.

Майкъл се усмихна.

— Аз не съм такъв крадец.

— А картата? Нали заради нея преживях адски мъки? — настоя Синди.

— Нямаме време да я търсим. Имам дигитални снимки от нея. Да се махаме — настоя Майкъл, докато се качваше отзад в лимузината. — Трябва да закараме Саймън в болницата.

— Майкъл, тя е права — съгласи се Буш. — Това е единственото нещо, което не можеш да оставиш в тази къща. — По някаква причина Саймън я искаше.

— Я гледай ти, кой се е разпалил — усмихна се Майкъл. — Нали уж пет пари не даваше за такива неща, за подобни глупости.

— Наистина е глупост и все пак мисля, че не бива да попада в други ръце. Освен това ще бъде мил подарък за Саймън, когато се свести.

— Толкова си внимателен — засмя се Майкъл, — но аз наистина не зная къде е.

— Аз пък зная — обади се Синди.

— Ти дори нямаш представа за какво говорим — сряза я Буш.

— Голяма карта на нещо като… животинска кожа? Ето толкова голяма — показа тя с ръце. — Има само един проблем.

— И какъв е той?

— Намира се във вграден сейф.

Двамата мъже се спогледаха и на лицата им се появиха усмивки.

— Закарай го в болницата — нареди Майкъл на Буш и посочи Саймън на задната седалка. След това взе кожената си чанта с инструментите от седалката и тръгна към къщата.

— Това няма да отнеме много време и след това ще те оставя пред хотела — обеща й той.

Синди погледна към Буш, защото се колебаеше какво да направи.

— Как ще се върнете? — попита той, докато отваряше шофьорската врата.

— Винаги съм искал да покарам някой „Астън Мартин Винтидж“.