Ричард Дойч
Крадците на мрака (26)

25

К.К. наблюдаваше как двамата пазачи крачеха мързеливо на половинчасовата си обиколка без да подозират за нейното присъствие и намерения. Тя изчака една минута и излезе от сенките на стената на „Света София“, извади две малки черни кутийки от чантата си и ти постави една срещу друга от двете страни на главната алея. Натисна бутона и започна да ги нагласява точно една срещу друга, докато в ушите й не прозвуча висок сигнал, който потвърждаваше, че лазерният лъч вече е перпендикулярен. Натисна отново бутона, който прекъсна сигнала и включи лъча.

Спринтира към кръглата сграда, където се намираше гробницата на Селим II, и разположи друга двойка аларми на около седем метра от вратата. Когато включи кутийката, алармата запищя в ушите й — този път по-високо и силно, по-настойчиво. Тя щеше да я предупреди само секунди преди опасността, но дори късното предупреждение беше по-добро от неочакваната изненада.

Колкото и стара да бе постройката пред нея, ключалката й беше от най-модерните. Макар да беше покрита със зелена патина, създавайки представа за старост, вътрешността на ключалката „Каприс“ бе съвсем модерна. Известна беше с това, че трудно се разбива, рекламираха я като непробиваема, но както е знайно за предохранителните мерки, те винаги могат да бъдат преодолени. К.К. пъхна плоския огледален ключ в тесния цилиндър, като същевременно натисна бутона отзад, който задействаше полираните сензори, а те от своя страна изпратиха изображението на лазерната ключалка на бравата. Беше платила петнайсет хиляди евро за този ключ в Германия и й стана неприятно, когато научи, че Майкъл е купил своя само за 3500 долара за нуждите на своята охранителна фирма в Ню Йорк.

Ключът се завъртя леко и ключалката се отвори с метален звън. К.К. бързо отвори вратата, вмъкна се вътре и отново заключи. Свали синия сак от гърба си и се загледа в богато украсеното помещение. Облицовано с красиви керамични плочки, то представляваше претрупан израз на почит към човек, чиито дела бледнееха пред тези на неговия баща и дядо, бледнееха и пред тези на великия му везир, чиито постижения често си бе присвоявал. Те бяха нищо и в сравнение с тези на жената, погребана до него. Тя става известна, когато техният син Мурад II сяда на освободения от баща си престол. Обаче Селим беше султан, владетел на най-голямата империя в света. И това помещение беше израз на почитта към това обстоятелство.

К.К. застана пред саркофазите, покрити със зелени плащаници. В гробницата имаше четирийсет и четири и докато мисълта за останките на султана и неговата жена не я тревожеше, малките детски ковчези малко я притесняваха. Децата, братята, сестрите и синовете, убити, за да не се полакомят за властта, когато пораснат. Убийства в името на устойчивостта и спокойствието на империята — практика, много популярна в Средновековието и древността, което обаче малцина бяха готови да признаят. Царете и султаните, фараоните и императорите си приличаха по своята параноя, защото щом веднъж се изкачиш на върха, от там няма друг път, освен към гроба. Няма избори, почтено предаване на властта на новоизбрания президент. Съществуваше единствено наследяването след смъртта.

Обаче Селим II не бил повален от синове или братя, не от своите везири или адмирали, нито от отрова, ятаган или кама. Бил повален от нещастен случай, свален бил от власт заради обикновено падане. Тронът му се изплъзва, защото през 1572 година в пияно състояние се тръшнал на плочките в императорската баня.

За изграждането на гробницата били нужни четири години — доста време за епохата, в която царете или султаните са могли да мобилизират хиляди хора, за да им построят дворец за три години. Гробницата е планирана от великия архитект Мимар Синан, чието дело са повече от триста от най-големите постройки на Османската империя, включително харемът в Топкапъ, джамията Селимие в Одрин и Сюлеймание в Истанбул. Доживява деветдесет и девет години, близък приятел на великия везир Мехмед паша, Синан е смятан за един от най-големите архитекти в света и някои го сравняват дори с Микеланджело.

Саркофазите с телата били внесени по тъмно и през 1577 година отварят гробницата за посещения.

К.К. отметна зелената плащаница и оголи богато украсения саркофаг, изработен от камък и резбовано кипарисово дърво. На него беше изобразен султан Селим II с голяма чалма и султански одеяния, застанал на висок връх. Пред него се простираше империята му, а поданиците му бяха проснати по корем в знак на обожание.

К.К. обиколи саркофага, за да го огледа и прецени. Наистина беше подходящ за владетел. Положен върху цокъл от гранит, той беше изработен от занаятчии, които сигурно се бяха блъскали с месещи, докато го направят. Огледа помещението и се запита дали подобна почит, подобен майсторлък е посветен и на неговите жени и деца. Дали се е интересувал от онези, които ще го съпътстват в отвъдното.

Обзелото я любопитство беше толкова голямо, че махна зелената плащаница от най-близкия до нея саркофаг, който се оказа на първата му съпруга, Нур Бана, умряла осем години след своя мъж. Той беше много по-обикновен, изработен от резбован кипарис, капакът му бе украсен с изображението на нейния султан, както и на Топкапъ и „Света София“.

Била родена като Сесилия Вениер Бафо, млада венецианска благородничка, пленена от османците. Синът й Мурад III наследява своя баща и в резултат нейната власт като валиде султан, майка на владетеля, нараства значително. В продължение на осем години управлява страната заедно с великия везир Мехмед паша и умира при тайнствени обстоятелства. К.К. се усмихна, когато си помисли как жена е управлявала половината свят, в който правата на жените са ограничени.

Тя плъзна ръка по капака на саркофага, прекрасно изработен за жената, която е била една от многото притежавани от султана. Забеляза простите панти, закрепени към капака, и се запита защо тогава и сега ковчезите се изработват така, че да бъдат отваряни. Беше сигурно, че техните обитатели няма да излязат, нито пък някой щеше да влезе, за да им погостува.

К.К. постави отново плащаницата върху саркофага на жената и се върна при този на Селим II. По него нямаше панти, нито бутон, с който да се отваря. Прииска й се да можеше просто да вдигне капака, да грабне жезъла и да избяга.

Той тежеше най-малко половин тон. Беше изработен от цял къс и щяха да са необходими дузина мъже с ловки ръце и нужните инструменти, за да го отместят.

К.К. се усмихна. Майкъл наистина имаше дарбата да пробива мерките за безопасност, да преодолява трудни прегради и да се промъква на невъзможни места. Тя винаги беше избягвала престъпленията, които изискваха да се преодоляват големи трудности или когато физическият риск надвишаваше нейната изобретателност и изискваше акробатични умения при влизането и излизането от обекта. За разлика от нея Майкъл беше от хората, които обичат да постигат невъзможното.

К.К. бръкна в синята раница и извади алуминиевите парчета, благодарейки наум за изобретателността му.

Закрепи стабилизиращата рамка за задния край на саркофага, напъха тесния й крак под самия ковчег и изправи подпората отзад и отгоре на капака. След това подпъхна тънък клин между перваза и капака и започна леко да го почуква, а ехото от шума й се струваше като трясъка на пневматичен чук, докато тънкото парче стомана не проникна между перваза на саркофага и неговия капак. К.К. сложи пръта на рамката върху клина и ги свърза. Конструкцията на Майкъл беше проста, лесна за сглобяване и още по-лесна за разглобяване. Беше направена от подсилени алуминиеви части, използвани за самолетни крила, и медни тръби. Преносимият хаспел, който Майкъл беше сглобил, сигурно можеше да повдигне и камион, но въпреки това се побираше в синята чанта. Основата му се притискаше към земята от самата тежест на капака на саркофага, докато повдигащото рамо оставаше на място поради общия натиск. Работеше просто като автомобилен крик.

При трите останали ъгли К.К. повтори процедурата, после извади и сглоби тръбите за въздуха и ги свърза с малкия цилиндър. Стисна го здраво и започна да помпа с лоста. След малко, когато въздухът набра налягане, запечатаният саркофаг сякаш въздъхна, поемайки си дъх за пръв път от векове, и капакът започна бавно да се издига със скърцане и пукот. Докато той се вдигаше постепенно с по няколко милиметра, мускулите на К.К. започнаха да я наболяват.

Продължаваше да помпа и сега капакът вече се беше повдигнал с двайсет и пет сантиметра. Неспособна да устои на изкушението, тя запали фенерчето и надникна вътре.

Гледката я уплаши, направо я ужаси, защото съвсем не беше онова, което с Майкъл бяха очаквали. Изведнъж се изплаши за сестра си, защото беше напълно неподготвена за това, което виждаше.

В този миг алармата в ушите й запищя. Някой беше прекъснал лъча на алеята. Някой идваше.

К.К. завъртя изпускателния клапан и капакът се спусна на мястото си, съпроводен от съскането на излизащия от клапана въздух. Тя грабна четирите опори и ги напъха в синия сак, след това сложи и приглади с ръка зелената плащаница върху саркофага.

В този миг втората аларма запищя в ухото й. Пазачите бяха на алеята и щяха да влязат.

К.К. се завъртя, за да огледа навсякъде, и накрая погледът й падна върху саркофага на първата жена на султана. Дръпна назад зелената плащаница и без да се замисля, заби длетото в оста на пантите, благодарна, че не са толкова масивни, като саркофага на нейния съпруг. След това отвори капака.

Пред очите й се показаха останките на Селимовата жена. Просто бяло фередже обгръщаше Черепа й, косата й изглеждаше наскоро сресана. Малкото останали парчета кожа имаха вид на тънък пергамент; изсъхнала, тя се ронеше на люспи върху костите с цвят на слонова кост. Жената е била дребна, може би около метър и петдесет и шест или седем сантиметра, прецени К.К.

Шумът отвън се усили с наближаването на пазачите.

К.К. избута останките настрана, бързо метна двете си чанти вътре и после прекрачи и тя.

Внимателно придържаше зелената плащаница, за да бъде сигурна, че ще остане на мястото си, когато затвори капака.

Мрак и миризма на смърт я обгърнаха, когато го спусна на мястото му. Тя се насили да потисне гаденето, опита се да отвлече съзнанието си от ужаса до нея, когато страхът от тъмното сграбчи душата й. Но не успя.

Идеше й да завие от ужас.

 

 

Майкъл се беше вторачил в дълбините на пъкъла, в страданията и болките на неговите обитатели. Той отблъсна мрачните си мисли и заби длетото в отвратителното произведение на изкуството. Започна да го разбива с отмъстителност, сякаш промушваше сатаната право в сърцето, и бързо свали цялото изображение. При двете мозайки над тази беше оставил краищата и общите части, които изобразяваха рая и земята, непокътнати, но сега не запази нищо от подземното царство. Унищожи цялата сцена, докато не остана и една-единствена плочка.

Бръкна в открилата се кухина и издърпа отвътре голяма кутия с размери деветдесет на шейсет сантиметра. Поколеба се, докато я оглеждаше, и си каза, че се надява да не е тази на Пандора. Ядоса се, че е изпаднал в подобно положение. Обаче се сети за К.К. и болката, която тя изпитва, вината за нейната сестра и за Саймън, която я смазва.

Майкъл насили пантите и ключалката, за да отвори капака, и бръкна вътре за онова, което знаеше, че е там. Сложи картата на пода. Кожата от газела, върху която бе нарисувана, беше изненадващо мека и еластична, а скъсаният край не оставяше никакви съмнения в нейния произход. Картата беше богата на подробности и изобразяваше Източна Африка, Индийския и Тихия океан, Индия, Австралия и Далечния изток.

Очите на Майкъл бяха привлечени от планинската верига на Хималаите, начертана точно и с подробности, и изчистеното изображение на петовърхата планина в най-горната част на Индия. От всички забележителности, от всички бележки, никоя не беше изобразена по-ясно от пътя нагоре между индийските реки, от устието до вътрешността на континента. Макар че не можеше да прочете бележките на турски, Майкъл се опита да си представи какво гласят. От онова, което беше прочел за пътуванията на Кемал Рейс и за скриването на тази карта в стената, нямаше съмнения, че бележките съдържат предупреждения.

Извади водонепроницаемия цифров апарат от торбата на кръста си и направи безброй снимки, преди да го прибере отново на място. Това беше един вид застраховка, вероятно малко елементарна, обаче той обичаше излишъка, защото според него това помагаше да си опазиш гърба.

Нави картата, свали кожения тубус от рамото си и отвори горния капак. След това освободи закопчалките на вътрешния, пъхна картата във водонепроницаемата тръба и затвори херметичната ключалка, която издаде тих звук, наподобяващ въздишка. Затвори кожения капак, завърза го здраво и прехвърли кожената презрамка през гърба си. Прибра инструментите в неопреновата чанта и я преметна през другото си рамо. Погледна часовника си и опита радиостанцията, но без резултат. Стените бяха прекалено дебели. Нервите му бяха обтегнати заради безопасността на К.К., но се надяваше отдавна да е свършила в гробницата на Селим и вече да го чака.

Когато огледа за последен път помещението и повредите, които бе причинил, се помоли да не е било напразно. Докато последното разрушено изображение продължаваше да изпълва съзнанието му, този свят на разрушение и страдания, реши, че няма да казва на никого какво е видял — нито на К.К., нито на Буш. Нямаше да сподели с тях подозренията си къде води картата и какво може да означава. Това не беше познание, за което се беше натискал, но му бе предадено майсторски от Мехмед чрез изображенията на стената на параклиса. Познание, което никога нямаше да сподели с друг. Щеше да освободи Саймън, щеше да се погрижи Синди да се върне при К.К., но имаше нещо, за което не можеше да става и дума. Никога нямаше да изпусне тази карта от ръцете си.

 

 

К.К. лежеше неподвижно и се бореше с желанието си да диша. Правеше го отчасти, за да не хаби много въздух, и отчасти, за да не пълни дробовете си с въздуха на смъртта, защото подсъзнателно се страхуваше, че може по някакъв начин да я зарази. Макар жената да беше починала преди петстотин години, вонята на разложение все още бе пропита в дървения сандък. Когато К.К. я отмести, беше изненадана от липсата на тегло. Сякаш беше бутнала настрана малка купчина клечки, докато костите й потракваха и стържеха.

В този момент външната врата се отвори рязко и шумът от движението долетя приглушен в саркофага, където К.К. беше намерила убежище. Тя се заслуша напрегнато, чу как пазачите влязоха, чуваха се два гласа, напрегнати и настоятелни, говореха за нарушения и безопасност и се питаха защо е трябвало точно на тях да се падне най-шибаната смяна.

Тя беше загасила фенерчето си и се опитваше да прогони от главата си образа на мъртвото тяло, до което лежеше. Беше видяла само за миг мъртвата жена на султана, но никога нямаше да я забрави. Опита се да потисне гаденето и повика за повръщане, отвращението да лежи до мъртвец. Тогава чу стъпките на пазачите.

Опитваше се да разбере приглушения разговор, от който чуваше по някоя отделна дума или сричка. Той сякаш продължаваше вече часове, макар обиколката им из гробницата да отне само няколко минути.

Колкото и да беше уплашена от това, до което лежеше, и всичко видяно в гробницата на султан Селим II, това беше нищо в сравнение с ужаса й да не бъде заловена.

Точно тогава се чу силният трясък на затръшнатата външна врата и щракването на ключалката. Това стана само миг преди алармите да започнат да вият в ушите й, съобщавайки й, че пазачите са прекъснали лазерните лъчи, докато се спускат по алеята.

К.К. бавно вдигна капака, осветявайки тялото до себе си: главата се беше откачила от скелета, добре сресаната преди малко коса се бе разпиляла наоколо. К.К. изскочи от ковчега с гадене, но се почувства съкрушена от срам. Беше смутила спокойната почивка на мъртвец, на тази невинна жена. Замисли се дали да не подреди костите й, както си бяха, но видя, че времето й изтича.

Затова бързо се зае отново със саркофага на султана. Отне й по-малко от минута да свали зелената плащаница, да подреди подпорите и още минута да вдигне капака — този път не само на двайсетина сантиметра, а направо на половин метър.

Запали фенерчето си и отново освети в мрака онова, което беше видяла по-рано.

Нямаше труп, нямаше никакъв султан или жезъл. Саркофагът беше повече от празен. Но беше без дъно, водеше към някакъв друг свят. Това беше входът към истинската гробница.

Сега разбра защо са им били нужни четири години, за да я построят. Заради гробницата под земята. Някога „Света София“ е била църква, велика базилика, а още тогава е било обичайна практика църкви да се издигат върху крипти. С всички е така: Ватикана, „Св. Патрик“ в Ню Йорк, „Нотр Дам“ в Париж. Когато през шести век започва строителството на „Света София“ като християнска базилика, тя също получава крипта. Обаче, когато през 1453 г. християнската църква е обърната в джамия, никъде не се споменава и дума какво е станало с криптата под нея. Сега, докато К.К. надничаше в саркофага на Селим, всичко се изясни. Тя драпира зелената плащаница върху вдигнатия капак, грабна двете си чанти и цилиндъра, вдигна зеления плат от едната страна и се прехвърли в саркофага. Стъпалата бяха каменни, стръмни и тесни, изсечени в скалата преди повече от четиристотин години. К.К. стисна здраво цилиндъра, маркучът за въздух се простираше назад до подпорите и тя отвори малко изпускателния клапан. Капакът се затвори над нея, съпроводен от съскането на изпускания въздух, затваряйки я в един древен свят. На сантиметри от перваза тя затвори вентила. Отвън не можеше да се види нищо, освен покрития с плащаница саркофаг и ако не си специалист, разликата от два сантиметра във височината беше практически незабележима. Обаче ако капакът случайно паднеше и прекъснеше маркуча за въздух, К.К. щеше да се превърне в постоянен обитател на това място заедно с ужасиите, които може би се криеха долу в криптата.

Пое надолу, следвайки лъча на фенерчето, който я водеше към тайнствения свят. Когато стъпи от последното стъпало на земята, разбра, че се намира в некропол. Криптата беше стара и бе равностойна на величието на християнската базилика по своята направа. Издигната по времето на апогея на Византийската империя, беше построена със сводести покриви, подпрени с мраморни колони. Виждаха се и османски добавки и ремонти. Стените бяха украсени с бюстове и мозаечни изображения на християнски светци, мюсюлмански владетели и сцени на рая.

К.К. спря в преддверие четири и половина на четири и половина метра, тясно и затворено, друг свят под мъртвите горе.

Обърна фенерчето и видя тъмен коридор, който я изведе в голямо открито помещение, а в неговия център се издигаше истинският саркофаг. Великият везир Мехмед паша е бил по-обигран в измамата, отколкото хората са си мислели. Помещението беше окичено със съкровищата на Османската империя, ятагани и корани, стени, облицовани със сини керамични плочки, плячка от войните, натрупана обаче от други, а не от Селим II, защото той никога не бе воювал или обмислял стратегии. Това оставял на своите съветници, а после просто си присвоявал техните заслуги.

Имаше потири от Рим, скъпоценности от Египет, статуи на фараони и царе. К.К. се стресна от надписа на стената, изсечен в скалата и позлатен, още блестеше след всички отминали векове. Изписан бе на арабски, турски и латински — предупреждение към целия свят. Докато четеше, думите на великия везир бяха съвсем ясни: който вземе съдържащото се в саркофага, ще страда като роб в ада и срещу душата му ще бъде отправена фетва.

Това обясняваше защо никой от артефактите не беше изчезнал, предупреждението усмиряваше изкушението, бе прогонило алчността от душите на хората, построили гробницата, и от душите на крадците, които може би са успявали да проникнат тук долу.

К.К. бе готова да пожертва своя живот, душата си, стига да знаеше, че това ще спаси Синди. С радост беше готова да замени вечността срещу живота на по-малката си сестра, която беше отгледала.

Щеше да направи всичко, за да осигури свободата й, както и оцеляването на своя приятел Саймън.

Тя се изправи над саркофага. Беше богато украсен, изработен от злато, което проблясваше на светлината на фенерчето. Сега разбираше какво е изпитал Хауърд Картър, първият, който е видял гробницата на фараона Тутанхамон. Пред нея лежеше тайна, пазена в продължение на векове. Подробните изображения бяха дело на гениални занаятчии, които сякаш не бяха ковали, а рисували по платно, употребявайки сложното си майсторство за изображението на рая.

К.К. пъхна пръсти под капака, който се повдигна, разкъсвайки лесно уплътнението. Тежестта му не беше голяма и тя можеше да се справи, но изведнъж го спусна отново.

Отново огледа помещението, богатите артефакти на изгубената за света история. После погледът й пак се спря на предупреждението. Робство в пъкъла. Замисли се за вечността, за това какво ли е да бъдеш запратен в подземния свят и дали подобно място изобщо съществува. Беше израснала като католичка и здраво държеше на вярата си, непрекъснато осъзнавайки, че нарушава безброй Божи заповеди. И все пак смяташе, че понякога сме принудени да вършим немислимото, да нарушаваме Божиите и човешките закони, за да спасим онези, които са ни най-близки, независимо от последствията. К.К. вярваше в съдбата, вярваше в рая и докато размишляваше за „Хирон“ и Иблис, установи, че със сигурност вярва в ада и че той очаква с разтворени обятия онези, които го заслужават.

По дяволите проклятията. Вдигна капака на ковчега. Султан Селим II лежеше изтегнат вътре. Не беше понесъл времето толкова добре, колкото жена си. Лицето му беше хлътнало, кожата прокъсана. Малкото коса по темето бе побеляла и тук-там се виждаше по някой кестеняв кичур, преплетен с другите като гнездо на плъх. Богато украсената му чалма беше паднала настрана. Носеше бяла роба, обточена със златни нишки, и зелен пояс, навит около онова, което някога е било кръст. Изтлялото му тяло беше само купчина кости под одеянията.

Костеливите му ръце стискаха жезъла, който приличаше на скиптър, върху гърдите. Той беше изработен от черно дърво, а сърцевината му имаше кафеникав оттенък под светлината на фенерчето. И както беше описано, две змии се извиваха по пръчката, преплитайки се в своето изкачване, главите им бяха наклонени назад, а рубинените им очи — вторачени заплашително в противника. Сребърните им зъби бяха оголени и готови за удар.

К.К. никога не беше ограбвала мъртъвци и сега се замисли за некроманската същност на подобна постъпка. При всякакви други обстоятелства щеше да се почувства отвратена, но сега положението беше съвсем различно. Сега това означаваше спасяване на живот, освобождаването на нейната сестра и на Саймън.

Бръкна в ковчега с две ръце и ги впи в жезъла. Опита се бавно да го вдигне, но скелетът започна да се съпротивлява от райските небеса или от дълбините на пъкъла. Това я уплаши. Колкото и смешно да звучеше, страхуваше се, че мъртвият султан ще седне в ковчега си и ще я убие с костеливите си ръце.

Точно в този момент с пукот султанът пусна своя жезъл. К.К. го вдигна и за пръв път можа да го огледа отблизо. Главите бяха изработени с всички подробности, а по телата се различаваха люспите на кожата. Сега, като се загледа в тях, червените им очи й се сториха като живи.

Изведнъж се почувства замаяна, усети, че й прилошава. Беше заобиколена от смърт и сега трябваше да слезе в пъкъла, за да спаси своята сестра. Това бе прекалено. Усети, че мислите й се объркват от гледката на трупа пред нея, от спомена как бе лежала до тялото на Селимовата жена, от втренчения поглед на рубинените змийски очи.

Положи усилие да прогони черните мисли, да се съсредоточи отново и бързо прибра жезъла в кожения тубус, който Майкъл й беше дал. След това задейства водонепроницаемия капак и се закле, че никога повече няма да го разглежда.