Ричард Дойч
Крадците на мрака (17)

16

Майкъл и К.К. излязоха през главния вход на „Четирите сезона“ и тръгнаха надолу по улицата. Никой от тях не се обърна, за да види жълтия „Фиат“, спрял до бордюра, и чернокосия шофьор вътре, който не отделяше поглед от тях. А той от своя страна не забеляза едрия русокос американец, който го наблюдаваше. Буш беше останал във фоайето, което му осигуряваше отлична наблюдателница, докато оглеждаше околността през лещите на цифровия си фотоапарат.

Шофьорът, изглежда, беше висок, защото главата му почти опираше в тавана на колата. Буш се усмихна, когато осъзна, че мъжът е вдигнал седалката възможно най-много, за да създаде илюзия у хората, които биха го загледали, че е висок.

Дългата кестенява коса падаше пред лицето му и той от време на време я бръсваше назад с дясната си ръка. Буш виждаше невинното му лице, фасада, която твърде много се различаваше от истинската му същност. Безстрастните му очи не се отлепваха от Майкъл и К.К., докато разговаряше с двамата пътници, които седяха с него в автомобила. И двамата бяха по-едри от него, и двамата не отделяха очи от същата мишена.

Буш засне и тримата, после номера на колата, а накрая направи панорамна снимка на целия „Фиат“. От дните, когато сам следеше и работеше в полицията, знаеше колко често проследяващият не забелязва, че той сам е обект на наблюдение.

Когато Майкъл и К.К. завиха зад ъгъла, Иблис запали мотора и колата се отдели от бордюра. Буш се дръпна назад, а фиатът мина покрай входа на хотела, но дребният мъж дори не погледна към него.

Той запечата лицето на Иблис в паметта си, като през цялото време си мислеше за Саймън, в безсъзнание и кървящ на пода, и как после бърса локвите кръв с хотелските хавлиени кърпи.

Нямаше търпение да стовари юмрука си върху черепа на Иблис заради това, че беше наранил неговия приятел.

Стотици стъклописи прецеждаха късните лъчи на слънцето в безброй слънчеви дъги, разхвърляни по пода на огромния църковен кораб, дълъг почти шейсет метра — огромно отворено пространство, което с лекота беше погълнало тристатината туристи, карайки ги да изглеждат като мравки, събрали се на футболно игрище.

Майкъл и К.К. закрачиха енергично по мраморния под, а очите им от време на време се стрелкаха към върха на купола на „Света София“, издигащ се на повече от петдесет метра над главите им.

Кръстената на „Светата Премъдрост“ църква беше четвъртата по големина катедрала в света след „Св. Павел“ в Лондон, Миланската катедрала и „Свети Петър“ в Рим. Най-невероятното е, че била построена хиляда години по-рано от най-старата от съперничките си.

Куполът на „Света София“ беше трийсет и един метра в диаметър, изглеждаше лек като перце, опрян на непрекъсната арка от четирийсет сводести прозореца, които пропускаха късното слънце, за да огрее разноцветната вътрешност на храма.

„Света София“ е била религиозно средище на православната Византийска империя повече от хилядолетие. В продължение на векове в нея бяха съхранявани едни от най-ценните реликви на християнството. Между тях камък от гроба на Исус, предмети на Дева Мария, погребалната плащаница на Исус и костите на различни светци, които били откраднати и изпратени в църква на Запад, когато Константинопол бил превзет и ограбен през 1204 г. по време на Четвъртия кръстоносен поход.

Стените били облицовани със зелен и бял мрамор, изпъстрен с розов порфир, и богато украсени със златни мозайки, изобразяващи Исус и Дева Мария, светци, императори и императрици.

След осемседмична обсада на 29 май 1453 година султан Мехмед II повел стохилядната османска армия и турците превзели града на Константин, слагайки край на съществувалата цяло хилядолетие Византийска империя и началото на златния век на победи и разширение на Османската.

Султанът заповядал на войските си да не посягат на византийската църква „Светите апостоли“, за да може да постави свой патриарх, та да се оправя по-добре със своите християнски поданици, и „Света София“ да бъде превърната веднага в джамия. Камбаните, олтарът и много от християнските мозайки били замазани. Вътре били направени михраб и минбар^[1], а отвън издигнати четири минарета. Църквата била джамия до 1935 г., когато Република Турция решава да я превърне в музей.

Майкъл и К.К. излязоха от задния вход на църквата, тръгнаха по дълга алея и се насочиха право към центъра на трите сгради, които се издигаха на югозапад от музея.

Мавзолеят на Селим II беше квадратна постройка, издигната около осмоъгълна надстройка, завършваща с купол, покрит с оксидирано олово. Иззиданата от каменни блокове сграда беше облицована с мраморни плочи и се намираше между мавзолеите на Селимовия син Мурад III и неговия внук Мехмед III.

Колонада с купол в средата и сводове над страничните ниши водеше към входа. От двете страни на портата мързеливо се подпираха двама пазачи, които си говореха тихо, докато туристите минаваха през широко отворените порти.

Вътрешността беше добре осветена от две редици зарешетени прозорци, които обикаляха сградата, трета редица по барабана на купола и осем на самия купол. Червеният отвътре купол бе украсен с цветни орнаментални рисунки в синьо и златисто и се издигаше върху червено-бели арки, опрени на светли мраморни колони.

Синя лента обточваше вътрешността между горните и долните прозорци, прокарвайки граница между света на починалите долу и небето в купола над тях. В лентата беше вписана арабска калиграфия, която приличаше донякъде на благословия за починалите.

Намаляващите поради късния следобед туристи обикаляха из сградата подобно на автомати покрай четирийсет и четири обвити в зелено ковчези с различни размери. Ковчезите, в които лежаха мъже, бяха белязани с бели тюрбани, поставени на малки удължения, стърчащи откъм главите на сандъците. Освен големия саркофаг на Селим II в гробницата бяха още по-малките ковчези на неговата жена, петимата му синове и три дъщери, както и двайсет и трима внуци и тринайсет внучки — техните деветдесетсантиметрови ковчези караха туристите да замълчат тържествено.

По стените, макар и да бяха безценни сами по себе си, не бяха окачени произведения на изкуството, като се изключат орнаментираните плочки. Пазачите стояха отвън потънали в своя разговор и само от време на време поглеждаха към потока хора.

— Доколко си сигурна, че жезълът е в ковчега? — попита Майкъл.

— Доста — отговори К.К.

— Това е смешен отговор — прошепна той ядно. — Сигурна ли си или не?

Тя се опита да потисне гнева си.

— Саймън каза, че е вътре, неговите бележки твърдят, че е бил там. Това е най-добрата приблизителна преценка, с която разполагам.

— Значи не си сигурна, докато не го отворим, че това нещо е тук сега?

— Добро утро — озъби се К.К.

Докато Майкъл минаваше край султановата гробница, рязко дръпна крайчеца на зелената плащаница върху мраморния саркофаг, така че отчасти го откри. Туристите се стреснаха, а очите на К.К. се ококориха от изненада. Той бързо се престори, че станалото е случайно. Протегна се и дръпна обратно плащаницата, после я приглади с ръце, докато околните бяха още объркани.

Беше видял каквото искаше. Горната част на саркофага имаше перваз, което означаваше, че капакът може да бъде вдигнат, макар по преценка на Майкъл да тежеше повече от петстотин и петдесет килограма.

— Как ще вдигна това чудо? — прошепна К.К.

Той се спря за миг и прошепна с усмивка:

— След цялото това време в спортната зала…

— Много смешно!

— Ще се окаже малко по-трудно, отколкото очаквахме — съгласи се Майкъл.

— Стига бе — подигра го К.К. и наклони глава, — така ли мислиш?

— Мисля само когато се налага — ухили се той в отговор.

К.К. се обърна и забърза към вратата, неспособна да скрие гнева си.

— Май е време да почнеш да мислиш, защото нещата могат сериозно да се прецакат.