Ричард Дойч
Крадците на мрака (22)

21

Майкъл и К.К. влязоха през задната врата на ресторанта, пъхнаха още двеста долара в ръката на управителя и спокойно излязоха през входа. Застанаха на тротоара в сухи дрехи, които Буш беше прибрал в колата, и гледаха как той се появява с лимузината иззад ъгъла и спира точно пред тях. Слезе делово, заобиколи, намигна им и отвори задната врата, за да се качат в колата, от която бяха слезли преди не повече от две минути на една пряка от ресторанта.

След като излязоха от цистерната, се бяха качили отново на дворцовия покрив и по него стигнаха до предната част на сградата. Водата все още се оцеждаше от тях и от въжетата на раменете им, когато се прехвърлиха през западната стена и се спуснаха в тихата странична уличка, откъдето ги взе Буш.

— Знаете ли, че утре вечер тук ще има стотици хора и кой знае още колко ченгета, пазачи и тайни агенти?

— Ето още една причина да го направя точно утре — усмихна се Майкъл. — Хората няма да очакват, че някой ще е толкова глупав да организира удар точно тогава. А и Иблис няма да заподозре нещо, особено ако те види да влизаш в „Света София“.

К.К. кимна в съгласие.

— А нашият добър стар приятел Пол ще го държи под око, за да не му хрумне да направи нещо неочаквано.

К.К. и Буш се спогледаха в огледалото за обратно виждане и се усмихнаха един на друг.

— Като стана дума за него, къде е сега Иблис?

— Пет коли по-назад — отговори Буш. — Видя ви как влизате и как излизате, а през останалото време не помръдна дори на сантиметър.

Майкъл и К.К. се обърнаха, за да погледнат през задното стъкло, но не съзряха нищо, освен безброй жълти таксита.

— Не мога да разбера как си успял да го видиш — удиви се К.К.

— Сега е с двама души. Предполагам, че те ще наблюдават хотела през нощта, докато той се прибере да поспи.

Буш замълча.

— Значи работата потръгна? — обади се след минута.

— Трябва да уточним още някои подробности за моята задача — усмихна се К.К. на Майкъл. — А той трябва да намери нещо, което прави „бум“.

— Не мога да ти кажа колко опасно е за него да се занимава със запалителни вещества. Дори кибритената клечка в ръцете му може да докара края на света — сам се засмя на шегата си Буш, когато спря пред хотела. — Смятам да се отбия в бара. Утре ще се видим по ранина.

— Лека нощ, Пол. Думата „благодаря“ е вече толкова неподходяща — каза К.К.

— Казана от теб, е всичко, за което човек може да си мечтае — галантно отговори Буш.

К.К. и Майкъл слязоха от лимузината и влязоха в хотелското фоайе.

— Да си призная, това беше най-необикновената среща, на която съм бил — отбеляза Майкъл.

Тя се усмихна в отговор.

— Не зная дали бих я нарекла среща.

— А как? — попита той и се доближи малко до нея, докато вървяха към асансьора.

— Майкъл… — започна тихо К.К., но се оказа, че не може да намери нужните думи.

Той видя как очите й се изпълват със съжаление. Мълчанието помежду им изведнъж стана неловко.

— Не мисля, че ти и аз…

Асансьорът пристигна и двамата влязоха.

Докато стояха сами в кабината, усетиха неловкост помежду си. Веселите закачки отпреди се бяха превърнали в неловко търсене на думи. Вратата беше започнала да се затваря, когато една ръка се провря в смаляващия се отвор и я дръпна да се отвори отново.

— Почакайте — каза възрастен господин с френски акцент. И изведнъж група от осем човека се намъкна в кабината, предвидена за шест. Майкъл и К.К. бяха принудени да се притиснат един в друг и телата им се допряха.

— Извинявай — каза той и надникна дълбоко в очите й.

Тя не можа да спре топлината, която я заля. Устните им бяха само на сантиметри, докато групата се буташе и натискаше, за да освободи вратите да се затворят.

— И ти — прошепна К.К.

Асансьорът започна бавно да се изкачва. Майкъл и К.К. бяха потънали в свой собствен свят и не обръщаха внимание на бъбренето и смеха на спътниците си. На третия етаж асансьорът спря и французите се изсипаха на площадката сред весели провиквания и високи разговори, като оставиха Майкъл и К.К. сами, потънали в мълчание.

Вратите се затвориха и миг по-късно се отвориха, за да ги пропуснат на четвъртия етаж.

Майкъл тръгна да изпраща К.К. до вратата на нейната стая и се вгледа в русата й коса на меката светлина в коридора и тялото й, което леко се полюшваше до него.

— Майкъл — заговори К.К. и макар да беше извила глава към него, очите й го отбягваха, — съжалявам, че те въвлякох в това.

— Не ме въвлече ти.

— Не мога да забравя разплаканото лице на Синди и Саймън… — К.К. направи пауза. — Аз я лъгах за всичко. Излъгах и теб.

— Няма нищо.

— Не е така. Ти смяташе, че си с честен човек, с някого, на когото може да се вярва… но аз не съм такава. Нашето време заедно се основава на лъжи.

— К.К. — започна Майкъл, защото виждаше колко я боли.

— Аз лъгах и се преструвах.

— Правила си го по някаква причина.

— Не можем да лъжем хората, които обичаме. Видях какво причини това на Синди. Трябва да ти казвам истината.

Майкъл й се усмихна топло.

— Мисля, че някои хора не са създадени за любов, а други трябва да бъдат обичани безусловно — пое си въздух К.К. — Не мога да заменя жена ти…

— Не искам това от теб…

— Остави ме да се доизкажа. Не зная как да го направя. Ти си толкова добър и заслужаваш толкова много, а аз нямам какво да предложа…

— К.К., сега не е време да мислим за тези неща. Нека се съсредоточим върху освобождаването на сестра ти и Саймън, а после заедно ще измислим нещо. Никой не се е родил научен да поддържа отношения, най-малко аз.

Той протегна ръка и нежно погали бузата й.

— Нека оставим това настрана засега. Винаги има утре.

К.К. го погледна в очите. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, времето сякаш спря.

— Съжалявам — каза тя, отдръпна се назад и извади чипкартата, за да отключи вратата. — Лека нощ.

Вратата щракна зад нея и К.К. влезе в апартамента. Качи се направо в прекалено голямата си спалня, пусна водата в банята и се съблече. Влезе в душкабината с гранитна основа и остави горещата вода да блъска по тялото й, надявайки се, че по някакъв чудодеен начин тя ще я обнови. След пет минути, когато почувства как душата й се изпълва с умора, спря водата, загърна се в голямата хавлия и излезе в огромната мраморна баня.

Изпълни я внезапен страх. Изтръпнала, тя грабна панталоните си от пода и бръкна в левия джоб, защото реши, че го е изгубила. Обаче ръката й го обгърна и стисна здраво, докато го вадеше. Тя стисна още по-здраво малкия предмет в дланта си и се свлече по стената, за да седне на мраморния под. Парата от къпането постепенно се разнасяше.

Беше направила всичко по силите си да не го намерят пазачите, когато я обискираха в Амстердам, когато Иблис я опипа и намери визитката на Майкъловия баща в джоба й. Беше успяла да го мести насам-натам, когато пристигнаха в затвора „Хирон“, без някой да се усъмни. Цената му при продажба нямаше да бъде кой знае каква, но сантименталната му стойност беше безценна. Това беше единственият подарък, който някой някога й беше дал от любов. Тя прочете отново надписа „Винаги има утре“ и си сложи медальона от „Тифани“ на врата. Затвори очи и го стисна силно, сякаш държеше сърцето на Майкъл, и така задряма на хавлиените кърпи в банята.

Майкъл стоеше на балкона на своя апартамент и гледаше към нощния Истанбул и над Босфора към Азия, унесен в мисли върху думите на К.К. Тя беше събудила отново нещо у него, което мислеше за умряло, нещо, което бе решил, че е заровил заедно с Мери. Някъде дълбоко в него тя беше открила неговото сърце.

Въпреки безпокойството й и нейните думи, Майкъл не можеше толкова лесно да я пусне да си върви. К.К. беше силна и умна, характерът й бе закален в наглед непреодолими трудности, но въпреки това тя продължаваше напред с усмивка. Толкова си приличаха — не само по заниманията и своите необикновени умения, но и по характер.

Но през целия им мъчителен ден и свързаното с него напрежение го измъчваше един въпрос, който още не бяха обсъждали: безопасността на К.К. Тя говореше като човек, който знае какво прави, и той не се съмняваше, че това е така. Иначе Саймън никога не би я използвал. Обаче Майкъл знаеше по-добре от всеки друг, че винаги съществува опасност. Има неочаквани обрати, които могат да те лишат от живот, преди дори да разбереш какво става. Прекалено често се бе отървавал на косъм и онова, което го плашеше сега и което го караше да се замисля, бе какво ще стане, ако К.К. се озове в подобно положение? Дали ще оцелее, или ще изчезне от живота му?

Майкъл пренасочи вниманието си. Ако искаха да се сдобият с картата и да освободят Синди и Саймън, той трябваше да бъде нащрек. Трябваше да отклони своите мисли и страхове за К.К. и да се съсредоточи изцяло върху предстоящия удар. Само така щяха да успеят и да оцелеят.

Влезе в апартамента и тръгна по стълбите към спалнята. Съблече се и си легна, после извади папката с документи. Тя беше на Саймън, беше я взел от чантата му, но още не му бе останало време да я прегледа. Днес по-рано, след като им хвърли един поглед беше решил да ги остави за по-късно. Някои думи бяха привлекли погледа му и той реши, че е по-добре определени неща да не се споделят веднага. Когато разпитваше Саймън за картата, той беше най-малкото уклончив и Майкъл бе сигурен, че не го прави без причина. Тъй като приятелят му се изразяваше доста неясно за фактите, реши, че е най-добре първо сам да прочете съдържанието на тази папка, преди да го сподели с К.К. и Буш.

Отвори папката и се натъкна на рисунката на турски корсар, стъпил с единия си крак върху носовия релинг на своя кораб, докато вятърът духаше назад тъмнокестенявата му коса, допълвана от голяма брада. Носеше торбести кафеникави шалвари, придържани от широк тъмносин пояс. Дълга черна роба обгръщаше раменете на мъжа и се полюшваше на силния морски вятър. В ръката си пиратът държеше дълъг извит ятаган.

Кемал Рейс — турският корсар, който се беше издигнал до уважаван адмирал в Османската империя. Истинското му име било Ахмед Кемаледин от Галиполи. Той браздил моретата в продължение на четирийсет години, пленявал и ограбвал кораби в Средиземно и Черно море, стигайки чак до Китайско море и Индийския океан. Чрез пиратството си натрупал огромно богатство и влияние.

Майкъл откачи кламера от рисунката, с която към нея беше закрепено писмо, написано на чужд език. Към него имаше приложен превод на английски.

Приложеното вписване в корабния дневник е дело на Бора Челил, капитан на флагманския кораб от флота на Кемал Рейс.

Април 16, 1515 година по Юлианския календар

Докато плавахме по индийските морета, попаднахме на китайска джонка, здрав кораб, дълъг повече от седемдесет и пет метра, с провиснали и разкъсани платна, които плющяха на вятъра. Китайците не са известни с околосветски плавания, така че всички бяхме обзети от вълнение. Кемал Рейс, моя милост и трийсет моряци се качихме на джонката и открихме, че целият екипаж е мъртъв. Сякаш самият ужас се бе качил на кораба. Китайците си бяха вадили очите, бяха си рязали крайниците, бяха забивали кинжали в сърцата си, а кървавите им юмруци още стискаха ефесите. Като корсари ние често бяхме виждали смъртта и сме я причинявали на невинните повече пъти, отколкото има звезди по небето, и това беше за нас толкова естествено, колкото дишането. Обаче тази гледка накара сърцата ни да се свият. Това не беше дело на хора.

Кемал и аз, наредихме на нашите мъже да застанат на пост и да бъдат нащрек и след като взехме трима от тях, се спуснахме в трюма на кораба. Открихме всички фенери запалени, храната в складовете наред, но подобно на екипажа, животните също бяха мъртви, защото се бяха нахвърлили едно срещу друго. Обичайната смрад на жилищните помещения бе заглушена от вонята на разлагащите се китайци, които открихме в трюмовете. Всички бяха загинали при същите обстоятелства — бяха се нахвърлили един срещу друг. На кърмата Кемал откри каютата на капитана. Капитанът беше висок човек, повече от четири кубита^[1]. Лежеше на пода, в едната си ръка още стискаше меча, макар главата му да лежеше в другия край на каютата. Дългата му черна коса беше потъмняла от съсирената кръв, полуотворените му очи бяха побелели, а устата зееше, сякаш искаше да извика.

Не се бавихме повече с тялото, а се заехме с масата за карти. Имаше стотици карти, всички спретнато подредени в чекмеджета под работния плот. Кемал ни нареди да ги навием колкото може по-бързо и да ги вържем, а той самият се вдълбочи в една от тях, която лежеше върху масата. Тя беше огромна, с много подробности. Дотогава не бяхме виждали карта с подобно изящество и обхват. Обаче докато стояхме там, а нашите хора бяха напуснали вече капитанската каюта с останалите карти, стори ни се, че чуваме гласове. Огледахме се, но не видяхме никого и го отдадохме на сетивна измама, предизвикана от ужасните сцени, които бяхме видели.

Но след това чухме тихо, едва доловимо тананикане. Извадихме ятаганите от ножниците, грабнахме една маслена лампа от стената и отворихме вратата. Тръгнахме по посока на тихите звуци към предния трюм, където намерихме заключено помещение.

С няколко удара Хадрид строши ключалката с чук.

Кемал започна бавно да отваря вратата, вдигна фенера високо и за малко да ослепее. Каютата беше пълна със злато. Подът не се виждаше от купчините ценен метал, сред който бяха разхвърляни скъпоценни камъни: диаманти, рубини и сапфири. По-големи и прекрасни, отколкото сме смятали, че могат да съществуват. В далечния край на помещението имаше купчини книги и свитъци, древни пергаменти, покрити с букви кожи и дори изсечени върху камъни на непознати за нас езици.

В средата на помещението седеше човек. Плешив и много възрастен, макар лицето му да беше гладко, сякаш никога не се бе усмихвал, мръщил или изпитвал някакви чувства. Като се изключи белегът, който се спускаше по дясната му буза, кожата му не бе обезобразена от времето.

Мъжът седеше с кръстосани крака върху голяма кадифена възглавница, ръцете му бяха впити в черна тояга, която лежеше в скута му, и тихичко си тананикаше. Кожата му имаше цвета на престоял чай, а по тялото му липсваха косми. Не беше китаец или индиец, не беше турчин, европеец или африканец. Сякаш притежаваше черти от всички раси и от нито една. Човекът беше спокоен, самото олицетворение на покоя. Той бавно отвори очи и започна да ни оглежда, проучвайки нашите лица и начина ни на обличане. Нямаше вид, че пази съкровището. Не носеше оръжие и не беше агресивен. Ние не знаехме дали пред нас виждаме член на екипажа, пират, затворник или пазач. Беше облечен просто, във вълнени дрехи на селянин. На краката си носеше дървени обувки. Когато се изправи, можахме да видим жезъла в ръцете му. Беше дълъг около кубит и половина, изработен от неестествено черно дърво. По дължината му се бяха навили две змии, а на върха главите им бяха една срещу друга, раззинали усти, сякаш всеки момент ще се нападнат. Очите им бяха от кървавочервени рубини, които святкаха на светлината от пламъка. Сребърните им отровни зъби също проблясваха оголени, готови да се впият в плътта на противника.

Кемал попита мъжа кой е, но получихме отговор на език, който никога не бяхме чували. Мъжът започна да говори бавно, натъртено, езикът му сякаш се променяше с всяко изречение, докато не видяхме моя първи помощник да кима разбиращо. Хадрид Ловлайс беше член на екипажа от пет години, едър, яростен воин, който произхождаше от индийските джунгли. Също започна да говори бавно и поведе разговор с мъжа. Той беше учтив, кротък, пълна противоположност на Хадридовия характер, с държане, на което не бяхме свикнали в морето или поне рядко виждахме нещо подобно.

Хадрид най-накрая се обърна към Кемал и каза само две думи:

— Мъртви сме.

След това ни обясни, че мъжът е пътувал със съкровището безброй месеци. Съкровище, което било крадено отново и отново, след като било задигнато от планинска гробница, където лежало скрито в продължение на векове. Човекът го нарекъл Съкровището на дявола. За него се говорело, че било откраднато от самия пъкъл и притежанието му носи само лудост и смърт.

Възрастният мъж с цвят на кожата като престоял чай не се молел, нито умолявал, просто поискал Кемал и хората му да върнат съкровището на мястото му.

Кемал беше на шейсет години, печелил бе безброй сражения и плячкосал повече съкровища, отколкото би могъл да похарчи през живота си. Беше виждал живота и смъртта, всеки ден ги държеше в ръцете си и играеше ролята на Господ толкова отдавна, че вече не помнеше откога. Но въпреки всичко беше духовен човек, вярващ мюсюлманин, който спазваше петте стълба^[2], петте задължения, възложени на всички последователи на исляма. Като такъв той вярваше в Аллах, в Мохамед, в ангелите и особено в ада. Лично беше срещал злото, беше ставал свидетел на делата на дявола и онова, което виждаше на кораба около себе си, бе негово истинско проявление.

Мъжът без възраст бавно протегна ръка към Кемал, по-точно към картата под неговата мишница. Той му я подаде и го наблюдаваше, докато я развива и посочи мястото на нея, където трябва да бъде върнато съкровището.

Ние разтоварихме джонката и прехвърлихме златото и скъпоценните камъни в просторните трюмове на трите ни най-големи кораба. Бяхме подбрали екипаж от двеста души и поехме по курс през Индийския океан чак до Бенгалския залив. От там ще поемем нагоре по реката към Тера инкогнито, след това по суша под водачеството на възрастния пазач на съкровището нагоре, чак до най-високите върхове на земята, с намерението да върнем съкровището на самия дявол.

Кемал беше предал множеството китайски карти на своя племенник Пири и го назначи да отведе останалите кораби от флота надолу покрай африканския Нос на бурите до Средиземно море и у дома в Истанбул.

Майкъл лежеше в леглото си и осмисляше думите на турския капитан. Сега разбра откъде Пири се е сдобил с толкова познания за източната част на своята карта. Историята за съкровището и неговото проклятие щеше да накара сърцата на мнозина да изстинат, но Майкъл само се зачуди защо Пири е скъсал картата си заради страховете на един корсар.

След това обаче прочете последния преведен текст сред документите. Това беше съобщение, адресирано до Пири, придружено от кратка бележка, която посочваше, че е доставено след четиринайсетмесечно плаване от корсар на име Хадрид Ловлайс, умрял два дни преди да предаде пакета.

 

 

Септември 24, 1513

Пири,

Изпращам ти този жезъл със змии, който ние опознахме като Ключа към вечната нощ, от името на твоя чичо Кемал. Той ти нарежда да го скриеш заедно с картите от китайския кораб и всякакви сведения за нашето местоназначение. Няма да обясняваме какво намерихме, но знай, че целият екипаж, с изключение на мен, Хадрид, и трима други, загина. Кемал също е мъртъв. Трябва да знаеш следното: човеците още не са готови да научат истините, които открихме; не е работа на хора като нас да определят кога и на какви познания имат право империята и светът. Разбери, че има неща, които никога не са били предназначени да бъдат научени, а други никога не са били предназначени да бъдат намирани.

Селям, Бора Челил

Майкъл се замисли над фаталистичните слова на Бора Челил. Внезапно разбра защо Пири е скъсал картата си на две, след като толкова методично я е нарисувал. Късчетата от пъзела какво търси Иблис бяха започнали да се наместват.

Майкъл взе снимката и двете писма, закрепи ги с кламера, прибра ги обратно в плика и реши, че няма да сподели това с К.К. Онова, което прочете и което научи, нямаше отношение към това, което им предстоеше. То нямаше да повлияе на начина, по който ще извършат кражбите. Всъщност дори можеше да се окаже пречка, защото щеше да ги разсейва. Реши, че е най-добре да запази словата на Бора Челил за себе си и да се вслуша в съвета му: „Има неща, които никога не са били предназначени да бъдат научени…“.