Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (9)

Осма глава
Поражение пред Бралду

Уповавай се на Аллах, но връзвай камилата си.

Надпис на входа на авиобазата на пета ескадрила в Скарду

Клонът на първата топола го фраснал през лицето, преди да успее да се наведе. Вторият удар закачил одеялото, с което се бил увил, и то останало да виси на клона. Мортенсън се проснал на покрива на каросерията и насочил поглед напред в тунела от дървета, с увити срещу набезите на гладните кози стволове, където се появил Скарду.

Откъм Балторо се задал военнозелен хеликоптер «Лама», който прелетял ниско над «Бедфорд»-а и се отправил към авиобазата на Пета ескадрила. На носилка, прикрепена към плъзгачите, била привързана човешка фигура, увита в чул. След спасяването си французинът Етиен бил транспортиран по същия начин, помислил си Мортенсън, но поне бил оцелял.

При подножието на мрачната, извисяваща се на 800 м височина, Карпочо — или Канарата на Скарду — от която руините на укреплението бдят като страж над града, «Бедфорд»-ът намалил, за да пропусне стадо овце, пресичащо градския пазар. Оживената улица, оградена от два реда тесни сергии, отрупани с футболни топки, евтини китайски пуловери и спретнати пирамиди от кутийки плодов сок, шоколадово мляко и други чуждоземски съкровища, изглеждала като въплъщение на космополитността в сравнение с оглушителната пустош на планинската долина на Инд.

Там, където реката не е натрупала пясъчни наноси, почвата на тази обширна долина е плодородна. Тук окото си отпочива след изсечените клисури и неслучайно мястото е било пристан за керваните, поели от Каргил^[1] — в индийската част на Кашмир, за Централна Азия. Ала след Разделението^[2] и затварянето на границата между двете държави Скарду останал в неизгодно положение, изолиран в западния край на Пакистан. Това продължило до преоткриването на града като главен снабдителен център за експедициите, отправящи се към ледените исполини на Каракорум.

Мохамед отбил встрани, но продължавал да препречва пътя на няколко джипа. Шофьорът се подал през прозореца и се обърнал към Мортенсън за указания, надвиквайки пронизителното негодуващо бибиткане на клаксоните. Американецът се спуснал от трона си и се натикал в тясната кабинка.

Накъде да продължат? Корфе било на осем часа път с високопроходим автомобил, а нямало как да се обади в селото и да предупреди, че е тук. Чангази, местен туристически агент и организатор на планински трекове, на когото била възложена подготовката за атаката на K2, изглеждал способен да уреди транспортирането на товара по долината на Бралду. Камионът спрял пред спретнатото белосано имение на туроператора и Мортенсън почукал на яките дървени порти, боядисани в зелен цвят.

Мохамед Али Чангази лично му отворил вратите на дома си. Носел съвършено колосани бели шалвари, които афиширали, че е под достойнството на собственика им да се цапа с мръсна работа като простосмъртните. Бил висок за ръста на балтите, което — заедно с педантично оформената брадичка, благородния нос и поразителните кафяви очи, обрамчени със синьо — го превръщало в забележителна фигура. На местния език «Чангази» означава «човек от рода на Чингис хан» и се използва като жаргонна дума за изключителна безскрупулност. «Чангази го бива да урежда разни неща не само около нуждите на туристическия бранш, отбелязва Мортенсън. Естествено, тогава не знаех що за мошеник е.»

— Доктор Грег — казал Чангази, обемайки колкото може едрото тяло на Мортенсън в ленивата си прегръдка. — Какво правите тук? Сезонът приключи.

— Докарах училището! — отвърнал американецът дяволито в очакване на поздравления. След неуспешното изкачване на K2 бил обсъдил плановете си с Чангази, а той му помогнал да изчисли нужните средства за материали. Ала сега туроператорът като че нямал понятие за какво става дума. — Купих всичко необходимо за училището и го докарах от Пинди.

Пакистанецът останал все така озадачен.

— Тази година вече е твърде късно за строителство. И защо не купихте материалите от Скарду?

Мортенсън не бил съобразил това. Докато се чудел какво да отговори, острото изсвирване от комините на «Бедфорд»-а ги прекъснало. Мохамед искал да разтоварят веднага, за да потегли обратно към Пинди. Екипът се захванал да разопакова и Чангази не пропуснал да хвърли възхитен поглед към планината от скъпоценни материали, която се извисила пред него.

— Може да оставите стоката в моя офис — предложил той. — После ще пийнем чай и ще обсъдим какво да правим с вашето училище. — Изгледал Мортенсън от горе до долу, сбърчвайки нос при вида на вкоравените мазни петна по шалварите му, почернялото от нечистотия лице и сплъстената коса. — Но защо най-напред не се поосвежите — продължил той.

Навъсеният помощник-шофьор връчил на Мортенсън стегнатото вързопче с отвеса и нивелира, поверени му от Абдул. Докато мъжете разтоварвали торбите с цимент и яките плоскости четирипластов шперплат под погледа на все по-възторжения Чангази, американецът разопаковал новичкия сапун «Тибетски сняг», предоставен му от домакина, и се заловил да търка от тялото си четиридневната нечистотия и набития в кожата чакъл с водата, която помощникът Якуб стоплил върху един примус, вероятно плячкосан, дал си сметка той, от някоя експедиция.

Обзет от внезапна тревога, Мортенсън пожелал да направи инвентар на стоката, но Чангази настойчиво го подканил да го остави за по-късно. Под съпровода на призивите на мюезина туроператорът отвел госта в офиса си, където слугите били опънали луксозен, почти неизползван, спален чувал върху чарпой, разположен между бюрото и стената, на която висяла остаряла карта на света.

— Сега си починете — рекъл домакинът с нетърпящ възражение тон. — Ще се видим след вечерната молитва.

Мортенсън се събудил от силни гласове някъде наблизо и се надигнал от леглото. По безмилостно ярката светлина, която прорязвала очите му, преценил, че отново е изпаднал в безпаметен сън и вече е сутрин. В съседното помещение на пода до чаша недокоснат и вече изстинал чай, с кръстосани нозе, седял дребен свъсен здравеняк, в който гостът разпознал Ахмалу, готвача на експедицията. Местният станал от мястото си и направил жест към Чангази, все едно че плюе в краката му — най-голямата обида за балтите, и в същия миг забелязал застаналия на вратата Мортенсън.

— Доктор Гирег! — възкликнал той и изражението му се преобразило тутакси, подобно на канара, озарена от слънчеви лъчи.

Хвърлил се към американеца със сияещо лице и го поел в мечешката си прегръдка. Докато пиел чай и унищожавал шестте филии препечен бял хляб, който Чангази гордо сервирал заедно с неотворен буркан австрийско сладко от червени боровинки, с което се бил снабдил по мистериозни канали, Мортенсън осъзнал, че е станал обект на ожесточено съревнование. Новината за пристигането му заедно с товар строителни материали плъзнала из цял Скарду. Като човека, който лично приготвял за американеца дал^[3] и чапати в течение на месеци, Ахмалу бил дошъл да предяви правата си.

— Доктор Гирег, вие веднъж обещава дойде поздрави мое село — казал балтът. Действително било така. — Един джип чака иде до село Хане — добавил той. — Ние тръгва сега.

— Може утре или вдругиден — отвърнал Мортенсън. Погледът му се плъзнал из дома на Чангази. От камиона със строителни материали на стойност повече от седем хиляди долара, разтоварен предната вечер, сега нямало и следа. Нито в тази или съседната стая, нито пък на двора, както ясно се виждало през прозореца.

— Но цялото село ще ви очаква, сър — казал Ахмалу. — Ние вече приготвил специална вечеря.

Мортенсън не можел да понесе чувството за вина от мисълта, гощавката, която бедното село мъчно можело да си позволи, да отиде на вятъра. Чангази се присламчил към него и се покатерил на задната седалка на наетия от Ахмалу джип, преди някой да успее да оспори присъствието му.

Пътната настилка свършвала току след пределите на Скарду на изток.

— Колко далеч е до Хане? — попитал Мортенсън, когато ръждивочервеният «Ленд крузър» заподскачал през камъните, големи почти колкото гумите му, по тесен криволичещ път, който се виел по една скална издатина над водите на Инд.

— Много далеч — свъсил вежди Чангази.

— Съвсем наблизо — възразил Ахмалу. — Само три или най-много седем часа.

Смеейки се, Мортенсън се отпуснал назад на почетното място до шофьора. Глупаво било от негова страна да пита за продължителността на пътуване из Балтистан. Напрежението между двамата мъже на задната седалка било осезаемо като друсането на автомобила. Ала скоро през паяжината на напуканото предно стъкло пред него се ширнала панорамата към високите 5000 м подстъпи на Каракорум, които раздирали безукорната синева със страховито нащърбени кафяви зъби, и той изпитал неописуемо щастие.

В продължение на часове джипът подскачал по поречието на един ръкав на Инд, след което пътят свърнал южно по посока Индия и накрая се заизкачвал през долината Хуше^[4] срещу течението на Шайок^[5]. Ледените сини води на реката, захранвани от глетчера, се мятали с грохот през канари, отломени в неотдавнашна геологическа ера от скалите, които обграждат тясната долина. Докато се лашкали по все по-лошия път, ламинираната триизмерна картичка с огромния, обгърнат в черно покривало куб на Кааба^[6], провесена на огледалото за задно виждане, се удряла по предното стъкло с настойчивостта на пламенна молитва.

Според учените Хаджар-ал-Асва, огромният смолисточер камък, вграден в стените на Кааба, е отломък от метеорит. Мнозина мюсюлмани вярват, че е пратен на земята като дар от Аллах за Адам и че отначало цветът му бил бял, ала поради свойството си да поглъща греховете на правоверните, които имат щастието да се докоснат до него, постепенно потъмнял. Мортенсън погледнал към осеяните със скални късове склонове, които надвисвали над тях, и се помолил тези космически отломки да изберат друг момент да се срутят.

От пътя, който пъплел по снагата на планината, се откривала гледка към гигантски кафяви отвеси, които обкръжавали в зъбатата си прегръдка цветните кръпки на терасираните картофени и житни ниви, подобно крепостната стена на замък, съграден от великани. Когато в късния следобед достигнали мястото, където долината Хуше се стеснява до проход, видимостта била слаба поради падналата мъгла. Ала Мортенсън, който по време на престоя си в базовия лагер на K2 с месеци изучавал картите на Каракорум, докато очаквал поредната буря да отмине, знаел, че право напред се извисява един от най-страховитите върхове на земята, 7821-метровият Машербрум.

За разлика от повечето исполини в Централен Каракорум, Машербрум може да се види от някогашната перла в короната на Британска Индия — Кашмир, който лежи на юг. Тъкмо по тази причина, през 1856 г. Т. Дж. Монтгомъри, британски кралски инженер, назовава тази колосална сива стена, издигаща се над снеговете, К1 — съкратено от Каракорум 1 — означение за първия връх в този далечен регион, чиято височина успява да измери прецизно. По-високият мистериозен съсед на Машербрум, разположен на двайсет километра североизточно, автоматично получил наименованието K2 заради по-късната си дата на «откриване». Мортенсън се завзирал през бялата пелена по посока на върха, покорен за първи път от американците Джордж Бел, Уили Ънсълд и Ник Клинч, заедно с пакистанския им колега капитан Джавед Актар през 1960 г., призовавайки величествената пирамида да пробие облаците, ала планината само още по-плътно се загърнала в своето наметало, а блясъкът на огрените от слънцето огромни ледници, висящи по склоновете й, озарил мъглата отвътре.

Джипът спрял при един мост, изработен от въжета от козина на як, който се полюлявал над водите на Шайок, и Мортенсън слязъл. Винаги прекосявал тези замба с голямо притеснение, защото били предназначени да издържат наполовина по-леките балти. Под стъпките на Ахмалу и Чангази, които го следвали плътно, конструкцията започнала да се люлее неудържимо и той с усилие успявал да пази равновесие. Вкопчил се в парапета от двете страни и започнал да приплъзва внимателно, подобно на въжеиграч, огромните си ходила по тънката космена нишка — единствената преграда, която го деляла от бързеите на петнайсет метра под него. Мостът бил хлъзгав от пръските вода и Мортенсън извършвал всяко действие с такава върховна концентрация, че не забелязал скупчените на другия бряг хора, които го очаквали, докато почти не връхлетял върху тях.

Дребничък брадат човечец с черен гортексов^[7] панталон и оранжева фланелка, чийто надпис гласял «Алпинистите стигат по-високо», му помогнал да слезе на твърда земя. Това бил Джанджунгпа, главният носач на скъпоструваща холандска експедиция, която изкачвала K2 по същото време като екипа на Мортенсън. Бил известен със свръхестествената си способност да наминава случайно към базовия им лагер точно когато приятелят му Ахмалу сервира обяда. Но Грег харесвал компанията и перченето на планинеца и непрекъснато го подпитвал за десетките експедиции по Балторо, които бил предвождал. Местният бил овладял западните навици и се здрависал с чужденеца. След размяната на поздрави той повел госта през тесните улички на Хане, криволичещи между колибите от кал и камък, като го подхващал за лакътя, когато трябвало да прескочат някой от напоителните канали, от чиито замърсени води се разнасяло зловоние.

След Джанджунгпа и едрия другоземец се проточило шествие от двайсетина мъже и две кафяви козички, които подтичвали след хората с умоляващи жълти очи. Процесията свърнала в двора на спретната варосана къща и се заизкачвала по стълба от издълбани трупи, водена от уханието на готвено пиле.

Мортенсън се оставил да бъде настанен на купчина възглавници, които домакинът вяло отупал от праха. Съселяните на носача се струпали в тясното помещение и се наредили в кръг върху овехтял килим с флорални мотиви. От мястото си гостът имал чудесен изглед към покривите на съседските къщи, а отвъд тях — към отвесния скалист каньон, който захранвал Хане с питейна вода и напоявал нивите на селото.

На пода в центъра на кръга синовете на Джанджунгпа постлали розова мушамена покривка и наредили в краката на Мортенсън подноси с пържено пиле, салата от сурова ряпа и задушени овчи дроб и мозък. Домакинът изчакал гостът да захапе парче месо и подел:

— Искам да благодаря на мистър Гирег Мортенсън за честта да ни посети и че дойде да построи училище в село Хане.

— Училище в Хане? — изграчил гостът, като насмалко не се задавил с пилешкото.

— Да, училище, както обещахте — продължил Джанджунгпа и обходил с втренчен поглед кръга от мъже, като че изнасял заключителна реч пред съдебни заседатели. — Училище за алпинисти.

Умът на Мортенсън запрепускал трескаво, а погледът му се плъзнал от лице на лице, търсейки знак, че това е някаква неразбираема шега. Ала грубоватите физиономии на селяните изглеждали непроницаеми като канарите зад прозореца, които невъзмутимо се възправяли на фона на залязващото слънце. Запрехвърлял в главата си месеците на експедицията. Двамата с Джанджунгпа наистина били обсъждали необходимостта балтите, работещи като височинни носачи, да получават специализирани алпинистки умения, тъй като в много случаи не владеели дори основни техники за спасяване при планински условия, а водачът надълго и нашироко говорил за високия процент наранявания сред неговите другари и за ниските им заплати. Мортенсън ясно си спомнял как балтът му описвал Хане и го канел да посети селото. Ала можел със сигурност да твърди, че не са обсъждали нищо за училище. Нито пък бил обещавал нещо подобно.

— Гирег сахиб, не слушайте Джанджунгпа. Той побъркан човек — рекъл Ахмалу и гостът въздъхнал дълбоко от облекчение. — Казва училище за алпинисти — продължил готвачът, като яростно клател глава. — Хане нуждае обикновено училище, за деца на Хане, не да прави богата къща за Джанджунгпа. Това трябва вие стори. — Облекчението на Мортенсън се изпарило яко дим.

Вляво от себе си видял как Чангази се обляга на една дебела възглавница, без да спира да къса изтънчено, с върха на пръстите си, парченца месо от едно пилешко бутче, а на лицето му блуждаела слаба усмивка. Опитал се да улови погледа му, надявайки се организаторът да вземе думата и да сложи край на тази лудост, ала в същия миг между двете групи, тутакси сформирали се около двамата спорещи, избухнала кавга на балти. По околните покриви, плътно загърнати в шаловете си, за да се предпазят от хапещия вятър, веещ откъм Машербрум, се накачулили жени, за да не изпуснат разразилата се препирня.

— Нищо не съм обещавал — направил опит Мортенсън да изясни ситуацията на английски и след като това не дало резултат, повторил думите си на балти.

Ала, макар да бил най-едрият човек в помещението, като че ли изведнъж бил станал напълно незабележим. Заслушал се в спора. Доколкото успял да разбере, Ахмалу на няколко пъти нарекъл Джанджунгпа «алчен». Опонентът отбивал всяко обвинение срещу себе си, като повтарял обещанието, което според него му било дадено.

След повече от час разправии готвачът внезапно се изправил, дръпнал Мортенсън за ръката и го помъкнал със себе си, все едно това предрешавало изхода на спора. Слезли по дървената стълба, прекосили калния напоителен канал и влезли в дома му, начело на процесия от разгорещено спорещи мъже. Щом групичката се настанила върху възглавничките във всекидневната на Ахмалу, по-малка от тази на Джанджунгпа, подрастващият син на домакина, който служил като негов помощник в експедицията, започнал да реди нова върволица блюда в краката на госта. Салатата от ряпа била украсена с венец от диви цветя, а на повърхността на яхнията от овчи вътрешности плавали лъщящи бъбречета, но като цяло менюто било почти същото като на гощавката у опонента.

Момчето сервирало в паничка с ориз един от бъбреците — най-отбрания деликатес, и я подало на Мортенсън със свенлива усмивка. Едва тогава разсипало яхнията и на останалите. Почетният гост избутал месото настрана и изял само плувналия в мазен сос ориз, ала явно никой не забелязал действието му. Отново бил станал невидим за селяните, които се гощавали и препирали с такава охота, все едно караницата и пиршеството в предната къща изобщо не се били състояли и всяко твърдение на противниците отново трябвало да се разчепка щателно с усърдието, с което оглозгвали костите.

Някъде към средата на четвъртия час, със смъдящи от стелещия се цигарен дим очи, Мортенсън се измъкнал от помещението, покатерил се на покрива и се подслонил на завет до сноп елда. Светликът на изгряващата луна тлеел иззад източното било. Вятърът бил разгонил облаците и пред погледа му се извисил, зловещо откроен на призрачната светлина, назъбеният като остриета хребет на Машербрум. Точно до него, знаел и дори чувствал той, се извисявала исполинската пирамида на K2. Колко лесно било човек да дойде по тези места като алпинист, помислил си той. Пътят е очертан. Трябвало само да съсредоточи мисълта си върху върха, както в момента, и да направлява армията от хора и товарите с провизии, докато не го покори. Или докато не се провали.

Кълбящите се през големия отвор в покрива цигарен дим и пушек от изпражнения на як тровели въздуха, а проникващите заедно с тях заядливи гласове на селяните — настроението му. Мортенсън извадил от раницата си едно леко яке, изтегнал се, облегнат на елдата, и се покрил с дрехата като с одеяло. Почти пълната луна се изкатерила над назъбеното планинско било и се закрепила на върха на стръмния склон, подобно на гигантска бяла канара, която сякаш всеки момент щяла да се откъсне и да помете Хане.

«Давай, падни» — била последната му мисъл, преди да потъне в сън.

 

 

На следната утрин южната стена на Машербрум отново била забулена от облаци. Вдървен от студа, Мортенсън слязъл от покрива и се натъкнал на Чангази, който посръбвал чай с мляко. Настоял да бъде върнат в Скарду, преди домакините да подновят угощенията и съпровождащите ги разправии. Джанджунгпа и Ахмалу, които нямали намерение да изпуснат шанса си, като го оставят да избяга, ги последвали.

По целия път до столицата на Балтистан по лицето на туроператора играела същата ехидна усмивчица. Мортенсън се проклинал за изгубения ден. Сякаш, за да напомни за задаващия се край на топлото време, и съответно — на надеждите за скорошно осъществяване на плановете му, Скарду бил стегнат в прегръдката на зимен мраз. Ниската облачност закривала околните върхове, а във въздуха като че постоянно висял облак от прахообразни дъждовни капчици, които отказвали да се подчинят на земното притегляне и да отърват прогизналия град от студената влага.

Въпреки пластмасовите покривала върху прозорците на джипа, когато автомобилът паркирал пред дома на Чангази, дрехите на Мортенсън били напълно мокри.

— Моля, заповядайте — казал домакинът с поглед, втренчен във вкоравелия от калта и съвсем добил цвета й шалвар камиз. — Ще наредя на Якуб да стопли вода.

— Най-напред да изясним няколко неща — отговорил американецът, неспособен да прикрива повече раздразнението в гласа си. — Първо. Къде са материалите? Не ги виждам наоколо.

Чангази излъчвал блажена невъзмутимост, подобно на високопочитан пророк.

— Пренесени са в другия офис.

— Пренесени?

— Да, преместиха ги. На по-сигурно място — отвърнал домакинът наскърбено като човек, принуден да обяснява очевидното.

— И какво му беше на това? — попитал Мортенсън.

— Навъртат се много обирджии — отвърнал Чангази.

— Искам да видя всичко още сега — заявил гостът, като се изправил в целия си ръст и пристъпил към пакистанеца.

Мохамед Али Чангази притворил очи и сплел пръсти със сключени палци. После отново погледнал, сякаш надявайки се гостът да се е изпарил.

— Късно е и помощникът ми си е отишъл у дома с ключовете — казал накрая. — Пък и трябва да се измия и подготвя за вечерната молитва. Но ви обещавам, че утре ще получите стопроцентово удовлетворение. С моя помощ ще се отървете от онези шумни селяци и тогава можем да пристъпим към строежа на училището.

 

 

Мортенсън се събудил с първите лъчи на слънцето и излязъл на влажната улица, увит в спалния чувал на домакина. Пелената на облаците все така забулвала короната от петхилядници, увенчаваща града. Без величието на планината, осеяният със смет пуст пазар и тантурестите постройки от кал и бетон на Скарду представлявали неописуемо грозна гледка. Докато бил в Калифорния, си спомнял за града като за бляскавата столица на митично планинско царство, чието население се отличавало с духовна чистота и благородство.

Ала сега, докато стоял под припръскващия дъждец, започнал да се пита дали този Балтистан, на който така убедено се уповавал, не е само плод на въображението му. Дали пък щастието, че се е избавил невредим след преживелиците в планината, не било преувеличило до неузнаваемост красотата на това място и извисеността на неговите обитатели?

Тръснал глава, сякаш да отпъди надигналите се съмнения, но те продължили да го гнетят. Корфе се намирало едва на 112 километра северно от Скарду, но като че от него го делял цял свят. Щял да си върне материалите и някак да се добере до заветната цел. След огромното разстояние, което бил преодолял, имал нужда от упование и той вложил цялата си вяра в порутеното селце, вкопчено в скалите на пролома на Бралду. Нямало да губи надежда, не и преди да стигне дотам.

По време на закуската Чангази бил необичайно внимателен. Непрекъснато доливал чашата му с чай и го уверявал, че ще тръгнат веднага щом шофьорът пристигне. Междувременно Джанджунгпа и Ахмалу се домъкнали от евтината странноприемница за тираджии, където останали да нощуват. Компанията потеглила в мълчание.

Поели на запад сред море от пясъчни дюни. На места те отстъпвали пред ниви. По краищата им се редяли купове чували с картофи, които достигали човешки бой, и в булото на мъглата Мортенсън най-напред ги взел за безмълвните фигури на хора. Вятърът се усилил и разкъсал облачния покров. Високо над главите им като късчета надежда се замяркали снежни полета и настроението му се пооправило.

След час и половина напуснали главния път и залъкатушили несигурно по един коловоз, докато стигнали групичка просторни и удобни на вид къщи от кал и камък, които се гушели край горичка мършави върби. Това било Куарду, родното село на Чангази. Организаторът превел смутената компания през една кошара, като разтиквал овцете с обутите си в сандали крака, и я поканил на втория етаж на най-големия дом.

В дневната гостите се отпуснали не върху обичайните прашасали възглавнички с десен на цветя, а на надуваеми шалтета в пурпурно и зелено. Стените били украсени с десетки снимки на Чангази, чиято безупречно бяла фигура изпъквала сред мърлявите алпинисти от френски, японски, италиански и американски експедиции, с които позирал. Мортенсън видял самия себе си, самодоволно провесил ръка през рамото на туроператора, преди изкачването на K2, и не могъл да повярва, че снимката е само отпреди година. Собственото му лице, което го гледало от фотографията, като че принадлежало на човек, с десет години по-млад. През отворената врата към кухнята зърнал няколко жени, които пържели нещо на комплект туристически котлони, каквито се използвали от експедициите.

Чангази изчезнал в съседно помещение и се върнал пременен в сив италиански пуловер от кашмирена вълна над шалварите. В къщата влезли петима по-възрастни мъже с рошави бради и килнати влажни кафяви топита на главите и след като възторжено раздрусали ръката на Мортенсън, заели местата си върху шалтетата. След тях в нишка се проточили още петдесет души от селото и се нагъчкали на пода около мушамена покривка.

Под инструкциите на Чангази процесия от слуги започнали да подреждат такава изобилна трапеза, че Мортенсън трябвало да се извие настрани, за да направи място, а блюдата продължавали да прииждат — половин дузина печени пилета, изкусно изрязани розички от репички, планина биряни^[8], обилно наръсена с ядки и стафиди, карфиол _пахора^[9], паниран в тесто с много подправки, и нещо, което приличало на цял як, плаващ сред задушени люти чушлета и картофи. Мортенсън за първи път виждал такова изобилие от храна в Балтистан и киселият вкус на ужаса, който се опитвал да потуши по време на пътуването, се надигнал в гърлото му с нова сила.

— Защо сме тук, Чангази — попитал той. — Къде е товарът ми?

Преди да отговори, туроператорът натрупал късове месо от як върху висока могилка биряни и поставил чинията пред госта.

— Това са старейшините — посочил той към петимата съсухрени мъже. — Обещавам ви, че тук, в Куарду, няма да се караме. Вече са се разбрали училището да бъде построено преди настъпването на зимата.

Без да продума, Мортенсън се изправил и прекрачил трапезата. Давал си сметка колко грубо е да откаже такова гостоприемство, както и че е непростимо да даде гръб на старейшините така безцеремонно и да омърси храната им с нечистите си крака, но изпитал огромна нужда да излезе на въздух.

Тичал, докато оставил селото зад себе си, и се втурнал по стръмна овчарска пътечка. Чувствал как редкият въздух раздира дробовете му, ала това само още повече го ожесточило и продължил нагоре, докато главата му се замаяла и земята затанцувала пред очите му. На едно сечище, откъдето се виждало селото, се сринал без дъх. Не бил плакал от смъртта на Криста. Ала там, сред бруленото от вятъра пасище, заровил лице и започнал яростно да търка рукналите като река сълзи.

Когато най-сетне вдигнал глава, видял десетина дечица, които го зяпали иззад едно черничево дърво. Това били пастирчета, привлечени от гледката на странния ангрези, който седял насред калта и ридаел. Оставените без надзор кози се катерели по склона. Мортенсън се изправил, отупал дрехите си и се запътил към малчуганите. Приближил се до тях и коленичил до най-голямото, момченце на около единайсет години.

— Какво… си… ти? — попитало детето срамежливо, като протегнало ръка да се здрависа с непознатия.

Мъничката му длан се изгубила в лапата на странника.

— Аз съм Грег. Аз съм добър — казал той.

— Аз съм Грег. Аз съм добър — повторили децата в хор.

— Не, аз съм Грег. Как се казваш? — опитал той отново.

— Не, аз съм Грег. Как се казваш? — имитирали го децата, кискайки се.

Мортенсън преминал на балти.

— Мин такпо Грег. Нга Америка ин. Кири мин такпо ин?^[10]

Децата запляскали с ръце, възхитени, че чужденецът говори езика им.

Мортенсън се здрависал с всяко от тях и ги разпитал за имената им. Момиченцата подавали малките си длани, след като предпазливо ги увивали в шаловете си. Непознатият се изправил пред ствола на дървото и започнал да ги учи.

— Ангрези — казал, като посочил себе си. — «Чужденец».

— Чужденец — извикали те в един глас.

Мортенсън последователно посочил носа, косата, ушите, очите и устата си. При всяко непознато наименование децата изригвали във всеобщ възглас, след което се заливали от смях.

Половин час по-късно, когато Чангази ги открил, американецът бил коленичил на земята заедно с учениците си и чертаел таблицата за умножение с черничево клонче в пръстта.

— Доктор Грег. Елате в селото. Заповядайте у дома. Пийнете чай. Имаме много за обсъждане — заумолявал той.

— Няма да обсъждаме нищо, докато не ме откарате в Корфе — отвърнал Мортенсън, без да отмества поглед от децата.

— Корфе е много далеч. А е и много мръсно. Харесвате тези дечица. Защо не построите училището тук?

— Не — отсякъл американецът, като изтрил с длан отговора на едно сериозно деветгодишно момиченце и написал верния. — Шест по шест е трийсет и шест.

— Грег, сахиб, моля ви.

— Корфе — повторил Мортенсън. — Дотогава няма за какво да говорим.

 

 

Вдясно от тях кипящите води на Бралду се мятали сред канари като къщи. «Ленд крузър»-ът се лашкал и подскачал по «пътя», виещ се покрай северния бряг на реката, като че се движел не по суша, а порел бързеите с цвят на кафе.

Ахмалу и Джанджунгпа най-сетне се били предали. Обезсърчени, те набързо смотолевили нещо за сбогом и се възползвали от услугите на един джип, който щял да пътува до Скарду. През осемте часа до Корфе Мортенсън разполагал с много време за размисъл. Чангази се изтегнал на задната седалка, облегнат на чувал ориз, дръпнал топито над очите си и въпреки друсането прекарал остатъка от пътуването в сън, или поне добре се преструвал.

Грег изпитвал леко съжаление към Ахмалу, чието желание било единствено децата в неговото село да имат училище, каквото държавата не им осигурявала. Ала гневът срещу притворството и непочтеността на Джанджунгпа и Чангази прелял и удавил благодарността към месеците търпелива служба на готвача в мръсните си сиво-кафяви талази, на цвят досущ като водите на тази отвратителна река.

Вероятно суровата му реакция към тези хора била прекалена. Бездната на икономическото неравенство между техния и неговия свят била невъобразима. Нима не ги оправдавало това, че дори американец с непостоянна работа, който не се задържа на едно място и всичко, което притежава, се побира в склад с размерите на килерче, им се струва — на тях, обитателите на най-бедния район в една от най-бедните държави в света — като неонов доларов знак? Взел твърдото решение, ако приятелите му от Корфе започнат борба за неговото така наречено богатство, да прояви по-голямо търпение. Щял да изслуша всеки и дори да пирува, колкото пъти е нужно, без да отстъпва от убеждението си, че училището трябва да е в полза на цялото село, а не средство за личното облагодетелстване на хаджи Али или когото и да било друг.

Когато пристигнали, отдавна бил паднал мрак. Грег изскочил от джипа и започнал да изучава отвъдния бряг, където се намирало селото, но не успял да различи дали там има някого. По нареждане на Чангази шофьорът надул клаксона и примигнал с фарове. Мортенсън застанал пред автомобила и започнал да ръкомаха към тъмнината, докато откъм Корфе не се дочул вик. Ориентирали джипа, така че светлините му да достигат отсрещната страна на реката, и в ярките снопове видели дребничък човек в паянтов сандък, провесен на кабел през дефилето, който се придвижвал с тласкане към тях.

Мортенсън разпознал Туаха, сина на хаджи Али, миг преди той да изскочи от кабинката и да се хвърли към него. Дребничкият балт обгърнал своя приятел с ръце през кръста и притиснал глава към гърдите му. От него се носела силна миризма на пушек и пот. Най-сетне отслабил хватката си, вдигнал лице към американеца и се разсмял.

— Баща мой, хаджи Али, казва Аллах прати теб обратно някой ден. Хаджи Али знае всичко, сър.

След приветствията Туаха помогнал на приятеля си да се набута в кабинката. «Беше си чисто и просто сандък, разказва Мортенсън. Приличаше на голяма щайга за плодове, държаща се на няколко пирона. Човек трябваше да се оттласква по хлъзгавото въже, като се мъчи да не мисли за скърцането, което „кабинката“ издаваше. Нито за очевидния факт, че разпадне ли се, пада в реката. А падането е равнозначно на смърт.»

Бавно се придвижвал по стометровия кабел, който се люлеел напред-назад под напора на хапещия вятър. Усещал увисналите във въздуха водни пръски. В бездната на трийсет метра под себе си чувал как, скрита в мрака, ревящата Бралду вае повърхността на камъните с животинска мощ. Отвъд, на една отвесна скала високо над брега, съзрял открояващите се в светлината на фаровете силуети на стотици хора, които били излезли да го посрещнат. Изглежда, се било събрало цялото село. Най-вдясно, в най-високата точка на канарата, безпогрешно разпознал една фигура. Неподвижен като изсечен от гранит, здраво забил крака в твърдта под себе си, с широка брадата глава, кацнала като скала на яките му плещи, хаджи Али следял непохватното му придвижване през реката.

Внучката на управителя на селото, Джахан, отлично си спомня онази вечер. «Много алпинисти дават обещания на хората покрай реката и ги забравят, когато намерят пътя към дома. Дядо много пъти ни повтаряше, че доктор Грег не е като тях. Че ще се върне. Но бяхме учудени, когато го видяхме пак толкова скоро. Бях много изненадана отново да зърна дългата му фигура. Не прилича на никой от местните хора. Беше много… неочакван.»

Докато Джахан и останалото население на Корфе гледали отстрани, хаджи Али отправил благодарствен възглас към Аллах за безопасното завръщане на чужденеца и го прегърнал. Мортенсън с изумление установил, че главата на този човек, който във въображението му се извисявал като исполин, едва стигала до гърдите му.

Край буйния огън в просторното балти на хаджи Али — настанен на същото онова място, където се измил за първи път, след като заблуден и омаломощен пристигнал в селото — се почувствал съвсем като у дома си. Седял щастлив, обграден от хората, за които не бил спирал да мисли през дългите месеци, пропилени в писане на проекти и писма и отчаяни лутания в търсене на начин да удържи на думата си. Пръскал се от нетърпение да съобщи добрата вест на хаджи Али, ала най-напред трябвало да изпълнят ритуалите на гостоприемството.

От тайно кътче на къщата Сакина изнамерила отколешен пакет курабийки и ги сервирала на Мортенсън върху нащърбен поднос заедно с маслен чай. Той натрошил бисквитите на малки парченца, за да има за всекиго, взел си едно и подал таблата на останалите мъже.

Хаджи Али изчакал госта да изсърба чая си и го тупнал по коляното с широка усмивка.

— Чизале! — повторил той абсолютно същите думи, с които го бил посрещнал за пръв път в дома си година по-рано, «Какво, по дяволите?».

Ала този път Мортенсън не бил изгубилият пътя си изтощен странник, който е попаднал в селото случайно. Цяла година се бил трудил, за да се върне обратно тук с добра вест и копнеел да я съобщи.

— Купих всичко нужно за училището — изрекъл той на балти, както бил репетирал. — Дърво, цимент и инструменти. Всичко е в Скарду. — Хвърлил поглед към Чангази, който топнал курабийка в чая си, и опиянен от вълнението, изпитал привързаност дори към него. В крайна сметка, макар и след няколко отклонения, все пак го довел където трябва. — Дойдох да удържа на обещанието си — казал Мортенсън, като гледал хаджи Али в очите. — Надявам се скоро да можем да започнем строежа, Иншалла.

Хаджи Али бръкнал в джоба на жилетката си и разсеяно започнал да ровичка из запаса си от ивички месо от ибекс.

— Доктор Грег — казал той на своя език. — С милостивата благословия на Аллах, ти се върна в Корфе. Вярвах, че ще го сториш, и го повтарях тъй често, както вятърът брули долината на Бралду. Затова, докато беше в Америка, ние се съвещавахме. Много искаме да си имаме училище — продължил той, като впил поглед в очите на госта. — Но ето какво решихме. Преди да се изкатери на върха на планината, козелът трябва да се научи как да прекоси реката. Преди да построим училище, трябва да изградим мост. От това има нужда Корфе сега.

— Замба? — повторил Мортенсън с надежда, че има някакво ужасно недоразумение. Сигурно причината била в познанията му по езика. — Мост? — повторил на английски, за да доуточни.

— Да, голям мост, каменен мост — отвърнал Туаха. — За да пренесем училището до Корфе.

Мортенсън сръбнал глътка от чая си, а умът му трескаво препускал. Отпил отново.