Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (6)

Пета глава
Петстотин и осемдесет писма и един чек

Стаи в сърцето си копнеж печален.

Не падай духом, надежда не губи.

Аллах е рекъл: «Смирените са моите възлюбени».

Смирен бъди. Сърцето си сломи.

Шейх Абу-Саид-Аби-Л-Хейр^[1], никой, ничият син

Клавиатурата на пишещата машина се губела в дланите на Мортенсън. Той току удрял два съседни клавиша, скъсвал писмото и започвал отначало, което оскъпявало разходите му. Долар на час за старата Ай Би Ем «Селектрик» било разумна цена, ала след петте часа в копирния център «Кришна» резултатът бил всичко на всичко четири писма.

Основният му проблем, като се оставят настрана близко разположените клавиши, които му причинявали такова неудобство, бил, че не знаел какво точно да каже: «Уважаема госпожо Уинфри», натракал той с връхчетата на двата си показалеца началото на петото писмо, «аз съм искрен почитател на вашето предаване. Правите ми впечатление на човек, който е искрено загрижен за другите. Пиша ви, за да ви разкажа за едно селце в Пакистан, името му е Корфе, където се опитвам да основа училище. Знаете ли, че в този красив район от Хималаите почти няма училища?»

Тук вдъхновението му се изчерпвало. Дали да мине направо на въпроса за парите, или просто да помоли за подкрепа? И ако иска средства, дали да упомене конкретна сума? «Имам намерение да построя сграда с пет класни стаи за нуждите на сто ученици между първи и пети клас», напечатал той. «Докато бях на експедиция до втория по височина връх в света, K2 (не успях да се изкача чак догоре), се консултирах по въпроса със специалисти. С материали, закупени от Пакистан, и труда на местни работници мога с увереност да кажа, че построяването на училището ще струва не повече от 12 000 долара.»

Сега идвала и най-трудната част. Да помоли ли за цялата сума? «Всяко пожертвование от ваша страна ще бъде истинска благословия», написал той, след като помислил. Ала пръстът му се подхлъзнал и вместо това напечатал «блатословия». Скъсал страницата и подхванал наново.

Докато стане време да тръгва за Сан Франциско, за да поеме нощната смяна в спешното, Мортенсън бил завършил, запечатал и надписал всичко на всичко шест писма. Едно до Опра Уинфри и по едно, адресирано до още четирима телевизионни водещи, включително Бърнард Шоу от Си Ен Ен — канал, който според него задминавал останалите в бранша. Последното написал спонтанно до Сюзън Сарандън, тъй като много я харесвал и знаел за отдадеността й на различни каузи.

Насочил се през пиковия трафик към Сан Франциско, като направлявал волана само с показалец. Ето тази машина била съвсем за неговия калибър. Паркирал пред пощата, подал се през прозореца и пуснал писмата в кутията на тротоара.

Не било кой знае какво за цял ден, но все трябвало да се започне отнякъде. Успокоявал се, че щом свикне, ще стане по-бърз. Налагало се, защото си бил поставил за цел да напише петстотин писма. Мортенсън поел на запад по «Бей бридж»^[2]. Чувствал се зашеметен, все едно бил запалил невидим фитил и очаквал експлозия от добри новини.

Понякога смените в спешното отделение се изнизвали неусетно сред суматохата от прободни рани и спукани абсцеси. Друг път, когато нямало тежки случаи, в малките часове времето едва пълзяло. Тогава Мортенсън гледал да подремне или разговарял с някои от лекарите, като например Том Вон. Сериозен, висок, слаб и с очила, Вон бил белодробен специалист и катерач. Сред постиженията му били изкачване на Аконкагуа^[3] до 6700 метра височина и покоряване на Нанда деви — най-високия връх на територията на Индия. Ала това, което скрепило приятелството помежду им, бил опитът му като лекар в американската експедиция до Гашербрум II^[4] през 1982 година.

«От Гашербрум се виждаше K2, разказва Вон. Гледката бе едновременно невероятно красива и страховита. Разпитвах Грег надълго и нашироко, за да разбера какво е чувството да го изкачваш.» Смята се, че Гашербрум II е най-лесен за покоряване измежду осемхилядниците, ала никой от експедицията на Вон не могъл да го достигне през онзи сезон, а един от членовете й, Глен Брендейро, бил пометен от лавина в една пропаст и тялото му не било открито.

Лекарят имал представа какво огромно постижение е да стигнеш почти до самия връх на Жестоката планина. В паузите между критичните часове в спешното двамата разговаряли за величествената ледена пустош на Балторо, която според единодушното им мнение била най-поразителното място на земята. Мортенсън разпитвал настойчиво Вон за изследванията му върху белодробния оток, развиван вследствие на височинна болест, този бич, който взема многобройни жертви сред алпинистите или нанася сериозни увреждания на здравето им.

«При спешни случаи Грег действаше изключително бързо, спокойно и компетентно, спомня си Вон. Ала когато му говорех за медицина, усещах, че не това е на сърцето му. Имам чувството, че по онова време просто караше по инерция, обсебен от мисълта да се върне в Пакистан.»

Умът му бил във високопланинското селце на 20 000 км от Сан Франциско, ала погледът му бил запленен от млада анестезиоложка — д-р Марина Вилард. Щом я видел, Грег направо си гълтал езика. «Марина притежаваше естествена красота, разказва той. Планинарка. Не носеше грим, но имаше прекрасна тъмна коса и плътни устни, които ме подлудяваха. Направо агонизирах, когато се случехме в един екип. Не можех да реша дали да я поканя на среща, или да я отбягвам, за да мога да мисля трезво.»

 

 

За да не харчи излишно пари, Мортенсън решил да не наема квартира. За вещите си щял да използва склада, а задната седалка на Ла Бамба — голяма колкото кушетка — щяла да му служи за легло. На фона на ветровитата палатка, в която бил спал на ледника Балторо, това било сравнително удобна постеля. Продължил да ходи в алпийския клуб «Сити рок», както за да поддържа форма, така и за да взима душ. Всяка вечер кръстосвал Бъркли флатс — складов район недалеч от залива — в търсене на някоя тъмна уличка, където да пренощува необезпокояван. Докато лежал в спалния чувал, прострян на задната седалка на буика почти в цял ръст, последното, което посещавало мислите му, преди да потъне в сън, било лицето на Марина.

Когато не бил на смяна, Мортенсън упорито пишел писмо след писмо. Обърнал се към всеки сенатор. Висял в обществената библиотека и разглеждал светски списания, които иначе никога не би разгърнал, за да набележи имена на кино- и поп звезди, и ги подреждал в списък, който държал прилежно сгънат в прозрачен пластмасов плик с цип. Събрал адреси от някаква книга, класираща стоте най-богати американци. «Нямах представа какво правя, припомня си Мортенсън. Записвах си името на всеки, който ми се струваше, че притежава достатъчно власт, известност или обществена значимост, и му изпращах писмо. Бях на трийсет и шест, а дори не умеех да ползвам компютър. Бях пълен невежа.»

Един ден вратата на копирния център «Кришна» неочаквано се оказала заключена и той се запътил към най-близкото място в съседство, където знаел, че може да наеме пишеща машина — «Лейзър имидж» на авеню «Шатък».

«Отговорих му, че нямаме, спомня си собственикът Кишвар Саид. Живеем в 1993 година, защо не наемете компютър? Тогава той ми каза, че не знае как се работи с него.»

Мортенсън скоро узнал, че Саид е пакистанец, родом от Бахавал Пуй, селце в Централен Пенджаб. Щом разбрал за какво му трябва пишеща машина, той настанил новия си приятел пред един «Макинтош» и му дал няколко безплатни урока по компютърна грамотност.

«В моето родно място нямаше училище и това, което Грег се мъчеше да направи, бе много важно и за мен самия, споделя Саид. Делото му беше толкова велико, че мой дълг бе да го последвам.»

Мортенсън бил поразен от функциите за изрязване, копиране и поставяне. Дал си сметка, че би могъл да напише тристата писма, които му отнели месеци, само за ден. В продължение на един напрегнат, удавен в кафета уикенд, той трескаво писал, трил и копирал под ръководството на Саид, докато сътворил оставащите двеста до заветната цел. Ентусиазирани от успеха, двамата се сетили за още десетки знаменитости и продължили, докато общият брой на писмата нараснал на петстотин и осемдесет. «Беше много странно, разказва Мортенсън, как един пакистанец ми помага да се науча да работя с компютър, за да мога аз пък да помогна на децата в неговата родина да получат образование.»

След като разпратил писмата, Мортенсън продължил да посещава Саид в почивните си дни и приложил новите си умения в изготвянето на шестнадесет формуляра за кандидатстване за средства по различни програми.

Когато не се трудели над клавиатурата, двамата си говорели за жени. «Това бе много тъжен и прекрасен период в живота ни, разказва пакистанецът. Често беседвахме за самотата и любовта.» Саид бил сгоден за момиче от Карачи, избрано от майка му. Сега спестявал за сватба, преди булката му да го последва в Америка.

Мортенсън му доверил за своето увлечение и пакистанецът се впуснал в кроене на безкрайни стратегии за спечелването на Марина. «Слушай какво ти казва Киш, съветвал го той. Остаряваш, време е да създадеш семейство. Какво чакаш?»

Ала всеки път, когато Грег се опитвал да я покани на среща, езикът му се връзвал. С времето поне успял да се отпусне дотолкова, че започнал да й разказва за Каракорум и за идеята си да построи училище. За да не потъне в бездната на погледа й, той се отнасял в спомените си. Ала вдигнел ли очи в края на поредната история за спасяването на Етиен, дните в пустошта на глетчера или престоя в Корфе под грижите на хаджи Али — срещал сияещия й поглед. След два месеца тя сложила край на агонията му, като сама го поканила да излязат.

Откакто се върнал от Пакистан, Мортенсън живеел скромно като монах. Обикновено закусвал със специалното меню за деветдесет и девет цента — кафе с бухтички — в една камбоджанска закусвалня. Често изкарвал така до вечеря, когато за още три долара се натъпквал хубаво с бурито в някое от мексиканските заведения из Бъркли.

На първата среща поканил Марина в плаващ ресторант за морски специалитети в Сосалито и поръчал бутилка бяло вино, стискайки зъби, като разбрал каква е цената му. Грег нахлул устремно в живота й, без да му мисли. Тя имала две дъщери от брака си, Блейз на пет, и Дейна — на три, към които скоро се привързал почти толкова, колкото към нея.

Понякога през почивните дни, когато момичетата били при баща си, двамата с Марина отивали в парка Йосемити. По цял ден покорявали върхове, а вечер бивакували в Ла Бамба. Друг път водел Блейз и Дейна до Индиън рок — живописно скално образувание сред поразителната природа в околностите на Бъркли, където ги въвеждал в основите на скалното катерене. «Изведнъж като че имах свое собствено семейство, разказва той, и осъзнах, че това е нещо, което наистина искам. Ако и набирането на средства вървеше успешно, щях да съм напълно щастлив.»

От дома си в Ривър фолз в Уисконсин Джерийн Мортенсън с тревога следяла одисеята на сина си. След като защитила дисертацията си, тя започнала работа като директор на началното училище «Уестсайд». Убедила Грег да гостува там и да представи работата си пред шестстотинте й ученици. «Бях се сблъскал със стена от неразбиране, когато обяснявах на възрастните защо съм се заел с подобна кауза, разказва той. Ала с децата бе лесно. Щом видяха снимките, се шокираха, че някъде по света техни връстници се опитват да провеждат учебните си часове сами, при това в студа върху голата земя, и решиха да помогнат.»

Месец по-късно получил от майка си писмо, в което му разказвала, че учениците по собствена инициатива организирали акция «Паричка за Пакистан», в резултат на която напълнили два сто и осемдесет литрови контейнера за боклук с монети от по един цент, или общо 62 345 цента. Когато внесъл по сметка чека за 623 долара и 45 цента, Мортенсън почувствал, че най-после му потръгва. «Децата направиха първата стъпка за построяването на училище в Корфе, заявява той. При това с монети от по един цент, които в нашето общество сме свикнали да смятаме за напълно непотребни. Ала на другия край на света с тях човек може да премести планини.»

С изключение на това, набирането на средства никак не вървяло. Шест месеца след изпращането на първите от петстотин и осемдесетте писма пристигнал един-единствен отговор. Том Брокоу също бил възпитаник на Университета в Южна Дакота. И двамата били играли в отбора по футбол, ръководен от треньора Ларс Оверскей, факт, изтъкнат от Мортенсън. Бившият му колега прилагал чек за сто долара и бележка, в която пожелавал успех на начинанието. Същевременно от фондациите, където кандидатствал за финансиране, едно след друго заприиждали писма, в които го уведомявали, че проектът не е одобрен — шестнадесет попарващи отказа.

Мортенсън показал бележката от Брокоу на Том Вон и му се оплакал колко бавно напредват опитите му да набере нужните средства. Вон бил сред дарителите на Американската хималайска фондация (АХФ) и решил да се обърне за помощ към нея. Написал кратка статия, в която разказвал за изкачването на K2 от неговия колега и усилията му да построи училище в Корфе, и я публикувал в националния бюлетин на организацията. В съобщението си напомнял на членовете на АХФ, повечето от които били сред най-изтъкнатите алпинисти в Америка, онова, което сър Едмънд Хилъри завещал на Непал.

След покоряването на Еверест заедно с Тензинг Норгей през 1954 година великият алпинист не само не забравил долината на Хумбу^[5], а се захванал с начинание, което самият той описва като по-тежко от изкачването на Покрива на света — строене на училища из селата на шерпите, бедните местни жители, от които били и планинските носачи, направили щурмуването на върха възможно.

В книгата си «Училище в облаците», издадена през 1964 година, в която описва хуманитарните си инициативи сред тамошното население, Хилъри говори със забележителна далновидност за необходимостта от развиването на програми в помощ на бедните и изолирани места по земята. Места като Хумбу и Корфе. «Бавно и болезнено светът започва да осъзнава факта, че богатите и технологично напреднали държави носят отговорност за слаборазвитите страни. Не само от милосърдие, а и защото единствено по този начин могат да осигурят траен мир и сигурност за своите собствени общества.»

Ала в едно отношение пътят на Хилъри бил много по-лек от донкихотовския поход на Мортенсън. Като човека, покорил най-високия връх на земята, новозеландският алпинист се наредил сред най-известните хора в целия свят. Когато се обърнал към големите корпорации с апел за финансова помощ за построяването на училища из Непал, те започнали бясна надпревара за дарителство. Енциклопедията «Уърлд Бук» — главен спонсор на специалната експедиция, вложила 50 000 долара, а магазините «Сиърс», които наскоро били пуснали в продажба специална марка палатки и спални чували, кръстена на сър Хилъри, осигурили екипировката и изпратили снимачен екип, който да документира работата на алпиниста. Още средства постъпили от продажбата на филмовите и издателските права за Европа, както и от авансовото финансиране на книга за експедицията.

Мортенсън не само не успял да изкачи K2, но и се завърнал без пукната пара. През повечето време спял в буика, защото не искал да опропасти връзката си с Марина, като разчита финансово на нея. Вече се бил превърнал в добър познайник на полицаите, които често го будели посред нощ с насочени в лицето му фенерчета и го принуждавали да обикаля в полусън складовете и да търси място, където да поспи необезпокояван.

В последно време чувствал, че в отношенията им се е появил разрив заради парите. Нощите в колата по време на пътешествията им до планините загубили първоначалния си чар. Когато една студена сутрин рано през пролетта, докато карали към Йосемити, тя предложила да се поотпуснат и да отседнат в историческия хотел «Ахуанхи», истинска перла на архитектурата на Дивия запад, Мортенсън реагирал остро. Един уикенд там струвал приблизително колкото цялата сума, която бил събрал до момента. След като й отказал безцеремонно, цялата почивка била помрачена от неизказаното напрежение, което продължило да тлее във влажната вътрешност на колата.

В един типичен за Сан Франциско хладен и мъглив летен ден, когато пристигнал на смяна в болницата, Мортенсън бил посрещнат от Том Вон, който му връчил бележка, написана върху рецептурна бланка.

— Този човек е прочел съобщението в бюлетина и ми се обади. Алпинист е, а също и някакъв учен. Честно казано, странна птица. Пита ме дали не си някой наркоман, който ще профука парите му. Но мисля, че е богат. Обади му се.

Мортенсън погледнал листа, на който било изписано името «д-р Джийн Хоърни», последвано от номер с кода на Сиатъл. Благодарил на Вон и като пъхнал бланката в джоба си, се упътил към спешното отделение.

На следващия ден се отправил към библиотеката, за да разучи повече. С изненада открил стотици посочвания на името, главно във вестникарски статии, свързани с производството на полупроводници.

Хоърни, родом от Швейцария, бил физик с диплома от Кеймбридж. Заедно с още няколко учени — нарекли себе си «Осморката на предателите», след като напуснали лабораторията, ръководена от пословично избухливия нобелист Уилям Шокли^[6] — той изобретил интегрална схема, която открила пътя към създаването на силициевия чип. Един ден, докато бил под душа, Хоърни разрешил проблема с ограничения брой на елементите върху платката. Докато гледал как водата се стича по ръцете му на отделни струйки, му хрумнало, че силициевата пластина може да бъде разслоена по аналогичен начин, с което многократно щял да увеличи броя на елементите, които могат да се нанесат върху нея, и съответно — капацитета й. Откритието било патентовано под името «планарна технология».

Хоърни, чиято гениалност можела да се мери единствено с чепатия му характер, сменял работата си на всеки няколко години, след като се достигало до челни сблъсъци между него и партньорите му. В течение на забележителната си кариера той основал десетина компании, които след напускането му се превърнали в гиганти, като «Полупроводници Феърчайлд», «Телидайн систъмс» и «Интел». В момента бил на седемдесет години и личното му състояние възлизало на стотици милиони долари.

Наред с това Хоърни бил и алпинист. Като по-млад изкачил върхове на пет континента и се опитал да покори Еверест. Притежаващ жилавост, неотстъпваща на прагматичната му мисъл, веднъж физикът преживял мразовита нощ на голяма надморска височина, като натъпкал спалния си чувал с вестници. После написал благодарствено писмо до редакцията на «Уолстрийт Джърнъл», в което го възхвалявал като «най-топлия вестник на пазара».

Хоърни имал особена слабост към Каракорум, из който някога правил трекинги, и нееднократно споделял с приятелите си поразителното противоречие между великолепието на планината и тежкия живот на местното население.

Мортенсън развалил десетдоларова банкнота и се обадил на Хоърни в Сиатъл от монетния телефон в библиотеката.

— Здравейте — казал той, когато след няколко скъпоструващи минути тишина успял да се свърже. — Обажда се Грег Мортенсън. Том Вон ми даде номера ви. Обаждам се за…

— Знам за какво се обаждаш — прекъснал го рязък глас с френски акцент. — Искам да сме наясно. В случай че ти дам средства за това училище, нали няма да отпрашиш към някой мексикански плаж, където да пушиш марихуана и да чукаш гаджето си?

— Аз… — измънкал Мортенсън.

— Какво казваш?

— Не, сър, разбира се, че не. Искам да помогна за образовааанието на едни дечица — провлачил той с простодушната интонация, типична за Средния запад, с която винаги изговарял любимата си дума. — В Каракорум. Наистина се нуждаят от помощ. Животът им е доста тежък.

— Знам — заявил физикът. — Бил съм там през седемдесет и четвърта. На път за Балторо.

— Трекинг или…

— Та така. Колко точно ще струва училището? — излаял Хоърни.

Мортенсън натикал още монети в процепа на телефона.

— Разговарях с един архитект и един предприемач в Скарду и изчислих стойността на материалите — казал Мортенсън. — Планирам да се построят пет стаи — четири за класовете и едно общо помещение за…

— Цифрата! — троснал се Хоърни.

— Дванайсет хиляди долара — отвърнал Мортенсън нервно — но всяка помощ ще е…

— Само толкова ли? — попитал невярващо събеседникът му. — Да не ме будалкаш? Наистина ли можеш да построиш училище за дванайсет бона?

— Да, господине — отвърнал Мортенсън. Сърцето му биело оглушително в ушите. — Абсолютно сигурен съм.

— Какъв ти е адресът? — наредил Хоърни.

— Амиии, това е интересен въпрос.

 

 

Мортенсън вървял опиянен през тълпата от студенти, заливащи авеню «Шатък», към колата си. Казал си, че точно тази вечер има желязно извинение да не спи в буика. Седмица по-късно отворил пощенската си кутия и намерил плик с разписка за чек на стойност дванайсет хиляди долара, изпратен от Хоърни до Американската хималайска фондация на негово име, и кратка бележка, надраскана върху късче милиметрова хартия, която гласяла: «И да не се издъниш. Поздрави, Дж. X.».

 

 

Най-напред продал старите издания. Колекцията била плод на години усърдно ровене по лавиците на любимата му книжарница, където открил огромно количество литература, посветена на алпинизма. Извадил шестте щайги от багажника на колата и ги внесъл. Заедно с няколко от редките заглавия от Танзания, принадлежали на баща му, продажбата му донесла малко под шестстотин долара.

Докато чакал чекът да бъде осребрен, Мортенсън преобърнал всичко останало, което притежавал, в пари за билет и посрещане на насъщните си нужди в Пакистан. Съобщил на Марина, че ще продължи по пътя, по който бил поел още преди да я срещне, и няма да се откаже, докато не изпълни обещанието, дадено пред децата от Корфе. Уверил я, че когато се върне в Америка, всичко ще се промени. Щял да си намери работа на пълен работен ден, да наеме апартамент и да води по-нормален живот.

Екипировката си продал в магазина за спортни стоки, където през годините, в които алпинизмът бил целият му свят, потъвали всичките му налични доходи. От склада до там пътят бил само четири минути с кола, но изминаването му за него било равнозначно на пътуване накрай Земята. «Докато карах, се чувствах така, като че ли завинаги се разделям с живота в Калифорния, който бях водил до този момент», разказва той. Оттам си тръгнал по-богат с почти хиляда и петстотин долара.

На сутринта преди полета Мортенсън закарал Марина на работа, след което последвала най-трудната част от раздялата с миналото. Откарал Ла Бамба в магазин за употребявани коли в Оукланд, където я продал за петстотин долара. «Гълтачката на гориво» го довела от Средния запад в Калифорния, където започнало битието му на алпинист. Служила му като дом в течение на година, докато се лутал из дивата пустош на благотворителността. С парите, които получил за колата, щял да прелети до другия край на света. Потупал червения капак, прибрал петстотинте долара в джоба си, метнал сака си на рамо и се запътил към таксито, което го понесло към следващата глава от живота му.