Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (7)

Шеста глава
Здрач над покривите на Равалпинди

Молитвата е по-добра от съня

Из Езана — ислямския призив към молитва

Събудил се плувнал в пот и свит на кравай покрай парите. Дванадесет хиляди и осемстотин долара в похабени банкноти от по сто долара били натъпкани в овехтяло зелено найлоново пликче. Дванадесетте хиляди били за училището, остатъкът — за собствените му нужди през следващите няколко месеца. Обзавеждането на стаята било толкова спартанско, че нямало къде да скрие торбичката, освен под дрехите си. Инстинктивно потупал пачката, действие, което се превърнало в навик, откакто напуснал Сан Франциско, свалил краката си от паянтовия чарпой^[1] и стъпил на запотения циментов под.

Мортенсън дръпнал пердето и бил възнаграден с гледката на клиноподобно късче небе, разполовено от зеленото минаре на джамията на Държавната транспортна служба. Цветът му имал виолетов оттенък, значи било или по зазоряване, или по здрач. Разтъркал очи, за да се разсъни, и се опитал да си спомни. Категорично трябвало да е вечер. Пристигнал в Исламабад в ранната утрин и вероятно бил спал през целия ден.

Петдесет и шест часовият полет по нискотарифен маршрут прекосявал половината земно кълбо от Международното летище в Сан Франциско през Атланта, Франкфурт, Абу Даби и Дубай. Той го засмукал в тунел от часови зони и душни пътнически зали и го изплюл насред зноя и кипежа на Исламабад. И ето че сега се намирал сред гъмжилото на града близнак на шумналата се пакистанска столица — икономичния Равалпинди — в «най-евтиното стая?», както го уверил управителят на хотел «Хаябан»^[2].

Сега всяка рупия била важна. С всеки неразумно похарчен долар все едно крадял тухла или книга от училището. Срещу осемдесет рупии, или около два долара на ден, Мортенсън бил настанен в тази донадена остъклена кутийка с размери 2,5 на 2,5 метра, кацнала на покрива на хотела, която приличала повече на градинска барака, отколкото на стая за гости. Нахлузил шалварите си, отлепил туниката от потното си тяло и отворил вратата. Привечерният въздух бил не по-малко зноен, ала поне милостиво се пораздвижвал.

Отвън, в мърляв бебешко син шалвар камиз, клечал чокидарят — пазачът на хотела — Абдул Шах, който погледнал американеца с единственото си непомътняло око.

— Салам алейкум, сахиб, Грег сахиб — поздравил той, като че ли цял следобед бил чакал госта да се размърда, станал и изтичал за чай.

Настанен на ръждясал сгъваем стол на покрива, точно до купчина циментови блокове, подсказващи амбициите на хотела за разрастване, Мортенсън бил нагостен с лепкав от сладост чай с мляко, сервиран в нащърбен порцеланов чайник. Той отпил от напитката и се заел да проясни главата си и да състави план за действие.

Когато отседнал в същия хотел година по-рано, бил част от прецизно организирана експедиция. Всеки миг бил запълнен от някаква задача — от опаковането и разпределянето на чувалчета с брашно и пакети замразена храна, през осигуряването на разрешителни и купуването на самолетни билети до наемането на носачи и мулета.

— Мистър Грег, сахиб — казал Абдул, като че досещайки се за мислите му — може ли да попитам защо се връща?

— Дойдох да построя училище, Иншалла — отвърнал американецът.

— Тук, в Пинди, Грег сахиб?

Докато пресушавал чайника, Мортенсън разказал на Абдул за неуспялото изкачване на K2, скитането по глетчера и за грижите, с които жителите на Корфе обградили странника, попаднал погрешка в селото им.

Приклекнал на пети, Абдул цъкнал с език и се почесал замислено по шкембето.

— Вие богато човек? — попитал, оглеждайки със съмнение протритите кецове и износените калнокафяви дрехи на госта.

— Не — отговорил Мортенсън. Не знаел как да опише изминалата година на безплодни лутания. — Много хора в Америка, дори деца, дариха по малко пари — казал след известен размисъл. Извадил торбичката изпод туниката и показал на Абдул банкнотите. — Това е точно колкото е нужно за едно училище, ако съм много внимателен.

Абдул се изправил решително.

— Утре, с волята на Всевишния Аллах, който изпраща милостивите лъчи на слънцето, ние правим много пазарлък. Трябва да се пазарим много добре — рекъл той, грабнал посудата и се сбогувал.

Както си седял на стола, изведнъж се дочуло електрическото припукване на усуквани жички и от минарето на джамията на Държавната транспортна служба се разнесъл многократно усиленият вопъл на езана, призоваващ правоверните на вечерна молитва. От тамаринда в градината на хотела изхвръкнало ято лястовици и подредено все още по формата на дървото, покръжило над покривите и изчезнало.

Към него се присъединили мюезините от още пет-шест джамии из града и гласовете им напоили дрезгавината с умолителен зов. Година по-рано, на същото това място, музиката на смрачаващия се град му звучала като част от някакъв екзотичен саундтрак към експедицията. Ала сега, докато стоял на самотния покрив, му се струвало, че това е повик, предназначен единствено за него. Древните гласове на мюезините, пропити с вековна възхвала на вярата и дълга, съдържали призив към дела. Мортенсън се отърсил от съмненията в способностите си, които го били тормозили през изминалата година, с решителността, с която Абдул разчистил чаената посуда. Часът за действие бил настъпил.

Почукването на чокидаря било сверено със сутрешния зов на мюезина. В четири и половина, когато припукването на микрофона и усиленото покашляне на духовника оповестили на спящия град, че е време за молитва, Мортенсън отворил вратата на своята кутийка и пред него се изправил Абдул, стиснал подноса с чай с огромна решителност.

— Долу чака такси, но най-напред чай, Грег сахиб.

— Такси? — изрекъл гостът, като разтъркал очи.

— За цимент — отвърнал Абдул с тон, все едно обяснявал проста математическа операция на бавноразвиващ се ученик. — Как може да се построи нещо без цимент?

— Разбира се, че не може — казал Мортенсън през смях и изгълтал чая, налагайки си кофеинът да подейства по-бързо.

По изгрев-слънце двамата отпрашили на запад по Големия централен път^[3] — както бил известен някога — който се вие в продължение на 2600 км между Кабул и Калкута, понастоящем принизен до статута на Национална магистрала 1 поради честото затваряне на границите с Афганистан и Индия. Малкото жълто «Сузуки» се тресяло така, все едно нямало амортисьори, и докато летели със сто километра в час през дупките, сгънатият одве на миниатюрната задна седалка Мортенсън с усилие удържал свитите си колене да не се забиват в челюстта му.

Когато пристигнали в Таксила в шест сутринта, слънцето вече напичало. Тук през 326 г. пр.н.е. Александър Велики разквартирувал своята армия преди последния щурм на изток до границите на империята му. Местоположението на древния град, лежащ на кръстопътя на търговските маршрути между Изтока и Запада — прераснали по-късно в Големия централен път — с Пътя на коприната, който на това място се спуска зигзагообразно от склоновете на Хималаите, го превърнало в един от стратегическите центрове в древността. В днешно време градът е осеян с отломки от отминалото архитектурно величие. С третия по големина манастир някогашната Таксила била средище на учението на Буда и именно оттук започвало разпространението му из планините на север. Ала в днешно време, докато джамиите биват ремонтирани и пребоядисвани, светилищата на будизма тънат в разруха и каменните им постройки се разпадат на скални блокове, от каквито някога са били съградени. Прашният, разхвърлян из кафявите предпланини на Хималаите, град сега е индустриален център, който произвежда копия на стари съветски танкове по поръчка на пакистанската армия. Четири стълба дим, издигащи се в небето, обозначавали четирите големи циментови завода, които осигурявали основния материал за инфраструктурата на страната.

Мортенсън бил склонен да влезе в първата фабрика и да започне пазарлъка, ала и този път Абдул го смъмрил като глупав ученик.

— Ами че, Грег сахиб, първо трябва да пием чай и да обсъдим цимента.

Едва крепейки се на миниатюрната табуретка, Мортенсън духал петия напръстник със зелен чай и се мъчел да разгадае разговора, който се водел между Абдул и трима клиенти на заведението, старци с бели бради, тук-там жълтеещи от никотина. Четиримата разпалено обсъждали нещо и той бил сигурен, че местните заливат водача му с важна информация относно цимента.

— Е — попитал той, оставяйки на масата няколко мърляви банкноти. — Къде отиваме? «Фетко»? «Фоджи»? «Аскари»?

— Не можаха да кажат — обяснил Абдул. — Посъветваха ме да отидем в друга чайна, братовчедът на собственика на която някога работел в производството на цимент.

След още две заведения и безброй чаши чай сутринта вече преваляла, а двамата все още нямали отговор. «Фоджи» се славели с разумната си цена и относително доброто качество, което гарантирало високата издръжливост при суровите планински условия, и те се упътили натам. Да купят нужните за строежа сто торби цимент, без да се опитат да получат отстъпка, се струвало на Мортенсън като безславен завършек на сутринта и той се настроил за сериозни преговори. Каква била изненадата му, когато Абдул влязъл в офиса на завода, кротко заявил поръчката и помолил придружителя си да даде сто долара депозит.

— Нали щяхме да се пазарим? — попитал той, като сгънал разписката за доставка на сто чувала цимент в хотела до края на седмицата.

Развеселен за пореден път от невежеството на своя ученик, чокидарят запалил една от зловонните си цигари, опушвайки прегрялото купе на таксито, и отпъдил дима заедно с тревогите му.

— Пазарлък? С цимента не може. Циментовият бизнес е… — Той се разровил в запаса си от английски за дума, която да изясни положението на бавно загряващия американец. — … мафия. Утре, на «Раджа базар», много бес, много пазарлък.

Мортенсън натикал коленете си под брадичката и таксито обърнало към Пинди.

 

 

Докато в банята на хотела изхлузвал през глава набитата с прах туника, Мортенсън чул как платът се разпаря. От оглеждането на щетите станало ясно, че се е разкъсала точно по средата на гърба от рамото до кръста. Поизпрал я, доколкото било възможно на тънката струя на душа, и отново я навлякъл, тъй като това бил единственият му чифт местни дрехи. Купеният готов шалвар камиз му служил вярно по целия път до K2 и обратно, но вече било време да се раздели с него.

Абдул го пресрещнал по пътя към стаята му, зацъкал с език, като видял съдраното, и предложил да го заведе на шивач.

Двамата напуснали зеления оазис на хотела и се впуснали във водовъртежа на истинския Пинди. От отсрещната страна на улицата, на стоянката с десетина конски таксита, някакъв старец с къносана брада се пазарял усърдно за цената, докато запенените животни тъпчели нервно нажежената прашна земя.

Мортенсън вдигнал глава нагоре и за пръв път забелязал билборда в ярки цветове, който висял над гъмжащото от хора кръстовище на улиците «Кашмир» и «Адамджи». Текстът гласял на английски: «Моля, посетете д-р Азад», а до изрисуван грубовато, но със замах скелет, в чиито безжизнени очи светели миниатюрни черепчета, се мъдрело обещанието: «Без странични ефекти!».

Шивачът не рекламирал услугите си. Дюкянчето му било сбутано сред бетонен кошер от магазинчета встрани от улица «Хейдер», част от които се разпадали вече от десетилетие, а останалите тъжно очаквали да бъдат достроени. Дори клекнал на широката не повече от два метра площадка пред ателието си, пред вентилатор, няколко топа плат и един манекен, Манзур Хан излъчвал царствено достойнство. Строгите черни рамки на очилата и педантично подрязаната бяла брада му придавали вид на учен човек, впечатление, което се засилило, когато, въоръжен с шивашки метър, се заловил да сваля мерките на Мортенсън. Премерил гръдната му обиколка, погледнал стреснато цифрите, повторил процедурата и надраскал нещо в тефтерчето с и.

— Сахиб, Манзур моли за извинение — обяснил Абдул — но за вас ще са нужни шест метра плат, докато за нашите сънародници са достатъчни и четири: Ще трябва да ви вземе петдесет рупии повече. Мисля, че е прав.

Мортенсън се съгласил и поискал да му бъдат ушити два комплекта шалвар камиз. Абдул се покатерил на платформата и енергично започнал да изважда топовете с бледосини и светлозелени материи. Като си представил прашния пейзаж на Балтистан, клиентът настоял и двата костюма да са в калнокафяв цвят.

— За да не личи мръсотията — обяснил той на разочарования си асистент.

— Сахиб, Грег сахиб — заумолявал го Абдул — по-добре вие бъде чист господин. Така хората ще ви уважават.

Мортенсън си помислил за Корфе, където местните прекарвали нескончаемата зима на приземния етаж на къщите от камък и кал, живеели заедно с домашните животни, греели се на топлината на тлеещия огън, накладен с изпражнения на як, и нямали други дрехи, освен тези на гърба си.

— Кафявото е добре — заявил той.

 

 

Тъкмо когато шивачът вземал от клиента си депозита, из кошера от дюкянчета се разнесъл пронизителният вой на мюезина. Манзур бързо прибрал парите настрана, постлал на земята поизбеляло розово килимче, като го подравнил идеално по посока на Мека.

— Ще ми покажете ли как да се моля? — попитал Мортенсън импулсивно.

— Мюсюлманин ли сте?

— Уважавам исляма — отвърнал неверникът и Абдул го погледнал одобрително.

— Елате тук — казал Манзур поласкан, като му посочил свободно място на задръстената с шивашки пособия платформа, до служещ за игленик безглав манекен. — Преди молитва всеки мюсюлманин трябва да се измие — обяснил той. — Аз вече извърших уду^[4], затова ще ви покажа как се прави следващия път. — Разстлал част от топа кафяв плат, който клиентът бил избрал, на земята до своето килимче и го инструктирал да коленичи. — Първо заставаме с лице към Мека, където почива нашият свят пророк, Аллах да му даде мир — казал Манзур. — После се прекланяме пред Всемилостивия Аллах, да се свети името му.

Новопосвещаваният с мъка се наместил на миниатюрното пространство и без да иска ритнал манекена, който се разлюлял над него като разгневен бог.

— Не така! — казал шивачът, сграбчил китките на Мортенсън като в клещи и събрал ръцете му една върху друга пред гърдите. — Не се представяме пред Аллах все едно сме на пазара. Прекланяме се пред Неговата воля почтително.

С плътно сключени ръце, американецът слушал как Манзур изрича с напевен глас символа на вярата в ислямската молитва — шахадата^[5].

— Казва, че Аллах е всеблаг и велик — казал Абдул услужливо.

— Разбрах го.

— Ха-мош! Тишина! — казал Манзур Хан строго. Привел се и положил чело върху килимчето.

Мортенсън се опитал да повтори действията му, но щом започнал да се накланя напред, почувствал как скъсаната му туника зейва грозно и хладната струя от вентилатора лизва голия му гръб. Погледнал към наставника си и попитал:

— Добре ли е?

Шивачът го заизучавал с пронизващ поглед иззад дебелите черни рамки.

— Опитайте пак, като дойдете да вземете готовите дрехи — отвърнал накрая, като навивал килимчето на стегнат цилиндър. — Може да се справите по-добре.

 

 

Денем слънцето яростно напичало стъклената кутийка на покрива на «Хаябан» и горещината от нажежените стени и под се излъчвала през цялата нощ. По светло въздухът ехтял от несекващите удари на сатъри, с които разфасовали овчето месо в магазина на улицата. Вечер, докато Мортенсън се мъчел да заспи, малката стаичка оживявала от тайнственото гърголене на вода по тръбите някъде под леглото, а на тавана безмилостно блестяла флуоресцентна лампа. Претърсил всяка повърхност в стаята и извън нея за ключ, за да я спре, но така и не открил. Една нощ, няколко часа преди зазоряване, докато се мятал във влажните чаршафи под ярката светлина, изведнъж го осенило прозрение. Изправил се, като пазел равновесие върху поклащащото се легло, протегнал се внимателно и успял да развие флуоресцентната тръба. Стаичката потънала в пълен мрак, а той в блажен сън, от който го изтръгнало чак силното почукване на Абдул.

 

 

Призори «Раджа базар» представлявал организиран хаос, който за американеца криел особен чар. Въпреки че виждал само с лявото око, Абдул хванал Мортенсън за ръка и чевръсто го превел през гъмжащия лабиринт от носачи, балансиращи бали с тел на главите си, и трополящи магарешки каруци, които бързали да доставят покритите със зебло товари с лед, преди страхотната жега да подбие стойността на стоката.

В дюкяните, опасващи периферията на голям площад, се продавали всевъзможни инструменти и пособия за строителството. Осем, наредени едно до друго магазинчета предлагали почти еднакъв асортимент от чукове. Други десет очевидно търгували само с пирони, които блестели на слънцето, изложени в ковчегоподобни сандъци. След дългите месеци, посветени на нещо толкова абстрактно като набиране на средства, за Мортенсън било вълнуващо да види материалите за бъдещия градеж, подредени пред него в стройни редици. Ето онзи гвоздей можел да бъде последният, който строителите щели да забият в готовата сграда.

Ала преди да се отдаде на опиянението, не пропуснал да си напомни да се пазари здраво. Няколкото пачки рупии, които сарафинът отброил срещу десет от стодоларовите банкноти, били увити с вестник в пакет, голям колкото кутия за обувки. Мортенсън го носел под мишница.

Започнали огледа от склад за дървен материал, който се губел сред почти еднаквите дюкяни от двете му страни, ала Абдул бил категоричен.

— Собственикът е добър мюсюлманин — обяснил избора си той.

Мортенсън се оставил в ръцете на пакистанеца, който го повел по дълъг и тесен коридор през гора от дървени покривни подпори, облегнати нестабилно по стените. Поканили го да седне върху дебела купчина избелели килими, редом до собственика Али, чиито бледолилави шалвари чудодейно греели с безупречна чистота сред мръсотията и тупурдията в склада. Американецът се смутил повече от всякога от собствените си скъсани и омазнени дрехи, които Абдул имал добрината да закърпи, докато станат новите. Домакинът се извинил, задето чаят още не бил запарен, и накарал едно момче да отърчи за освежаващи напитки, които се оказали топъл портокалов сок.

Срещу две нови-новенички стодоларови банкноти, Абдул Рауф, архитектът, чийто офис се помещавал в кабинка във фоайето на хотел «Хаябан», бил начертал плановете на петстайната L-образна училищна сграда, както си я представял Мортенсън. В полетата бил направил подробен разчет на материалите, нужни за изграждането на постройката с обща площ 185 кв.м. Дървеният материал със сигурност щял да е най-големият разход. Разгърнал плановете и зачел дребните букви: «Деветдесет и две 2,5-метрови греди с напречно сечение 5×10 см. Петдесет и четири шперплатови плоскости с размери 1,2 на 2,4 м». Предвидените разходи възлизали на 2500 долара. После връчил плановете на Абдул.

Докато смучел възтоплата течност през пробита сламка, Мортенсън наблюдавал как помощникът му изчита на глас всяка точка от списъка и потрепвал всеки път, щом чевръстите пръсти на Али чуквали цената на калкулатора, подпрян на коляното му.

Накрая собственикът наместил молитвената шапчица на главата си и, като погладил дългата си брада, съобщил сумата. Абдул, който до този момент седял по турски, скочил на крака, хванал се за главата, все едно бил прострелян с куршум, и се завайкал с протяжен, накипял от обида глас. Благодарение на завидната си дарба за езици Мортенсън вече разбирал доста от основната лексика. Ала проклятията и жалбите, които Абдул сипел по адрес на собственика, съдържали засукани обиди, каквито американецът никога не бил чувал. Най-сетне, когато гневът му се поуталожил, той се надвесил над Али със заплашително вдигнати ръце и Мортенсън отчетливо го чул да пита собственика мюсюлманин ли е, или неверник. Този господин, който му оказвал чест, като предлагал да купи неговия материал, бил хамдард, светец, дошъл да стори закат^[6], благодеяние. Един истински мюсюлманин би сграбчил възможността да стори добро на бедните дечица, вместо да се опитва да ги ограби.

По време на представлението, разигравано от Абдул, изражението на Али останало спокойно и невъзмутимо и той сладко посръбвал от портокаловия сок в очакване края на филипиката.

Чаят пристигнал, преди да се наложи да отвърне на обвиненията, отправени от чокидаря. Тримата преговарящи се заели да подслаждат ароматната течност, сервирана в изключително изящни чашки от костен порцелан, и за известно време единственият звук в стаята бил лекият звън на лъжичките.

Али сръбнал критично, кимнал одобрително и се разпоредил към някого в другия край на коридора. С все още смръщено изражение, Абдул оставил чашката си настрани, без да отпие. Синът на собственика, момче с едва наболи мустачки, се появил с две трупчета с напречно сечение 5×10 сантиметра и ги поставил на килима от двете страни на чашата на Мортенсън, като подпорки за книги.

Али завъртял отпития чай в устата си, все едно дегустира отлежало вино, преглътнал течността и започнал да изнася лекция. Посочил образеца вдясно на Мортенсън. Повърхността му била нашарена с чворове и покрита с ивици масло, а от двете страни, където дървото било отрязано, стърчали остри тресчици. Вдигнал трупчето, обърнал го по дължина и погледнал американеца през проядените от червеи дупчици като през телескоп.

— Местна обработка — казал той на английски. Посочил към другото. — Английска обработка.

По трупчето нямало чворове, а краищата били скосени чисто. Тикнал го под носа на Мортенсън и започнал да повява с ръка, извиквайки дъхавостта на девствените борови гори на долината Каган, откъдето било докарано съвсем наскоро.

Синът му се завърнал с два листа шперплат и ги подпрял върху купчина циментови блокчета. Свалил сандалите си и се покатерил отгоре. Едва ли бил повече от четиридесет и пет килограма, ала първият се огънал под тежестта му със злокобно скърцане. Втората плоскост се превила съвсем лекичко. По нареждане на собственика момчето започнало да скача върху нея, за да се убедят клиентите в качеството на материала. Дървото останало здраво.

— Трипластов — съобщил Али, с изкривени от погнуса устни, без дори да благоволи да погледне към първия лист. — Четирипластов — заявил той и с грейнало лице обърнал очи към импровизираната платформа, върху която синът му продължавал да подскача.

Търговецът заговорил отново на урду. Не било нужно Мортенсън да разбира всичко, за да схване смисъла на думите му. Очевидно обяснявал, че човек може да намери дървен материал и срещу дребни подаяния. Но какъв? Долнокачествен, какъвто някои безскрупулни търговци продавали. Хайде, постройте училище с него, де! Може и да издържи една година. Един ден, докато някое седемгодишно момченце рецитира корана, подът ще поддаде със страховит пукот и някоя от тези отвратителни ненадеждни дъски ще разреже артериите му. Нима ще обречете едно невръстно дете на бавна смърт от загуба на кръв, защото сте спестили от качествен материал?

Мортенсън пресушил втората чаша чай и се размърдал нервно върху купчината прашни килими, докато двамата пакистанци продължавали да разиграват своето представление. На три пъти Абдул горделиво закрачвал към вратата, все едно се канел да си тръгне, и на три пъти Али отбивал от цената. Американецът изпразнил чайника до дъно. Към края на втория час търпението му се изчерпало напълно. Изправил се и дал знак на Абдул да си вървят. Очаквали ги още трийсет подобни пазарлъка, ако искал да се снабди с нужните материали и да потегли за Балтистан на по-следващия ден, така че не можел да си губи времето тук и минута повече.

— Бейт, бейт! Сядайте, сядайте! — казал Али, като хванал Мортенсън за ръкава. — Вие печелите. Той вече измъкна огромна отстъпка!

Грег погледнал към Абдул.

— Истина е, Грег сахиб. Ще платите само 87 000 рупии.

Мортенсън прехвърлил цифрите в главата си — 2300 долара.

— Казах ви — рекъл пазачът. — Този човек е добър мюсюлманин. Сега да сключим договора.

Мортенсън едва потиснал раздразнението си, когато Али поръчал още чай.

 

 

В късния следобед на втория ден, прекаран в усилни пазарлъци, двамата се кандилкали към хотела с издути от изпития чай стомаси, седнали в каруца с конче, чийто вид бил по-омаломощен и от техния. Джобът на шалварите на Мортенсън бил натъпкан с разписки за закупени чукове, триони, гвоздеи, листове вълнообразна ламарина и дървен материал с качество, гарантиращо безопасността на децата. Доставките щели да бъдат направени призори на следващия ден, когато започвало товаренето на камиона, нает за тридневното пътуване по магистралата «Каракорум».

Абдул бил предложил да вземат такси до хотела, но попарен от скоростта, с която запасът от рупии се топял, Мортенсън настоял да не харчат излишно пари. Трите километра им отнели повече от час през улици, тегнещи от зловонните изпарения на допотопните таксита без гърнета.

В хотела Мортенсън излял няколко кофи хладка вода върху главата си, за да отмие мръсотията от напрегнатия ден, без изобщо да си дава труда да се съблече, и забързал към шивача, надявайки се да вземе готовите дрехи, преди дюкянът да затвори за петъчната вечерна молитва.

Манзур Хан тъкмо гладел готовите шалвари на американеца с ютия на въглища и си тананикал под съпровода на женски глас, който извивал някаква поп песен на урду. Металическата мелодия, извираща от радиоапарат в обущарския дюкян по-надолу, кънтяла из кошера под съпровода на меланхоличното стържене на спусканите ролетки в края на работния ден.

Мортенсън плъзнал върху тялото си чистата туника с цвят на овесена каша, все още топла от ютията. След това, благоприлично прикрит под спускащите се до коляното пешове, нахлузил торбестите шалвари. Завързал връвта на стегната панделка и се обърнал към шивача.

— Бохот хараб! Ужасно! — заявил Манзур. Настъпил войнствено към неверника, сграбчил вървите, които висели извън панталоните, и ги затъкнал в пояса му. — Забранено е да се носи като туй — казал шивачът.

Мортенсън почувствал, че е стъпил в един от скритите капани на пакистанската култура — строгите правила за поведение, от които бил обсаден и в които като чужденец неизбежно се препъвал — и решил да се постарае в бъдеще да не предизвиква подобни гневни изблици.

Манзур избърсал очилата в туниката си, разкривайки скромния възел на шалварите си и огледал американеца внимателно:

— Сега изглеждате наполовина пакистанец — казал той. — Ще пробвате ли да се помолите?

Шивачът пуснал кепенците на дюкяна и повел клиента със себе си. Тропическата дрезгавина бързо изтласквала светлината към хоризонта, а заедно с нея и част от жегата. Хванати под ръка, двамата се упътили по посока минарето на джамията на Държавната транспортна служба. По тротоарите на Кашмирския път, покрай затворилите или приключващи работа магазини, по двойки или тройки, вървели и други мъже. Тъй като на шофирането по време на вечерната молитва се гледало с лошо око, движението по улиците било необичайно ненатоварено.

На две пресечки от заплашително издигащото се минаре, закъдето Мортенсън мислел, че са се запътили, Манзур го въвел в широкия прашен паркинг на една бензиностанция «Калтекс», където над сто приведени мъже изпълнявали уду преди молитвата. Шивачът напълнил една лота^[7] с вода от близкия чучур и започнал да посвещава американеца в строгите правила на ритуала.

Като повтарял движенията на Манзур, Мортенсън клекнал, навил крачолите и ръкавите си и започнал да мие най-нечистите части на тялото си — първо левия, после десния крак, след което преминал към ръцете. Докато плакнел дясната, пакистанецът, който тъкмо се навеждал да напълни отново съдинката, пръднал звучно. С въздишка той коленичил и започнал процедурата отначало. Американецът понечил да го последва, но Манзур го спрял.

— Не. Само за мен. Нечист съм — обяснил той.

След като хубаво измил ръцете си, шивачът притиснал пръст към лявата си ноздра и издухал дясната и ученикът чинно повторил действията му. Около тях се разнасяла какофония от кашляне и плюене, на чийто фон проехтели няколко далечни призива за молитва. Под наставленията на Манзур американецът почистил ушите си и най-накрая изплакнал устата си — тази най-свята част от човешкото тяло според исляма, откъдето молитвите се възнасят към ушите на Аллах.

Мортенсън знаел, че «мюсюлманин» буквално означава «този, който се подчинява». Подобно на много свои сънародници, които се кланяли в храма на суровия индивидуализъм, смятал, че покорството обезличава човека. За първи път обаче, докато коленичел сред стотината непознати и наблюдавал как отмиват не само нечистотиите от телата си, но очевидно и грижите и неволите на ежедневието от душите си, той вкусил удоволствието от смирението пред ритуализираната споделеност на молитвата.

Някой от присъстващите изключил генератора на бензиностанцията, други наметнали крещящо боядисаните помпи с обикновено платно. Манзур измъкнал малка бяла молитвена шапчица от джоба си и я сплескал добре, за да се задържи върху едрата глава на американеца. Двамата се наредили до неколцина други богомолци и коленичили върху килимчетата, които шивачът носел. Мортенсън знаел, че отвъд стената, върху която се кипрела огромна реклама в пурпурно и оранжево, величаеща достойнствата на бензина на «Калтекс», в посоката, в която били обърнати лицата на мъжете, някъде далеч се намирала Мека. Неволно му хрумнало, че все едно се кланя пред търговския гений на петролните магнати от Тексас и Саудитска Арабия и развитата им технология за рафиниране, ала смирил цинизма си.

Заедно с Манзур Мортенсън коленичил и почтително скръстил ръце. Мъжете наоколо не гледали рекламата на стената, а били отдадени на вътрешно съзерцание, давал си сметка той. Никой не обръщал внимание и на него самия. Като положил чело върху все още топлата земя, той осъзнал, че за първи път, откакто бил в Пакистан, не гледат на него като на чужд. Изобщо не го гледали. Аллах акбар, «Аллах е велик» присъединил се той с тих глас към молитвения хор в притъмнелия паркинг. Вярата, която преминавала на талази през тълпата, била силна, толкова силна, че обикновената бензиностанция се преобразила в светилище. Кой можел да каже какви други преобразявания го очаквали в бъдеще?