Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Cups Of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Грег Мортенсън; Дейвид Оливър Релин

Заглавие: Три чаши чай

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг АД, Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Мартина Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-0930-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2034

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава
Врагът е невежеството

Докато Америка се опълчва срещу режима на Саддам Хюсеин, четиридесет и пет годишният Грег Мортенсън води тиха война срещу ислямските фундаменталисти, вербуващи своите бойци измежду възпитаниците на духовни семинарии, известни като мадраси. Неговата стратегия се основава на следната проста идея — чрез основаването на светски училища и подпомагането на образованието, особено това на жените, в тази най-взривоопасна зона на света, подкрепата към талибаните и другите радикални секти постепенно ще бъде пресечена.

Кевин Федарко, из темата на броя на сп. „Парейд“, 6 април 2003 година

В края на пътя Хусейн ударил спирачки и пътниците слезли от автомобила, прекрачвайки защитения с пластмасов калъф сандък с динамит. В тъмнината напред черният коловоз, по който подскачали в продължение на десет часа, се стеснявал до виеща се между скални блокове пътека — входът към високите части на Каракорум. За Мортенсън, Хусейн, Апо и Бейг пристигането в последното човешко поселище в подножието на ледника Балторо било като завръщане у дома. Ала на Кевин Федарко му се струвало, че е захвърлен на самия край на света.

В тази студена септемврийска вечер бившият редактор на списание „Аутсайд“, който изоставил работата на бюро, за да се завърне към репортерството, и фотографът Теру Куваяма се озовали в едно от най-затънтените кътчета на света. „Звездите над Каракорум грееха с неземна светлина като някакво монолитно сияние“, припомня си Федарко. Три от тях се откъснали от небесния купол и се заспускали към новодошлите.

„От скалата, която се издигаше над нас, по криволичеща пътека дойдоха управителят на Корфе и двама негови приятели, разказва още той. Поведоха ни по висящ мост, който чезнеше в мрака напред. Такова нещо не се забравя. Като че вървяхме през някакво средновековно село с улички от камък и кал под мъждивата светлина на ветроупорните фенери, които носеха със себе си.“

Федарко пристигнал в Пакистан, за да напише материал относно конфликта между Индия и Пакистан, публикуван по-късно в сп. „Аутсайд“ под заглавие „Най-студената война“. През деветнадесетте години военни действия между двете държави досега нито един журналист не бил посещавал най-високото бойно поле в света. Благодарение на Мортенсън той щял да бъде първият.

„Грег стори дори невъзможното, за да ми помогне, разказва Федарко. Уреди военните да ми издадат нужните разрешителни, представи ме на познатите си, организира въздушен превоз за мен и Теру. Нямах никакви контакти в Пакистан и сам в никакъв случай не бих могъл да се справя. Грег показа великодушие, каквото в работата си на журналист никога не бях срещал.“

Това, което Федарко не знаел, когато същата нощ пропълзял в постелята си и се завил с „мръсни вълнени одеяла, които миришеха на умрели кози“, било, че много скоро щял да се отплати повече от щедро.

„Когато отворих очи на сутринта, продължава той, имах чувството, че съм попаднал в центъра на някакъв карнавал.“

„Преди смъртта си хаджи Али направи малка постройка в съседство до своята къща и ми каза, че мога да я смятам за своя дом в Балтистан, пояснява Мортенсън. Туаха я бе украсил с разноцветни парчета плат, бе застлал пода с одеяла и възглавници и залепил снимки от посещенията ми в Корфе. Постепенно тя се превърна в нещо като мъжки клуб и неофициално седалище на селския съвет.“

Когато Федарко се изправил в постелята си и поел сервираната му чаша чай, заседанието тъкмо започвало. „Хората бяха толкова развълнувани да видят Грег, че се бяха промъкнали и насядали в кръг около нас, докато спим, разказва журналистът, а щом набутаха по чаша чай в ръцете ни, атмосферата изведнъж се взриви — всички се смееха, викаха и спореха, като че събранието течеше вече от часове и бе в разгара си.“

„Винаги, когато посетя Корфе или някое от останалите села, в които работим, се старая да отделя няколко дни за срещи със селския съвет, разказва Мортенсън. Всеки път има много работа за вършене. Трябва да се осведомя как се развива училището, има ли нещо за ремонт, какво им трябва на учениците, получават ли учителите редовно заплата. Винаги има и по няколко други молби — нова шевна машина за женския център, тръби за канализацията, такива неща. Обичайните задачи.“

Ала тази сутрин в най-отдалеченото село в долината на Бралду, се случило нещо съвсем необичайно. В стаята влетяла хубава самоуверена млада жена, пресякла кръга от насядали мъже, които пиели чай, и се приближила до човека, построил училище за Корфе. Дръзката Джахан се настанила пред Мортенсън и прекъснала буйното събрание на старейшините.

— Доктор Грег — казала тя на балти с твърд глас. — Някога вие дадохте дума пред нашето село и я удържахте. Но и на мен обещахте нещо в деня, в който училището бе завършено. Помните ли какво бе то?

Мортенсън се усмихнал. При всяка своя обиколка из училищата на ЦАИ той отделял време да се поинтересува от стремежите на децата, най-вече на момичетата. Първоначално старейшините, които го придружавали, клатели глава от изумление как така един възрастен мъж може да си губи времето с подобни глупости. Ала постепенно спрели да се дивят на ексцентричността му и търпеливо изчаквали настрани, докато той се здрависвал с малчуганите, разпитвал ги какви искат да станат, когато пораснат, и обещавал да им помогне, ако учат усърдно. Джахан била една от най-добрите ученички и той бил отлично запознат с надеждите й за бъдеще и кариера.

— Казах ви, че мечтая да стана лекар, и вие дадохте дума да ми помогнете — заявила Джахан, застанала посред кръга от мъже. — Този ден дойде. Сега трябва да я удържите. Готова съм да започна обучението си и ми трябват двайсет хиляди рупии.

Момичето разгънало лист хартия с внимателно съчинена молба на английски, в която подробно се описвал планът на обучението по акушерство в медицинския институт в Скарду, където искало да се запише. Мортенсън впечатлен отбелязал, че била посочена дори приемната такса и стойността на нужните пособия.

— Това е чудесно, Джахан — казал той. — Ще прочета молбата ти, когато имам време, и ще я обсъдим с баща ти.

— Не! — енергично възразила девойката на английски, след което продължила на балти, за да се изрази по-добре. — Не разбирате. Часовете започват следващата седмица. Парите ми трябват сега!

Мортенсън се ухилил, доволен от дързостта й. Първата възпитаничка от първия випуск на първото училище, което построил, явно била овладяла урока, който се надявал всички негови ученички да усвоят — да не стоят в сянката на мъжете. Помолил Апо за кесията, която старият готвач носел в нелепа розова раничка, отброил двайсет хиляди рупии — равностойността на около 400 долара, и ги връчил на бащата на Джахан за обучението й.

„Това бе едно от най-невероятните неща, които съм виждал в живота си, казва Федарко. Влита някакво момиче посред събранието на старейшините на това селце с консервативни нрави и нахълтва в кръга от мъже, като нарушава цял куп мюсюлмански традиции, включително с това, че е първата образована жена измежду трите хиляди жители на долината. Не отстъпи пред никого, настани се точно срещу Грег и му връчи плода на революционните за селото умения, които бе усвоила — проект — при това написан на английски — за развитието й занапред, и как то ще помогне за подобряване на живота на съселяните й.“

„В този миг, продължава журналистът, за първи път в шестнайсетгодишната си кариера загубих своята обективност. Казах на Грег: Това, което си постигнал тук, е много по-значимо от историята, заради която дойдох. Ще намеря начин да разкажа на света за делото ти.“

По-късно същата есен по време на престоя си в Ню Йорк, на път за дома, където щял да се възстановява след двата месеца, прекарани сред пакистанските и индийските войски по високите бойни полета, Федарко се срещнал за обяд със своя стар приятел Ламар Греъм, главен редактор на списание „Парейд“. „Ламар ме попита за военната тема, която разработвах, а вместо това аз започнах да разправям какво съм видял и правил, докато бях с Грег. Не можех да се спра“ — спомня си той.

„Бе едно от най-изумителните неща, които съм чувал, потвърждава Греъм. Заявих на Кевин, че ако дори половината от това, което сподели с мен, е вярно, трябва да разкажем тази история на страниците на «Парейд».“ На следващия ден телефонът в офиса на Мортенсън иззвънял.

— Човече, истина ли е? — попитал Греъм с провлечения си мисурски говор. — Наистина ли си направил всичко, за което ми разправи Кевин? В Пакистан? Съвсем сам? Ако е така, ти си моят герой.

Мортенсън винаги е бил от притеснителните и този ден не правел изключение.

— Ами, предполагам, че да — бавно изрекъл той, изчервявайки се от нахлулата в главата му кръв — но срещнах голяма подкрепа.

На 6 април, неделя, в деня, в който американските сухопътни части, изсипали се в предградията на Багдад, си пробивали път с оръжие към позиция за нанасяне на последния удар над столицата на Саддам Хюсеин, 34 милиона копия от списанието с лика на Мортенсън на корицата и заглавие „Той отвръща на тероризма с книги“ наводнили Америка.

Никога посланието му не било достигало до подобна аудитория, и то в най-подходящия момент. Идеята, на която се борел да даде широка гласност още от онази ранна утрин, когато Фейсал го разтърсил с вестта за атаките над Ню Йорк, най-после достигнала своите адресати. Статията на Федарко започвала с нахлуването на Джахан сред съвета на старейшините и постепенно разкривала връзката между работата на един американец на другия край на света и благополучието на неговите сънародници в собствената им държава. Ако се опитваме да победим тероризма само с военна мощ, излагал доводите си Мортенсън пред читателите на списанието, никога няма да се чувстваме по-сигурни, отколкото преди 11 септември. Но ако искаме да завещаем на своите деца един мирен свят, трябва да осъзнаем, че тази война може да бъде спечелена с книги, а не с бомби.

Посланието към дълбоко разединената нация за безкръвна борба с тероризма докоснало оголен нерв. Повече от осемнадесет хиляди писма и имейли от всички петдесет щата и още двадесет страни засипали Мортенсън.

„Броят с материала за Грег предизвика една от най-мощните читателски реакции в шейсетгодишната история на списанието, разказва главният редактор на «Парейд» Лий Кравиц. И мисля, че това се случи, защото хората разбраха, че той е истински американски герой. Личната война, която води срещу тероризма, не може да остави равнодушен никого. При това негови оръжия са не бомбите, а училищата. Има ли по-голяма сензация?“

Американските читатели споделяли това мнение. В продължение на седмици след появата на статията вълната от имейли, писма и телефонни обаждания, изразяващи подкрепа, набирала все по-голяма мощ и заплашвала да удави седалището на малката благотворителна организация.

В този критичен час Мортенсън се обърнал за помощ към прагматичната семейна приятелка, либералдемократката Ан Бейърсдорфър, впоследствие медиен консултант на Арнолд Шварценегер по време на кампанията му за губернатор на Калифорния. Тя долетяла от Вашингтон и организирала кризисен щаб в сутерена — ангажирала телефонен център в Омаха, Небраска, който да поема обажданията, и оптимизирала сайта на ЦАИ, който всеки момент можел да се срине поради огромния трафик.

Във вторника след излизането на броя Мортенсън отишъл в пощенската служба, за да вземе пратките, адресирани до ЦАИ. В кутията били натъпкани осемдесет писма. Когато дошъл отново в четвъртък, намерил бележка да се яви на гишето.

— Значи вие сте Грег Мортенсън — казал началникът на клона. — Дано да си носите количка.

Грег натоварил тойотата с пет чувала писма и на следния ден се върнал, за да вземе останалите четири. През следващите три месеца потокът отзиви от читатели на „Парейд“ отворил значителна работа на чиновниците в пощенската служба.

По същото време, когато по целия свят били излъчени кадрите със съборената статуя на Саддам Хюсеин, Мортенсън осъзнал, че животът му се е променил завинаги. Огромната подкрепа, която получавал, не му оставяла друг избор, освен да приеме небивалата си известност. „Почувствах, че Америка най-сетне каза думата си. Моето племе каза думата си, споделя той. Най-невероятното е, че сред писмата, а аз ги прочетох всички, едно-единствено изразяваше отрицателно мнение.“

Възторженият обществен отклик бил толкова категоричен, че дори заличил душевните рани, нанесени на Грег от смъртните заплахи, отправени му след 11 септември. „Най-много ме порази това, че подобна реакция идваше от най-различни групи хора — християни, мюсюлмани, хиндуисти, евреи, разказва той. Получих писма с подкрепа от лесбийска политическа организация от Калифорния, от младежко баптистко общество от Алабама, от генерал от военновъздушните сили и какви ли още не хора.“

Тринадесетгодишният Джейк Грийнбърг от Филаделфия толкова се запалил, след като прочел статията, че дарил повече от хиляда долара от парите за своя бар мицва и изразил желание да работи като доброволец в Пакистан. „Когато узнах за Грег, разказва момчето, осъзнах, че за разлика от мен децата в ислямския свят нямат възможности за образование. Това, че аз съм евреин, а те — мюсюлмани, няма никакво значение. Само с общи усилия ще посеем семената на мира.“

Жена, подписала се само като Суфия, изпратила следния имейл до ЦАИ: „Като мюсюлманка, родена в Америка, аз, за разлика от сестрите си по света, които живеят в гнет, съм засипана с божията благодат. Арабските държави трябва да отворят очите си за огромното ви дело и да потънат от срам за това, че не подпомагат собствения си народ. С най-искрено уважение и възхищение, благодаря“.

Пристигали хиляди писма от американски войници, които приветствали Мортенсън като свой другар във войната срещу тероризма. „Като капитан от армията на САЩ и ветеран от войната в Афганистан в състава на Осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия, имах уникалната възможност да опозная живота в селските райони на Централна Азия, пише Джейсън Б. Никълсън от Файетвил, Северна Каролина. Войната в Афганистан беше и продължава да бъде кървава и унищожителна кампания, най-вече за тези, които най-малко го заслужават — невинните цивилни, чието единствено желание е да са в състояние да осигурят достоен живот за себе си и семействата си. Проектите на Централноазиатския институт предлагат чудесна алтернатива на образованието в радикализираните мадраси, които са развъдник на така наречения фундаментален ислям. Какво по-добро от това да се преборим за един по-сигурен свят по пътя на просвещението? Централноазиатският институт е моята благотворителна кауза.“

Хиляди други хора споделяли същото мнение. По времето, когато американските военни сили започнали продължителната окупация на Ирак, а Ан Бейърсдорфър разпуснала кризисния щаб и се завърнала у дома, балансът по сметката на Централноазиатския институт, който досега винаги кретал на ръба на финансовата несъстоятелност, бил набъбнал до повече от един милион долара.

„Толкова отдавна не бяхме разполагали със значителни ресурси, че ми се искаше да скоча в първия самолет, разказва Мортенсън. Но Съветът на директорите ме притисна да направим някои промени, за които говорехме от години, и този път се съгласих.“

За шестстотин долара на месец наел малък офис с дървена ламперия в невзрачна сграда на една пресечка от историческата улица „Мейн стрийт“ и назначил четирима служители, чиито задължения включвали организиране на публичните му изяви, публикуване на бюлетин на фондацията и поддържане на уебсайта и нарастващата база данни за дарителите. И не на последно място, по настояване на съвета, след десет години, в които семейството му преживявало от заплата до заплата, Мортенсън най-после приел отдавна заслуженото повишение, което почти удвоило доходите му.

Тара Бишъп била щастлива, че съпругът й ще получава възнаграждение, съответстващо на изпитанията, които заедно с децата трябвало да понесат през изминалото десетилетие. Но съвсем не била доволна от факта, че сега щял да бъде далеч от дома още по-често, зает с нови амбициозни проекти, които средствата, събрани благодарение на материала в „Парейд“, направили възможни.

„След отвличането на Грег и след 11 септември изобщо не се и опитвах да го разубеждавам да не работи в Пакистан, защото знаех, че няма да ме послуша, разказва тя. Затова се научих по време на отсъствията му да живея в своеобразен «режим на отрицание», както го наричам. Непрекъснато си повтарям, че той е добре. Вярвам на хората, които го заобикалят, доверявам се на вътрешната му преценка, развита през дългите години работа в Пакистан. Същевременно си давам сметка, че един-единствен атентатор е достатъчен, за да го изгубя. Но си забранявам да мисля за това, докато е надалеч“, добавя тя с насилен смях.

Кристиан Летингер, съпруга на Чарли Шимански, който предсказва, че един ден Мортенсън ще спечели Нобелова награда за мир, твърди, че хладнокръвната търпеливост на Тара изисква не по-малък героизъм от поемането на рисковете, с които се сблъсква мъжът й. „Колко жени биха имали твърдостта и проникновеността да позволят бащата на децата им да работи в толкова опасен район на света в продължение на месеци, пита риторично тя. При това Тара не просто го допуска, но и подкрепя съпруга си, защото вярва силно в мисията му. И ако това не е героизъм!“

 

 

Сулеман бил първият човек в Пакистан, който узнал чудесната новина. Докато преминавали покрай макета на планината, където правителството детонирало „мюсюлманската бомба“, Мортенсън разказал на своя приятел и посредник за огромната подкрепа, оказана на фондацията от американския народ. Като директор на ЦАИ, чийто пакистански екип в продължение на години работил усилено рамо до рамо с него, без да разчита на облаги, каквито обикновено подтикват местните хора в различни части на света да сътрудничат на чужденците, той бил твърдо решен да направи своята армия от съмишленици съпричастна към постигнатия успех.

Мортенсън уведомил Сулеман, че заплатата му ще бъде увеличена незабавно от 800 на 1600 долара годишно. Това било повече от достатъчно, за да може шофьорът да осъществи мечтата, заради която от години спестявал — да доведе семейството си от родното си село Док Луна в Равалпинди и да изпрати сина си Имран в частно училище. Сулеман откъснал за миг очи от пътя напред и погледнал Мортенсън, клатейки възторжено глава.

През годините, откакто започнали да работят заедно, и двамата били наддали доста килограми, а косата на пакистанеца била посивяла почти напълно. Но за разлика от Грег, сега, когато можел да си го позволи, той не възнамерявал да се предаде на неумолимото напредване на възрастта без борба.

Спрял пред луксозен търговски център, влязъл в един фризьорски салон и поискал най-скъпата процедура, която се предлагала. Когато два часа по-късно се явил пред Мортенсън, който разглеждал любимата си книжарница, гъстата сивееща четина, увенчаваща ухиленото му лице, греела в умопомрачителен нюанс на оранжевото.

Когато пристигнал в Скарду, Грег свикал джирга в трапезарията на хотел „Инд“, за да обяви добрата вест. След като екипът му се събрал около двете маси, той оповестил, че Апо, Хусейн и Фейсал ще получат отдавна заслуженото повишение и заплатите им от 500 долара годишно ще бъдат удвоени. Парви, чието възнаграждение като директор на пакистанския отдел на ЦАИ по това време възлизало на две хиляди долара, вече щял да се разписва срещу четири хиляди, умопомрачителна за стандартите на Скарду заплата, но напълно заслужена от човека, който бил душата на всички проекти на фондацията в Пакистан.

Хусейн получил допълнително петстотин долара за основен ремонт на двигателя на застаряващия „Ленд крузър“, който вече бил навъртял внушителен километраж. Сега, когато можели да си го позволят, Парви предложил да наемат склад, в който да държат на разположение цимент и други строителни материали.

Изпълнен с въодушевление и трескавост, каквито не бил изпитвал от онзи ден шест години по-рано, когато за пръв път събрал екипа си край една от дървените маси във фоайето, Мортенсън им дал картбланш да започнат оползотворяването на средствата при първа възможност. Преди да предприеме поредица от пътувания по въздух и земя, за да даде тласък на двайсет нови училища, женски центрове и водоснабдителни съоръжения, Мортенсън направил още едно предложение:

— Отдавна мисля как да подпомогнем учениците си, когато завършат — започнал той. — Господин Парви, бихте ли направили разчет колко би струвало построяването на пансион в Скарду, където да бъдат настанявани най-добрите ни възпитаници, когато продължат образованието си във висшите училища като наши стипендианти?

— С удоволствие, доктор сахиб — отговорил Парви с усмивка, най-после получил пълномощия да задейства проекта, който предлагал от години.

— А, и още нещо — продължил Мортенсън.

— Да, доктор Грег, сър.

— Ясмин е идеална кандидатка за една от първите стипендии на фондацията. Бихте ли ме уведомили колко ще струва образованието й в частна гимназия?

Петнадесетгодишната Ясмин, дъщерята на Парви, наследила от баща си изключителната му интелигентност и също толкова пламенната му отдаденост, била пълна отличничка.

— Е, какво ще кажете?

В течение на един безкраен миг Гулам Парви, най-красноречивият човек в Скарду, стоял зяпнал от изумление.

— Не зная какво да кажа — изрекъл той.

Аллах-у-акбар! — възкликнал възторжено Апо с театрално вдигнати към небесата ръце, предизвиквайки взрив от смях около масата. — Откога… — изграчил той, кискайки се дрезгаво — чакам… този ден!

През лятото на 2003 година, обладан от треска за работа, заедно с окриления си екип, Мортенсън неспирно обикалял новостартиралите строежи — отстранявал възникнали пречки и доставял материали — поставяйки на изпитание силите на ремонтирания двигател. Работата по деветте нови училища напредвала гладко, но едно от действащите — в Халде, издигнато в селото благодарение на остаряващия Музафер, както узнал Мортенсън, се било натъкнало на препъникамък. Петстайното школо досега се развивало толкова добре, че ръководството му било поверено на все по-ефективната местна управа.

Причина за възникналата криза станал Якуб, който през 1993 година превел Скот Дарсни по ледника Балторо. Носачът, чиито дни в планината — подобно на тези на съседа му Музафер — били безвъзвратно отминали, поискал да бъде назначен за чокидар, пазач, в училището. Подал молба до местните органи и след като не получил отговор, заключил вратите на сградата и поискал да му бъде платено.

Един ден, след като вестта го намерила в Скарду, Мортенсън пристигнал в Халде, прашен и изтощен след осемчасово пътуване. Осенен от внезапно хрумване, той бръкнал под седалката на Хусейн.

Намерил Якуб застанал неуверено край залостените и овързани с вериги врати на училището, докато наоколо се събирала тълпа от негови съселяни. Грег усмихнат потупал по рамото стария носач с едната си ръка, а в другата протегнал двете пръчки динамит, които стискал.

След като си разменили поздрави и се осведомили за здравето на семейството и приятелите си, Якуб с разтреперан глас задал неизбежния въпрос:

— За какво е това, доктор Грег, сахиб, сър?

Мортенсън му връчил динамита, като продължавал да се усмихва. Току-виж, помислил си той, взривът разчисти и по-големи пречки от скалите по пътищата.

— Вземи ги, Якуб — казал той на балти, като тикнал пръчките в треперещите ръце на носача. — Сега отивам в Ханде, за да проверя как напредва един строеж. Когато се върна утре, ще нося клечка кибрит. Ако училището не е отворено и децата не са в клас, ще обявим в джамията всички да се съберат тук, за да видят как ще го взривиш.

С тези думи Мортенсън оставил Якуб с динамита в ръце и се върнал при автомобила.

— Ти решаваш — казал през рамо, докато се качвал в джипа. — До утре. Худа хафиз!

На следващия следобед, когато Грег се завърнал в селото със запас от моливи и тетрадки, децата доволно били насядали по чиновете си. Старият му приятел Музафер не бил чак толкова немощен, че да не успее да се наложи, щом ставало дума за училището, построено с негова помощ. Както научил от Апо, след заминаването му пенсионираният носач, чиито внуци се учели в селото, също дал на Якуб право на избор. „Вземи ключовете си и отвори, заявил той, или лично ще те завържа за някое дърво и ще те взривя с този динамит.“ По-късно Мортенсън узнал, че селският съвет на Халде принудил разколника да мете училището всяка сутрин безвъзмездно.

За съжаление, не всяко препятствие пред просвещението на децата из Северен Пакистан било толкова лесно преодолимо. Грег с удоволствие би подходил със същите средства и спрямо ага Мубарек, но се принудил да последва съвета на Парви и продължил да наблюдава отстрани хода на делото, заведено срещу моллата пред шериатския съд.

След училището в Корфе, това в Хемасил било най-скъпо на сърцето му. През 1998 година американският алпинист и състезател в олимпийския отбор по ски бягане Нед Джилет, на когото Мортенсън искрено се възхищавал, бил убит по време на трекинг из Харамош[1], който правел със съпругата си Сюзън, по пътя между Хемасил и Хунза. Пакистанските власти продължавали да оспорват подробностите около смъртта му, но след разговори с местните жители Мортенсън успял да навърже събитията, довели до нещастието. Джилет и съпругата му били срещнати от носачи, които настойчиво предложили услугите си. Алпинистът бил свикнал да пътува с лека екипировка и отказал, вероятно прекалено рязко за вкуса им. Късно през нощта двамата мъже се върнали въоръжени при палатката, в която спяла двойката.

„Предполагам, че са планирали само да ги ограбят, излага версията си Мортенсън. Да вземат това, което според тях би възмездило накърнената им чест. За съжаление обаче ситуацията излязла извън контрол.“ Джилет бил прострелян смъртоносно в коремната област. Сюзън, макар и с тежки наранявания от сачми в бедрото, оживява.

„Доколкото ми е известно, казва Мортенсън, Нед Джилет е първият човек от Запада, убит в Северен Пакистан. Когато сестра му, Деби Лоу, се свърза с мен и ме помоли да дари средства за построяването на училище в памет на брат й, аз се отзовах с готовност. Това е най-смисленият начин да му бъде отдадена почит.“

Ала мястото за сградата, избрано от старейшините от долината на Шигар, било в близост не само до прохода, при който бил убит Джилет, но и в съседство с Чутран, селото на молла ага Мубарек.

„След като стените бяха изградени и предстоеше поставянето на покрива, ага Мубарек пристигна със своите хора и ни забрани да продължим“, разказва Мехди Али, който ръководел строежа. Самият той бил съмишленик на Мортенсън, а баща му Шейх Мохамед бил човекът, написал прошение до Иран за разрешаване на казуса с първата фатва.

„Мубарек каза: Училището на този кафир не е добро. Това е немюсюлманско училище. То създава християни. Аз му отвърнах: Познавам господин Грег Мортенсън отдавна, той никога не прави така, но онзи не искаше и да чуе. Затова след полунощ неговите хора дойдоха с чукове и се опитаха да сринат бъдещето на децата ни.“

През пролетта и лятото Мехди и Парви привлекли свидетели, които да обрисуват характера и действията на Мортенсън, и самите те дали показания. „Казах на главния молла, че ага Мубарек взема пари от моите съселяни, а никога не дава закат за нашите деца, разказва подробности Мехди Али. Казах им, не е работа на ага Мубарек да издава фатва срещу светец като доктор Грег. Не друг, а той трябва бъде съден пред Аллах Всевишния.“

През август 2003 година шериатският съд издал крайното си решение, което било категорично в подкрепа на Мехди Али и Мортенсън. Моллите отсъдили още, че фатвата, издадена от Мубарек, е незаконна, и му наложили глоба в размер на цената на осемстотинте тухли, които неговата шайка унищожила.

„Тази победа ме накара да се засрамя, казва Грег. Ето какво излиза — консервативният ислямски съд в сърцето на шиизма в Пакистан защитава един американец, докато в същото време Америка, страната, която претендира за справедлива съдебна система, държи в продължение на години мюсюлмански военнопленници в Гуантанамо без повдигнати обвинения.“

След десетилетие на битки Мортенсън най-после имал чувството, че нещата вземат благоприятен обрат. През лятото придобил влиятелен съюзник в лицето на Мохамед Фарид Хан, който бил новоназначен за секретар на Северните територии. С присъщата на народа му нападателност, Хан, по произход вазирец от град Мирам Шах[2], встъпил в длъжност с твърдата решимост да обяви война на нищетата в Северен Пакистан.

На среща с чай и сандвичи с пъстърва в щаба му — вила от деветнадесети век в британски колониален стил в град Гилгит — управникът поискал съвет от Мортенсън относно ефективното изразходване на средствата, които най-после започнали да се стичат в местната хазна от Исламабад. В знак на своята поддръжка за образованието на жените в Пакистан, той обещал да придружи американеца и лично да открие училището „Нед Джилет“, след като силите на реда взели мерки то да бъде построено наново.

Друга влиятелна личност, генерал-майор Бангу, заявил подкрепата си към Мортенсън по по-необичаен начин. Преди да се оттегли от армията и да започне работа в гражданската авиация на генерал Башир, военният бил личен пилот на президента Мушараф. Към настоящия момент, лятото на 2003 година, той редовно се нагърбвал с честта да превозва американеца до най-затънтените места, където го отвеждала работата му, с възстария си „Алует“.

Генералът продължавал да носи военния си пилотски костюм, но бил заменил кубинките с чифт яркосини кецове, с които, както твърдял, усещал педалите по-добре.

По време на един полет по долината на Шигар по посока на Скарду, след като прибрал своя приятел от едно отдалечено селце, Бангу преминал над руините на училището в Хемасил и Мортенсън му разказал историята на враждата си с ага Мубарек.

— Ще ми покажете ли дома на този господин? — попитал пилотът и форсирал турбината на хеликоптера.

Щом Грег посочил с пръст голямата къща с висок зид, съвсем не по чергата на един селски молла, военният здраво стиснал устни изпод акуратно подрязаните си мустаци и като натиснал рязко лоста за управление, пикирал към целта.

Хората по покривите се изпокрили, щом хеликоптерът започнал да кръжи около къщата, подобно на разярен стършел, който се кани да забие жило. Машината вдигнала след себе си вихрушка от прах. Палецът на генерала заиграл върху червения бутон с надпис „ракета“.

— Жалко, че не сме въоръжени — казал той и завил в посока Скарду. — Все пак и това ще му даде повод за размисъл.

Шест месеца по-късно, триста километра по̀ на запад, червените бутони на групата от петнадесет хеликоптера, които летели по протежението на долината Дарайле в преследване на талибани и активисти на „Ал Кайда“, бомбардирали осем държавни девически училища с истински ракети. По това време американецът вече изпитвал възхищение към Мушараф заради готовността да се бори за просвещението на децата на Пакистан, която правителството му показало.

Един ден през есента на 2003 година Мортенсън се намирал в офиса на превозната компания на началника на Бангу, бикоподобния генерал-майор Башир Баз, който се опитвал да му осигури транспорт до Афганистан, където сега, когато дейността му тук била стъпила на здрави основи, помощта му била по-нужна. Седналият зад бюрото си военен разсъждавал върху това колко важно е всички деца в Пакистан да получат образование и коментирал напредъка, който Америка отбелязвала във войната срещу тероризма.

— Знаете ли, Грег, трябва да благодаря на вашия президент — казал той, докато преглеждал летателния график на свръхмодерния плосък монитор пред себе си. — Истински кошмар се случва по протежение на западната ни граница, а той плаща, за да се сложи край на това. Нямам представа защо. Единственият печеливш в това уравнение е Пакистан.

Башир прекъснал мисълта си, за да види последните новини от Багдад, излъчвани на живо по Си Ен Ен. Взрян в малък видеопрозорец, отворен сред разписанията, генералът мълчал, покъртен от гледката на ридаещи жени, които изнасяли телцата на загиналите си деца изпод руините на бомбардирана сграда.

Докато следял екрана, бичите му плещи увиснали унило.

— Хора като мен са най-добрите съюзници на Америка в нашия регион — казал най-сетне, като поклатил печално глава. — Аз съм умерен мюсюлманин и образован човек. Но когато гледам подобни кадри, дори на мен ми се ще да стана воин на джихада. Как може вашето правителство да твърди, че го прави заради националната сигурност? — попитал Башир, борейки се да не излее гнева си по обемистата вражеска цел от другата страна на бюрото. — Вашият президент Буш успя да обедини един милиард мюсюлмани срещу страната ви за следващите двеста години.

— Осама също има пръст в това — казал Мортенсън.

— Осама, ба! — изревал Башир. — Осама не е творение на Пакистан или на Афганистан. Америка го създаде. Благодарение на Америка Осама влезе във всеки дом. Като военен знам, че никога не можеш да победиш враг, който стреля и бяга, укрива се и ти трябва винаги да си нащрек. Трябва да се атакува онова, което подхранва силата на противника. В случая с Америка това не са Осама или Саддам, или някой друг. Врагът е невежеството. Единственият начин то да бъде победено е да се построят мостове към хората в изостаналите страни, където то се шири, да бъдат приобщени към съвременния свят с неговото образование и икономика. В противен случай войната ще продължи вечно.

Башир си поел дъх и погледнал към прозорчето върху екрана, където снимачният екип показвал млади иракчани радикалисти, които размахвали юмруци и стреляли във въздуха, след като били задействали бомба край пътя.

— Извинете, сър — казал той. — Държах се непростимо грубо. Разбира се, вие сте наясно с всичко това не по-зле от мен. Ще обядваме ли?

С тези думи генералът натиснал бутона на интеркома и наредил на помощника си да внесе кутиите с храна от KFC, която бил поръчал от Синята зона специално за своя гост.

 

 

Скарду може да действа много потискащо, когато започне лошото време. Ала при последния си престой за годината там през октомври, преди да отпътува за Афганистан, където възнамерявал да стартира няколко нови проекта, Мортенсън се чувствал напълно удовлетворен — въпреки ниската облачна пелена и всепроникващия мраз.

Преди да замине от Равалпинди, генерал-майор Башир обещал да дари значителната за Пакистан сума от четири лаха рупии, или около шест хиляди долара, за основаването на училище в родното му село югоизточно от Пешавар, където над път и под път никнели вахабитски мадраси. Освен това се ангажирал да насърчи приятелите си от армията също да направят дарения, като споделил с тях убедеността си, че поне този американец се бори с тероризма ефективно.

През изминалия сезон Мортенсън също така отбелязал знакова победа в шериатския съд, с която се освободил от втората фатва и смачкал фасона на най-гласовития си противник. Още десет училища щели да отворят врати през пролетта, щом деветте, построени с дарения от читателите на „Парейд“, бъдели завършени, а разрушеното от Мубарек — възстановено. Към момента, когато течала подготовката за пътуването до Афганистан, из долините на Каракорум и Хиндукуш растели и процъфтявали повече от четиридесет училища, спонсорирани от фондацията му. Благодарение на него децата, обучаващи се между каменните стени на всяко от тях, се превърнали в най-грижливо пазеното богатство на своите села.

А в оживения Скарду, в малка тухлена къщичка, с изглед към ливада, на която съседски деца играели футбол между пасящите говеда, отскоро, заедно със своята бивша съученичка, живеела дъщерята на новия нурмадар на Корфе. За тях се грижели двама нейни братовчеди, които имали за задача да се уверят, че двете най-дръзки млади жени по цялото поречие на Бралду са в добри ръце, докато осъществят мечтите си.

Джахан и Тахира — първите момичета, завършили първия випуск на училището в своето село, пристигнали заедно в Скарду като стипендиантки на новоучредената програма на Централноазиатския институт. Когато през последния си ден в града Мортенсън се отбил заедно с Туаха, да се осведоми как се справят, Джахан с гордост сварила чай за гостите, както баба й Сакина някога правела у дома.

Докато сърбал своя „Липтън“, приготвен не от накъсани листа и гранясало мляко от як, а с вода от чешмата и пакетиран английски чай от пазара, Грег се запитал какво би помислила старицата за това. Решил, че би предпочела своя пайю ча. Що се отнася до нейната внучка, той нямал никакви съмнения, че щяла да е много горда с нея. Джахан била завършила обучението си по акушерство, но вместо да се завърне на село, избрала да продължи образованието си.

Благодарение на подкрепата на ЦАИ, двете момичета се записали в частна девическа гимназия и преминавали пълния курс, включващ английски, книжовен урду, арабски, физика, икономика и история.

Тахира, наметната със снежнобял шал и обута със сандали — облекло, което би било крайно непрактично в планината — споделила с Мортенсън, че възнамерява, щом завърши, да се върне в Корфе и да помага на баща си, учителя Хусейн, в преподаването.

— Получих голяма възможност — казала тя. — Когато си идем на село, всички ни зяпат любопитно, разглеждат дрехите ни и ни смятат за модерни госпожици. Мисля, че всички момичета в Бралду заслужават шанс да слязат до града поне веднъж. Това ще промени живота им. Смятам, че най-добрият начин, по който мога да служа на своето село, е, като се върна там и им помогна да го постигнат.

Джахан, която пристигнала в Скарду с желанието да стане здравен работник, след което да се върне в Корфе, в момента преосмисляла плановете си за бъдещето.

— Преди да ви срещна, доктор Грег, не знаех какво представлява учението — казала тя, докато пълнела чашата му отново. — Сега си мисля, че то е като водата. Важно е за всичко в живота.

— А няма ли да се омъжваш? — попитал Мортенсън, знаейки, че за дъщерята на един нурмадар винаги ще се намерят кандидати, още повече пък за хубава седемнайсетгодишна девойка, ала съпругът й можело и да не одобри дръзките амбиции на жена си.

— Не се притеснявай, доктор Грег — казал Туаха със стържещия смях, наследен от хаджи Али. — Момичето си е научило урока отлично. Даде да се разбере, че трябва първо да завърши, преди дори да се заговори да търсим подходящ жених. Съгласен съм с нея. Ако трябва, ще продам цялата земя, която имам, за да може да учи. Дължа това на паметта на баща си.

— Е, какви са плановете ти? — попитал Мортенсън.

— Нали няма да ми се смеете? — отвърнало момичето с въпрос.

— Може и да се смея — подразнил я той.

Джахан си поела дъх, за да успокои вълнението си.

— Когато бях малко момиче и видех някой господин или дама с хубави чисти дрехи, ми се искаше да избягам и да се скрия. Но след като завърших училище, усетих голяма промяна у себе си. Почувствах се достатъчно чиста и спретната, за да се покажа пред всекиго и да разговарям свободно за всичко. Сега, когато съм вече в Скарду, ми се струва, че мога да постигна много неща. Не искам да съм само медицински работник. Искам да мога да основа и ръководя болница и да разрешавам здравословните проблеми на всички жени в Бралду. Искам да стана известна дама в нашата област — обяснила Джахан, като усуквала подгъва на моравия копринен шал около пръста си и, загледана през прозореца — над едно от играещите деца, което спринтирало под дъждеца към импровизираната врата от натрупани камъни — търсела точната дума, с която да опише мечтата си. — Искам да бъда… „супержена“ — заявила накрая тя с предизвикателна усмивка, отправена срещу всеки, който посмее да й каже, че това е невъзможно.

Мортенсън не й се присмял, а грейнал в усмивка срещу дръзката внучка на хаджи Али, представяйки си доволния израз, който би се изписал върху лицето на стария нурмадар, ако бил доживял да я види в този ден — да види прекрасния плод, покълнал и узрял от семенцето, което двамата посадили.

Петстотин и осемдесет писма, дванадесет овена и десет години труд, помислил си той, са нищожна цена за тази награда.

Бележки

[1] Долина, разположена на юг от Хунза и на север от река Инд, под връх Лайла. — Б.пр.

[2] Главният град на Северен Вазиристан. — Б.пр.