Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (8)

Седма глава
Трудният път към дома

Тази сурова и прекрасна земя

с покрити със сняг планини, с леденокристални бързеи,

с дълбоки лесове с кипарис, хвойна, ясен,

е плът от плътта ми, тъй както тялото, що пред теб стои.

Невъзможно е да я изтръгнат ни от мен, ни от теб.

Хилядите ни сърца бият в едно.

Из «Бойната песен на цар Гезар»^[1]

Абдул почукал на вратата много преди зазоряване. Мортенсън вече от часове лежал буден върху въженото легло. Страхът, че нещо може да се обърка през този ден, надделял над нуждата от сън. Станал, отворил и се вторачил с неразбиращ поглед в едноокия мъж на вратата, който му подавал чифт прекрасно излъскани обувки.

Били неговите маратонки. Пазачът очевидно бил прекарал часове да кърпи, търка и лъска окъсаните и избелели найкове, за да им придаде по-приличен вид, така че човек, който поема на дълъг и труден път, да може с гордост да ги сложи на краката си. Външността на Абдул също била преобразена по повод тържественото събитие. Сребристата му брада била къносана в тъмнооранжево.

Изпил чая си, измил се с кофа студена вода и коричката от сапуна «Тибетски сняг», който пестеливо бил използвал цяла седмица. Сакът, събрал малобройните му вещи, бил наполовина празен. Знаейки колко силно ще се засегне чокидарят, ако се опита да го носи сам, Мортенсън го оставил да нарами багажа и сърдечно се сбогувал с миниатюрната потилня на покрива на хотела, която му служила за дом.

Притеснен за светещите от чистота обувки, пък и за радост на Абдул, на когото му доставяло огромно удоволствие да спазва повелите на приличието, Мортенсън склонил да вземат такси до «Раджа базар». Черният «Морис», отломка от колониалната ера, изоставена в Пинди в залеза на Британската империя, тихо запърпорил по спящите улици.

Дори в дрезгавата светлина на утрото те с лекота открили камиона на все още пустия пазар. Като повечето возила от този модел, които са все още в експлоатация из Пакистан, под капака на произведения през 40-те години «Бедфорд» не било останало почти нищо от оригиналния военнотранспортен автомобил, използван в армията по времето, когато сегашната държава била само част от територията на Британска Индия. Повечето подвижни компоненти били подменяни по 5–6 пъти с части местно производство. Някогашният маслиненозелен цвят, твърде невзрачен за този цар на магистралата «Каракорум», бил погребан под дъжд от огледалца и лъскави метални ромбчета. Всеки сантиметър, оцелял от това бедствие, бил удавен в потоп от крещящи цветове, плод на художествената школа на някой от многобройните сервизи за камиони от този вид в Равалпинди. По-голямата част от яркоцветните рисунки в електрическо зелено, златно и кърмъзено представлявали декоративни завъртулки и арабески, съобразно забраната на изображения от исляма. За сметка на това, на задния капак на каросерията се кипрел портрет в естествен ръст на звездата на пакистанския крикет Имран Хан, вдигнал бухалката си като скиптър. Тази проява на идолопоклонничество обаче предизвиквала такъв изблик на национална гордост, че малцина, било то и най-ревностните мюсюлмани, биха се почувствали засегнати.

Мортенсън платил за таксито, заобиколил спящото чудовище и, нетърпелив да се захване за работа, тръгнал да търси екипажа му. Изпод каросерията се разнасяло звучно буботене и щом надникнал отдолу, открил трима души, провиснали в хамаци, двама от които вяло прохърквали в дует.

Езанът заехтял от минарето в отсрещния край на площада със сила, непризнаваща ранния час, и разбудил хората, преди чужденецът да го стори. Докато се измъквали от хамаците си с охкане и пъшкане, плюели обилно по земята и палели първата от многобройните цигари за деня, той коленичил до Абдул и се заприготвял за молитвата. Струвало му се, че пакистанецът, подобно на повечето мюсюлмани, притежава вътрешен компас, който непогрешимо сочи към Мека. Макар пред тях да се разгръщал само скучният изглед към залостените порти на склада за дървен материал, Мортенсън се опитал да надникне отвъд непосредствената действителност. При липсата на вода, Абдул навил крачолите и ръкавите си и извършил ритуала, като символично изтъркал нечистотията. Американецът последвал примера му, после сключил ръце и коленичил за молитва. Наставникът го погледнал критично и кимнал одобрително.

— Е — попитал ученикът — приличам ли на пакистанец?

Абдул изчистил мръсотията от челото му, там, където се било опряло до хладната земя.

— Не пакистанец — казал той. — Но виж, от Босна, да.

 

 

Али, отново пременен в безупречно чист шалвар камиз, дошъл да отключи склада. Мортенсън почтително го поздравил, после разгърнал малката ученическа тетрадка с черна подвързия, която бил купил от пазара, и започнал да нахвърля някакви сметки. Когато «Бедфорд»-ът бъдел натоварен със закупените материали, повече от две трети от дванайсетте хиляди долара щели да са похарчени. Щял да разполага с едва три хиляди за работниците, за наемане на високопроходими автомобили, с които да се извозят материалите по тесните коловози до Корфе, и за собствената си издръжка до завършването на училището.

Неколцина души от родата на Али натоварили дървения материал под надзора на шофьора и помощниците му. Мортенсън лично преброил шперплатовите плоскости, докато ги намествали в предната част на каросерията, и се уверил, че наистина са от качествения четирипластов материал. Със задоволство наблюдавал как върху тях изникнала гора от грижливо подредени греди.

Когато слънчевите лъчи огрели пазара, температурата вече надвишавала 37 градуса по Целзий. Металическите звуци от вдигане на ролетки и отваряне на метални врати прераснали в истинска симфония. През тълпите хора към камиона заприиждали върволица носачи с денкове на главите, колони от рикши, автобусчета и каруци, натоварени с материалите за бъдещото училище, а един «Бедфорд» доставил стоте торби цимент от завода.

При каросерията било напрегнато, но Абдул следял дейността отблизо, като извиквал едно по едно наименованията на материалите и инструментите, които мъжете товарели, а Мортенсън на свой ред ги отмятал в списъка си. С нарастващо задоволство наблюдавал как всичко, което двамата с чокидаря били спазарили, бива грижливо подредено — брадви и мистрии се гушели едни до други, подпрени от стегнати редици лопати.

До следобед, след като мълвата, че един огромен неверник, облечен в кафява пижама, товари камион с материали за мюсюлманските ученици, обиколила пазара, «Бедфорд»-ът бил обсаден от гъста тълпа. Налагало се прииждащите носачи да си пробиват път през петорен кордон от зяпачи. Грамадните стъпала на Мортенсън станали обект на нестихващ интерес, съпроводен с изумено вдигане на вежди и пиперливи шеги. Сеирджиите подхвърляли догадки за националността на огромния мизерно изглеждащ мъж, като основните претенденти за негова родина били Босна и Чечения. Когато сложил край на хипотезите им с твърдението, че е американец, при това на техния език, в който бил отбелязал изключителен напредък, множеството измерило прогизналия от пот измърлян шалвар камиз и омазненото му мръсно лице и неколцина подхвърлили, че тая работа не им се вярва.

Оказало се, че две от най-ценните строителски пособия — нивелирът и отвесът — липсват. Мортенсън бил сигурен, че са доставени, но не успял да ги открие сред товара на светкавично пълнещия се камион. Абдул оглавил търсенето и пламенно се заел да размества торбите с цимент, докато не открил инструментите в ъгъла, където се били плъзнали. Загънал ги в парче плат и важно наредил на шофьора да ги прибере на сигурно място в кабината.

До вечерта Мортенсън успял да отметне всички четирийсет и две точки в списъка си. Материалите се извисявали в шестметрова планина и екипажът на «Бедфорд»-а едва успял да обезопаси товара с покривало и дебели въжета, преди да се смрачи.

Когато слязъл от каросерията, за да се сбогува с Абдул, зяпачите стегнали обръча си около него и започнали да му предлагат цигари и шепи с омачкани банкноти за училището. Нетърпеливият шофьор форсирал двигателя и от двата комина на камиона се издигнали стълбчета черен дим. Съвършено неподвижен посред целия калабалък и дандания, Абдул започнал да изпълнява дуа^[2] за безопасно пътуване. Затворил здравото си око и вдигнал длани към лицето си, сливайки се с Духа на Аллах. После погладил къносаната си брада и занареждал пламенна молитва за благополучието на Мортенсън, която била погълната от мощното изсвирване на клаксона.

Чокидарят отворил око и поел огромната длан на Мортенсън в двете си ръце. Огледал приятеля си от глава до пети — обувките, които собственоръчно бил излъскал предната вечер, били почернели от мръсотия, както и новият шалвар камиз.

— Мисля не босненец, Грег сахиб — казал той и потупал американеца по гърба. — В днешно време сте досущ като пакистанец.

Мортенсън се качил най-отгоре на каросерията и кимнал към самотния и изтощен Абдул, застанал в края на тълпата. Шофьорът включил на скорост. Аллах акбар!, изревало множеството в един глас, Аллах акбар! Американецът вдигнал ръце победоносно нагоре и започнал да маха за сбогом, докато пламъчето на огнената брада на приятеля му не угаснало сред развълнуваното море от хора.

«Бедфорд»-ът поел с рев западно от Равалпинди. Въпреки настойчивите покани на шофьора Мохамед да заповяда в задименото му обиталище, Мортенсън предпочел да остане горе, решен да се наслади на този момент подобаващо. Майсторите от сервиза в Пинди били монтирали допълнителна платформа, която се издигала над кабинката подобно на небрежно вирнатата периферия на шапка. Върху тази конструкция, надвиснала над тресящата се предница на камиона, сред няколко бали слама, той си свил удобно гнезденце, което се полюлявало високо над прелитащия път. Компания му правели щайги със снежнобели пилета, които Мохамед възнамерявал да продаде на планинците, и дивашкият пенджабски поп, чиито пронизителни звуци се изливали от прозорците на кабината.

Щом напуснали гъмжащите пазари на града, пред тях се разкрил сух кафяв пейзаж, който постепенно отстъпил място на буйна зеленина и скоро иззад воала на вечерната мараня ги приветствали подстъпите на Хималаите. При всяко надуване на клаксона шофьорите на по-малките автомобили отбивали встрани от пътя, за да пропуснат огромния камион, и щом портретът на Имран Хан с бухалка в ръка профучавал дръзко край тях, го изпращали с радостни възгласи.

Настроението на Мортенсън било ведро и спокойно като приличащите на развълнувано тропическо море тютюневи поля, потрепващи със зелени отблясъци, край които се носели. След знойната седмица, преминала в пазарлък и тормозене за всяка рупия, най-сетне можел да се отпусне. «На върха на каросерията беше свежо и ветровито, спомня си той. Не бях усещал хладина от пристигането си в Равалпинди. Възседнал трона си, бях като някакъв крал. Чувствах се така, все едно вече съм успял. Седях върху своето училище. Бях осигурил всичко потребно, без да надвиша бюджета си. Дори и Джийн Хоърни не би могъл да ме упрекне. След няколко седмици, мислех си, сградата ще е построена, а аз ще се прибера у дома и ще реша как да продължа живота си. Не помня някога да съм бил по-удовлетворен.»

В този момент Мохамед отбил встрани от пътя и настъпил рязко спирачката, при което Мортенсън замалко да излети върху предния капак. Спасили го само щайгите с пилета, в които успял да се вкопчи. Навел се към кабината и попитал на урду защо спират.

Шофьорът посочил към скромното бяло минаре в края на една тютюнева нива, към която в момента се стичали мъже. Пакистанецът побързал да намали оглушителната музика и в настъпилата тишина вятърът отчетливо донесъл извивките на езана. Мортенсън не подозирал, че Мохамед, който по-рано изглеждал нетърпелив да потеглят, е дотолкова набожен, че да спре за вечерната молитва. Ала веднага си дал сметка, че в тази част на света имало много неща, които трудно разбирал. Поне, казал си, като се опитвал да застопори крака си на вратата на пътническата кабинка, за да слезе, ще имам много възможности да усъвършенствам молитвите си.

 

 

След мръкване, след като се подкрепил със силен зелен чай и три чинии дал-чана — жълта леща с къри — от една крайпътна сергия, Мортенсън се излегнал в своето гнездо и се заел да съзерцава звездите, чиито светлинки една след друга пробождали покрова на здрачното небе.

При Таксила, на трийсет километра западно от Равалпинди, камионът завил на север, напускайки главната пътна артерия на Пакистан, и поел към планините. Античният град — сцена, на която преди стотици години се състояла колизията между будизма и исляма, преди двете религии да поведат борба за надмощие — не вълнувал Мортенсън. За неговото училище на колела, което сега се полюлявало по пътя, от далеч по-голяма важност бил сблъсъкът на тектоничните плочи в същия този район милиони години по-рано.

На това място, където равнината се среща с планините, древният Път на коприната поемал по стръмните склонове и пътуването ставало непредсказуемо. Изабела Бърд, неустрашима изследователка от онази порода, която само Викторианска Англия може да роди, описва трудностите на пътешествието, предприето от нея през 1876 година, от равнините на Индийския субконтинент до Балтистан, или «Малкия Тибет», както го нарича тя в пътеписа си, по следния начин: «Пътешественикът, устремил се към високите земи, не може да се добере дотам с карета или каруца, пише тя, тъй като през голяма част от времето е принуден да се движи с бавен ход, а ако храни поне малко милост към коня си, се спуска пеша по скалистите отвесни скатове, с каквито този район изобилства. „Пътищата“, продължава тя, като саркастично поставя думата в кавички, са изградени с цената на огромни разходи и усилия, тъй като тук майката природа е заставила строителите да следват очертания от нея релеф и те са принудени да прокарват трасето покрай тесни долини, проломи, клисури и пропасти. В продължение на дълги от по няколко мили участъци този „път“… не е нищо повече от скална издатина, виеща се над ревящи буйни реки. Когато се разминават два кервана, едните животни трябва да се покатерят по склона, където често пъти стъпването е рисковано. При една такава среща… конят на прислужницата ми бе бутнат в пропастта от товарно муле и се удави.»

Магистралата «Каракорум», по която «Бедфорд»-ът се носел с грохот, като издишал изгорелите газове през двойката ауспуси с пръхтене на разярен бик, представлявала скъпоструващо подобрение на пътищата, по които странствала изследователката. Тя е започната през 1958 година от независим Пакистан, нетърпелив да изгради транспортна връзка със своя съюзник срещу Индия — Китай. Оттогава е в състояние на непрекъснат строеж и представлява един от най-дръзките инженерни проекти, предприемани от човечеството. Изсечена в по-голямата си част по протежението на скалистата долина на река Инд, за всеки от четиристотинте километра от своята дължина тя е взела по една жертва измежду работниците на строежа. На места трасето на така наречената магистрала било толкова непроходимо, че пакистанските инженери се видели принудени да пренасят с мулета разглобените булдозери и да ги монтират отново намясто. Военните се опитали да транспортират изкопните машини по въздуха с руски тежкотоварни хеликоптери «МИ–17», но тържественият първи полет завършил с трагедия, след като при маневриране през тясната клисура в условия на силни ветрове едно от витлата закачило скала и летателният апарат се разбил в реката с деветчленния си екипаж.

През 1968 година Китай, воден от желанието да получи лесен достъп до новоразкрилия се пазар, да ограничи съветското влияние в Централна Азия и да скрепи стратегически съюз срещу Индия, предложил да ръководи и финансира изграждането на хиляда и триста километровия участък между Кашгар^[3] в Югозападен Китай и Исламабад. Най-сетне, през 1978 г., повече от десетилетие след разполагането на армия от пътни работници по този фронт, така наречената «Магистрала на дружбата» била обявена за завършена, факт, който бръкнал в очите на Индия.

Докато се изкачвали, във въздуха се усетили първите признаци на захладняване и Мортенсън се наметнал с вълнено одеяло. За първи път се запитал дали ще успее да завърши училището, преди да скове студът, ала пропъдил неприятната мисъл, облегнал се на една бала слама и скоро бавното полюшване на возилото го приспало.

 

 

По първи зори бил безпощадно разбуден от кукуригането на петел само на метър и половина от главата му. Бил вкочанен и премръзнал и спешно трябвало да отиде по нужда. Навел се към кабинката, за да помоли за почивка, и съзрял късо подстриганата глава на навъсения помощник на шофьора да стърчи през прозореца, а на четиристотин и петдесет метра по-надолу, на дъното на скалиста теснина, сред огромни камъни — да се мята и пени мътнокафява река. Един поглед нагоре му стигнал да разбере, че са приклещени между гранитни стени, които се извисявали от двете страни на реката на три хиляди метра височина. Камионът се изкачвал по стръмен склон, но малко преди да достигне билото, докато шофьорът се опитвал да превключи на първа скорост, возилото дало на заден ход. След дълга борба Мохамед избутал лоста напред и механизмът захапал с победоносно щракване. Приведен от другата страна на кабинката, Мортенсън виждал как задните гуми буксуват само на крачка от ръба на клисурата и при всяко форсиране на двигателя изпод тях в бездната се разхвърчават камъни. Когато колелата се хлъзвали твърде близо до ръба, помощникът изсвирвал остро и камионът се накланял наляво.

Мортенсън предпочел да не разсейва шофьора и се претърколил обратно. При експедицията до K2 бил прекалено погълнат от целта си и почти не помнел пътуването с автобус по протежението на Инд. На връщане пък бил унесен в планове как да събере нужните средства за училището. Ала сега, при новия си сблъсък с тази дива страна, докато наблюдавал как камионът пъхти нагоре с едва двайсетина километра в час, осъзнал колко непреодолимо суровите планини и клисури откъсват Балтистан от света.

На едно място, където ръбът на каньона се разширявал дотолкова, че някакво селце се било вкопчило в него, пътниците спрели да закусят с чапати и дуд пати — черен чай с мляко и захар. Мохамед настоял Мортенсън да се качи в кабинката по-категорично от предишната вечер и той с неохота се съгласил.

Настанил се между шофьора и двамата му другари. Колкото «Бедфорд»-ът бил огромен, толкова неговият водач бил дребничък и краката му едва стигали педалите. Свъсеният му помощник пушел лула след лула хашиш и издухвал дима в лицето на третия от екипажа — слабовато момче с все още покарващи мустаци.

Вътрешността на камиона не отстъпвала на екстериора и била безподобно накичена с гирлянди мигащи червени лампички, дърворезба от Кашмир, триизмерни снимки на любими звезди от Боливуд, десетки лъскави сребърни звънчета и букет пластмасови цветя, които се навирали в лицето на американеца при всяко по-енергично набиване на спирачките. «Имах чувството, че се возя в някакъв бардак на колела, разказва Мортенсън. Не че се и возехме, по-скоро пъплехме като охлюв.»

В най-стръмните участъци от магистралата помощниците слизали и подлагали под задните гуми големи камъни. Щом «Бедфорд»-ът успеел да дръпне метър-два, двамата ги изтърколвали нагоре и повтаряли процедурата. Този сизифов труд се повтарял безконечно, докато не излезели на по-равен участък. От време на време ги задминавал някой джип или в отсрещното платно изтрополявал автобус, през чиито прозорци се виждали застиналите като мумии, като че да се предпазят от прахоляка и любопитните мъжки очи, фигури на пътничките. Ала с изключение на тези редки срещи, през повечето време били сами на магистралата.

Слънцето потънало рано зад отвесните стени на долината и в късния следобед в ниското на пролома вече било тъмно като в рог. На един сляп завой Мохамед набил спирачките и само на косъм избегнал сблъсъка със задницата на пътнически автобус. Пред тях, в началото на бетонен мост, се извивала колона от стотици автомобили — джипове, автобуси, камиони. Шофьорът и Мортенсън се упътили към челото, за да се осведомят какво става.

Щом наближили, се изяснило, че забавянето не се дължи на някои от пословичните в района на магистралата каменопади и лавини. Двайсетина диви брадати мъже с черни тюрбани пазели моста. Техните ракетомети и автомати «Калашников» лениво сочели към ротата спретнати пакистански войници, които благоразумно били прибрали оръжията си.

— Не добре — тихо изрекъл Мохамед, с което почти изчерпал запаса си от английски думи.

Един от мъжете свалил базуката и махнал на Мортенсън да отиде при него. Грег бил сигурен, че под мръсотията от двудневното пътуване и одеялото не приличал на чужденец.

— Идваш откъде? — попитал въоръженият на английски. — Америка?

Приближил газения фенер към лицето на другоземеца и започнал да го изучава. На светлината му Мортенсън забелязал, че свирепите сини очи на мъжа били очертани със сурма — черен пигмент, с който се рисували най-ревностните, някой би казал — фанатични, възпитаници на фундаменталистките мадраси. Именно те формирали редиците на военизираните групировки — талибаните — които през същата 1994 година се изсипвали през западната граница в Афганистан, за да превземат властта.

— Да, Америка — предпазливо отвърнал Мортенсън.

— Америка номер едно — заявил разпитващият, сложил ракетомета на земята, запалил цигара от местната марка «Тандер» и я предложил на чужденеца. Грег по принцип не пушел, но съобразил, че в случая ще е добре да дръпне няколко пъти одобрително.

Като избягвал да среща очите на въоръжения и сипел извинения, Мохамед хванал Мортенсън лекичко за ръка и го отвел обратно при камиона. Докато приготвял чай на малък огън зад «Бедфорд»-а под бдителния поглед на Имран Хан, шофьорът успял да дочуе мълвата, която бродела сред стотиците забавени пътници. Мостът бил блокиран вече цял ден и от военната база в Патан, на трийсет и пет километра оттук, били изпратили отряд, за да отвори пътя.

Поради откъслечните си познания по урду и противоречивите версии Мортенсън не бил сигурен, че е схванал напълно подробностите. Успял обаче да разбере, че се намират при село Дасу, на територията на Кохистан, най-дивата част от Северозападните погранични провинции на Пакистан.

Кохистан си бил спечелил печална слава заради ширещите се разбойнически банди и само формално се намирал под контрола на Исламабад. След 11 септември и войната, поведена от Америка за събаряне на талибанското правителство, тези затънтени скалисти райони щели да привлекат отряди фундаменталисти и техните благодетели от «Ал Кайда», които отлично познавали преимуществата на дивата планинска пустош.

Въоръжените мъже, които охранявали моста, живеели в близка долина и твърдели, че предприемач, свързан с правителството в далечния Исламабад, пристигнал в техния край с милиони рупии, предназначени за благоустрояване на дивите пътеки. Така местните щели да извозват дървения материал, който добиват, до търговските центрове. Той обаче откраднал парите и офейкал, без да свърши работата. Те, от своя страна, възнамерявали да държат магистралата «Каракорум» блокирана, докато не им бъдел предаден измамникът, за да го обесят на моста.

След като се навечеряли с чай и пакет бисквити, който Мортенсън поделил със спътниците си, четиримата решили да си лягат. Въпреки предупрежденията на Мохамед, че е по-сигурно да прекара нощта в кабинката, той се покатерил на върха на каросерията в своето гнездо сред щайгите със спящи пилета, откъдето се откривал изглед към моста. На светлината на фенерите се откроявали фигурите на свирепите чорлави кохистанци, които от време на време си разменяли по някоя дума на пущунски^[4]. Войниците от равнината, дошли да преговарят, говорели урду и изглеждали като представители на различен биологичен вид — по момичешки спретнати, с чисти сини барети и колани с амуниции, пристегнати на тънките им талии. Не за първи път Мортенсън се запитал дали Пакистан не е една утопична идея.

Той положил глава върху бала слама само за минутка, убеден, че няма да може да мигне, и се събудил посред бял ден от ехтежа на изстрели. Изправил се рязко и срещнал розовите непроницаеми очи на белоснежните кокошки, вперени безизразно в него. На моста съзрял кохистанците, които изпразвали автоматите си във въздуха.

Мортенсън усетил как «Бедфорд»-ът се събужда с ръмжене и избълва черен дим през комините и се надвесил над прозореца на шофьора, за да се осведоми какво става.

— Добро! — вдигнал глава Мохамед и му се усмихнал, като форсирал двигателя. — Стрелят за щастливо, Иншалла! — добавил той и включил на скорост.

От портите и уличките на селото, из чиито къщи се били уединили по време на дългото нощно чакане, се застичали потоци от забулени жени и заситнили към автомобилите си.

Докато върволицата возила пъплела сред облаци прах по моста, Мортенсън видял как кохистанецът, който го бил почерпил с цигара, и другарите му размахват победоносно юмруци и бясно гърмят във въздуха. Не бил ставал свидетел на толкова интензивна стрелба дори на военния полигон. Понеже не забелязал от гредите на моста да виси обесеният предприемач измамник, предположил, че въоръжените мъже са измъкнали от войниците обещание за компенсации.

 

 

Нагоре по пътя стените на каньона се извисявали все по-високо и затулвали светлината, докато останала само тясна ивица нажежено до бяло трептящо от омара небе. Движели се по западния склон на Нанга Парбат — деветия по височина връх на Земята, който маркира западния край на Хималаите. Ала дълбоката теснина скривала Голата планина от погледите на пътниците. С маниакалната интуиция на алпинист Мортенсън чувствал неустоимото привличане на въздигащия се на изток исполин и започнал да изследва реката за следи от близостта на върха. Буйни потоци от ледниците на Нанга Парбат се втурвали с кипене по урвите през покритите с лишеи камъни и се изливали в Инд, като осейвали мътната мръснобяла повърхност с локвички алпийски синя вода.

Точно преди Гилгит^[5], най-населения град в Северните територии на Пакистан, камионът напуснал магистралата там, където започва дългото й зигзагообразно изкачване към Китай по най-високо разположения павиран път в света през прохода Хунджераб, който преваля планината на височина над 4700 м. Поели на изток по протежението на Инд към Скарду. Въпреки все по-застудяващия въздух Мортенсън чувствал в себе си разпалването на познат огън. Тази речна теснина, всечена между извисяващи се на повече от 6000 м височина гиганти, така многобройни, че много измежду тях са останали безименни, е входът към Балтистан. И макар този скалист лунен пейзаж в западната част на Каракорум да е едно от най-страховитите места на земята, Мортенсън се почувствал като у дома си след дълго отсъствие. Сред пепелявия мрак, царящ в дълбините на дефилето, и докоснатите от високопланинското слънце върхове на тези гранитни кули той се чувствал много повече в своята естествена среда, отколкото сред пастелните вилички на Бъркли. Цялото му пребиваване в Америка през последната година — нарастващата неловкост в отношенията му с Марина, самотната му битка за събиране на средства за училището, безсънните смени в болницата — сега му се стрували нереални като избледняващ сън. Заобикалящите го зъбери и канари го държали във властта си.

Две десетилетия по-рано подобно привличане накарало една ирландска медицинска сестра на име Дървла Мърфи да се впусне в безразсъдно приключение. Обладана от неустрашимия дух на далечната си предшественичка Изабела Бърд, тя пренебрегнала мъдрите съвети на опитните пътешественици, които я предупреждавали, че Балтистан е непроходим при сняг, и обходила надлъж и нашир Каракорум посред дълбока зима на кон, заедно с петгодишната си дъщеря. В пътеписа си «Там, където Инд е млада» обикновено красноречивата Мърфи се затруднява да намери думи, с които да предаде впечатленията си от преминаването през тясната долина. «Никое от прилагателните, които обичайно се използват за обрисуване на планинския пейзаж, не стои добре тук. Самата дума „пейзаж“ е нелепа. „Великолепие“ и „величественост“ са безпомощни да предадат усещането, събуждано от тази страховита тясна и мрачна клисура, която се вие в продължение на много мили, без стръкче трева, бурен или хилаво храстче, които да напомнят за съществуването на растително царство. Единствено нефритенозелената Инд с тук-там завихрящи се въртопи бяла пяна разнообразява сиво-кафявата пустош, населена със зъбери, отвесни бездни и стръмни планински скатове.»

Докато яздела по южния бряг на Инд, Мърфи размишлявала с ужас какво би било пресичането на тези облъхнати от величие кози пътеки с автомобил. «Тук шофьорът трябва да е убеден фаталист, пише тя, в противен случай никога не би събрал достатъчно дързост да поеме с претоварен, раздрънкан и неизправен джип по друм, по който в течение на часове и най-малката грешка може да доведе до гибелен полет в пропастта. Реката е намерила единствения възможен път през този ужасяващ мъчно проходим лабиринт от върхове и човек няма друг избор, освен да следва извивките й. Никой не би могъл да си представи драматизма на пътешествието из клисурата на Инд, преди да го е предприел. Единственият разумен начин за прекосяването й е пеша.»

Кацнал на върха на претоварения, остарял, но технически изправен «Бедфорд», Мортенсън се полюлявал в такт с шестметровата планина от строителни материали, която застрашително надвисвала над зейналата бездна всеки път, щом камионът подрусвал през някоя могила от паднали на шосето камъни. На десетки метри по-надолу ръждавеещите останки на разбил се автобус почивали в мир. Пътят бил жалониран с бели шахид, т.е. мъченически, надгробни паметници, издигнати в памет на загиналите в битката с планинските отвеси пътни работници. Благодарение на усилията на хиляди пакистански войници шосето до Скарду било значително «подобрено» от времето на Дървла Мърфи и позволявало преминаването на камиони, така необходими за обезпечаването на военните атаки срещу Индия. Ала каменопадите и лавините, заедно с ерозирането, непредсказуемото ронене на настилката и тесните за двупосочно движение платна продължавали да предизвикват гибелта на десетки автомобили всяка година.

Десетилетие по-късно, в ерата след единадесети септември, Мортенсън често щял да получава въпроси относно заплахата от терористи в този регион. «Ако загина в Пакистан, няма да е от бомба или куршум, а поради пътна злополука, неизменно отговаря той. Истинската опасност тук е на пътя.»

Докато камионът пухтял по едно надолнище, Мортенсън почувствал близостта на простора по засилването на светлината, още преди да види къде се намират. В късния следобед въздухът изведнъж просветлял. Стените на клаустрофобично тясната клисура постепенно започнали да се раздалечават и някъде на хоризонта се превърнали в широк пръстен от заснежени исполини, който опасвал долината на Скарду. Когато достигнали ниското на прохода, Мохамед ускорил ход. Успоредно с тях, обуздала буйността си, Инд се разливала в широко като езеро кално корито, което криволичело по протежение на долината. Покрай нея жълто-кафяви пясъчни дюни се припичали на късното слънце. И ако не поглеждал към болезнено белите снежни чела на върховете, които искрели високо горе, помислил си Мортенсън, човек почти би повярвал, че се намира на Арабския полуостров.

Покрайнините на Скарду, потънали сред кайсиеви и орехови градини, известни като фаринг и старга, оповестили края на одисеята по поречието на Инд. Възседнал училището на колела, Грег влязъл в града, като поздравявал берачите на плодове, чиито топи белеели сред дърветата, а те на свой ред му помахвали с широка усмивка. Покрай «Бедфорд»-а тичали рояци дечурлига, които одобрително приветствали лика на Имран Хан и странника, кацнал на каросерията. Ето това триумфално завръщане си представял Мортенсън още когато седнал да пише 580-те си писма. Ей сега, точно зад завоя, чувствал той, го очаква щастливият завършек на неговото приключение.