Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (16)

Петнадесета глава
Мортенсън в действие

Не удари на чук, а танцът на водата с песен извайва камъчетата до съвършенство^[1]

Рабиндранат Тагор^[2]

В три часа сутринта, в „офиса“ на Централноазиатския институт в Боузман — преустроено перално помещение в мазето на дома му, Грег Мортенсън бил уведомен, че шерът^[3] на Чакпо, едно от селищата по поречието на Бралду, е издал фатва^[4] срещу него. Информацията дошла от Гулам Парви, който в момента крещял гневно в слушалката на телефона, инсталиран по поръчка на Мортенсън в дома му в Скарду, където било следобед.

— Този молла не се е загрижил за исляма! — ревял Парви в слушалката. — Той е мошеник, ламтящ за пари! Не му влиза в работата да издава фатва.

По яростта в гласа на събеседника си Мортенсън разбрал, че въпросната фатва явно изправя организацията пред много сериозен проблем. Ала полусънен и по пижама, на другия край на Земята, с удобно подпрени върху топлия радиатор крака, не можел да се насили да изпита тревогата, която развоят на събитията очевидно заслужавал.

— Можете ли да поговорите с него и да го разубедите? — попитал Мортенсън.

— Присъствието ви е наложително. Няма да приеме да се срещне с мен, освен ако не нося куфарче, натъпкано с рупии. Да го сторя ли?

— Досега не сме плащали рушвети, няма да го правим и занапред — отвърнал Мортенсън, потискайки напиращата прозявка, за да не обиди събеседника си. — Трябва да поговорим с някой молла, който притежава повече власт от него. Познавате ли подходящ човек?

— Може би — отговорил Парви. — Същият план ли остава за утре? Да говорим пак по същото време?

— Да, по същото време — казал Мортенсън. — Худа хафиз^[5].

— Аллах да е и с вас, сър — приключил разговора Парви.

Мортенсън вече си бил изградил работна рутина, съобразена с тринайсетчасовата разлика между Боузман и Балтистан, към която щял да се придържа през следващите десет години. Вечер си лягал преди девет след „утринните“ разговори с Пакистан. Събуждал се между два и три през нощта, за да успее да се свърже с партньорите си преди края на работния им ден. Погълнат от задълженията си като ръководител на Централноазиатския институт, рядко си позволявал повече от пет часа сън.

Мортенсън зашляпал тихо към кухнята, направил си кана с кафе и се върнал в офиса, където го очаквало съчиняването на първия имейл за деня. „До: Членовете на борда на ЦАИ“, написал той в полето. „Тема: фатва срещу Грег Мортенсън, текстово съобщение: Поздрави от Боузман! Току-що разговарях с новия мениджър проекти на ЦАИ за Пакистан Гулам Парви. (Между другото изказва благодарности на всички ви, телефонът му работи чудесно!) Парви каза, че местен шер — ислямски водач, който не приветства идеята момичетата да получават образование, е обявил фатва срещу моя милост с надеждата да попречи на Централноазиатския институт да продължи строителството на училища из Пакистан. За ваша информация: фатвата представлява религиозно предписание. В Пакистан се прилага светско право, но действат и законите на шериата — ислямска правна система, подобна на установената в Иран.

В малките планински селища, из които работим, местните молли, дори нечестните, притежават повече власт от правителството. Парви поиска да знае дали да се опитаме да го подкупим. (Отговорих: без такива.) Както и да е, този човек може да ни създаде големи неприятности. Натоварих Парви да проучи дали някоя важна клечка от ислямското духовенство може да го вразуми и да ме уведоми, щом разбере как стоят нещата. Това, обаче, означава, че вероятно ще трябва да отида намясто, за да разрешим ситуацията, Иншалла.

Мир вам, Грег“

 

 

Джийн Хоърни оставил на Мортенсън 22 315 долара, сумата, която според учения младият му приятел бил похарчил в Пакистан от личните си средства. Освен това, след смъртта на физика, Грег се оказал ръководител на благотворителна организация и разпоредител на дарение от почти един милион долара — напълно несвойствени за него функции. Мортенсън поканил вдовицата на Хоърни Дженифър Уилсън за член на новосформирания съвет на директорите на фондацията, заедно със стария си приятел — белодробния специалист и алпинист Том Вон, довереник на Грег през най-тежките дни в Бъркли. Доктор Андрю Маркъс, ръководител на Катедрата по науки за земята към Държавния университет в Монтана, също приел почетната длъжност. Най-изненадващото попълнение в съвета на директорите обаче дошло по линия на Дженифър Уилсън в лицето на братовчедка й Джулия Бъргман.

През октомври 1996 година Бъргман и неколцина нейни приятели, с които пътешествала из Пакистан, наели руски хеликоптер „МИ–17“ от Скарду с надеждата да зърнат K2. По обратния път пилотът предложил да им покаже типично планинско село. Съвсем случайно се приземили точно под Корфе и щом местните хлапета узнали, че е американка, я отвели да разгледа любопитна туристическа атракция — първото училище, съществувало някога по тези места — здрава, боядисана в жълто училищна сграда, построена от неин сънародник.

„Погледнах към табелата на входа и там пишеше, че е изградено със спомоществователството на Джийн Хоърни, съпруга на моята братовчедка, разказва за странния случай Бъргман. Дженифър ми беше споменала, че мъжът й се опитва да подпомогне подобен проект някъде из Хималаите, но приземяването ни точно в Корфе измежду всички селца в тази планинска верига, която се простира по протежението на хиляди километри, не можеше да е просто съвпадение. Не съм вярваща, продължава тя, но почувствах, че съм била отведена там с някаква цел, и не можех да спра сълзите си.“

Няколко месеца по-късно, на възпоменателната служба в чест на Хоърни, Бъргман се запознала с Мортенсън.

— Бях там! — възкликнала тя, сграбчвайки в прегръдката си слисания Грег, когото виждала за първи път. — Видях училището!

— Значи вие сте русата жена от хеликоптера? — попитал той, клатейки смаяно глава. — Чух, че някаква чужденка е посетила селото, но не повярвах!

— Това е знак. Било е писано да се случи — отвърнала Джулия Бъргман. — Искам да помогна. Какво мога да сторя?

— Ами искам да събера книги и да направя библиотека към училището — казал той.

Бъргман отново усетила пръста на съдбата, както при знаменателното кацане в Корфе.

— Аз съм библиотекарка.

След като изпратил електронното съобщение до Бъргман и останалите, Мортенсън написал писма до един благонамерен министър, с когото се запознал при последното си пребиваване в Пакистан, и до Мохамед Ниаз, ръководител на дирекцията по образованието в Скарду, с молба за съвет как да действа при създалата се ситуация. После коленичил на пода и след като поровил из купчините книги край стените на слабата светлина от настолната лампа, най-сетне измъкнал това, което търсел — фахир — научно съчинение върху приложението на ислямското право в съвременните общества, в превод от фарси. Съсредоточен в четенето, успял да пресуши четири чаши кафе, преди по кухненския под над главата му да се разнесат стъпките на Тара.

Намерил жена си край масата с висока чаша кафе с мляко и сучещата Амира на гърдите й. Не му се искало да разваля спокойната сцена с вестта за заминаването си, ала нямал избор. Целунал я за добро утро и й съобщил:

— Налага се да отпътувам по-рано от предвиденото.

 

 

В една мразовита мартенска утрин поддръжниците на Мортенсън се събрали на чай в неофициалния си щаб във фоайето на хотел „Инд“ в Скарду. Мястото устройвало Грег идеално. За разлика от шепата курорти в околностите на столицата на Балтистан, които се гушели сред идилични местности, този чист, евтин и непретенциозен хотел се намирал на главната артерия на града, между имението на Чангази и една бензиностанция, само на няколко метра от преминаващите с грохот камиони, пътуващи в посока Исламабад.

Под дъската за съобщения във фоайето, на която алпинистите окачвали снимки на скорошни експедиции, имало две дъсчени маси, идеални за нескончаемите чаени церемонии, които неотменно съпровождали вършенето на каквато и да било работа в града. Тази сутрин около една от тях седели осем от приближените на Мортенсън, мажели отличния чапати, сервиран в хотела, с китайско сладко и пиели чай с мляко, приготвен по табиета на Парви, а именно — ужасно подсладен.

Бил удивен от чудесните резултати, които дал опитът му да събере тези мъже от най-затънтените кътчета на Северен Пакистан, въпреки че до далечните долини, откъдето идвали, нямало прокарани телефонни линии. Вярно, че от изпращането на послание по шофьор на джип до пристигането на поканения в Скарду можело да измине цяла седмица, но в ерата, преди сателитните телефони да навлязат в широка употреба в тази част на света, не съществувал друг начин за преодоляване на дългите разстояния по скалистите друмища на тукашните планини.

От долината Хуше, на около сто и четирийсет километра източно от Скарду, към веселата компания се присъединил Музафер, който успял да се добере дотук заедно със свой приятел, знаменит бивш носач и готвач из базовите лагери, познат като „Апо“, т.е. „Стария“, Разак. До тях хаджи Али и Туаха лакомо поглъщали закуската си, доволни, че са се измъкнали от долината на Бралду, лежаща на север, която все още била потънала в сняг, все едно било посред зима. А след четиристотинкилометрово пътуване от суровата долина Чарпурсон на границата с Афганистан на запад същата сутрин във фоайето на хотела влязъл Фейсал Бейг.

Самият Мортенсън пристигнал два дни по-рано след четирийсет и осем часово пътешествие по магистралата „Каракорум“, придружен от най-новото попълнение към чудатата си компания — четиридесетгодишния таксиметров шофьор от Равалпинди Сулеман Минхас, с когото се запознал при завръщането си от злополучната визита във Вазиристан. Последният случайно го качил на летището в Исламабад.

На път към хотела двамата се разговорили и Мортенсън му разправил за похищението. Сулеман, разярен на сънародниците си, подложили един гост на подобно изпитание, тутакси взел американеца под крилото си. Убедил го да отседне в един изгоден пансион в Исламабад, който се намирал в много по-безопасен район от старата му квартира — хотел „Хаябан“. От известно време насам бомбени експлозии, организирани от религиозни фракции, тероризирали населението там почти всеки петък след празничната молитва.

Сулеман всекидневно следял възстановяването на Мортенсън от преживяването във Вазиристан, носел му торби със сладкиши и медикаменти за паразитите, които бил пипнал по време на пленничеството си, а понякога го водел в любимото си заведение на скара. Когато, на път за аерогарата преди полета за Америка таксито било спряно на полицейска барикада, Сулеман така ловко и сладкодумно омаял служителите на реда да ги пропуснат, че Мортенсън тутакси му предложил работа като „посредник“ на Централноазиатския институт в Исламабад.

Шофьорът седял край масата във фоайето на хотела със скръстени на лекото си шкембе ръце, подобно смеещ се Буда, и помежду кълбета дим от цигарите „Марлборо“ — подарък от Америка, веселял компанията с истории из пъстрия си живот на таксиджия в големия град. Сулеман, който по произход бил от преобладаващия пенджабски етнос, досега никога не бил стъпвал в планините. Щом установил, че сътрапезниците му от периферията на познатия свят освен родните си езици владеят и урду, той си отдъхнал облекчено и сега дрънкал неуморно.

През остъкленото фоайе на хотела компанията съзряла белите одежди на Мохамед Али Чангази. С усмивка на дърт шегобиец, цъфнала изпод гърбавия му нос, старият Апо Разак тутакси се привел към останалите и им снесъл клюката за двойното завоевание на Чангази — две сестри германки от някаква експедиция.

— Да, вижда се, че е много благочестив човек — казал Сулеман на урду, подсилвайки думите си с клатене на глава. — Трябва да се моли по шест пъти дневно. И да мие — посочил скута си той — по шест пъти на ден.

Буйният смях, който изригнал около масата, подсказал на Мортенсън, че интуицията не го е излъгала, като събрал на едно място тази разнородна групичка.

Планинците Музафер, хаджи Али и Туаха, както и Гулам Парви и майстор Махмал били шиити. Апо Разак, бежанец от окупирания от Индия Кашмир, и Сулеман изповядвали сунизма. А изключително гордият телохранител Фейсал Бейг бил исмаилит^[6]. „Седяхме на една маса, смеехме се и кротко сърбахме чай, разказва Мортенсън. Един неверник и представители на три враждуващи течения в исляма. Тогава си помислих, че щом въпреки различията си се погаждаме толкова добре, можем да постигнем всичко. И ако Великобритания е господствала над тези земи с девиза Разделяй и владей, то моето мото ще бъде: Обединявай и владей.“

Сега, когато гневът му бил отстъпил пред практическите страни на проблема, Гулам Парви спокойно разказал на останалите за издадената фатва. Осведомил Мортенсън, че е уредил среща с духовния водач на шиитите от Северен Пакистан Саид Абас Рисви.

— Абас е добър човек, но подозрителен към другоземците — казал той. — Когато се увери, че уважавате нашата религия и разбирания, помощта му ще бъде неоценима, Иншалла.

Парви съобщил и че Шейх Мохамед, богослов и съперник на шера от Чакпо, и синът му Мехди Али отправили молба към Централноазиатския институт за построяване на училище в тяхното село Хемасил, а също така написали прошение до Върховния съвет на аятоласите в Ком с искането висшият духовен орган на Иран, последната инстанция в целия шиитски свят, да се произнесе относно основателността на фатвата.

Хаджи Али докладвал, че на всеобщата среща на старейшините от поречието на Бралду, която организирал, било взето решение следващото училище, спонсорирано от ЦАИ, да бъде построено в Пахора, крайно бедно селце по долното течение, чийто нурмадар бил негов близък приятел на име хаджи Мусин.

Зидарят майстор Махмал, който изпълнил изключително професионално работата си при строежа на училището в Корфе, помолил за помощ и за родното му село Ранга, разположено в околностите на Скарду, като заедно с мъжете от своя род, все висококвалифицирани строители, се ангажирал да завършат градежа в най-кратки срокове.

Мортенсън си представил колко щастлив би бил Хоърни, ако можеше да ги види на тази маса. Неговият съвет да не таи лоши чувства към планинците, които влезли в съперничество заради него, все още отеквал в ушите му: „Децата във всички онези села, които са се опитали да те подкупят, също се нуждаят от училища“.

Мортенсън си спомнил за козарчетата, които срещнал, след като изхвърчал от пиршеството у Чангази, за жаждата, с която попивали всяка негова дума, дори глуповатите му обяснения за „нос“, и предложил едно от следващите училища да бъде издигнато в Куарду, тъй като старейшините на селото вече се били споразумели да дарят земя.

— Е, доктор Грег — рекъл Гулам Парви, като почуквал с върха на писалката си по бележника, в който си водел записки. — Кое от тях ще построим тази година?

— Всички, Иншалла — отвърнал Мортенсън.

 

 

Грег почувствал как животът му набира скорост. Имал дом, куче, семейство, а преди да замине за Пакистан, с Тара обсъждали да имат още деца. Успял да построи едно училище, спечелил си гнева на един молла, учредил съвет на директорите в Америка и събрал безумна местна дружина от помощници. Имал петдесет хиляди долара в раницата си и още в банката. Занемаряването и страданията, понасяни от децата от тази част на Пакистан, съперничели на планините, опасващи Скарду. Фатвата висяла над главата му като ятаган и не се знаело докога ще може да продължи мисията си. Трябвало да хвърли цялата енергия, на която бил способен.

За 5800 долара Мортенсън купил двайсетгодишна войнишкозелена „Тойота ленд крузър“, достатъчно високопроходима, за да преодолее всяко препятствие, което каракорумските друмища можели да изпречат пред нея. Наел един невъзмутим опитен вечно димящ шофьор на име Хусейн, чиято първа работа била да се снабди със сандък с динамит, който натикал под седалката. Така, в случай че бъдели възпрепятствани от свлачище, можели да си проправят път, без да чакат аварийни екипи. А пък благодарение на помощниците си Парви и Махмал, които се пазаряли безжалостно с местните търговци, успял да набави достатъчно строителни материали, за да започнат градежа на три от училищата веднага щом почвата се разтопи достатъчно.

За втори път в живота на Грег Мортенсън една бензиностанция изиграла ключова роля в отношенията му с исляма. Под ситния дъждец в един топъл априлски следобед край колонките на близката Р80 се състояла срещата му със Саид Абас Рисви. Парви обяснил, че най-уместно би било двамата да се запознаят на някое обществено място, за да може висшият духовник да си създаде впечатление за чужденеца, и предложил оживеното място, недалеч от хотела.

Абас бил придружен от двама по-млади помощници с пищни бради, които се навъртали закрилнически край висшестоящия си. Рисви бил висок слаб мъж, а брадата му била оформена, както подобава на изтъкнат шиитски духовник, засенчил като студент в мадрасата в Наджаф — Ирак, повечето от връстниците си. Около високото му чело бил пристегнат строг черен тюрбан. След като изучил едрия американец, облечен по пакистански обичай, през старомодните си очила с ъглести рамки, Рисви се здрависал с него и Мортенсън почувствал твърдата му длан.

— Ас Салам Алейкум — поздравил чужденецът и почтително се поклонил с ръка на сърцето. — За мен е голяма чест, да се запозная с вас, Саид Абас — продължил на балти той. — Господин Парви много ми е говорил за вашата мъдрост и състрадание към бедните.

„Някои европейци идват в Пакистан, за да подкопават устоите на исляма, разказва за тази първа среща Саид Абас. Първоначално се безпокоях, да не би доктор Грег да е от тях. Ала в онзи ден на бензиностанцията надникнах в сърцето му и съзрях истинската му същност — неверник, да, но и благороден човек, който посвещава живота си на просвещението на децата. На мига реших да му съдействам по всички възможни начини.“

Три години, години, белязани от погрешни ходове, неуспехи и забавяния, били нужни на Мортенсън, за да превърне обещанието си към нурмадаря на Корфе в реалност. Поучен от горчивия опит, въоръжен с финансовите възможности да сбъдне мечтата си и заобиколен от екип единомишленици и армия доброволци, фанатично отдадени на каузата да направят живота на местните деца по-добър, той построил още три начални училища в рамките само на три месеца.

Махмал удържал на думата си. Той и роднините му, изкусни зидари от Кашмир, построили с щурм копие на училището в Корфе само за десет седмици. В тази част на света, където завършването на подобен проект обикновено отнемало години, това било равнозначно на подвиг. Макар Ранга да се намирало на едва тринайсет километра от Скарду, държавата не била осигурила за местните деца възможност за образование. Освен ако не били в състояние да си позволят превоз и таксата в частните училища в близкия град, те били обречени на невежество. А ето че една пролет на ожесточен труд променила съдбата им завинаги.

Хаджи Мусин не пожалил сили и сграбчил предоставената му възможност. След като успял да убеди мнозина от съселяните си да не приемат работа в експедициите до върховете, докато училището не бъде изградено, нурмадарят на Пахора събрал огромна всеотдайна, макар и ниско квалифицирана, бригада работници. Заман, местен предприемач, отказал договор с армията, за да оглави строежа, и не след дълго красивата U-образна каменна сграда, сгушена в сянката на тополова горичка, станала реалност. „Заман извърши нещо забележително, разказва Мортенсън. Само за дванайсет седмици в едно от най-затънтените селца в Северен Пакистан той вдигна училище за чудо и приказ, превъзхождащо многократно всеки евентуален държавен проект, чието строителство би се влачило в продължение на години, при това на половин цена.“

Старейшините на Куарду, селото на Чангази, били така амбицирани да ударят всички в земята със своето училище, че дарили имот в самия център и съборили двуетажна каменна къща, за да бъде изградено на най-хубавото място. Както всичко, с което туроператорът се заемел, постройката надхвърляла местните стандарти за изящество. А в решителността си новото училище да пребъде като гордо средище на живота в селото за вечни времена, жителите на Куарду положили солидните каменни основи на дълбочина два метра и издигнали стени с двойна дебелина.

През цялата пролет и последвалото лято Мортенсън хвърчал из Балтистан, яхнал зеления джип с устрема на изпаднал в транс дервиш. Заедно с помощниците си доставял чували с цимент до различните обекти, когато наличните количества се изчерпели, закарал Махмал до Пахора, когато се наложило да се напаснат няколко покривни греди, или прескачал до работилницата в Скарду, за да провери как върви изработването на поръчаните ученически чинове.

Когато се видяло, че всички строежи ще бъдат завършени предсрочно, Мортенсън се впуснал в поредица нови амбициозни инициативи. След като Парви алармирал, че над петдесет момичета са сбутани в едностайно училище в Торгу Бала на южния бряг на Инд, той се погрижил с материалите, които останали, да бъде направена пристройка с още две класни стаи.

По време на престоя си в селото на Музафер, Халде, в долината Хуше, където дал дума на старейшините да построи училище през следващата година, чул за бедстващ преподавател в близкото село Ханде. Местният учител Гулам всеотдайно продължавал да обучава деветдесет и двамата си ученици, въпреки че властите не му били плащали заплата от две години. Възмутен, Мортенсън предложил да го компенсира и да наеме още двама преподаватели, които да облекчат работата му.

По време на странстванията му до ушите на Саид Абас стигнали стотици хвалби за добрината на доктор Грег и възторжени разкази за заката, който неуморно извършвал сред местното население. Той проводил пратеник в хотел „Инд“ с покана към американеца да го посети в дома му.

Мортенсън, Парви и духовният водач седнали на пода в приемната, застлана с изключително фини персийски килими, докато синът на домакина им сервирал зелен чай в чашки от розов порцелан и сладки курабийки върху крехък делфтски^[7] поднос, изрисуван с вятърни мелници.

— Свързах се с шера на Чакпо и го помолих да оттегли фатвата срещу вас — казал Саид Абас с въздишка — ала той отказа. Този човек не следва повелите на исляма, а собствените си щения. Иска да ви прогони от Пакистан.

— Ако смятате, че върша нещо, което противоречи на религията ви, кажете само една дума и ще напусна страната завинаги — отвърнал Мортенсън.

— Продължете работата си — отвърнал Саид Абас. — Но стойте далеч от Чакпо. Не смятам, че сте в опасност, но не мога да бъда сигурен. — Върховният духовен водач на шиитите в Пакистан подал един плик на госта. — Изготвих писмо, в което изразявам подкрепата си към вашата кауза. Може да ви бъде от полза, Иншалла, пред някои от останалите молли.

Заобикаляйки Чакпо, Мортенсън се завърнал в Корфе, за да организира официалната церемония по откриването на училището. По време на едно от събранията на покрива на хаджи Али, в присъствието на Туаха и Хусейн, съпругата на учителя, Хава, и Сакина смело седнали при мъжете и помолили да им дадат думата.

— Много сме благодарни за всичко, което правите за децата ни — започнала Хава — но жените ме помолиха да сторите и още нещичко.

— Да? — попитал Мортенсън.

— Зимата тук е много сурова. През студените месеци по цял ден седим без работа, като животни. С волята на Аллах, искаме място, където да се събираме, за да си приказваме и шием.

— И където да избягаме от мъжете си — добавила Сакина, като подръпнала закачливо брадата на хаджи Али.

И така, малко преди началото на август, когато се очаквало пристигането на гостите, поканени за освещаването на училището, Хава възторжено обявила откриването на женския професионален център, основан в изоставено помещение на гърба на къщата на хаджи Али. Жените от селото започнали да се събират там всеки следобед, за да се учат да работят с четирите нови крачни машини „Сингер“, закупени от Мортенсън, под ръководството на Фида, изкусна шивачка от Скарду, която доставила също топове плат и кутии с конци.

„Балтите притежават богата традиция в изкуството на шева и тъкането, казва Мортенсън. Имаха нужда само от малко помощ, за да възродят отмиращите си обичаи. Идеята на Хава бе толкова лесноизпълним начин да се създадат нови възможности за местните жени, че оттогава реших заедно с училищата да основавам и такива средища.“

В началото на август 1997 година Грег Мортенсън триумфално поел през долината на Бралду заедно с конвой високопроходими автомобили. До него в зеления джип седели Тара и ненавършилата годинка Амира. Кортежът им включвал полицаи, висши военни, местни политици и членовете на борда на директорите на ЦАИ — Дженифър Уилсън и Джулия Бъргман, които носели със себе си събираните с месеци книги за фонда на бъдещата библиотека.

„Да отида на мястото, за което Грег ми бе разправял с такъв плам от години, бе невероятно преживяване, разказва Тара, то ми помогна да опозная по-добре цяла една страна от живота на съпруга си.“

Джиповете паркирали край моста и процесията прекосила реката под приветствията на жителите, излезли да посрещнат гостите на голямата скала. Малката жълта постройка, прясно боядисана за предстоящото откриване и окичена с флагчета и националното знаме, гордо се кипрела срещу новодошлите.

Две години по-късно майката на Грег, Джерийн, посетила Корфе и когато съзряла училището, останала поразена пред това въплъщение на усилията на сина си. „Щом то се появи в далечината, заплаках от вълнение и не можах да спра по целия път, споделя тя. Знаех каква част от себе си бе вложил Грег в това място, колко упорито се бе трудил и с какво желание. Успехите на децата ни ни правят много по-горди, отколкото собствените ни постижения.“

„В деня на освещаването най-напред се срещнахме с хаджи Али и съпругата му. Цялото село се изреди да подържи Амира, разказва Тара. Тя бе на седмото небе от удоволствие, а хората не можеха да се нарадват на малката руса кукличка и всеки искаше да си поиграе с нея.“

Училището било излъскано до блясък. Във всяка стая били наредени десетки новички дървени чинове, а подовете били застлани с дебели килими, които щели да топлят на децата. Разноцветни карти на света и портрети на ръководителите на пакистанската държава украсявали стените. На двора под жарещите лъчи на слънцето, на сцена, над която се мъдрел огромен, ръчно изработен плакат, който гласял: „Добре дошли, скъпи гости“, се заредили безкрайни речи, а през това време шейсетте ученици клечали търпеливо настрана.

„Това бе най-вълнуващият ден в живота ми, разказва дъщерята на местния учител Тахира. Господин Парви ни раздаде нови книги, които бяха толкова красиви, че не смеех да ги разгърна. Никога преди това не бях имала свои собствени книги.“

Дженифър Уилсън била подготвила реч, в която споделяла колко щастлив би бил съпругът й лично да присъства на откриването, и помолила Гулам Парви да предаде думите й фонетично на балти, за да може да се обърне към жителите на Корфе на родния им език. След словото си раздала на децата нови-новенички униформи, прилежно сгънати в целофан.

„Не можех да откъсна очи от дамите, разказва Джахан, която, заедно с Тахира, след няколко години щяла да стане първата образована жена в досегашната история на долината. Те изглеждаха много изтънчени. Преди, щом срещнех чужди хора, се криех, защото се срамувах от мръсното си облекло. В онзи ден получих първите си чисто нови дрехи. Тогава си помислих, че може би не бива да изпитвам срам, може би, с волята на Аллах, един ден и аз ще стана истинска дама.“

Учителят Хусейн и двамата му новоназначени колеги също произнесли речи, последвани от хаджи Али и всички гостуващи величия. Всички, с изключение на Мортенсън. „Докато на сцената се точеха слово след слово, Грег стоеше най-отзад, облегнат на една стена, разказва съпругата му. Гушкаше едно бебе, което някой му бе връчил. Това беше най-мръсното дете, което съм виждала в живота си, но той като че ли не забелязваше. Стоеше настрана и с щастливо изражение го подрусваше. Тогава си казах: Това там е истинският Грег. Никога не забравяй този момент.“

 

 

За първи път, откакто тукашните хора се помнели, децата от селото започнали да се учат на четмо и писмо на закрито, заслонени от яростта на стихиите. Дженифър Уилсън и Мортенсън разпръснали праха на Джийн Хоърни над буйните води на Бралду от моста, построен с финансовата помощ на учения. След това Грег се завърнал заедно със семейството си в Скарду. През няколкото дни, през които развеждал Тара из града, който му станал като втори роден дом, гостували в дома на Парви, разположен сред хълмовете на юг, или се катерели до кристалночистото езеро Сатпара, Мортенсън се убедил, че е станал обект на интерес от страна на страховитото пакистанско разузнаване.

„Човекът, натоварен да ме следи, явно не бе кой знае колко високопоставен агент в службите, понеже никак не го биваше за тази работа, разказва Мортенсън. Имаше яркочервена коса и пърпореше след нас на червен мотоциклет «Сузуки». Бе просто невъзможно да не се набие на очи. Всеки път, щом се обърнех, той неизменно бе някъде наоколо, с цигара в уста, и се мъчеше да си придаде нехаен вид. Нямах какво да крия, но реших да го оставя сам да стигне до същото заключение и да докладва на висшестоящите си.“

Друг жител на Скарду имал неблагоразумието да прояви болезнено любопитство към семейството. Един следобед Мортенсън отскочил да купи минерална вода от пазара и оставил Тара и Амира в „Ленд крузър“-а. Съпругата му се възползвала от възможността да накърми бебето в усамотение. На връщане Грег забелязал млад мъж, който притискал лице към прозореца на автомобила и зяпал похотливо жена му. За нещастие на воайора телохранителят на Мортенсън Фейсал Бейг пръв се докопал до него.

„Фейсал го завлече зад ъгъла на една уличка, така че да спести на Тара грозната гледка, а после го би, докато онзи изпадна в безсъзнание, разказва Мортенсън. Настигнах го и го заумолявах да спре. После проверих пулса на нещастника, за да се уверя, че е жив.“

Мортенсън искал да закарат човека в болница, но Бейг сритал проснатото тяло, изплюл се презрително отгоре му и настоял да го оставят да лежи в канавката, където му било мястото.

— Този шетан, този дявол, трябва да е щастлив, че не го убих — заявил телохранителят. — Ако го бях сторил, никой в Скарду нямаше да ме упрекне.

Години по-късно Мортенсън научил, че човекът бил толкова жестоко отлъчен от местното общество, след като плъзнала мълвата за непочтителността, която проявил към съпругата на доктор Грег, че се видял принуден да напусне града.

Мортенсън останал в Пакистан още два месеца, след като качил съпругата и дъщеря си на самолет към дома. Успехът, който Женският професионален център пожънал, подтикнал мъжете от Корфе да го помолят да измисли някакъв начин и те да припечелват допълнително.

Вследствие на това, заедно с брата на Тара, Брент Бишъп, Мортенсън основал първата програма в Пакистан за обучение на високопланински носачи — Институт за опазване на околната среда и обучение на носачи „Каракорум“. Бишъп, който подобно на баща си бил покорил Еверест, убедил един от спонсорите на своята експедиция, компанията „Найк“, да дари средства и екипировка за каузата. „Балтите са сърцати мъже, които работят в една от най-суровите части на света, но нямат специално алпийско обучение“, обяснява Мортенсън. На организирана и предвождана от Музафер експедиция, двамата катерачи направили трекинг по Балторо заедно с осемдесет носачи. Главен готвач на похода бил Апо Разак, ветеран в мисии по изхранването на големи групи хора в най-неблагоприятни условия. На ледника американските алпинисти провели обучение по оказване на първа помощ, спасяване при пропадане в ледникови пукнатини и основни умения за катерене и спускане с въже.

Програмата акцентирала и върху поправянето на екологичните щети, нанасяни на природата през всеки сезон. Построили отходни места край базовите лагери по протежение на ледника, като целта била „минните полета“ от замръзнали изпражнения, които експедициите оставяли по дирите си да изчезнат.

Но това не било всичко. Двамата създали още и ежегодна програма за рециклиране, чиято идея била носачите, които слизали от ледника с празни кошове, да събират сметта, оставена от алпинистите. Благодарение на инициативата през първата година от стартирането й от базовите лагери на K2, Броуд пик и Гашербрум били изнесени над тон празни консервени кутии, стъкло и пластмаса. Мортенсън организирал извозването до Скарду и се погрижил трудът на носачите да бъде възнаграден на база килограм предадени отпадъци.

Когато зимата стегнала високопланинските долини на Каракорум в продължителната си ледена прегръдка, той се завърнал в мазето в Боузман след успешното приключване на най-напрегнатата година в живота му.

„Когато си припомням постигнатото през 1997 въпреки фатвата, не мога да се начудя как съм успял да направя всичко и откъде съм взел цялата тази енергия“, споделя той.

Ала свръхусилията, които хвърлил през изминалата година, само отворили очите му за океана от нужди на местното население. Сред среднощната суетня от телефонни разговори и имейли, полети с безброй кани кафе, той се хвърлил да планира пролетния си щурм срещу мизерията в Пакистан.