Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (13)

Дванадесета глава
Урокът на хаджи Али

Твърдението, че „примитивните“ култури, населяващи Хималаите, са в състояние да научат на нещо индустриализираните общества, може да изглежда абсурдно. Ала стремежът ни към едно по-щастливо бъдеще ни отвежда отново и отново към изконната близост между човека и земята, взаимовръзка, която те никога не са прекъсвали.

Хелена Норберг-Ходж

На портите на имението на Чангази в Скарду пътят на Мортенсън бил препречен от дребен дори за ръста на балтите портиер. Помощникът на туроператора, Якуб, имал голобрадото лице и крехката физика на дванайсетгодишно момче. Ала бил зрял мъж на около трийсет и пет. Сега той барикадирал входа с четирийсеткилограмовото си тяло.

Мортенсън измъкнал от раницата си износения пластмасов плик, в който пазел всички важни документи, и заровичкал в него, докато открил описа на строителните материали, който Чангази изготвил предишния път.

— Трябва да взема тези неща — казал той, като тикнал листа в лицето на Якуб.

— Чангази сахиб е в Пинди — заявил помощникът.

— Кога ще се върне? — попитал американецът.

— След месец или два, най-много — отвърнал Якуб, като се опитвал да затръшне вратата. — Вие идва пак тогава.

Мортенсън подпрял портата с рамо.

— Да му телефонираме сега.

— Не можело — казал Якуб. — Линията е прекъсната.

Насилил се да не дава израз на гнева си. Да не би Чангази и цялата му свита да имали бездънна торба с извинения? Тъкмо преценявал дали да притисне събеседника си още малко, или да се върне с полиция, когато иззад помощника се появил по-възрастен мъж с достолепна осанка, кафяво топи, изтъкано от изключително фина вълна, и грижливо оформени мустаци. Това бил Гулам Парви, счетоводител, който „дешифрирал“ сметководните книги на Чангази. Имал диплома по стопанско управление от едно от най-реномираните висши училища в Пакистан, Университета в Карачи. Академичните му постижения, които били рядкост сред балтите, му били спечелили известност и уважение из целия град и той се ползвал с репутацията на благочестив шиитски учен. Якуб почтително се измъкнал покрай мъжа.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попитал Парви на най-изискания английски, който Мортенсън бил чувал в Скарду.

След като се представил на възрастния мъж, американецът изложил проблема си и му подал инвентарния списък.

— Крайно интересно — рекъл счетоводителят. — Вие се опитвате да построите училище за децата на народа ни и въпреки че отлично знае колко би ме заинтригувало начинанието ви, Чангази не ми е разказвал нищичко — поклатил глава Парви. — Крайно интересно.

Известно време Гулам Парви бил директор на Асоциацията за обществено благоденствие „Балтистан“. Под негово председателство организацията успяла да построи две начални училища в покрайнините на Скарду, след което средствата, обещани от правителството, секнали и той бил принуден да поработва като счетоводител. От едната страна на зелената дървена порта стоял другоземецът, който притежавал средствата да сбъдне мечтата на Корфе за училище, а от другата — човекът, който не само че бил в състояние да му окаже най-компетентната помощ в цял Северен Пакистан, но и споделял идеите му.

— Дори да продължа да си губя времето със счетоводните книги на Чангази още две седмици, няма да станат по-разбираеми — заявил Парви, като започнал да увива около врата си жълтеникавокафяв шал. — Да проверим ли какво се е случило с материалите?

Притихналият от страхопочитание Якуб ги откарал с джипа на началника си до занемарена строителна площадка недалеч от брега на Инд, на около километър и половина югозападно от града. На това място се издигала кухата черупка на хотел, който Чангази бил започнал да гради, но не довършил поради недостиг на средства. Тромавата постройка без покрив клечала сред море от отпадъци, изсипани през триметровата ограда, която завършвала с навита на кръгове бодлива тел. През безоките прозорци се виждали планини от материали, покрити със синя мушама. Мортенсън подрънкал големия катинар и се обърнал към Якуб.

— Само Чангази сахиб има ключ — отвърнал помощникът, отбягвайки погледа на американеца.

На следния следобед двамата с Парви се завърнали. Пакистанецът измъкнал от багажника на таксито ножица за рязане на метал и се запътил към портала, като я размахвал заплашително. От скалата, на която дремел, се надигнал един пазач и свалил от рамото си ръждива ловна пушка, която приличала повече на бастун, отколкото на оръжие. Очевидно телефонирането до Пинди в крайна сметка не било невъзможно, помислил си Мортенсън.

— Не можете да влезете — заявил охранителят на балти. — Сградата е продадена.

— Този Чангази носи бели одежди, ала душата му е черна като катран — рекъл Парви оправдателно на спътника си.

Ала в тона, с който се обърнал към наемника, проехтели заплашителни нотки, подчертани от гърленото звучене, което понякога речта на балтите придобива. Думите му завалели по нещастника като удари на длето по скала и всяка от тях отломявала по късче от решителността на противника му. Когато замлъкнал и вдигнал ножицата към катинара, охранителят свалил пушката, извадил от джоба си ключ и ги последвал вътре.

Под мушамените покривала във влажната вътрешност на запуснатия хотел Мортенсън открил две трети от цимента, дървения материал и гофрираната ламарина. Нямало да успее да изиска липсващото количество, но и наличното било достатъчно за начало. С помощта на Парви той уредил оцелелият товар да бъде превозен до Корфе.

„Без Гулам Парви нито едно от начинанията ми в Пакистан не би се увенчало с успех, разказва Мортенсън. Баща ми успя да построи болница, защото имаше подкрепата на умен и способен партньор от танзанийска страна в лицето на Джон Моши. Парви е моят Джон Моши. Когато започнах първото училище, работех на сляпо. Той ми показа как трябва да действам.“

На сбогуване преди отпътуването си за Корфе Мортенсън стиснал сърдечно ръката на счетоводителя и му благодарил за помощта.

— Уведомете ме, ако мога да ви бъда от полза — отговорил пакистанецът, като се поклонил леко. — Това, което правите за децата в Балтистан, е изключително похвално.

 

 

Купчината скални отломки приличали повече на древни руини, отколкото на строителни блокове. Застанал на платото високо над Бралду в прекрасния есенен ден, в който заострената пирамида на Бахор Дас се откроявала по-отчетливо от обикновено на фона на чистото небе, Мортенсън се почувствал попарен от гледката пред себе си.

Преди да си тръгне от Корфе предната зима, набил колчета в замръзналата земя и маркирал площадката за петстайното училище с червено-синьо найлоново въже. Оставил на хаджи Али пари в брой за наемането на работници от селата по-надолу по течението на реката, които да разчистят камънака. Очаквал, когато пристигне, поне да са изкопани основите на бъдещата сграда. Вместо това насреща му се издигали двете могили скален материал.

Мортенсън едва овладял разочарованието си. Покрай неколкократните разходки до летището с Тара и неприятностите около материалите в Скарду, когато пристигнал в Корфе в средата на октомври, бил закъснял с почти месец спрямо първоначалната си уговорка с хаджи Али. Според предварителния план тази седмица би трябвало да издигат стените. Обърнал яда си към самия себе си, обвинявайки се за станалото. Вече не можел да се връща всяка година в Пакистан. Бил женен мъж и трябвало да гради кариера. Бързал да завърши училището, за да реши с какво да се занимава за в бъдеще. А ето че приближаващата зима щяла да отложи градежа още веднъж. Грег ядно ритнал един камък.

— Какво има? — попитал хаджи Али на балти. — Приличаш на млад овен, зажаднял за битка.

Мортенсън си поел дълбоко въздух.

— Защо не започнахте работа? — попитал той.

— Доктор Грег, след като ти се завърна в своето село, ние обсъдихме плана ти — отвърнал хаджи Али. — И решихме, че е глупаво да дадем парите ти на онези мързеливци от Мунджунг и Асколе. Те смятат, че училището се строи от богат чужденец, ще работят малко, а ще спорят много. Затова сами разчистихме камъните. Отне ни цяло лято, защото много от мъжете трябваше да работят като носачи. Ти не се кахъри. Заключил съм парите на сигурно място.

— Не за тях се тревожа — отвърнал Мортенсън. — Исках да вдигнем сградата преди настъпването на зимата, за да имат децата къде да учат.

Хаджи Али положил ръка върху рамото на припряния си американски приятел и го стиснал бащински.

— Благодарен съм на всемилостивия Аллах за всичко, което правиш за нас. Живели сме шестстотин години без училище — заявил с усмивка той. — Какво е още една зима?

Докато вървели към дома на хаджи Али през тунел от снопи жито, очакващо вършитбата, Мортенсън се спирал на всеки няколко метра, за да се здрависва със селяните, които, щом го видели, хвърляли товара си и хуквали да го приветстват. През това време жените, които прииждали от нивата, изсипвали ожънатите класове от кошовете си и се упътвали отново към полето. Сред сламките, полепнали по урдвите им, проблясвали ярки синьо-червени нишки найлоново въже, вплетени във вълната. В Корфе всичко се оползотворявало.

Същата вечер, изтегнат под звездния купол редом до Туаха, Мортенсън си спомнил колко самотен се чувствал последния път, когато лежал на същото място. Представил си Тара, която мило му махала за сбогом през стъклото на летището, и в гърдите му набъбнало такова щастие, че изпитал нужда да го сподели.

— Туаха, буден ли си? — попитал той.

— Да, буден.

— Трябва да ти кажа нещо. Ожених се.

Мортенсън чул как нещо изщраква и в следния миг примижал от ярката светлина на фенерчето, което бил донесъл от Америка за своя приятел. Полуизправен, балтът започнал да го изучава на непривичната електрическа светлина, за да разбере дали не се шегува.

После фенерчето се търкулнало по покрива и Мортенсън се свил под ударите на своя приятел, който радостно го затупал с юмруци. Накрая Туаха се проснал с щастлива въздишка върху завивките си.

— Хаджи Али казва, доктор Грег изглежда различен този път — казал той през смях. — Той наистина знае всичко. — Щракнал два пъти с фенерчето за проба. — Може ли да узная името й?

— Тара.

— Та… ра — прехвърлил той преценяващо думата, която на урду значи „звезда“. — Прекрасна е, твоята Тара?

— Да — отвърнал Мортенсън и почувствал, че се изчервява. — Прекрасна.

— Колко кози и овце трябва дадеш на баща й? — попитал Туаха.

— Баща й е починал, като моя. Пък и в Америка не плащаме откуп за булката.

— Тя плака ли, когато се прощаваше с майка си?

— Каза й за мен чак след като се оженихме.

Туаха замлъкнал за момент, размишлявайки над екзотичните брачни ритуали на американците.

По време на визитите си в Пакистан Мортенсън бил канен на десетки сватби. Обичаите на балтите варирали от село на село, но всички церемонии, на които присъствал, имали една неизменна черта — мъката на невестата, когато напуска семейството си.

„Обикновено по време на празненството настъпва един тържествен момент, когато булката и майка й се вкопчват една в друга и заридават неутешимо, разказва той. Бащата на младоженеца започва да трупа чували с брашно и пакети захар и нарежда обещания за дарове от кози и овни. Тъстът скръства ръце и му обръща гръб, в знак, че не е доволен от предложеното. Когато прецени, че откупът е достатъчно богат, се обръща и кимва. Тогава настава истински ад. Виждал съм как мъжете от страната на момчето буквално откопчват булката от майка й, докато жените крещят и вият. Ако е от някое изолирано село като Корфе, невестата знае, че може никога да не види семейството си отново.“

На следната сутрин върху чинията на Мортенсън, редом до обичайната закуска от напати и ласи се мъдрел ценен подарък — варено яйце. Сакина се ухилила гордо от входа към кухнята. Хаджи Али го обелил и го подал на Грег.

— Ще ти даде сила да направиш много деца — обяснил той, докато жена му се кискала, прикрита от шала.

Нурмадарят търпеливо изчакал Мортенсън да изпие и втората си чаша чай с мляко, след което изпод гъстата му брада затляло и се разгоряло пламъчето на широка усмивка.

— Да вървим да построим училище — казал той.

Хаджи Али се покатерил на покрива и призовал мъжете от Корфе в джамията. Въоръжен с пет лопати, открити в безстопанствения хотел на Чангази, Мортенсън поел след него по калните улички към храма. От всяка къща към тях се присъединявали нови и нови помощници.

В течение на векове селската джамия се пригаждала към променящите се условия, подобно на вярващите, които я изпълвали. Балтите компенсирали липсата на писменост чрез силно развита и ревниво съхранявана устна традиция. Всеки жител на селото можел да повтори наизуст имената и събитията в своя род до десет-двайсет поколения назад. И всеки в Корфе знаел историята на тази наклонена дървена постройка, укрепена с пръстени стени, която се издигала тук от почти пет века — отколешен будистки храм, преди в Балтистан да се установи ислямът.

За пръв път от идването си тук, Мортенсън пристъпил през прага на джамията. По време на посещенията си досега той се държал почтително настрана от храма и от религиозния водач на селото шер Тахи, тъй като не бил уверен доколко моллата приема присъствието на друговереца, който при това строял училище и за момичета. Ала духовникът го приветствал с усмивка и го отвел до едно молитвено килимче в дъното на помещението. Бил слаб човек с прошарена брада и подобно на повечето планинци по тези места, изглеждал десетилетия по-стар от истинската си възраст — четирийсет и няколко години.

Шер Тахи, който пет пъти дневно призовавал правоверните от пръснатото из околността село без удобства като усилвател, напълнил тясното помещение с гръмкия си глас. Започнал да изпълнява специална дуа, чрез която молел Аллах за благословия и напътствие при предстоящия градеж. Мортенсън се молел, привеждайки се от кръста със сключени отпред ръце, както шивачът го бил учил, докато тукашните мъже се просвали почти по очи на земята с изпънати покрай тялото ръце. Дал си сметка, че Манзур Хан го бил въвел в правилата на сунизма.

Няколко месеца по-рано бил прочел из вестниците в Исламабад за най-скорошния акт на насилие между сунити и шиити. При преминаването си през тясната долина на Инд по магистралата „Каракорум“ автобус за Скарду бил спрян малко след град Чилас, чието население е предимно сунитско, от десетина маскирани нападатели, въоръжени с автомати „Калашников“. Те принудили пътниците да слязат, отделили мъжете и прерязали гърлата на осемнайсет шиити пред очите на жените и децата им. А ето че сега той се молел като сунит в сърцето на пакистанския шиизъм. Знаел, че в борбата между войнстващите религиозни секти хора са били убивани и за по-малко прегрешение.

„Разкъсвах се между усилието да овладея в крачка шиитския ритуал и възможността да разгледам подробно древната дърворезба по стените“, разказва Мортенсън. В крайна сметка, щом балтите хранят достатъчно почит към учението на Буда, че да изповядвах вярата си сред пищните свастики и изображения на колелото на живота, решил той, докато погледът му се плъзгал по стените, вероятно щели да проявят толерантност и към неверника, който се молел по грешен начин.

 

 

Вместо пресукано червено-синьо въже хаджи Али извадил просто изплетен канап. Отмерили нужната дължина, потопили връвта във варов разтвор и се захванали да очертават строителната площадка по изпитания от времето местен метод. Нурмадарят и синът му опънали канапа и започнали да го бият в земята, от което в отъпканата пръст останала бяла следа, отбелязваща мястото, на което щели да се издигат стените на училището.

Мортенсън раздал лопатите и заедно с петдесетимата мъже от селото се заел да копае ров с ширина и дълбочина около метър, по протежение на маркировката. Когато приключили, хаджи Али кимнал към два специално издялани големи камъка. Шестима от работниците ги вдигнали, домъкнали ги до траншеята и ги поставили в ъгъла на основите, гледащ към Бахор Дас. Когато всичко било готово, нурмадарят наредил да доведат един чого рабак.

Със сериозен вид Туаха се отдалечил и се завърнал с едър овен с цвят на пепел и благородно извити рога. „Обикновено човек трябва да тегли животното, за да го помръдне от мястото му, разказва Мортенсън. Но този беше най-личният в цялото село. Беше толкова огромен, че по-скоро той влачеше Туаха (който с всички сили се опитваше да го задържи) към собственото си заколение.“

Синът на нурмадаря запрял овена до ъгловия камък и го сграбчил за рогата. Внимателно извил главата му към Мека под съпровода на гласа на шер Тахи, който заприпявал откъса от Корана, описващ как, за да изпита вярата на Авраам, Аллах пожелал от него да пожертва сина си и след като неговият раб доказал предаността си, му позволил да принесе вместо момчето овен. В свещеното писание на мюсюлманите историята на Авраам и Исаак била описана почти както в Тората и Библията. „Докато наблюдавах тази сцена, като че излязла от библейските притчи, които изучавахме в неделното училище, споделя Мортенсън, си помислих колко много си приличат различните религии и как всъщност водят началото си от един и същи корен.“

Хусейн, опитен високопланински носач, който по местните стандарти имал физика на сумист, бил и селският колач. Балтите, които съпровождат алпинистите по ледника Балторо, получават надница на база двайсет и пет килограмов товар. Но той бил прочут със способността си да мъкне около седемдесет, или почти тройно повече. Хусейн извадил от калъфа му четирийсетсантиметров нож и го допрял леко до щръкналата козина на врата на овена. Шер Тахи вдигнал ръце с длани нагоре над главата на животното и помолил Аллах за разрешение да отнеме живота му. След това кимнал към колача, който държал потрепващото острие.

Хусейн забил здраво крака в земята, ловко прерязал гръкляна на овена и забил острието в шийната вена. Горещата кръв, бликнала като фонтан, плиснала върху ъгловите камъни и постепенно изтъняла до пресеклива струйка, изтласквана от последните неравномерни удари на сърцето. Сумтейки от усилие, Хусейн прекъснал гръбначния стълб. Туаха поел главата за рогата и я вдигнал високо над себе си, а Мортенсън срещнал облещения, не по-малко жив отдопреди няколко секунди, поглед на овена.

Докато мъжете деряли и нарязвали животното, жените приготвили ориз и дал. „Нищо друго не свършихме през този ден, разказва Грег. Всъщност кажи-речи почти не напреднахме до края на есента. Въпреки бързането да освети основите на бъдещата сграда, хаджи Али съвсем не припираше да я строи. Вместо да направим първата копка, настана тежко пируване. За хора, които се хранят с месо едва няколко пъти в годината, тази работа бе по-сериозна от училището.“

Всеки жител на Корфе получил своя дял от овена. След като и последната кост била оглозгана, а всяко късче костен мозък — изсмукано, група мъже, към които се присъединил и Мортенсън, стъкнали огън на мястото, което, както се надявал той, някой ден щяло да представлява дворът на завършеното училище. Край него, под светлината на месечината, която се издигнала над върха закрилник на селото — Бахор Дас, балтите цяла нощ танцували, учили госта на стихове от великия хималайски епос за цар Гезар — любим на жителите на по-голямата част от този район, известен като Покрива на света — и го запознали с неизчерпаемата си съкровищница от народни песни.

Рамо до рамо с местните, едрият американец изпълнявал дервишки танци и възпявал враждите на древни планински царства, свирепостта на пущунските воини^[1], които някога нахлували откъм Афганистан, и битките на балтските раджи със странните завоеватели от Европа, дошли най-напред по времето на Александър Велики, а по-късно, съпровождани от наемниците гурки^[2] — откъм Британска Индия на юг и изток. Жените от селото, свикнали с присъствието на неверника, стояли на края на осветеното от огъня пространство и с грейнали лица пляскали с ръце и припявали заедно с мъжете.

Балтите притежавали история и богата традиция, осъзнал Мортенсън, и фактът, че не била писмена, не я омаловажавал. Лицата, окръжаващи огъня, нямали нужда от нашето цивилизоване, а от помощ, и училището било място, където щели да си помагат сами. Той обгърнал с поглед строителната площадка. Сега тя представлявала плитка траншея, изпръскана с кръвта на овена. Може би нямало да постигнат голям напредък, преди да дойде време да се прибере у дома при Тара, но в тази нощ на веселие идеята му за първи път придобила плът и кръв. Завършената постройка се изправяла пред него така ясно, както върхът, огрян от растящата луна. Погълнат от тези мисли, Мортенсън се обърнал с лице към огъня.

 

 

Хазяинът на Тара не позволил на двойката да се нанесе в уютния преустроен гараж. Мортенсън преместил малкото неща на жена си, които щели да се поберат в стаята му у Дуджински, а останалите прибрал в склада. При гледката на книгите и вещите на жена си, сгушени удобно срещу абаносовите слонове на баща му, той почувствал как подобно на предметите се единява и животът им — фигурките, преплели бивни и опашки, шнурът на лампата, докосвал щайгата от мляко.

Тара изтеглила пари от скромната си сметка и купили голям сгъваем матрак, който изпълнил почти целия под на тясната им спалня. Мортенсън с удивление забелязал колко благотворно му се отразява бракът. За първи път, откакто бил дошъл в Калифорния, спял не в чувал, а в истинско легло. И за първи път от години имал с кого да разговаря за одисеята, на която поел в деня, в който попаднал в Корфе.

„Колкото повече научавах за работата на Грег, толкова по-силно осъзнавах каква късметлийка съм, споделя Тара. Мисълта за Пакистан го изпълваше с огромен плам, който се пренасяше във всичко, което правеше.“

Джийн Хоърни също се възхищавал на страстта, с която Мортенсън се борел за хората от Каракорум, и поканил младото семейство в Сиатъл за Деня на благодарността. Разточителната гощавка, която домакините предложили на гостите си, напомнила на Грег за пиршествата, устройвани в негова чест по време на битката между селата за благоволението му. Хоърни нямал търпение да узнае всичко и Мортенсън заразправял перипетиите си, като се започне от похищението с джип, през двойната вечеря в Хане и угощението от цял як, с което Чангази го ухажвал в Куарду, та до настоящия момент. Дори не докоснал храната, погълнат от разказа за първата копка на училището в Корфе, за заколението на големия овен и дългата нощ на празненства край огъня.

Този Ден на благодарността му донесъл много поводи да бъде признателен.

— Слушай — казал Хоърни, докато седели край огъня с огромни чаши червено вино в ръка. — Работата в Хималаите ти доставя удоволствие и както изглежда, се справяш съвсем не зле. Защо не направиш кариера от това? Децата във всички онези села, които са се опитали да те подкупят, също се нуждаят от училища. А никой от средите на алпинистите не би си помръднал пръста за тях, защото са мюсюлмани. В умовете им са само шерпи, тибетци, будисти. Какво ще кажеш да направя дарение за учредяването на фондация, на която ти да си директор. Можеш да строиш по едно училище всяка година. Какво мислиш?

Мортенсън стиснал ръката на жена си. Идеята на Хоърни попаднала в целта толкова точно, че се боял да каже каквото и да било, да не би ученият да се отметне, и само мълчаливо отпил от чашата си.

Същата зима Тара забременяла. С дете на път, опушеният апартамент на Витолд Дуджински станал неподходящ за семейството. Майка й, Лайла Бишъп, до която от познатите й в планинарските среди достигнали блестящи отзиви за съпруга на дъщеря й, поканила младата двойка на гости в елегантния си артистичен дом в сърцето на историческата част на Боузман, Монтана. Провинциалната атмосфера на градчето в подножието на дивата Галатинска верига незабавно допаднала на Мортенсън. Почувствал, че Бъркли е част от скитническия живот, с който се бил разделил. Лайла предложила да им даде назаем пари, за да си купят малка къща в близост до дома й.

И така, в ранната пролет Мортенсън за последен път затворил зад гърба си вратата на складово помещение 114 и отпътувал заедно с жена си към Монтана. Нанесли се в спретната виличка, на две пресечки от майката на Тара. Новият им дом имал голям двор с ограда, където един ден децата им можели да играят далеч от евтиния цигарен дим на разни полски пройдохи и въоръжени банди тийнейджъри.

През май 1996 година, докато попълвал формуляра на летището в Исламабад, Мортенсън застинал колебливо с химикал в ръка над графата „професия“. В течение на години вписвал „алпинист“. Но този път надраскал с нечетливия си печатен почерк: „Директор, Централноазиатски институт“. Името било предложено от Хоърни.

Физикът си представял как фондацията се разраства с темповете на основаните от него компании и разширява дейността си и върху други хуманитарни инициативи, при това не само в Пакистан, но и из множеството пръснати по разклоненията на някогашния Път на коприната мюсюлмански държавици. Мортенсън не споделял неговия оптимизъм. Трудностите, с които се бил сблъскал при изграждането на едно-единствено училище, го възпирали да мисли в мащабите на благодетеля си. Но сега получавал годишна заплата от 21 798 долара и бил длъжен да разсъждава в дългосрочен план.

От Скарду изпратил известие в селото на Музафер, в което му предлагал сигурна надница срещу помощ за строежа на училището в Корфе. Преди да отпътува към планините, посетил и Гулам Парви. Той живеел в потънал в зеленина квартал на южните хълмове на града. Ограденото със зид имение се издигало до богато украсена джамия, построена върху парцел, дарен от баща му. За изграждането й бил помогнал и той. На чаша чай в двора сред цъфнали ябълки и кайсии, Мортенсън изложил скромните си бъдещи планове за следващата година — да завърши работата в Корфе и да построи още едно училище на територията на Балтистан — и помолил учения да му стане помощник. С разрешението на Хоърни му предложил неголяма заплата, която щяла да допълни доходите му като счетоводител.

„Прозрях величието на огромното му сърце още в първия миг, когато го видях, разказва Парви. Двамата желаехме едно и също нещо за децата в Балтистан. Нима можех да откажа на такъв човек?“. Заедно с Махмал, опитен зидар, с когото го запознал ученият, в един петъчен следобед Мортенсън пристигнал в Корфе. Когато минавали по моста, с изненада видял насреща десетина жени от селото, пременени в най-хубавите си шалове и с официалните си обувки, които пазели само за специални поводи. Те го приветствали с поклон и побързали да продължат към близките села, откъдето били родом, за да посетят роднините си за Джума^[3]. „Сега, когато можеха да се върнат още същия следобед, имаха възможност да се виждат със семействата си всеки петък, обяснява Мортенсън. Мостът скрепи връзките между майки и дъщери и направи жените много по-щастливи и много по-малко изолирани от света. Кой да предполага, че нещо толкова просто като един брод над реката ще им помогне да станат по-свободни и силни?“

На отвъдния бряг на Бралду, на най-високата точка над стръмната пропаст, както винаги на фона на небето се очертавала фигурата на хаджи Али. Съпроводен от Туаха и Джахан, той посрещнал американския си син, поздравил го с мечешка прегръдка и топло приветствал госта от големия град.

Мортенсън много се зарадвал, когато забелязал своя стар приятел Музафер да наднича стеснително иззад гърба на нурмадаря. Носачът също го прегърнал и когато двамата се отдалечили един от друг, за да се огледат по-добре, поставил ръка на сърцето си в знак на уважение. Музафер изглеждал много състарен от последния път, когато се видели, и имал нездрав вид.

— Йонг чиина йот? — загрижено поздравил американецът с традиционното приветствие на балти. — Как си?

„Бях добре, благодарение на Аллаха, разказва Музафер десетилетие по-късно с меката интонация на стар човек, който губи слуха си. Само се чувствах малко уморен.“ По време на вечерята от дал и ориз у хаджи Али Мортенсън узнал, че носачът се проявил като истински герой през последните осемнайсет дни. Пътят от Скарду до Корфе бил прекъснат за пореден път от свлачище и Музафер, който тъкмо се бил завърнал от 200-километров маршрут нагоре по ледника с японска експедиция, оглавил малка дружина мъже, за да пренесат четирийсеткилограмовите торби цимент до Корфе, 30 километра по-нагоре по реката. Дребният водач, който по това време бил на около 65 години, направил повече от двайсет изкачвания с тежкия товар, без да почива и почти без да се храни, за да бъде циментът доставен навреме за пристигането на Мортенсън.

„Когато за пръв път срещнах мистър Грег Мортенсън на ледника, той ми се видя дружелюбен приказлив младеж, който винаги се шегуваше и откриваше сърцето си за нас, бедните хора, носачите. Когато го изгубих, се уплаших, че може да загине сред ледовете. Цяла нощ будувах и се молех на Аллах да ми позволи да го спася. Щом го намерих отново, си обещах да го закрилям с всички сили до края на живота си. Оттогава той стори много за нас, балтите. Аз съм беден човек и мога да му предложа само своята молитва, а също и здравия си гръб. С удоволствие помогнах, за да може доктор Грег да построи училището. Като се върнах в моето село, след като пренесохме цимента, жена ми погледна смаленото ми лице и попита: Какво ти се е случило? Да не си бил в затвора?“, разказва Музафер през дрезгав смях.

На следната утрин, още преди първи зори, Мортенсън вече кръстосвал по покрива на хаджи Али. Сега бил тук в качеството си на директор на организация. Имал повече отговорности от построяването на училище в затънтено село. Вярата, която Джийн Хоърни инвестирал в него, тежала на широките му плещи и той взел решение да не позволява повече нескончаеми срещи и празненства и да се погрижи строежът да върви експедитивно.

Когато жителите на селото се насъбрали на площадката, той ги посрещнал с отвес, нивелир и тефтер в ръка. „Направляването на строителната работа беше като дирижирането на оркестър, спомня си Мортенсън. Най-напред взривихме с динамит големите канари на по-малки късове, които работниците започнаха да пренасят. Върволицата мъже лъкатушеше като мелодия през хаоса от отломки. След това идваше ред на майстор Махмал, който само с няколко удара на длетото оформяше късовете в изумително правилни блокове. Групички жени мъкнеха вода от реката и я смесваха с цимента в големи дупки в земята, а зидарите измазваха и полагаха тухлите в бавно растящи редици. Накрая долитаха ята дечица, които набиваха клинове в процепите между каменните блокове.“

„Всички бяхме много щастливи, че помагаме, спомня си дъщерята на учителя Хусейн, Тахира, тогава десетгодишна. Баща ми ми каза, че училището е нещо много хубаво, но тогава не знаех какво представлява то, така че отидох на площадката, за да видя защо всички са толкова развълнувани и да помогна. Цялото ни семейство бе на строежа.“

„Доктор Грег донесе книги от неговата страна, разказва Джахан, внучката на хаджи Али, по онова време на девет години, която заедно с Тахира е възпитаничка от първия випуск на местното училище. В тях бях виждала снимки на училища, затова имах представа с какво сме се заловили. Доктор Грег ми се струваше много изискан в чистите си дрехи. Децата на фотографиите в книгите също изглеждаха много спретнати. Спомням си, че си помислих, че ако отида в неговото училище, един ден може също да стана като тях.“

През целия месец юни стените на постройката се издигали все по-нависоко, ала тъй като селяните трябвало да работят на нивите и да гледат животните, всеки ден едната половина от бригадата отсъствала и на Мортенсън му се струвало, че строежът напредва прекалено бавно. „Опитвах се да съм суров, но справедлив началник, казва той. Самият аз от изгрев до залез бях на площадката и проверявах с помощта на нивелира и отвеса дали стените са равни. Винаги носех тетрадката със себе си и следях всички изкъсо, за да не се похаби и една рупия. Не исках да разочаровам Джийн Хоърни и затова пришпорвах хората.“

В един ясен следобед в началото на август хаджи Али го потупал по рамото и го помолил да се поразходят. Следван от бившия алпинист, старецът се изкачвал по склона на планината в продължение на около час и посрамил с издръжливостта си много по-младия мъж. Мортенсън чувствал как безценното време отлита и когато най-после спрели на тясна издатина високо над селото, бил задъхан колкото от напрягането, толкова и от тревога за хода на работата в негово отсъствие.

Хаджи Али го изчакал да си почине и го накарал да се огледа наоколо. На тази голяма височина въздухът притежавал кристална прозрачност. Отвъд Бахор Дас ледените игли на върховете във вътрешността на Каракорум безмилостно пробождали беззащитната синева. Триста метра под тях сгушеното сред зеленеещите ечемичени ниви селце изглеждало като спасителен сал сред бушуващо каменно море.

Хаджи Али протегнал ръка и я положил на рамото на Мортенсън.

— Тези планини са тук открай време — рекъл той. — Ние също. — После наместил върху главата си тъмнокафявото топи от агнешка вълна — единствения отличителен знак за високото му положение като нурмадар на селото — и продължил с тон, чиято сериозност накарала Мортенсън да онемее също като от ширналата се гледка. — Не можеш да им заповядаш какво да направят — заявил хаджи Али. — Трябва да се научиш да се вслушваш в тях. Сега те моля да се вслушаш в мен. По волята на Всемогъщия Аллах ти стори много за нашето село и ние сме ти признателни. Но трябва да сториш за мен още нещо.

— Каквото пожелаеш.

— Седни. И си затвори устата — рекъл хаджи Али. — Подлудяваш всички.

„После взе отвеса, нивелира и деловодната книга и тръгна обратно към Корфе, разказва Мортенсън. Следвах го по целия път, притеснен какво ли смята да прави. Извади ключа, който винаги носеше на врата си, окачен на една кожена каишка, отвори шкафче, украсено с поизличена от времето будистка дърворезба, и заключи вещите ми вътре, редом до част от бут от ибекс, който се сушеше, една броеница и стария му английски мускет. След това накара Сакина да ни сервира чай.“

Мортенсън чакал нервно половин час, докато старицата запарвала масления чай. Взрян в себе си, хаджи Али прокарвал пръсти по редовете на Корана, който ценял повече от всяка друга своя вещ, разгръщал страниците напосоки и мълвял тихи арабски молитви.

Когато порцелановите купички парещ чай задимели в ръцете им, нурмадарят проговорил отново.

— Ако искаш да успееш в Балтистан, трябва да уважаваш начина ни на живот — казал той, като разпалвал лулата си. — На първата чаша чай с човек от моя народ ти си непознат, при втората — почитан гост, при третата — член на семейството, а за своето семейство ние сме готови да сторим всичко, дори да умрем — продължил той, като топло положил дланта си върху тази на своя американски син.

— Доктор Грег, не бързай с третата чаша чай. Може и да сме неуки, но не сме глупави. Живеем и оцеляваме тук от много отдавна.

„В онзи ден хаджи Али ми даде най-важния урок в целия ми живот, казва Мортенсън. Ние, американците, смятаме, че всичко трябва да се върши бързо. Измислили сме половинчасовия обяд и двуминутните футболни тренировки. Лидерите на нашата страна си мислеха, че операция «Шок и ужас» ще спре войната в Ирак още в зародиш. Той ми даде да разбера, че трябва да измина пътя до третата чаша чай, да забавя темпото и да започна да възприемам изграждането на взаимоотношения като нещо не по-малко важно от изграждането на училища или мостове. Накара ме да осъзная, че неговият народ може да ме научи на много повече, отколкото някога бих могъл да се надявам аз да науча тях.“

Три седмици по-късно стените на училището се извисявали над главата на понижения от началник до наблюдател Мортенсън и оставало единствено да се постави покривът. Материалът, плячкосан от Чангази, не бил открит, затова той се завърнал в Скарду, където заедно с Парви надзиравал покупката и изработването на дървени греди, достатъчно яки, за да издържат снеговете, които сковавали селцето през зимата.

Както можело да се предвиди, пътят на джиповете, пренасящи дървения материал до Корфе, бил отсечен от ново свлачище, на трийсет километра от селото. „На следната утрин, докато двамата с Парви умувахме какво да сторим, откъм планината се зададе огромен прашен облак, разказва Мортенсън. До знанието на хаджи Али някак бе достигнала вестта, че сме закъсали по пътя, и той бе изпратил мъжете от селото да ни пресрещнат. Въпреки че бяха вървели през цялата нощ, те пееха и пляскаха с ръце, и за хора, които не са мигнали, проявяваха завидно бодър дух. А най-невероятното бе, че шер Тахи бе пристигнал заедно с групата и настояваше да оглави колоната от носачи.“

„По онези краища се смята, че светите хора не бива да се унижават с физически труд. Но той отказа да отстъпи и застана начело на трийсет и петимата мъже, които понесоха гредите към Корфе. Като дете, шер Тахи е прекарал полиомиелит и накуцва, затова продължителното ходене сигурно е било истинска агония. Въпреки това той ни предвождаше по целия път през долината на Бралду, ухилен до уши под тежкия товар. Така консервативният молла изрази своята подкрепа към това, с което се бях захванал — училище за всички деца в селото, та дори и момичетата.“

Не всички из долината на Бралду били толкова толерантни. Седмица по-късно, докато Мортенсън — прегърнал Туаха през рамо — се възхищавал на умението, с което Махмал и неговите работници полагали гредите, откъм селото се раздал тревожен вик — момчетата, накацали по покривите, предупреждавали, че някакви чужденци прекосяват моста.

Мортенсън последвал хаджи Али до наблюдателния пост върху стръмната скала над моста. Към тях идвали петима мъже. Единият, който, изглежда, бил водачът им, оглавявал процесията. Четиримата му плещести придружители носели тополови сопи и удряли с тях по дланите си в такт с вървежа си. Главатарят бил слабоват по-възрастен мъж с болнав вид, който се придвижвал с помощта на бастун. Той поспрял неуважително на около петдесетина метра от хаджи Али и принудил управителя на селото да отиде и го посрещне.

Туаха се навел към Мортенсън и прошепнал:

— Този човек хаджи Мехди. Не добро.

Вече се познавал с нурмадаря на Асколе. „За пред хората даваше вид на благочестив мюсюлманин, ала ръководеше икономиката по цялото поречие на Бралду като бос от мафията, разказва Мортенсън. Получаваше процент от всяка овца, коза или пиле, които балтите продаваха, и дереше кожите на алпинистите с безобразните цени, определени от него. Ако някой посмееше да продаде дори едно яйце, без да му плати неговия дял, хаджи Мехди изпращаше банда горили с бухалки, за да се разправят с прегрешилия.“

След като бил приветстван от хаджи Али с прегръдка, нурмадарят на Асколе отказал поканата за чай.

— Ще говоря пред всички, за да чуят това, което имам да кажа — рекъл той към множеството, събрало се в основата на скалата. — Чух, че един неверник е дошъл да трови с идеите си умовете на мюсюлманчетата — излаял той. — Не само на момчетата, ами и на момичетата. Аллах е против това жените да се образоват. А аз забранявам това училище да се строи.

— Ще го завършим — изрекъл хаджи Али с равен тон. — Със или без позволението ти.

Мортенсън излязъл напред с надеждата да разсее надвисващите неприятности.

— Да влезем да пийнем чай и да се разберем.

— Зная кой си ти, кафир^[4] — процедил Мехди, отправяйки към него най-обидната дума за неверник. — Нямам какво да ти кажа. Ами ти, нима не си мюсюлманин? — обърнал се той застрашително към хаджи Али. Има само един бог. Кого почиташ — Аллах или този кафир?

Нурмадарят на Корфе потупал Мортенсън по рамото.

— Никой освен него не е идвал да помогне на селото ми. Плащам ти всяка година, но не си сторил нищо за нас. Този човек е по-добър мюсюлманин от теб. Заслужава предаността ми повече от теб.

Биячите започнали нервно да си играят с бухалките. Мехди вдигнал ръка да ги вразуми.

— Ако настояваш да запазиш училището, трябва да си платиш — рекъл нурмадарят на Асколе и притворил клепачи. — Искам дванайсет от най-големите ви овни.

— Да бъде волята ти — отвърнал хаджи Али и му обърнал гръб, давайки му да разбере колко се е унижил, като си проси подкуп. — Доведете овните — наредил той.

„По онези места овенът е нещо като първородно дете, скъпоценност и домашен любимец, взети заедно, пояснява Мортенсън. Най-светият дълг на най-голямото момче във всяко семейство е да се грижи за тези животни. Затова ударът на Мехди бе съкрушителен.“

Хаджи Али останал с гръб към неканените гости, докато момчетата не довели дебелорогите животни с тежки копита. После поел поводите и ги завързал заедно. Децата плачели, докато връчвали най-ценното си притежание. Нурмадарят на Корфе повел скръбно проблейващите овни към новия им собственик и му хвърлил поводите, без да продума. След това се обърнал на пети и подбрал хората си към училището.

„Това беше една от най-покъртителните сцени, на която съм присъствал някога, разказва Мортенсън. Хаджи Али току-що бе предал половината от богатството на селото на онзи нечестивец, ала се усмихваше, като че бе спечелил от лотарията.“

Нурмадарят спрял пред постройката, за съграждането на която цялото село се трудило упорито. Тя се издигала уверено срещу върха закрилник на Корфе, със спретнатите си каменни стени, измазани и боядисани в жълто, и дебели дървени врати, които щели да удържат напора на стихиите. Децата от Корфе никога вече нямало да коленичат върху замръзналата земя.

— Не скърбете — успокоил той съкрушеното множество. — Дълго след като онези овни бъдат заклани и изядени, това училище ще бъде тук. Хаджи Мехди ще има какво да яде днес. Децата ни получават образование завинаги.

След смрачаване, докато седели край огъня, тлеещ в огнището, хаджи Али повикал Мортенсън да се приближи до него. Взел оръфания омазнен Коран и го обърнал към светлината.

— Виждаш ли колко прекрасен е Коранът? — попитал той.

— Да.

— Но не мога да чета от него — продължил нурмадарят. — Изобщо не мога да чета. Това е най-голямата мъка в живота ми. Ще сторя всичко, за да може децата в селото ми никога да не познаят това чувство. Ще платя всякаква цена, за да имат учението, което заслужават.

„Докато седях до него, споделя Мортенсън, осъзнах, че всичко — перипетиите, през които бях преминал от мига, когато му обещах да построя училище, битките, които бях водил, за да удържа на думата си — всичко това бе нищо пред жертвите, на които той бе готов. На пръв поглед хаджи Али бе неук човек, който почти никога не бе напускал малкото си селце в сърцето на Каракорум. Ала бе и най-големият мъдрец, когото съм срещал.“