Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Cups Of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Грег Мортенсън; Дейвид Оливър Релин

Заглавие: Три чаши чай

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2010

Националност: американска

Печатница: Полиграфюг АД, Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Мартина Груева

Коректор: Мария Владова

ISBN: 978-954-26-0930-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2034

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Равновесие

На мнимото противоборство между живот и смърт

е възелът посечен.

Безсмислена е всяка съпротива.

Разбит е съсъдът, разлята — скъпоценната му течност.

В сияйна свобода се стапя битието.

Из „Бойната песен на цар Гезар“

Чудатата малка кола, паркирана на алеята пред дома на Мортенсън, имала по себе си повече кал, отколкото боя. Вместо регистрационен номер на изработената по поръчка табела пишело „акушерка“.

Мортенсън влязъл в уютния си дом, удивен, както винаги, че тази странна старинна къща му принадлежи. Оставил на кухненската маса покупките — пресни плодове и няколко различни вида сладолед, които се били прияли на Тара — и отишъл да я потърси.

Намерил я в малката спалня на горния етаж в компанията на едра жена.

— Робърта е тук, скъпи — съобщила тя от леглото, където се била изтегнала.

Мортенсън, който се намирал в Боузман едва от седмица след тримесечен престой в Пакистан, все още свиквал с гледката на дребничкото тяло на Тара, което сега изглеждало налято като узрял плод. Кимнал на акушерката, която седяла на единия край на леглото.

— Здрасти.

— Как е — поздравила Робърта с носовия си местен говор и се обърнала към Тара. — Набързо ще му разкажа какво си говорихме. Обсъждахме къде е най-добре да се извърши раждането и Тара иска да го направим тук, в това легло. Аз съм съгласна. Тази стая е изпълнена с много положителна енергия.

— Нямам нищо против — казал Мортенсън, като хванал ръката на жена си.

И наистина, като бивш медицински работник, бил доволен, че съпругата му няма да ходи в болница. Робърта им дала телефонния си номер с уговорката да й позвънят в дървената колиба в планината, където живеела, по всяко време на денонощието, щом контракциите започнат.

През останалата част от седмицата Мортенсън толкова старателно обгрижвал жена си, че скоро Тара се задушавала от вниманието му и започнала да го изпраща да се разведри навън, докато тя дремне на спокойствие. След пребиваването си във Вазиристан разкошната есен в Боузман му се струвала като сън. Дългите разходки из очарователните, обградени с кордон от дървета, улички около дома му или алеите на добре поддържаните паркове, където студенти от щатския колеж играели на фризби с кучетата си, действали като противоотрова срещу спомена за осемте дни в душната килия.

След като се завърнал здрав и читав в Пешавар с джобове, натъпкани с дарените от вазирите почти четиристотин долара в розови банкноти от по сто рупии, Мортенсън извадил снимката на Тара и я държал пред себе си, докато й телефонирал в Америка, където било посред нощ.

Съпругата му още била будна.

— Здравей, скъпа, добре съм — казал той през пращенето по линията.

— Къде изчезна, какво се е случило?

— Задържаха ме.

— Как така, кой те задържа. Правителството ли? — чул той напрегнатия й уплашен глас.

— Трудно е за обяснение — отговорил, за да не я плаши повече. — Но вече се връщам. Ще се видим след няколко дни.

По време на трите дълги полета към дома той непрекъснато вадел снимката на Тара от портфейла си и пиел с поглед от този лековит балсам.

В Монтана Тара също се възстановявала от преживяното. „През първите няколко дни си мислех, че Грег просто си е такъв и е изгубил представа за времето. Но след седмица започнах да се паникьосвам. Чудех се дали да не потърся съдействие от Държавния департамент и дори го обсъдих с майка ми, но знаех, че той се намира в забранена зона и действията ни могат да предизвикат международен конфликт. През тези няколко дни, докато бях сама, бременна с дъщеря ни, се чувствах много уязвима и главата ми бе пълна с всевъзможни ужасии. Когато Грег най-после се обади от Пешавар, вече бях започнала да си мисля, че трябва да приема факта, че може да е мъртъв.“

В седем сутринта на 13 септември 1996-а, точно година след съдбовната им среща в хотел „Феърмонт“, Тара усетила първите контракции.

В 7:12 вечерта под съпровода на тибетски песнопения, избрани от баща й, проплакала първородната им дъщеря — Амира Елиана Мортенсън. „Амира“ на персийски означава „предводителка“, а „Елиана“, или „божи дар“ на езика на племето чага, говорен в региона Килиманджаро[1], било в памет на скъпата му сестра Криста Елиана Мортенсън.

След като акушерката си заминала, Мортенсън се изтегнал на леглото и гушнал съпругата и дъщеря си. Провесил на вратлето на бебето многоцветния томар, подарен му от хаджи Али, и започнал да се бори с тапата на първата бутилка шампанско, която купувал в живота си.

— Дай на мен — казала Тара през смях и разменила бебето за бутилката.

Докато отваряла виното, Мортенсън покрил крехката главица на дъщеря си с голямата си длан. Изпълвало го такова всеобятно щастие, че очите му плувнали в сълзи. Не е възможно, мислел си той, овоняната на газ килия и настоящият миг в топлото семейно гнездо на опасаната с дървета улица да принадлежат на един и същи свят.

— Какво има? — попитала Тара.

— Тихо — отговорил й той, като изгладил разтревоженото й чело със свободната си длан и взел чашата с шампанско. — Всичко е наред.

 

 

Телефонното позвъняване от Сиатъл припомнило за безмилостния стремеж на Вселената към равновесие. Джийн Хоърни се обадил, за да узнае кога точно ще види снимка на завършеното училище в Корфе. Мортенсън му разказал за отвличането и за плановете си да се завърне в Пакистан, след като се порадва няколко седмици на дъщеря си.

Хоърни реагирал толкова рязко и раздразнително, че Грег попитал какво го тормози. Физикът най-напред се наежил, но след това омекнал и отговорил, че са му поставили диагноза миелофиброза — нелечима форма на левкемия. Лекарите му давали не повече от няколко месеца живот.

— Трябва да видя училището, преди да умра — заявил Хоърни. — Обещай да ми донесеш снимка веднага щом можеш.

— Обещавам — отговорил Мортенсън въпреки буцата, заседнала в гърлото му. Изпитвал жал към този свадлив старец, този вечен опозиционер, който по някаква причина възложил надеждите си на най-неподходящия кандидат за герой — него.

3_vruch_k2.jpgК2, фотографиран от Грег Мортенсън през 1993 г. по време на неуспешния му опит за покоряване на върха.
4_muzafer.jpgМузафер Али, знаменитият водач, с чиято помощ Мортенсън се спуска по ледника Балторо.
5_hadgi_ali.jpgХаджи Али — нурмадар на село Корфе и наставник на Мортенсън.
6_blagotvoritelna_vecherja.jpgМортенсън, заедно със сър Едмънд Хилари (в средата) и Джийн Хоърни (учредител на Централноазиатския институт), по време на ежегодната благотворителна вечеря на Американската хималайска фондация, където Грег среща бъдещата си жена Тара Бишъп.
7_muje_korfe.jpgМъжете от Корфе, начело с шер Тахи, докато пренасят греди за училището, след като свлачища блокират единствения път към селото.
8_uchiliste_korfe.jpgСтроежът на училището в Корфе.
9_uchiliste_hushe.jpgОткриването на училището в Хуше.
10_mortensan.jpgМортенсън, заедно с малките възпитанички на училището в Ханде.
11_aslam_shakila.jpgАслам, нурмадарят на Хуше, с дъщеря си Шакила — първото образовано момиче в цялата долина.
12_deza_baltistan.jpgМортенсън с децата от Балтистан.
13_said_abas.jpgСаид Абас, върховен водач на шиитите в Северен Пакистан и ключова фигура в отстояването на каузата на Мортенсън.
14_pomostnizi.jpgМортенсън, заедно със свои помощници и съмишленици от екипа на ЦАИ в Скарду: на първи ред — Сейдула Бейг (вляво), Сарфраз Хан; зад тях — Назир Мохамад, Фейсал Бейг, Гулам Парви, Грег Мортенсън, Апо Мохамед, Мехди Али, Сулеман Минхас.
15_supruga_dusterja.jpgМортенсън, заедно със съпругата си Тара Бишъп и деветмесечната им дъщеря Амира при прохода Хайбер. Снимката е използвана за изработката на коледна картичка с надпис: „Мир на Земята“.
16_relin_ibrahim.jpgРелин с Ибрахим, един от старейшините на село Хуше.

Есента в Корфе била ясна, но необичайно студена. Мразът прогонил семействата от покривите и ги принудил да се гушат край тлеещите огньове. След няколко кратки седмици Мортенсън се откъснал от новопопълненото си семейство, за да удържи обещанието си към Хоърни. Заедно с останалата част от строителната бригада, опакован по примера на селяните с одеяло над шалвар камиза си, той всеки ден се покатервал на покрива на училището, където оставало да се наредят последните греди, и се втренчвал обезпокоено в небето за признаци за идването на снега, който би им попречил да довършат работата си.

Туаха бил много изненадан от приспособимостта на Мортенсън към студения климат в Корфе. Ето какво разказва той: „Всички се притеснявахме, задето доктор Грег ще трябва да спи на закрито сред пушека и животните, но той като че не забелязваше тези неща. Имаше много особени навици, съвсем различни от тези на останалите европейци. Нямаше претенции към храната и условията. Ядеше наравно с нас каквото майка ми сложи пред него и спеше заедно с нас в задимената стая. Заради прекрасните му обноски и това, че никога не лъже, аз и родителите ми го обикнахме много силно“.

Веднъж, точно след като хаджи Али бил сдъвкал обичайната си доза насуар след вечеря, Мортенсън смутено му признал за отвличането. Нурмадарят изплюл тютюна в огъня, за да говори по-ясно.

— Тръгнал си сам! — рекъл той укорително. — Не си потърсил гостоприемство, както ти казах! Едно нещо да научиш от мен: Никога не ходи сам из Пакистан. Обещай ми.

— Обещавам — отвърнал Мортенсън и добавил поредната честна дума към възтежичката си колекция от клетви, които разни старци изтръгвали от него.

Замислен, хаджи Али откъснал ново парче насуар и го поддържал в уста, докато омекне.

— Къде ще бъде следващото училище? — попитал той.

— Мислех си да обиколя долината Хуше — отвърнал Мортенсън. — Да посетя няколко села и да видя кой…

— Може ли да ти дам още един съвет? — прекъснал го хаджи Али.

— Разбира се.

— Защо не оставиш тази работа на нас? Ще свикам старейшините от цялото поречие на Бралду и ще решим кои села са готови да заделят земя и работна ръка. Така вече няма да хвърчиш напред-назад из цял Балтистан като някакъв гарван, кога ял, кога не ял — рекъл хаджи Али през смях.

„Така за пореден път един неграмотен стар планинец от Хималаите научи западняка как да помага на «изостаналата» му родина, разказва Мортенсън за този случай. Оттогава винаги следвам съвета на хаджи Али и разраствам дейността на фондацията бавно, методично, от село на село, от долина на долина, строя училища най-напред там, където вече имам изградени отношения и контакти с местното население, вместо да се хвърлям в проекти из непознати райони, както във Вазиристан.“

Към началото на декември прозорците на училището били уплътнени и всяка от четирите класни стаи била снабдена с черна дъска. Оставало единствено да се заковат добре листовете гофрирана ламарина на покрива. Алуминиевите плоскости имали остри ръбове и когато вятърът, който фучал из клисурата, започнел да ги огъва и размахва като триони, можело някой да пострада. Мортенсън държал подръка аптечката и вече бил превързал десетина рани, причинени от летящи парчета метал.

Докато работел на покрива, един от работниците от строителната бригада, Ибрахим, го повикал да слезе със спешна молба за медицинска помощ. Заоглеждал снажния мъжествен носач за травми, но човекът го сграбчил за китката и го повел към дома си.

— Жена ми, доктор сахиб — казал той неспокойно. — Бебето й не е добро.

Ибрахим държал единствения магазин в Корфе — полупразна стая в дома му, откъдето съселяните му си купували чай, сапун, цигари и други нужни неща. Мортенсън намерил съпругата му, Рокия, в обора на приземния етаж под стаите на семейството, заобиколена от неспокойни овце и обезумели от притеснение роднини. Както научил, била родила момиченце два дни по-рано, но не успяла да се възстанови. „Вонята на разложена плът бе невъобразима“, разказва той. На светлината на газения фенер той прегледал жената, която лежала в лепнеща от кръв сламена постеля. С позволението на Ибрахим измерил пулса й, който бил тревожно висок. „Беше в безсъзнание, а лицето й бе посивяло. След раждането плацентата не се бе отделила и съществуваше опасност да умре от септичен шок.“

Опечалената сестра на Рокия държала полуживото момиченце. Мортенсън осъзнал, че пеленачето също е на прага на смъртта. Тъй като семейството смятало, че майката е отровена, не й позволявали да кърми детето. „Сученето стимулира матката и подпомага изхвърлянето на плацентата, обяснява той, затова настоях родилката да започне да храни бебето и й дадох антибиотик, за да предотвратя сепсиса.“ Въпреки че малката започнала да възстановява силите си, Рокия продължавала да лежи върху сламата и когато от време на време идвала в съзнание, започвала да стене от болка.

„Знаех какво трябва да се направи, споделя той, но бях много обезпокоен от това как ще го приеме съпругът й.“ Придърпал го настрана. Ибрахим бил сред най-отворените към западната култура в селото. Имал дълга коса и бръснел лицето си, подобно на другоземните алпинисти, чиято екипировка и провизии носел. Ала при все това си оставал местен човек. Мортенсън тихичко му обяснил, че се налага да бръкне в утробата на жена му и да извади оттам онова, което причинява болестта й.

Балтът сърдечно го потупал по раменете и му казал да направи каквото трябва. Докато съпругът държал газената лампа, доктор Грег измил ръцете си с гореща вода, вкарал ръката си в утробата на Рокия и измъкнал разлагащата се плацента.

На следния ден от покрива на училището видял младата майка, вече на крака, да разхожда здравото момиченце, повито в одеялце, и да му гука нежно. „Бях щастлив, че успях да помогна на семейството на Ибрахим, разказва Мортенсън. За човек от техния народ да позволи на един другоземец, при това неправоверен, да има подобен род интимен контакт със съпругата му, е проява на изключително доверие. Упованието им в мен ме трогна силно.“

Забелязал, че от този ден, когато преминавал покрай домовете им, жените от Корфе го благославяли, като описвали кръгове във въздуха с протегнати към него ръце.

На 10 декември 1996 година в присъствието на Туаха, Хусейн и ликуващата строителна бригада, Грег Мортенсън забил последния гвоздей в новопостроената сграда на училището, тъкмо когато покрай изранените му зачервени ръце се завъртели първите снежинки. Хаджи Али приветствал завършването на строежа от двора.

— Отправих молитва към Всемогъщия Аллах да забави снега, докато приключите — казал той ухилен от ухо до ухо — и в безкрайната си мъдрост, той изпълни молбата ми. Сега слизайте да пийнем чай!

Същата вечер, докато седели край балтито на хаджи Али, нурмадарят отключил шкафа и върнал на Мортенсън нивелира, отвеса и тетрадката. След това му връчил сметководна книга и когато американецът я разгърнал, с удивление забелязал, че страниците били гъсто изписани със стройни колонки от цифри. Можел с гордост да я покаже на Джийн Хоърни. „В нея селото бе отчело всяка сума, похарчена за училището, внесена бе стойността на всяка тухла, гвоздей или дъска, както и надниците, платени на работниците, до последната рупия. Бяха използвали британската колониална счетоводна система. Бяха се справили много по-добре, отколкото аз бих могъл.“

Джипът, спускащ се по поречието на Бралду, в който Мортенсън пътувал, отправен към Скарду, Исламабад и дома, пъплел през снежната буря, възвестяваща безапелационното възцаряване на зимата из Каракорум. Шофьорът, възрастен мъж с перде на едното око, непрекъснато се пресягал през прозореца и разбивал тънкия слой, който заледявал останалото без чистачки предно стъкло. Автомобилът се хлъзгал бавно по заснежената издатина над дълбоката пропаст. На дъното й реката едва се мержелеела през фъртуната и всеки път, щом шофьорът вдигнел ръце в паническа молитва към Аллах да съхрани живота му сред снежния ад, пътниците се притискали утешително един към друг.

 

 

Снегът, връхлитащ странично с осемдесет километра в час, скривал пътя. Стиснал волана между едрите си длани, Мортенсън се мъчел да задържи волвото в невидимите очертания на платното. Шофирането от Боузман до болницата в Хейли, Айдахо, където лежал Джийн Хоърни, би трябвало да отнеме най-много седем часа. Когато тръгнали от дома си преди дванайсет, само тук-таме между оголелите клони на дърветата кротко се виели блуждаещи снежинки. Но ето че в десет вечерта снежната буря бушувала с пълна сила, а те все още се намирали на повече от сто километра от крайната си цел.

Мортенсън откъснал за миг взор от пътя и хвърлил поглед към бебешкото кошче на задната седалка, в което спяла Амира. Придвижването във виелицата, когато се връщал от Балтистан, било приемлив риск, тъй като бил сам. Но да влачи със себе си жена и дете през снежната пустош, само и само да занесе една снимка на умиращ старец, било непростимо, особено предвид злокобната близост до мястото на катастрофата, в която бащата на Тара намерил смъртта си.

На завет до един билборд, оповестяващ навлизането в Националния парк „Лунните кратери“, където банкетът се виждал, Мортенсън отбил от шосето, като спрял така, че задницата на автомобила да понася ударите на вятъра, и зачакал видимостта да се подобри достатъчно за безопасно шофиране. В бързината покрай заминаването забравил да налее антифриз в радиатора и се боял, че изгаси ли двигателя, волвото няма да потегли. В следващите два часа, докато чакал гневът на виелицата да стихне достатъчно, за да продължат пътя си, Грег наблюдавал спящите Тара и Амира и следял индикатора за горивото.

След като оставил жена си и дъщеря си в дома на Хоърни в Хейли, Мортенсън се отправил към медицинския център на окръг Блейн. Болницата, предназначена за лечение на пострадали скиори от близкия курорт Сън вали, имала само осем стаи и тъй като зимният сезон едва започвал, седем от тях били празни. Мортенсън притичал на пръсти покрай дежурната сестра, която дремела на рецепцията, и закрачил към светлината, бликаща от последната стая вдясно.

Хоърни седял буден в леглото. Било два през нощта.

— Закъсня — казал Хоърни. — За пореден път.

Грег неловко се размърдал на вратата. Бил потресен от бързото влошаване на приятеля си. Някога жизненото сухо лице било напълно изсмукано от болестта и човек имал усещането, че разговаря с череп.

— Как се чувстваш, Джийн? — попитал той, като пристъпил напред и положил ръка върху рамото на Хоърни.

— Носиш ли проклетата снимка? — попитал на свой ред физикът.

Грег свалил раницата на леглото, като внимавал да не го друса. Краката на Хоърни изглеждали, все едно всеки момент ще се счупят — същите тези крака, които само година по-рано обиколили връх Кайлаш[2]. Положил кафявия плик във възлестите длани на болния и отстъпил, за да наблюдава изражението му.

Джийн Хоърни измъкнал оттам снимка с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, която Мортенсън бил извадил в Боузман, и я поел с треперещи ръце. С присвити очи ученият започнал да изучава фотографията, заснета в деня, в който Грег отпътувал от Корфе.

Magnifique[3] — възкликнал той и закимал одобрително, като разглеждал яката постройка с цвят на масло и прясно боядисани в тъмночервен цвят корнизи. Обходил с пръсти фигурките на седемдесетте дрипави усмихнати деца, които съвсем скоро щели да влязат в сградата, за да започнат своето обучение.

Хоърни вдигнал слушалката до леглото си и повикал дежурната сестра. Когато тя се появила на вратата, старецът й наредил да донесе чук и пирон.

— Защо са ти, скъпи? — попитала жената сънливо.

— За да закача снимка на училището, което построих в Пакистан.

— Боя се, че не може — отвърнала сестрата с утешителния глас, с който укротявала буйстващите пациенти. — Правила, какво да правиш.

— Ще купя болницата, ако трябва! Донеси ми проклетия чук! — излаял Хоърни, надигайки се в леглото, и сестрата тутакси се спуснала да изпълнява заповедите му.

Няколко секунди по-късно се завърнала с телбод в ръка.

— Това е най-тежкият предмет, който намерих — съобщила тя.

— Махни онова и закачи снимката — наредил Хоърни.

Мортенсън свалил акварела с две котенца, които се боричкали с кълбо прежда, измъкнал пирона, на който бил провесен, и с помощта на телбода заковал фотографията на нивото на очите на пациента. При всеки удар от стената се разлитали парченца мазилка.

Когато се обърнал към Хоърни, той се бил привел над слушалката и тъкмо поръчвал на чуждестранен оператор да открие някакъв номер в Швейцария.

— Salut[4] — след известно изчакване казал той на събеседника си, приятел от детството от Женева. — C’est moi, Jean[5]. Построих училище в Каракорум — похвалил се в слушалката Хоърни. — Ти какво свърши през последните петдесет години?

Джийн Хоърни притежавал две къщи — една в Швейцария и една в Сън вали, но избрал да посрещне края си в Сиатъл. По Коледа бил преместен в болница на върха на Пил Хил. При ясно време от самостоятелната му стая се откривала гледка към залива Елиът бей и острите шпилове на върховете на Олимпийския полуостров. Ала по-голямата част от времето бързо гаснещият учен прекарвал, втренчен в документ, който държал непрекъснато подръка на нощната си масичка.

„Последните седмици от живота си Джийн посвети на преработването на завещанието си, разказва Мортенсън. Щом се ядосаше на някого, а обикновено вечно беше бесен за нещо, той изваждаше вълшебния си черен маркер и задраскваше провинилия се от документа. После, независимо по кое време на денонощието се случеше, се обаждаше на адвоката си Франклин Монтгомъри, за да бъде сигурен, че изпадналият в немилост няма да получи дял от наследството му.“

За последен път през живота си Мортенсън влязъл в ролята на болногледач. Оставил семейството си в Монтана и бдял неотлъчно край Хоърни — миел го, сменял подлогата и оправял катетъра му, щастлив, че може да облекчи последните дни на своя приятел.

Накарал да поставят в рамка друга снимка на училището в Корфе и я окачил над болничното легло. Свързал видеокамерата, която физикът му дал преди последното пътуване до Пакистан, към телевизора в стаята и му показал филмче от живота в селото. „Джийн не си отиде умиротворен. Беше го яд, че умира“, разказва той. Ала докато лежал в леглото си, хванал Мортенсън за ръка и слушащ как децата пеят на развален английски „Мери, Мери, имала, имала, малко агънце, малко агънце“, гневът му се изпарил.

Хоърни стиснал дланта на своя приятел с изненадваща сила, каквато придобиват хората на смъртния одър. „Джийн ми каза: Обичам те като свой син, споделя Мортенсън. Дъхът му имаше сладникавия мирис на ацетон, какъвто често се усеща малко преди настъпването на края, и разбрах, че не му остава много.“

„Джийн бе известен заради научните си постижения, разказва вдовицата му Дженифър Уилсън, но аз мисля, че за него мъничкото училище в Корфе бе не по-малко важно. То го караше да се гордее, че наистина ще остави следа след себе си.“ Хоърни искал Централноазиатският институт да стъпи на също тъй здрави основи като планинското училище. Затова, преди да постъпи в болницата, дарил на организацията един милион долара.

На 1 януари 1997 година, когато Мортенсън се завърнал от болничната закусвалня, сварил Хоърни, облечен в сако и панталони от кашмирена вълна, да издърпва системата от ръката си.

— Трябва да отида до апартамента си за няколко часа — заявил той. — Повикай лимузина.

Мортенсън убедил слисания лекар да повери болния на грижите му и поръчал черен „Линкълн“, който ги откарал до обширния апартамент на брега на езерото Вашингтон. Прекалено слаб да държи телефонната слушалка, физикът заразлиствал подвързан с кожа бележник и помолил да бъдат изпратени цветя на неколцина отдавна изгубени приятели.

Bon[6] — заявил той, след като и последният букет бил поръчан. — Сега вече мога да умра. Върни ме в болницата.

На 12 януари 1997 година дългият и противоречив живот на мечтателя, допринесъл за създаването на полупроводниковата индустрия и на Централноазиатския институт, достигнал своя край. На следния месец Грег Мортенсън купил първия изискан костюм в живота си и произнесъл хвалебствено слово пред множеството от членове на семейството и бивши колеги, събрало се да почете паметта на учения, в параклиса на Станфордския университет, в сърцето на Силиконовата долина, сред чиито родоначалници бил и той. „Джийн Хоърни умееше да гледа в бъдещето и с тази своя способност ни изведе до ултрамодерните технологии на двадесет и първи век, заявил Грег пред опечалените. Но той имаше и рядко срещаната дарба да вижда в миналото и сърце да протегне ръка на хората, чийто живот е застинал преди векове.“

Бележки

[1] Едно от административните подразделения на Танзания. — Б.пр.

[2] Свещено място за четири религии: индуизма, будизма, джайнизма и местната тибетска религия бон. Счита се, че на него живеят боговете, не се изкачва, но се смята, че обикалянето му носи щастие. — Б.р.

[3] Великолепно! (фр.). — Б.пр.

[4] Здравей! (фр.). — Б.пр.

[5] Обажда се Жан (фр.). — Б.пр.

[6] Добре (фр.). — Б.пр.