Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (20)

Деветнадесета глава
Село на име Ню Йорк

Отмина времето за книги и поезия. Днес, братя, учете се от автомата и ракетомета.

Графити върху оградата на училището в Корфе

— Какво е онова, което се вижда ей там? — попитал Мортенсън.

— Мадраса, Грег сахиб — отвърнал Апо.

Мортенсън помолил Хусейн да спре, за да разгледат новоизникналата сграда по-добре. Слязъл и започнал да се протяга с облегнат на капака на джипа гръб. Шофьорът се помайвал зад волана, пушел и нехайно тръскал пепелта от цигарата право върху дървения сандък с динамит в краката си.

Мортенсън ценял високо сигурното и уверено каране на Хусейн по разбитите пакистански пътища и не му се искало да му прави забележка. През хилядите километри, изминати из планините, нямали нито една злополука. Обаче си било чиста лудост да се самовзривят! Обещал си да опакова сандъка с мушама, щом се върнат в Скарду.

Изправил се със сумтене и започнал да изучава постройката, която се извисявала надменно над западната част на долината на река Шигар насред град Гулапор. Дворът с дължина двеста метра бил скрит от любопитните погледи на минувачите зад шестметров зид. Човек би очаквал да види подобна крепост във Вазиристан, но не и само на няколко часа път от Скарду.

— Сигурен ли си, че не е военна база? — попитал Мортенсън.

— Отскоро е тук — осведомил го Апо. — Вахабитска мадраса.

— И защо е толкова голяма?

— Вахабитските мадраси са като… — запънал се Апо, търсейки подходящата дума на английски, и като не се сетил, започнал да имитира жужене.

— Пчела?

— Да, като къщата на пчелите. Гъмжи от ученици.

Мортенсън се качил обратно на мястото си зад сандъка с динамит.

На осемдесет километра източно от Скарду две стройни бели минарета изправяли снага сред зелените хълмове в покрайнините на бедно селце на име Югу.

— Откъде имат пари за такава хубава джамия? — попитал той.

— И тя е на вахабитите — заявил Апо. — Шейховете пристигат от Кувейт и Саудитска Арабия с куфарчета рупии. Отвеждат най-добрия ученик със себе си. Когато младежът се връща в Балтистан, той трябва вземе четири жени.

Двайсет минути по-нататък, в село Ксурд, друга нова джамия, досущ като първата, извисявала минаретата си над околната немотия.

— Вахабити? — попитал Мортенсън, усещайки как в гърлото му засяда някаква студена буца.

— Да, Грег — потвърдил очевидното Апо с пълна с тютюн уста — навсякъде са.

„Знаех, че вахабити от Саудитска Арабия от години строят джамии по границата с Афганистан, споделя впоследствие Мортенсън. Но през пролетта на 2001 година се оказа, че развиват усилна дейност в самото сърце на Балтистан, където населението е шиитско. Тогава прозрях мащабите на замисъла им и изпитах истински страх.“

Вахабизмът е консервативна радикална издънка на сунизма и официалното вероизповедание в Саудитска Арабия. Мнозина негови последователи смятат това название за презрително и предпочитат да се наричат Ал-Муваххидун, или „единобожници“. Ала в Пакистан и други бедни държави, в които тази разновидност на исляма е пуснала дългите си пипала, се е наложило първото име.

Думата „Уахаби“ е производна от Ал-Уаххаб, от арабски, буквално „Вседаряващия“ — едно от множеството имена на Аллах. Именно привидно безкрайната щедрост, с която агентите й изливат тайно огромни средства, както чрез куфарчета пари, така и чрез непроследимата мрежа за трансфер на парични потоци — хавала^[1], е формирала благовидния образ на тази секта сред населението на Пакистан. Огромната част от богатствата на петролните магнати, които се изсипват от Залива, са насочени към най-опасните инкубатори на религиозен екстремизъм — вахабитските мадраси.

Поради потайността, с която е забулена тази дейност, е невъзможно да се посочат точни цифри, но един от малкото доклади, появили се в подложената на тежка цензура преса в Саудитска Арабия, намеква за колосалните мащаби и въздействието на ловко инвестираните печалби от петрол върху младежите от бедните слоеве в Пакистан.

През декември 2000 година саудитското издание „Ейн-ал-Якийн“ съобщи, че през изминалата година една от четирите най-големи организации, които сеят семената на вахабизма, фондацията „Ал-Харамейн“, е построила „1100 джамии, училища и ислямски културни центрове“ на територията на Пакистан и други мюсюлмански държави и е плащала на 3000 поборници на религията си.

Пак според изданието, през същия период най-активната от четирите действащи организации, Международна ислямска организация за подпомагане, която комисията, разследваща атентатите от единайсети септември, по-късно разобличава в оказване на пряка подкрепа на талибаните и „Ал Кайда“, е завършила строежа на 3800 джамии и е вложила 45 милиона долара в „ислямско обучение“, за което са били наети 6000 учители, като голяма част от операциите й са били на територията на Пакистан.

„През 2001 година бяхме разгърнали дейността си из цял Северен Пакистан — от училищата, които се строяха по протежението на Линията на контрол на изток, до няколко нови начинания на запад по границата с Афганистан, разказва Мортенсън. Ала средствата, с които разполагахме, представляваха жълти стотинки в сравнение с вложенията на вахабитите. Всеки път, когато отидех да нагледам някой от проектите, се оказваше, че в околността едва ли не за една нощ бяха изникнали десет нови мадраси.“

Неработещата образователна система на Пакистан свежда популяризирането на доктрината на вахабизма до просто икономическо уравнение. Нищожен процент от децата в Пакистан, тези, произхождащи от заможния елит на страната, посещават реномираните частни училища, завещани от Британската колониална система. Ала, както Мортенсън отдавна знаел, единствените действащи образователни институции в огромни територии от страната били мизерстващите държавни училища. Провалилата се система на общественото образование открила възможности пред духовните семинарии, които се прицелили именно в бедните слоеве на населението. Мадрасите, никнещи като гъби из райони, където никога не е имало училища, представлявали единственият шанс за милиони пакистански родители да дадат образование на децата си. „Не искам да създавам впечатлението, че всички вахабити са фундаменталисти, заявява Мортенсън. Много от техните семинарии и джамии са в огромна услуга на бедните из Пакистан. Но има и такива, чиято единствена цел е да сеят кълновете на войнстващия ислям.“

Проучване на Световната банка сочи, че към 2001 година най-малко 2 милиона момчета в Пакистан са се обучавали в общо над 20 000 мадраси по програма, в която е широко застъпено проповядването на исляма. Живеещият в Лахор журналист Ахмед Рашид, може би най-големият капацитет в целия свят по въпросите, засягащи взаимовръзката между дейността на духовните семинарии и възхода на радикалния ислям, твърди, че вероятно над 80 000 от възпитаниците на мадрасите са били вербувани като талибански бойци. Разбира се, не може да се смята, че всяко ислямско училище е развъдник на екстремизъм, но пак според заключенията на Световната банка между 15 и 20 процента от момчетата в тях не само са възпитавани в джихад и омраза към Запада за сметка на предмети като математика, науки и литература, но са получили и военна подготовка.

Ето какво разказва Рашид за видяното в академиите на вахабитите в Пешавар в бестселъра си „Талибани“. „Младежите по цял ден изучаваха Корана, проповедите на пророк Мохамед и основите на ислямското право според тълкуванията на полуграмотните си преподаватели, пише той. Нито учителите, нито учениците имаха дори основни познания по математика, естествени науки, история или география.“

Той заключава, че възпитаниците на мадрасите са младежи „без корен и посока, без перспективи за работа, не само безимотни, но и бедни духом“. „Те обичат войната, защото тя е единственото, за което са подготвени. Опростенческата вяра в месианската пуританска форма на исляма, насаждана в главите им от неуки селски молли, е единствената духовна опора, която познават, и единственото, което осмисля живота им.“

„Същността на просветителската дейност, извършвана от Мортенсън, е да дава на децата онова, което им е от най-голяма полза — умерено образование и средство да се измъкнат от нищетата, продължава журналистът. Нужни са ни повече като него. Неговите училища са капка в огромно море предвид мащабите на проблема в Пакистан. Корените на злото са в неспособността на държавата да осигури добро образование на децата. Това ги превръща в лесна плячка за екстремистките групировки, които ги привличат в многобройните си духовни семинарии.“

Най-известната сред тях, в която се обучават 3000 младежи, „Дарул Улум Хакания“ край Пешавар, е получила прякора „академията по джихад“ заради високопоставените си бивши възпитаници, сред които и върховният лидер на талибаните, потайният едноок духовник молла Омар и голяма част от близкото му обкръжение.

„Направо ми се завиваше свят, като се замислех колко подмолна е стратегията на вахабитите, споделя Мортенсън. Не ставаше въпрос просто за неколцина арабски шейхове, пристигащи с чували пари. Те отвеждаха най-силните ученици в Саудитска Арабия и Кувейт, където в продължение на десет години ги закърмваха във вахабизма. Когато се върнеха, тези младежи си вземаха по четири жени, както повелява новата им религия, и започваха да се плодят като зайци.“

„Сравнението, което Апо направи между мадрасите и пчелния кошер, е съвсем намясто. Тези академии на исляма бълват нови и нови орди бойци с промити мозъци и с този размах в перспективата на следващите двадесет, четиридесет или шестдесет години радикалната армия, възпитана в тях, ще придобие колосални мащаби и буквално ще залее Пакистан и останалия ислямски свят.“

В началото на септември 2001 година в самия център на Скарду, зад високи каменни зидове, се извисило яркочервеното минаре на наскоро построената вахабитска джамия с мадраса. Приличала на гигантска удивителна, материализираща мрачните предчувствия, които в течение на лятото все повече избуявали в душата на Мортенсън.

 

 

На 9 септември 2001 година Мортенсън пътувал към долината Чарпурсон, намираща се в северозападния ъгъл на Пакистан. От седалката до шофьора Джордж Маккаун се възхищавал на величието на долината Хунза. „Влязохме в Пакистан от Китай през прохода Хунджераб, разказва той впоследствие. Това бе най-великолепното пътешествие. Прекосихме девствена пустош със стада диви камили, които препускаха на воля, а след това се спуснахме между изумителните върхове на пакистанските планини.“

Групичката се била отправила към Зудхан, родното село на Фейсал Бейг, където предстояло официалното откриване на три успешно завършени проекта — водоснабдителна система, малка водна електроцентрала и здравен диспансер. Маккаун бил дошъл, за да се увери с очите си в ползата от дарените от него 8000 долара. Във втори джип зад тях пътували синът му Дан със съпругата си Сюзън.

Спрели да пренощуват в Сост, известен кервансарай, разположен по Пътя на коприната, възродил се за нов живот като спирка за тежкотоварните автомобили с редовни курсове до Китай. Мортенсън отворил дисплея на чисто новия сателитен телефон, купен специално за пътуването, и се обадил в Исламабад на своя приятел от пакистанската армия генерал-майор Башир за потвърждение, че ще ги прибере с хеликоптер от Зудхан след два дни.

Много неща се били променили през последната година. Върху простата туника носел жилетка с множество джобове, които побирали всевъзможните неща, съпътстващи дейността на един затънал в работа директор. Имало преградки за доларите, които трябвало да се обменят, и други — за дребните банкноти рупии, нужни за ежедневните разходи; отделения за писмата от просители и други — за разписките, бълвани по проектите, които трябвало да се представят пред педантичните счетоводители в Америка. В по-обемистите джобове носел един лентов и един цифров фотоапарат, за да документира работата си, с цел да заинтригува потенциалните дарители, които, както обикновено, трябвало да ухажва, щом се върне у дома.

Пакистан също се бил променил. Ударът по националното самочувствие след разгрома на армията в Каргилския конфликт довел до свалянето от власт на демократично избрания министър-председател Наваз Шариф. След безкръвния военен преврат постът бил зает от генерал Первез Мушараф, който обявил продължаващо и в момента военно положение. Едно от обещанията, дадени от него при встъпването му в длъжност, било да отблъсне силите на радикалния ислям, които според него носели отговорност за упадъка на страната в последните години.

Мортенсън нямал представа какви точно са мотивите на Мушараф, но бил благодарен за подкрепата, която новото военно правителство оказвало на ЦАИ. „Мушараф моментално си спечели уважение, като се зае с изкореняването на корупцията, обяснява той. За пръв път откакто бях в Пакистан виждах военни финансови инспектори из затънтените планински селца, които проверяваха как са изразходвани средствата, отпуснати за училища и болници. Абсолютно безпрецедентни бяха и сведенията, които получих от жителите по поречието на Бралду, че от далечния Исламабад са достигнали непокътнати средства за благоустройство на региона. Тези действия говорят много по-силно от нехайството и кухата реторика на правителствата на Шариф и Бхуто.“

С разрастването на дейността на ЦАИ из Северен Пакистан Мортенсън започнал да се възползва от услугите на военни пилоти, които предложили въздушен транспорт на упорития американец, на чието дело се възхищавали. Така пътят от Скарду до планинските села се съкращавал от няколко дни на няколко часа.

Генерал-майор Башир Баз, близък довереник на самия Мушараф, бил пионер в транспортирането на хора и товари с провизии и спускането им от въздуха до военните постове, разположени по най-високото бойно поле на света — хребета на ледника Сиачен. След отблъскването на индийските части той се оттеглил от активна военна дейност и основал собствена, спонсорирана от армията, компания за чартърни полети „Лекари“. Баз и хората му осигурявали превоз на Мортенсън до най-затънтените кътчета на страната на доброволни начала, винаги когато имало възможност и свободен хеликоптер. „Познавам много хора, но не съм срещал друг като него, заявява Башир. Като се има предвид какво прави за децата в моята страна, един полет от време на време е най-малкото, с което мога да съм му от помощ.“

Мортенсън избрал номера и ориентирал антената на юг. Най-накрая през пращенето в слушалката долетял изкривеният културен глас на Башир. Вестите, които получил от страната, чиито върхове се извисявали над планинските била на запад, били потресаващи.

— Повторете! — изкрещял Мортенсън. — Масуд е мъртъв?

Башир току-що бил получил непотвърден доклад от източници на пакистанските разузнавателни служби, че Ахмад Шах Масуд е убит от атентатори на „Ал Кайда“, предрешени като журналисти. Уговорката за хеликоптера засега остава по план, добавил военният.

Ако това е истина, помислил си Мортенсън, Афганистан всеки миг ще избухне.

Предварителната информация се потвърдила. Харизматичният лидер на Северния съюз^[2] — антиталибанската коалиция, съставена от разнородните групировки на муджахидините, благодарение на чиито военни умения най-северните територии на Афганистан останали непревзети от талибаните — бил убит на 9 септември 2001 година от двама алжирски бойци на „Ал Кайда“, представили се като белгийски снимачен екип от марокански произход. По-късно, след проследяването на серийните номера на техниката, френското разузнаване установило, че атентаторите са си послужили с видеокамерата на фотожурналиста Жан-Пиер Венсанде, открадната предната зима, докато заснемал рекламен репортаж за универсален магазин в Гренобъл.

Атентаторите самоубийци натъпкали камерата с експлозив, който детонирали по време на интервю с Масуд в базата му в Хваджех Ба Один, само на час път по въздуха западно от Сост, където Мортенсън и спътниците му прекарали нощта. Водачът на бунтовниците издъхнал петнайсет минути след взрива, на път към хеликоптера, с който щял да бъде транспортиран до болница в Душанбе, Таджикистан. Новината за смъртта му била крита от неговите приближени възможно най-дълго от страх, че талибаните ще предприемат нова офанзива срещу последния свободен анклав.

Лидерът на Северния съюз бил известен още като Лъва от Панджшир^[3], прозвище, което си спечелил заради яростния отпор, който дал срещу съветските окупатори по време на войната в Афганистан. Благодарение на брилянтно ръководената от него партизанска война муджахидините цели девет пъти отблъсквали превъзхождащите ги вражески войски от родната му долина Панджшир. Обожаван от поддръжниците си и ненавиждан от онези, които преживели жестоката обсада на Кабул от неговата армия, той бил Че Гевара на своя народ, макар под кафявата вълнена шапка изпитото мъжествено лице с чорлава брада да напомняло повече на Боб Марли.

А за Осама бин Ладен и деветнадесетте му пратеници от Апокалипсиса, които, въоръжени с макетни ножчета, скоро щели да се качат на двата пътнически лайнера, смъртта на единствения лидер, способен да сплоти антиталибански настроените групировки в Северен Афганистан около американската военна мощ, която несъмнено щяла да се изсипе в региона след планираните от тях събития, сривала надеждите на противниците им за победа така сигурно, както само часове по-късно щели да рухнат кулите близнаци.

На следната утрин — 10 септември 2001 година, в чийто кристален въздух ръждивочервената снага на Хиндукуш се откроявала още по-ясно отвъд границата с Афганистан, кортежът на Мортенсън изкачил долината Чарпурсон. Пъплейки с двайсет километра в час, джиповете успели да издрапат по неравния черен път между отломки от ледници, надвиснали подобно на остатъци от великанска закуска от хребетите на острозъбите шестхилядници.

В дъното на долината се намирало последното населено място от Пакистан, Зудхан. Сиво-кафявите колиби от кал така се сливали с прахоляка, застилащ земята, че пътниците ги забелязали едва когато навлезли сред тях. На игрището за поло се било събрало множество от посрещачи, сред което изпъквал с едрия си ръст и горда осанка телохранителят на Мортенсън Фейсал Бейг. Тук той носел традиционен вахански костюм, грубо изплетена кафява вълнена жилетка, свободен бял скиихд на главата и ботуши за езда до коляното. Лицето на извисяващия се над тълпата носач и бодигард било скрито зад тъмни авиаторски очила, подарени му от Маккаун.

Въпреки че Джордж Маккаун бил едър мъж, Бейг го вдигнал от земята като перце и го сграбчил в прегръдката си. „Фейсал е истинско съкровище, разказва американецът. От пътешествието до K2, когато преведе мен — стареца с контузеното коляно, по Балторо, като същевременно носеше болната ми дъщеря Ейми почти по целия път, с което на практика спаси живота й, не сме спирали да поддържаме връзка. Сега беше много щастлив, че сме дошли, и с голяма гордост ни разведе из родното си село. Беше ни устроил царски прием.“

Оркестър с духови инструменти и барабани съпроводил гостите по пътя им между виещите се редици от посрещачи, сред които било кажи-речи цялото население от триста души. Мортенсън, който бил идвал в селото няколко пъти, за да побутва работата на строежите, и бил изпил десетки чаши чай с местните, бил приет като свой. Мъжете го стиснали в здравите си прегръдки, незначително по-нежни от тази на костотрошача Фейсал. Жените в типичните за ваханците яркоцветни шалвар камизи и шалове му отдали уважение според местния обичай даст ба, поздрав, при който полагали нежно длани върху страните на госта и целували гърба на собствените си ръце.

Предвождани от Бейг, Мортенсън и Маккаун направили оглед на новоположените тръби, по които водата от планинския поток северно от долината се отвеждала по стръмен водосток до селото, след което тържествено включили малкия воден енергогенератор. За по два-три часа на вечер нововъведението щяло да нарушава монотонния мрак в Зудхан, чиито къщи, както личало от полюляващите се осветителни крушки, имали инсталирана електрическа мрежа.

Мортенсън се задържал най-дълго в медицинския пункт. Тук било царството на първия здравен специалист в селото, двайсет и осем годишната Азиза Хусейн, току-що завърнала се от шестмесечно обучение в клиниката в град Гулмит, на 150 километра от Зудхан, където била изпратена на разноски на ЦАИ. С грейнало лице тя показала на гостите малката приемна, пристроена към дома й, и медицинските си пособия и материали. С невръстния си син в скута и петгодишната дъщеричка, увесена на врата й, тя гордо сочела кутиите с антибиотици, сироп за кашлица и соли за рехидратация, закупени благодарение на дарението на Централноазиатския институт.

В Зудхан, отдалечен от най-близката болница на два дни път с кола по често непроходими коловози, заболяванията лесно можело да прераснат в бедствия. През годината преди Азиза да поеме в ръцете си грижата за здравето на своите съселяни три жени починали по време на раждане. „Също така много хора умират от диария, добавя тя. След като преминах обучението и доктор Грег осигури лекарства, вече сме в състояние да предотвратяваме тези неща.“

„Сега, пет години след като с новите тръби вече имаме хубава вода за пиене и хората се научиха да къпят децата и да мият храната, нямаме нито един починал поради болести, свързани с лоша хигиена. Много искам да се развивам в тази област, заявява днес Азиза, и да предам познанията си и на други жени. След като постигнахме такъв огромен напредък, вече никой в околността не вярва, че момичетата трябва да си стоят неуки.“

„В ръцете на Грег Мортенсън парите ми имат чудесна възвръщаемост, казва Маккаун. В света, от който идвам, корпорациите пръскат милиони за разрешаването на какви ли не проблеми, често без никакъв резултат. А тук, на цената на един евтин автомобил, той преобърна живота на цяло село на сто и осемдесет градуса.“

На следващия ден, 11 септември 2001 година, цялото село се събрало край издигната в единия край на игрището платформа, а Мортенсън и Маккаун заели местата си под плаката с надпис: „Добре дошъл на почитаемия гост“. Мустакатите старейшини, известни като пухпи, облечени в бели вълнени роби, бродирани с розови цветя, ги приветствали с традиционния за такива случаи вахански танц. Ухилен до уши, Грег се присъединил към въртящите се мъже и въпреки едрия си ръст демонстрирал изненадващо изящество, с което си спечелил шумното одобрение на местните жители.

По инициатива на напредничавата управа на селото в лицето на Фейсал Бейг и останалите осем старейшини от така наречения танзим, или селски съвет, Зудхан вече от десет години имал собствено училище. В топлия следобед, минал под знака на безконечните ораторски изяви, които съпътствали всички откривания на ЦАИ, най-добрите ученици получили поле за изява и възможност да се поперчат пред чужденците с добрия си английски.

— Благодарим ви, че прекарвате ценното си време с нас в този далечен район на Северен Пакистан — стеснително издекламирал един юноша в микрофона, включен към акумулаторна батерия от трактор.

Решен да го засенчи, негов съученик го избутал настрана и подел предварително подготвеното си слово.

— Това бе далечен и откъснат край на света — изрекъл симпатичният младеж, който стискал микрофона с маниера на поп звезда. — Ние от Зуудакан живеехме самотно. Но доктор Грег и господин Джордж искаха подобряват нашето село. За доброто на всички бедни и нуждаещи се по света като жителите на Зудхан, да кажем на благодетелите си благодаря. Ние сме ви много, много благодарни.

Празненствата били закрити с мач по поло, очевидно организиран за забавление на високите гости. Дребните набити понита били събрани от осем села из глухата долина. Играта на ваханците била груба като живота, който водели. Голи до кръста, те препускали по полето след козия череп, служещ за топка, замахвали с чуковете си и блъскали конете си един в друг като шофьори в автородео. Съселяните им надавали вой и енергично ги окуражавали всеки път, когато играчите профучавали покрай тях. Едва когато последните зари на залеза угаснали отвъд билото някъде в Афганистан, мачът бил прекратен и публиката се разотишла.

Фейсал Бейг, на когото не му била чужда толерантността към традициите на останалите култури, измъкнал бутилка китайска водка за гостите, които приютил в подобното си на бункер жилище, но той самият, както и Мортенсън, не пожелал да пие. Централна тема на разговора със старейшините, които посетили дома му вечерта, било убийството на Масуд и какви биха били последствията за народа на Бейг. Ако останалата част от Афганистан, от който ги делели някакви си трийсет километра отвъд прохода Иршад, паднела под напора на талибанските войски, животът на хората от долината щял коренно да се промени. Границата щяла да бъде затворена, традиционните търговски маршрути — пресечени, а местното население щяло да бъде откъснато от своя народ, който сега се скитал волно през планинските проходи между двете държави.

Предната есен, докато бил в селото, за да достави тръбите за водоснабдителната система, Мортенсън имал възможност да вкуси от близостта с Афганистан. Един ден от една поляна високо над селото двамата с Бейг забелязали откъм Иршад към тях да се задава прашен облак. Десетината конници забелязали американеца и препуснали като хали към него. Докато разбойниците яздели към тях, успял да различи гъстите им бради, ръчно изработените ботуши за езда до над коляното и патрондашите, които издували дрехите на гърдите им.

„Скочиха от конете си и се устремиха право към мен, спомня си Мортенсън. Това бяха най-дивите хора, които бях виждал. През ума ми премина като на филмова лента пленничеството във Вазиристан и си помислих: О, не отново!“

Главатарят им, суров мъж с ловна пушка през рамо, закрачил към американеца и Бейг веднага препречил пътя му, готов да пожертва живота си. Миг по-късно той и непознатият се хвърлили в прегръдките си и заприказвали възбудено.

— Мой приятел — казал Бейг. — Той търси теб много пъти.

Мортенсън узнал, че конниците са киргизи, номадско племе, обитаващо Вахан^[4], продълговатата ивица в далечния североизток на Афганистан, чиято братска ръка закрилнически ляга върху долината Чарпурсон, където също бродят много от клановете на тези чергари. Скитащи се из този див коридор между Пакистан и Таджикистан и приклещени в ъгъла на собствената си държава от талибаните, тези местни жители не получават нито помощи от чужбина, нито подкрепа от собственото си правителство. Щом чули, че Мортенсън скоро ще бъде в Чарпурсон, те оседлали конете си и препускали в продължение на шест дни.

Главатарят на селото пристъпил към Мортенсън.

— За мен суров живот няма проблем — казал той чрез посредничеството на Бейг. — Но за деца, не добро. Нямаме много храна, нямаме много къща, нямаме училище. Ние знаем за доктор Грег строи училище в Пакистан, така че идва строи за нас? Ние дава земя, камък, мъже, всичко. Идва сега и остава с нас през зимата, така че обсъжда добре и прави училище?

Мортенсън си спомнил за западните съседи на киргизите, десетте хиляди бежанци в капана на островите в Амударя, които не успял да спаси, и въпреки че раздираният от гражданска война Афганистан съвсем не било най-подходящото място за стартиране на нови проекти, той се заклел пред себе си да намери начин да помогне.

С помощта на Бейг Мортенсън завъртяно обяснил, че жена му го очаква след няколко дни и че всичко, което строи, трябва да бъде одобрено от съвета. После сложил ръка на рамото на киргиза и леко го стиснал през почернялата от мръсотия жилетка от овча вълна.

— Кажи му — обърнал се той към Бейг — че сега трябва отивам вкъщи. Кажи му, работа в Афганистан много трудна за мен. Но обещавам идвам види негово семейство веднага щом мога. Тогава обсъждаме дали възможно строи училище.

Киргизът слушал внимателно с набърчено от напрежение чело, след което обруленото му лице се прояснило и разцъфнало в усмивка. Положил жилавата си ръка върху рамото на Мортенсън, за да скрепят даденото обещание, после се метнал на коня и повел мъжете си по дългия път към дома през Хиндукуш, за да докладва на своя племенен главатар Абдул Рашид Хан.

Оттогава изминала година. Мортенсън лежал изтегнат на удобния чарпой, направен от домакина специално за гостите, докато той самият и семейството му заемали пода. Дан и Сюзън спели дълбоко, Маккаун хъркал на леглото до прозореца. По време на разговора със старейшините бил полузадрямал и изпуснал нишката. Замислил се за обещанието, дадено на киргизите, и се запитал дали убийството на Масуд ще му попречи да удържи на думата си.

Дълго след полунощ Бейг изгасил фенерите, вярвайки, че в потайната доба, когато човек е беззащитен срещу неведомите дела на себеподобните си, има само един път за действие: да се помоли на Всемилостивия Аллах за закрила и да легне да спи.

Последното, което достигнало до слуха на Мортенсън през дълбините на съня, бил приглушеният шепот на домакина, който отправял горещи молитви за мир.

 

 

В четири и половина сутринта някой го разтърсил. Отворил очи. Фейсал Бейг стоял, долепил ухо до евтин пластмасов радиоприемник. В размитата зелена светлина, хвърляна от скалата, Мортенсън видял върху мъжественото му лице изписано чувство, каквото не подозирал, че телохранителят е способен да изпитва — страх.

— Доктор сахиб! Доктор сахиб. Голям проблем — изговорил бързо Бейг. — Ставай! Ставай!

Подчинявайки се на инстинкта си от армията, Мортенсън моментално скочил на крака, въпреки че бил дремнал само два часа.

— Ас-Салам Алейкум, Фейсал — измърморил той, търкайки очи. — Баф атея, как си?

Обикновено любезният Бейг стиснал зъби и не отвърнал.

— Узум мофсар — казал най-сетне, след като за един дълъг миг срещнал погледа на приятеля си. — Съжалявам.

— Защо? — попитал Мортенсън и в същия момент забелязал, че телохранителят, чието телосложение винаги му било изглеждало достатъчно мощно, за да отблъсне всяка мислима опасност, стискал в ръцете си автомат.

— Село на име Ню Йорк е било бомбардирано.

Мортенсън хвърлил едно одеяло върху раменете си, нахлузил замръзналите си сандали и излязъл навън в хапещия предутринен студ. Около къщата имало охрана. Пред единствения прозорец с калашник в ръка се бил изправил на пост братът на Бейг Алам Джан, русокос и синеок енергичен планински носач. Селският молла Хейдар стоял загледан в тъмнината по посока на Афганистан, а бившият командос от пакистанската армия, върлинестият жилав Сарфраз наблюдавал пътя, като същевременно се опитвал да настрои радиоприемника си.

Мортенсън узнал, че най-напред Сарфраз чул по китайска радиостанция в емисията на уйгурски — един от петте или шестте езика, които говорел — новината, че две големи кули са паднали. Не схванал какво точно значи това, но разбрал, че терористи са избили много, много американци. Сега се опитвал да разбере още подробности, но колкото и да въртял копчето, единственото, което успявал да улови, била протяжната уйгурска музика, излъчвана от китайска радиостанция в Кашгар, близо до границата.

Мортенсън поискал сателитния телефон и Сарфраз, най-големият техничар в селото, тутакси се метнал на коня и препуснал да го донесе от дома си, където разучавал как работи.

Фейсал знаел каквото му било нужно. С автомат в едната ръка и другата, стисната в юмрук край тялото му, той се взирал в първите обагрени в кръв зари, които докосвали върховете отвъд границата с Афганистан. От години усещал как бурята се надига и приближава. На американското разузнаване щяло да коства месеци работа и милиони долари, излети в гърчещите се като змии пипала на шпионската мрежа, за да достигне до сърцето на истината, която този неграмотен човек, обитаващ селище в края на черен планински път, без интернет или дори телефон, знаел инстинктивно.

— Вашият проблем в село Ню Йорк идва от там — озъбил се Бейг към границата. — От онзи шетан от „Ал Кайда“ — добавил той и плюл по посока на Афганистан. — Осама.

 

 

Огромният „МИ–17“ пристигнал точно в осем сутринта, както обещал генерал-майор Башир. Още преди витлата да са спрели да се въртят, отвътре изскочил най-високопоставеният му приближен, полковник Иляс Мирза, изопнал се мирно и отдал чест.

— Доктор Грег, господин Джордж, полковник Мирза се явява по служба, сър — доложил той, докато наизскачалите от хеликоптера командоси незабавно осигурили периметъра около двамата американци.

Иляс бил висок мъж с изсечено лице и излъчвал енергичност, каквато според режисьорите от Холивуд трябва да притежават героите от екрана, а черната му коса сребреела точно на слепоочията. С изключение на това изглеждал досущ като на младини, когато бил един от най-големите асове на служба в бойната авиация на Пакистан. Иляс бил вазирец от Бану, селището, през което Мортенсън бил минал малко преди да бъде похитен. Мисълта за начина, по който сънародниците му първоначално се отнесли с американския му приятел, допълнително засилвала решимостта му да не позволи повече никаква опасност да го сполети.

Фейсал Бейг издигнал ръце и извършил благодарствена дуа към Всевишния, изпратил военните да защитят гостите му. Без никакъв багаж или каквато и да било представа накъде поема, телохранителят се качил на хеликоптера заедно с Мортенсън и семейството на Маккаун, за да бъде сигурен, че защитният кордон ще бъде непробиваем.

След като се издигнали във въздуха, се обадили на близките си по мобилния телефон, като се стараели да разговарят кратко, за да пестят батерията. От Тара и Карън, съпругата на Маккаун, научили подробности за терористичните атаки срещу двете кули. Мортенсън натикал минислушалката на телефона, колкото може по-навътре в ухото си, и присвил очи срещу малките илюминатори. В тях сякаш била поставена една и съща снимка на върховете. Опитвал се да държи антената оптимално насочена на юг, където минавала орбитата на сателитите, предаващи гласа на жена му.

Тара изпитала такова облекчение да чуе съпруга си, че избухнала в плач, а нейният долитащ със забавяне и изкривяван от влудяващото статично пращене глас не спирал да повтаря колко много го обича.

— Зная, че си при второто си семейство и че те ще те пазят — викала тя над шума в слушалката. — Приключвай работата си там и се прибери у дома, любов моя.

Маккаун, който като военнослужещ към стратегическото командване на военновъздушните сили на САЩ някога бил извършвал мисии по въздушно презареждане на бомбардировачи B–52 с ядрено оръжие на борда, имал изострено предчувствие относно бъдещата съдба на Афганистан. „Познавам лично Ръмсфелд^[5], Райс^[6] и Пауъл^[7] и си дадох ясна сметка, че няма начин да не тръгнем по пътя на войната, разказва Маккаун. Досетих се, че ако зад тази история стои шайката от «Ал Кайда», нашите самолети всеки момент ще пристъпят към бомбардиране на каквото е останало от Афганистан, докато го сравнят със земята.“

„Ако това се случеше, не бе ясно накъде ще поеме Мушараф. Дори да подкрепеше САЩ, не бях убеден, че пакистанските военни ще го последват, защото бяха поддържали талибаните. Дадох си сметка, че като нищо може да се окажем заложници, и нямах търпение да си обера крушите оттам по най-бързия възможен начин.“

Бордовият инженер се извинил, че няма достатъчно слушалки за всички, и предложил на Мортенсън чифт пластмасови шумозаглушители. Притиснал лице към един илюминатор, той се потопил в тишината, наслаждавайки се на изострените си зрителни възприятия. Под тях стръмните терасирани склонове на долината Хунза приличали на юрган, съшит от хиляди парчета във всевъзможни нюанси на зеленото и наметнат върху гигантските сивкави бедра на каменистата планинска снага.

Отгоре, проблемите на Пакистан изглеждали прости. Някъде там висящите зелени ледници на Ракапоши^[8] се пропуквали под тропическото слънце. Някъде там от снеговете се раждали пенливи планински потоци. И пак там долу се намирали безводните села. Мортенсън примижал и проследил плетеницата от напоителни канали, които отвеждали живителната течност до терасираните ниви. От тази височина откърмването на живота и осигуряването на благоденствие из затънтените човешки обиталища изглеждало лесно като детска игра — просто, като да начертаеш линии в канавата долу, които да отклоняват речните води.

Но от тази височина, помислил си Мортенсън, остават невидими заплетените аргументи, с които твърдоглавите молли оправдават противопоставянето си срещу просвещението. Скрита от погледа била и паяжината на местните политически игри, които лесно можели да пратят изграждането на някой женски център в задънена улица или да забавят издигането на училищна сграда. Как можел човек да се надява да разпознае „фермите“ за екстремисти, които се разраствали като злокачествени тумори и задушавали тези уязвими долини, след като техните идеолози проявявали такава предпазливост, че укривали дейността си зад високи зидове и забулвали истинските си намерения под благовидната фасада на образованието?

 

 

Хеликоптерът се приземил в луксозен риболовен курорт, наречен „Шангри-Ла“. Той бил любимо място на висшите военни от пакистанската армия и се намирал на брега на едно езеро на час път от Скарду. Седнал пред телевизора в дома на собственика, чиято сателитна чиния улавяла обсипаната със снежинки картина на Си Ен Ен, Маккаун прекарал следобеда и вечерта във вцепенено съзерцание на излъчвания материал, показващ как сребристите корпуси на двата самолета, превърнати в крилати ракети, се врязват в небето над Долен Манхатън и мигове по-късно двете кули се сриват в океана от пепел, подобно на торпилирани кораби.

В това време в мадрасата „Джамия Дарул Улум Хакания“ в Пешавар, или „Университет на правоверното знание“, учениците — според собствените им хвалби пред „Ню Йорк Таймс“ по-късно — празнували по повод самоубийствените атаки. Тичали радостно из просторния двор и показвали, забивайки пръст в дланта си, как самолетите, направлявани от правоверните атентатори, осъществяват волята на Аллах и сриват сградите на безбожниците.

Сега Мортенсън осъзнал по-остро от всякога нуждата да се посвети на образоването на децата. Маккаун нямал търпение да изчезне от Пакистан независимо по какъв начин и изтощавал батериите на сателитния телефон в опити да убеди някой от бизнес партньорите си да го посрещне на границата с Индия или да му уреди самолетен билет през Китай. Ала по това време всички гранични пунктове били затворени, а международните полети — отменени. „Казах на Джордж: В момента няма по-сигурно място на Земята. Тези хора ще ни защитават с цената на живота си. След като не можем да отидем никъде, защо не продължим според предварителната програма, докато стане възможно да излетиш?“, спомня си Мортенсън.

На следния ден генерал Башир организирал обходен полет около K2 за разнообразие на неволните пленници, докато се урежда отпътуването им за Америка. Докато седял с притиснато до илюминатора лице, Мортенсън мернал жълтия полумесец на училището в Корфе, който проблясвал като искрица надежда сред смарагдовите ниви. Вече било обичай всяка есен, преди да замине за дома, да се завръща там, за да изпие чаша чай с хаджи Али. Обещал си да го стори веднага щом успее да изведе семейството на Маккаун извън страната.

В петък, 14 септември, двамата американци потеглили с джипа към Куарду, на един час път в западна посока, начело на конвой, който бил нараснал неимоверно, след като зловещата новина от другия край на света заляла Балтистан. „Сякаш всеки политик, полицай и военен, плюс духовните водачи на Северен Пакистан се бяха стекли да ни помагат в откриването в Куарду“, разказва Мортенсън.

Началното училище в селото било завършено и действало от години, но Чангази отлагал официалното му освещаване, докато организира церемония с подобаваща на случая пищност.

В двора се били стълпили толкова много хора, които се разхождали наоколо и хрупали кайсиеви ядки, че самото училище почти не се виждало. Ала то и без това не било център на вниманието, защото самият Саид Абас бил поканен да изнесе слово. Сега, когато ислямският свят бил залят от вълната на насилието, миряните от Балтистан нямали търпение да попият всяка дума на върховния духовен водач.

— Бисмилла ир-Рахман ир-Рахим — подел той. — В името на Всевишния Аллах Всемилостивия и Всемилосърдния. Ас-Салам Алей-кум. Мир вам! По волята на съдбата Всевишният Аллах ни е събрал тук в този час — изрекъл Саид Абас. Навалицата от човешки тела скривала платформата, върху която се намирал, и изглеждало като че духовникът в черна роба и тюрбан се носи над многолюдието. — Днес е ден, който вашите деца няма да забравят и за който ще разказват на децата си и на децата на своите деца. Днес от мрака на безпросветността ярко засиява светлината на познанието. Но днес, когато освещаваме това училище, е и ден, в който споделяме скръбта, сълзите и страданието на хората в Америка — продължил той, като наместил дебелите рамки на очилата върху носа си. — Злодеите, извършили това пъклено дело срещу невинните, срещу жените и децата, превръщайки хиляди от тях във вдовици и сираци, не го правят в името на исляма. По милостта на Аллах, нека им бъде дадено справедливо възмездие. За тази трагедия смирено моля господин Джордж и доктор Грег сахиб за прошка. Всички вие, братя мои, закриляйте и приемете сред множеството си тези двама американски братя. Не позволявайте да ги застигне зло. Поделете с тях всичко, което притежавате, за да помогнете на мисията им. Тези двама християни са долетели от другия край на света, за да запалят светлика на просвещението за мюсюлманските деца — изрекъл духовникът. — Защо самите ние не сме успели да дадем образование на дъщерите и синовете си? Бащи и родители, призовавам ви да принесете своите най-искрени усилия, за да получат децата ви дара на познанието. Ако не, те ще бъдат като овцете, които пасат на полето на произвола на стихиите и страховитите катаклизми, които преобръщат познатия ни свят.

Тук Саид Абас направил пауза, обмисляйки думите си, и по някаква неведома сила многолюдното множество, дори най-невръстните дечица, потънало в дълбока тишина.

— Призовавам Америка да се взре в сърцата ни — продължил Абас с пресипнал от напиращите чувства глас — и ще види, че мнозинството от нас не са терористи, а добри обикновени хора. Страната ни е връхлетяна от нищета, защото сме безпросветни. Но ето че днес бе запалена още една свещица на познанието. В името на Всевишния Аллах, нека тя разпръсне мрака, който ни заобикаля, и ни освети пътя.

„Речта на Абас бе трогателна, споделя Мортенсън впечатленията си от онзи ден. Когато приключи словото си, цялото множество бе обляно в сълзи. Ще ми се сънародниците ми, за които «мюсюлманин» не е нищо повече от синоним на «терорист», да можеха да присъстват там. Истинските стълбове на исляма са справедливостта, търпимостта и милосърдието и Саид Абас повече от красноречиво разкри същината на своята вяра.“

След церемонията многобройните жени от селото, загубили мъжете си, се изредили да поднесат съболезнования на Мортенсън и Маккаун. Тикали яйца в ръцете на американците, умолявайки ги да отнесат тези символи на скръбта на техните сестри по съдба от село Ню Йорк, които те, вдовиците от Куарду, копнеели да утешат.

Мортенсън погледнал купчинката, която потрепервала в ръцете му, и тръгнал към автомобила. Докато носел закрилнически крехките яйца в огромните си длани, мислел за децата на борда на двата самолета и за своите собствени, които го очаквали у дома. В днешно време, казал си той, като си проправял път по килима от кайсиеви люспи през добронамереното множество, на което дори не бил в състояние да помаха за сбогом, всичко в света е крехко.

 

 

На другия ден полковник Иляс придружил американците с хеликоптер до Исламабад, където се приземили на площадката на самия президент Мушараф с оглед на по-голяма сигурност. Въвели ги в силно охранявана приемна, където останали да чакат, седнали до богато украсена камина от мрамор, която като че ли никога не била палена. Над нея се кипрел маслен портрет на генерала в пълна парадна униформа.

Генерал Башир пристигнал с „Алует“ от Виетнамската война, известен сред пакистанските военновъздушни сили с прозвището Френския късмет, заради по-голямата му надеждност спрямо другите хеликоптери от същата епоха, с които също летели — американските „Хюи“.

— Орелът кацна — обявил Иляс театрално, когато оплешивяващият, напомнящ на бивол, Башир, облечен в летателната си униформа, скочил на пистата и им помахал да заповядат.

Башир летял с голяма скорост, почти залепен за покритите с ниска растителност склонове, и когато най-забележителният ориентир на Исламабад — джамията „Шах Фейсал“ с четирите минарета и огромна шатроподобна молитвена зала, побираща седемдесет хиляди богомолци, най-сетне изчезнала зад тях, вече наближавали Лахор. Генералът приземил хеликоптера в средата на писта за рулиране на международното летище в града, на петдесет метра от един „Боинг–747“ на сингапурските авиолинии. С него Маккаун и семейството му щели да напуснат региона, който скоро щял да се превърне в зона на бойни действия.

След като се простили с Мортенсън и Фейсал Бейг, те били придружени до местата си в първа класа лично от Башир, който поднесъл извиненията си на пътниците за забавянето на полета и останал с поверениците си до самото излитане.

„Като разсъждавам сега, споделя Маккаун, в Пакистан с нас се държаха повече от добре. Много се притеснявах да не ни се случи нещо в тази, цитирам: «страховита ислямска държава». Но всичко беше наред. Лошото дойде след това.“

Цялата следваща седмица Маккаун пазел стаята в луксозния хотел „Рафълс“ в Сингапур след хранителното натравяне, което получил от сервираните в първа класа ястия.

Мортенсън и Бейг поели на север с военен товарен полет до Скарду, където ги чакал Хусейн. Докато се катерели през долините на Шигар и Бралду, американецът дремел на задната седалка, а телохранителят бдял над съня му, взрял зорък поглед в хоризонта.

Нещо не било наред сред множеството, събрало се да го приветства на отвъдния бряг на реката. Докато прекосявал моста и обхождал с поглед издатината отсреща, дъхът му изведнъж замрял. Височината, на която винаги, неизменна като скалите, се издигала фигурата на хаджи Али, сега пустеела. На брега го очаквал синът на стария нурмадар, който му съобщил тъжната вест.

През изминалия месец от кончината на баща му, Туаха бръснел главата си в знак на траур и си пуснал брада. С нея семейната прилика била по-поразителна от всякога. При гостуването си предната есен Мортенсън намерил хаджи Али дълбоко разстроен. Жена му Сакина легнала болна през лятото, измъчвана от ужасни болки в корема, които понасяла с неизменното за балтите търпение. Починала в селото, след като отказала да предприеме дългия път до най-близката болница.

Двамата отишли да видят гроба й, недалеч от училището. С натежали от преклонната възраст движения хаджи Али коленичил и докоснал простия надгробен камък, под който, обърнато към Мека, било заровено тялото на съпругата му. Когато се изправил, в очите му проблясвала влага.

— Без нея съм нищо — казал той на американския си син. — Нищо.

„От устата на един консервативен шиит това е огромно признание, обяснява Мортенсън. Вероятно много мюсюлмани изпитват същото към жените си, но едва малцина са имали смелостта да го изрекат.“

Хаджи Али положил ръка върху рамото на Грег и тялото му се разтърсило сякаш от ридания. Ала сипкавият смях на стареца, предрезгавял с десетилетията от дъвченето на насуар, не можел да бъде сбъркан.

— Някой ден, много скоро, ще дойдеш при мен и също ще ме намериш посаден в земята — рекъл той през кикот.

„Не виждах нищо развеселяващо в мисълта за смъртта на хаджи Али“, казва Мортенсън и гласът му изневерява, когато се опитва да говори за загубата на човека, когото чувствал като баща, макар оттогава да са изминали години. Обгърнал с ръка своя наставник, от когото научил толкова много, и поискал едно последно напътствие.

— Какво да сторя, когато след много, много години дойде този ден? — попитал той.

Хаджи Али вдигнал поглед към върха отсреща, претегляйки думите си.

— Вслушай се във вятъра — отвърнал той.

Мортенсън коленичил на пресния гроб на хаджи Али редом с Туаха да отдаде последна почит на покойния старейшина, чието сърце според сина му било отмерило повече от седем десетилетия. Нищо не е вечно, помислил си той. Въпреки всичките ни усилия, нищо не е трайно.

Сърцето на родния му баща спряло едва на четиридесет и осем години, преди синът да успее да му зададе поне част от въпросите, с които се сблъскал. А ето че сега незаменимият мъдрец, който му помогнал да запълни част от празнината, зейнала след смъртта на Демпси, човекът, дал му толкова много неоценими уроци, гниел в земята, редом до жената, с която прекарал живота си.

Мортенсън се изправил и се помъчил да си представи какво би казал хаджи Али в този тежък миг, в този черен период в историята на света, когато всичко, което човек е скъпил, се оказвало крехко като яйчена черупка. Изведнъж с неправдоподобна яснота до него долетял гласът на стареца: „Вслушай се във вятъра“.

И той го сторил, напрягайки слуха си и за най-слабите шумове. Воят на вятъра разнасял из речната теснина мълвата за идващите снегове и възцаряването на зимата. Но сред поривите, атакуващи тази крехка скална издатина в сърцето на Хималаите, където човешките същества оцеляват въпреки всичко, доловил и мелодичния звън на детски гласчета откъм двора на училището. Ето това бил последният урок на хаджи Али, осъзнал Мортенсън и притиснал очи с върховете на пръстите си, за да спре бликналите горещи сълзи. „Мисли за тях“, казал си той. „Винаги мисли за тях.“