Кайра Ленън
Ако те пусна (9)

Глава девета

Забавните моменти секнаха, когато се върнахме в Лондон. След невероятната седмица в Девън, по време на която излизах със старите ми приятели, ходих на няколко излета с родителите ми и прекарах известно време с Доминик и семейството му, реалността се завърна вечерта, в която се прибрахме.

Рожденият ден на Тили бе в четвъртък и трите й най-добри приятелки от училище трябваше да дойдат с приспиване. Доминик се кълнеше под път и над път, че ще бъде там. Бе пропуснал всичко останало, затова този път обеща, че ще присъства.

И, естествено, когато се обадиха в неделя от офиса му и го попитаха дали може да се върне в Ню Йорк тази седмица, за да уреди някои последни детайли по преместването, той не можа да каже „не“.

Бях бясна. Не просто леко засегната. Направо изпуших. Толкова много, че когато Тили отново избяга в стаята си да плаче заради поредното разочарование, изхвърчах от апартамента и отидох в гимнастическия салон на първия етаж на сградата. Да удрям с юмруци и да ритам боксовия чувал наистина ми помогна да намаля стреса.

Всяко скапано решение, което бе взел Доминик, всяка идиотска идея, която бе свързана с Ню Йорк, се оттече от мен, докато се изтощих.

След един час все още не бе достатъчно.

Върнах се в апартамента потна и уморена, изкъпах се и си облякох пижамата — стара, раздърпана тениска с логото на неизвестна рок банда, изписано върху нея. Седнах на леглото ми в очакване на раздразнението ми да премине. Със сигурност трябваше да е преминало след цял час, прекаран с боксовия чувал.

Но не. Беше още там и ме разяждаше, затова нямах друг избор, освен да стана и да отида да говоря с Доминик. И под „разговор“ имах предвид „крещене“.

Закрачих по коридора към стаята му, където го намерих да сваля дънките си. Трябваше да направя усилие да не гледам голите му гърди и ми се искаше повече от всичко да бях отишла да си легна.

Поне белезите от хапане бяха изчезнали.

— Познавам този поглед, Мадисън, и не съм в настроение за спор.

Челюстта му бе стисната, което ми показваше, че трябва да се отдръпна. За съжаление, понеже бях егоистка, това означаваше, че не мога.

— Понякога наистина си задник — казах.

Той вдигна дънките си и ги метна върху стол, който вече бе затрупан с мръсни дрехи.

— Не мога да повярвам, че не отказа да отидеш на работа поне този път — продължих. — Това е рожденият й ден, за бога!

— Недей! Чувствам се достатъчно зле вече.

— Така и трябва. Обеща й, че ще бъдеш тук.

— Знам какво съм обещал, ок? Но не мога просто така да откажа работа.

— Тогава се върни по-рано. Отиди утре и се върни в четвъртък, за да не я разочароваш отново.

Той се обърна към мен, по-ядосан, отколкото някога съм го виждала.

— Толкова е лесно за теб, нали? Винаги си тук, правиш всичко както трябва, докато аз идвам и си отивам от живота й и прецаквам нещата. Не е лесно да балансираш всичко.

— И за мен не е лесно. Липсваш й и докато теб те няма, трябва да се старая дяволски много, за да бъда всичко, от което тя се нуждае, докато се върнеш!

— Ако толкова е трудна работата ти, защо остана толкова дълго?

— Защото я обичам! Обичам и двама ви и да я гледам така разстроена, а теб така стресиран, това ме убива. Защо не намалиш темпото малко?

— Не мога да си го позволя, защото ако го направя, няма да мога да свърша работата си и ще я загубя.

— Ако не го направиш, ще загубиш дъщеря си! Не разбираш ли? Тя се отдалечава все повече и повече всеки ден. Обича те прекалено много, но можеш да й се извиниш само няколко пъти, преди да престане да ти вярва.

— Плащам ти да ми помагаш, Мадисън. Не да ме поучаваш.

Ето го отново, размахвайки шефската карта. Нямаше да ми пречи толкова и на половина ако беше безчувствен задник, но не беше такъв. Ако мислеше за мен като за служител, не би ме включил във всичко, което бе правил със семейството си, докато бяхме там. Но в момента, в който започнах да му посочвам как работата му засяга Тили, той ме отсвири. Постави ме обратно на „точното“ ми място като служител. Но дори и да разбирах защо го прави, това не го правеше по-малко болезнено.

Тръгнах да излизам от стаята, когато Доминик каза:

— Мади…

Начинът, по който каза името ми, откъсна парченце от сърцето ми. Бях спряла да го поправям, когато ме наричаше „Мади“, защото, когато го казваше, ми се струваше правилно.

— Обичаш ли ме? — попита той.

— Да — отвърнах му. — Но… не знам дали има значение вече.

Чаках, защото знаех, че не бе приключил. След няколко минути той положи леко ръце на раменете ми.

— Моля те, погледни ме.

Обърнах се да го погледна и той отпусна ръцете си от двете си страни. Почудих се дали лицето ми изгледаше толкова изтощено и нещастно като това на Доминик. Дали и моите очи не блестяха вече. Ако той се чудеше какво мисля, по същия начин и аз се опитвах да разбера какво се върти в главата му. Винаги сме успявали да разберем какво мислим. Винаги. Дори и в последните няколко хаотични дни бяхме успели по някакъв начин да прозрем отвъд кавгите и да осъзнаем неща, които нито един от нас не искаше да изрече на глас. Но в този момент, стоейки пред него, не знаех какво мисли.

И това ме плашеше.

Измина цяла минута в оглушителна тишина, и когато не можех да издържам повече, казах:

— Защо каза на Дейв, че сме били заедно?

Нямах представа защо този въпрос изскочи от устата ми, след като имаше толкова много, които да задам. Но това ме дразнеше, тъй като обикновено Доминик пазеше личния си живот в тайна. Точно както бе запазил в тайна и Серена — но това бе път, по който не исках да поема. Колкото и да не исках да обсъждам това, което се случи между нас, тази тема не можеше да бъде заобикаляна прекалено дълго.

Беше време. Сърцето ми препускаше, но беше време.

— Не мога да повярвам, че е говорил с теб за това — каза Доминик, клатейки глава. — Казах му да не ти споменава.

— Ами, направи го. Каза ми какво си споделил за чувствата си.

— Разбира се, че ти е казал. Има голяма уста.

— Защо не ми каза? Просто ме попита дали те обичам. А си казал на Дейв, че ме обичаш.

— Това е, което чувствам. Но ти не позволяваш да говоря за това. Всеки път, когато спомена нещо, или променяш темата, или си намираш извинение да напуснеш.

Бе абсолютно прав. Никога не му дадох шанс, но рискът бе прекалено голям. Какво щеше да стане, ако не се чувстваше по същия начин? А ако се чувстваше така?

Кога реших как се чувствам?

Отстъпих крачка назад.

— Да си тръгна бе точно това, което трябваше да направя. Съжалявам, не трябваше да повдигам въпроса отново.

Доминик ме достигна, преди да мога да избягам в стаята си да се скрия. Ръцете му се отпуснаха леко на кръста ми и аз почти, почти, го прегърнах. Беше като дежа вю. Едва облечени в неговата стая, но този път нямаше да позволя нещо да се случи.

— Знам, че всичко е каша — каза той. — Моментът е ужасен, но дори и да не говорим за това, чувствата няма да изчезнат.

— Мога да се справя с чувствата. Не мога да се справя с последиците от тях. Не и след като заминаваш след няколко седмици.

Погледнах в очите му, молейки го да не настоява. Да разбере защо е по-добре да продължим така, сякаш нищо не се бе случило, както правехме през последните няколко седмици. Моментът отмина, накрая той кимна и ме пусна.

Обърнах се да си тръгна, но подскочих, когато забелязах Тили да стои на прага на вратата. Бузите й бяха набраздени със сълзи и тя се бе вкопчила в Мънго и Пач.

— Защо си в стаята на татко? — попита тя.

Не би могла да бъде отдавна там, но сърцето ми все още туптеше силно. Ако бе видяла ръцете на Доминик около мен или бе чула нещо, това щеше само да я обърка, а нещата вече бяха достатъчно сложни за нея.

— Просто си говорехме — й казах, когато се приближи до мен и протегна ръце да я взема.

— Кошмар ли имаше? — попита Доминик, вземайки ръката й в своята. Тя кимна, после зарови лице в рамото ми, когато всички седнахме на леглото. — Ела тук, скъпа. — Тили ме пусна и пропълзя в скута му. — Искаш ли да спиш при мен тази нощ? — попита отново и тя кимна пак.

— Отивам да си лягам — казах.

— Чакай — извика Тили. — Не може ли и ти да спиш тук?

Ако можеше всичко на този свят да е толкова просто, колкото изглеждаше в детските очи…

— Не точно — отвърнах. — Това е леглото на баща ти.

— Знам, но той няма да има нищо против, нали, татко?

Доминик сви рамене.

— Нямам против. Но Мадисън си има собствено легло, в което да спи.

Долната й устна се нацупи малко.

— Но аз ще съм в по-голяма безопасност, ако и двамата сте при мен.

Определено ме манипулираше, защото знаеше как мразя да я оставям сама след кошмар. Обикновено не бих я оставила да й се размине, но бе късно, тя бе уморена, а и си помислих, че може да се измъкна, след като заспи.

— Добре — казах й, — ще спя тук.

— Йеее!

Отказах да погледна към Доминик, когато заобиколих леглото да легна до Тили. Той се изви и легна от другата й страна. Тя се сгуши в него, все още притискайки плюшените си играчки. Макар да бе разстроена, че той няма да сдържи обещанието си да присъства на партито за рождения й ден, винаги е знаела, че той ще я пази. Доминик обви ръка около нея и тя се притисна по-близо.

Лежах от моята страна на леглото, когато Тили ме дръпна за нощницата да ме придърпа към нея. Преместих се към нея, щом Доминик угаси лампата, и когато не можех да се приближа повече, попитах:

— Удобно ли ти е?

— Много — отвърна Тили.

Беше отличен буфер между мен и Доминик, но той все още бе достатъчно близо, че ако се преместех само малко, краката ни щяха да се докоснат. Тили вдигна ръката ми и я преметна през нея и Доминик, където тя тупна на задника му. Макар да бе с боксерки, това не го правеше по-малко неудобно.

Погледите ни се срещнаха над главата на Тили и дори в тъмното можех да видя как се опитва да прикрие усмивката си. Не можах да се спра и се засмях. Когато Доминик се присъедини, Тили каза:

— Престанете да се кискате, опитвам се да заспя.

— Хмм, малко неуместно от твоя страна, след като ти беше тази, която ни събуди, малка бузанке — отвърнах, премествайки ръката си от задника на Дом на рамото й.

— Трябваше ли да намесваш бузи в разговора? — каза той, смеейки се още по-силно.

Тили понижи напрежението по най-необикновения начин, което направи ситуацията още по-смешна, отколкото беше. Двамата с Доминик се смеехме толкова силно, че леглото се тресеше.

— Честно! — продължи Тили. — Спри да се смееш или Мадисън ще трябва да се върне в стаята си.

— Е, сега звучи точно като теб — каза Доминик и този път го пернах по рамото. Бе трудно да събера достатъчно сила, докато се смеех, защото бях „предупредена“ от петгодишно момиче.

— Трябва да тръгвам.

— Не, остани! — каза Тили, хващайки нощницата ми отново. — Просто престани да се смееш.

— Да, шефе.

Целунах я по бузата и се опитах да се овладея. Отново срещнах погледа на Доминик над главата й, ръката му достигна моята и пръстите ни се преплетоха. След като бях казала, че трябва да тръгвам, трябваше да го пусна, но се чувствах прекалено добре.

Останахме така, докато Тили заспи. Звукът от лекото й дишане ме успокояваше. Нежната усмивка на устните й ме караше да се чудя какво ли сънуваше. Със сигурност не бяха чудовищата, които я измъчваха по-рано.

— Мади — шепотът на Доминик ме стресна и аз също прошепнах:

— Тя заспа. Ще отида да си лягам.

— Не — стисна той ръката ми, — остани, моля те.

— Защо?

— Страх ме е от тъмното.

Изсумтях, когато Доминик се усмихна.

— Тили ще се грижи за теб — казах с тих глас. — Освен това е донесла армия от унищожители на кошмари със себе си.

— Така е, но ти каза на Тили, че ще останеш.

Палецът му погали нежно опакото на ръката ми. Не бях сигурна дали въобще осъзнаваше какво прави, но само това леко движение замайваше съзнанието ми. Исках да избягам в безопасността на стаята ми, където щеше да бъде лесно да блокирам чувствата, които изпитвах към него. Да остана в леглото му — мястото, където започнаха всички усложнения, бе лош ход, знаех това. Но да бъда близо до него бе прекалено съблазнително.

Твърде удобно.

— Ще остана — казах му.

„Иска ми се само и ти да направиш същото.“