Кайра Ленън
Ако те пусна (7)

Глава седма

Определението за истински ад е да си хванат в капан за четири часа в една кола с почти шестгодишна и мъж, с когото почти не говориш. Е, добре, това може би е малко драматично, но между „не стигнахме ли вече“ и осезаемото напрежение, прекарах по-голямата част от времето, съжалявайки, че не бях взела влака.

Двамата с Доминик се държахме учтиво, но се преструвахме. Беше фалшива учтивост, което означаваше, че атмосферата бе благоприятна заради Тили, но зад това назряваше спор, който чакаше да се случи. Ако не спор, то поне изключително неудобен разговор.

Когато Доминик ме остави пред къщата на родителите ми, изскочих от колата сякаш изстреляна с катапулт. Родителите ми, Господ да ги благослови, бяха приготвили девънширски чай със сметана за пристигането ми. Не можете да получите толкова гъста сметана в Лондон, просто не е същото. Без значение колко дълго съм живяла в близост до големия град, в сърцето си оставах момичето от провинцията.

Прекарах по-голямата част от деня след завръщането ми в разговори с тях, с изключение на краткото пътуване до града, където местните ме поздравяваха като заблудена овца, върнала се в стадото. Беше ми приятно да се видя с всички, но също така ми бе странно как толкова много хора оставаха на едно и също място за дълго време. Едни и същи хора работеха в едни и същи магазини, а възрастните дами все още се събираха на пейките пред църквата в града, за да си поемат глътка въздух или просто да клюкарстват, както обикновено правят.

Най-спокойната част на деня ми беше да седя в хола на родителите ми, гледайки сериала „Ийстендърс“, докато потапях покрити с шоколад бисквити в чашата с чай.

Докато телефонът ми не иззвъня.

Беше малко след девет, и да си кажа честно, не очаквах да чуя Доминик. Изпитах желание да не вдигна, но така или иначе го направих, за да мога да приключа по-бързо с това, за което се обаждаше.

Веднага ги чух. Писъците на Тили проглушиха ушите ми, сякаш бях там с нея.

Сърцето ми заби учестено, защото звукът, макар и познат, винаги ме ужасяваше.

— Мадисън — каза Доминик с треперещ глас, — имам нужда от малко помощ.

— Имала е кошмар.

— Да, така мисля. Събуди се преди пет минути, крещейки, че има нещо в стаята й. Опитах се да я успокоя, но тя продължава да пита за теб. Все още пита за теб, Мадисън, и не знам какво да правя. Казах й, че не можеш да дойдеш, защото си в отпуска и не искам да те безпокоя, но тя знае, че се намираш наблизо. И… продължава да пита за Мънго. Какво, по дяволите, е Мънго?

Не знаех дали да се смея, или да му се развикам за невежеството. В интерес на истината знаеше, че Тили има нужда от плюшената си маймунка, освен това в последно време тя използваше само името му.

— Това е маймунката й — казах. — Мънго е нейната маймунка.

— О, мамка му! Забравих я.

— Дом, знаеш, че не може да заспи без нея.

— Тя заспа по-рано пред телевизора, затова я занесох в леглото и се надявах, че ще е добре. Какво да правя?

— Просто остани при нея и продължавай да й говориш. Ще се почувства по-добре, ако знае, че няма да ходиш никъде. И… ще дойда възможно най-бързо.

Затворих с въздишка.

— Всичко наред ли е? — попита майка ми, вдигайки поглед от плетката си. Обичаше да плете не защото беше нещо типично за старите хора — тя не беше толкова стара — а защото винаги трябваше да прави нещо, дори докато гледаше телевизия. Татко бе заспал в креслото си.

— Не точно — отвърнах. — Тили е имала кошмар и е питала за мен. Ще отида да помогна на Доминик.

Тя ми се усмихна топло.

— Мадисън, нали осъзнаваш, че не можеш да бъдеш винаги около нея. Знам, че това малко момиченце означава всичко за теб, но скоро тя няма да може да разчита на това, че ще отидеш при нея.

— Знам, но докато мога, ще го правя. Ще се постарая да не се бавя.

Поръчах такси да ме закара и се качих в стаята си. В стария ми гардероб мама беше запазила някои от старите ми плюшени играчки. Кой знае защо, но в този момент се радвах. Взех някогашната ми любима детска играчка — сиво-кафяво плюшено куче — и го пъхнах в чантата си, преди да изляза навън да чакам таксито.

 

 

Майката на Доминик, Джейн, невинаги бе живяла наблизо. Бе се преместила скоро след Доминик и съпругата му, за да може да бъде по-близо до тях и да им помага с Тили. По-големият му брат Дейвид бе пристигнал със семейството си около година след тях. Да са покрай него бе далеч по-удобно, отколкото Доминик бе очаквал, особено когато Хейли си тръгна. Джейн бе най-милият човек, когото познавах, и колкото и пъти да бях ходила в Девън без Доминик и Тили, винаги правех всичко възможно да я посетя.

Джейн ме поздрави с прегръдка, обещавайки ми да поговорим по-късно, но Тили все още крещеше горе, затова забързах към нея, а звукът раздираше вътрешностите ми.

Доминик седеше до нея, но в неутешимото си състояние тя продължаваше да го отблъсква, казвайки му да й донесе Мънго.

Сцената бе покъртителна.

— Тили — казах нежно.

Гласът ми достигна до нея и тя ме загледа за няколко мига, опитвайки се да разбере дали бях истинска, или сънуваше. Влязох в стаята, седнах на леглото до нея и Доминик и я взех в прегръдките си. Когато осъзна, че не сънува, започна да плаче отново, залепена за мен. Погледнах към Доминик през рамото й. Той ми се усмихна благодарно с насълзени очи и напусна стаята.

— Имах кошмар — каза Тили, когато я погалих по косата. — Имах кошмар.

— Искаш ли да ми разкажеш за него? — попитах, опитвайки се да изтрия образа на тъжния Доминик от главата си.

— Не! Не ме оставяй, Мади!

— Няма да ходя никъде, бебчето ми, ще остана при теб, докато заспиш.

— Няма да спя. Трябва да останеш.

— Шшт. Всичко ще бъде наред.

— Имам нужда от Мънго.

— Мънго е у дома — отвърнах и я оставих за секунда, за да бръкна в чантата си. — Но съм ти донесла нещо.

— Какво?

Извадих кучето от чантата и й го подадох.

— Това е моят приятел Пач. Знам, че искаш Мънго, но Пач се грижеше за мен, когато бях малка. Мислех, че ще поискаш да ти го заема, докато се приберем.

Тили завъртя няколко пъти Пач в ръката си, вероятно обмисляйки дали бе приемлив заместител. В крайна сметка го придърпа към себе си.

— Мирише на теб.

Засмях се.

— Ами, беше ми най-добрият приятел. Прекарала съм много време с него.

Избърсвайки очите си, тя каза:

— Благодаря ти. Може ли да ми прочетеш приказка?

— Разбира се, миличка.

 

 

Измина почти час, преди Тили да се успокои. Сгуши се до Пач, сякаш животът й зависеше от него. В съзнанието й вероятно бе така. Отказа да ми разкаже за кошмара си и се бе вкопчила в ръката ми повече от четиридесет минути, преди дори да ми позволи да започна да й чета. Бях щастлива да остана с нея колкото бе нужно, но се изтощих да я гледам толкова разстроена. Нито едно дете не трябва да е толкова изплашено или нещастно, затова направих всичко по силите си да поправя щетите. Дори и само временно. Бе достатъчно засега, достатъчно, за да може да си почине, без да се страхува.

След като заспа, я целунах по челото и се измъкнах, оставяйки вратата леко отворена, в случай че се събуди отново.

Доминик и Джейн седяха на кухненската маса, разговаряйки тихо, и ми се усмихнаха с надежда, когато влязох.

— Заспа — казах им. — Мисля, че е изтощена.

— Не съм изненадана — отвърна Джейн, — определено знае как да крещи.

— Искаше ми се да знам какъв кошмар е имала. Няма да ми каже.

— Когато се събуди, каза, че имало непознат в стаята й — обади се Доминик. — Отначало не преставаше да казва: „Кажи й да се маха“, след това започна да пищи за теб.

Може би любимите й Дисни филмчета, които наблягаха на злите мащехи, комбинирани със страха й от това кой ще се грижи за нея в Ню Йорк, бяха предизвикали кошмарите й.

И аз съм имала подобни кошмари.

— Искаш ли чаша чай? — попита Джейн, като се изправи. — Тъкмо щях да включа чайника.

— Благодаря, но мисля да се прибирам у дома. Изморена съм.

— Разбирам — отвърна тя с усмивка. — Но ще дойдеш някой друг път тази седмица, нали? Доста време измина от последния ни разговор.

— Разбира се. Ще ти се обадя и ще се уговорим.

Джейн ме прегърна отново и Доминик попита:

— Искаш ли да те закарам?

— Да, моля те, ако нямаш нищо напротив да оставиш Тили.

— Ще бъде добре с майка за малко. Ще те закарам.

 

 

Тишината в колата на Доминик на път за вкъщи ме изнерви. Когато предложи да ме закара, предположих, че има нещо да ми каже. Забравете това. Знаех, че иска нещо да ми каже от начина, по който се бе съсредоточил толкова напрегнато върху пътя. Бе карал по тези улици милиони пъти, затова не бе нужно такава концентрация. Мислеше. Сърцето ми започна да препуска, отначало по-бавно, но когато спря пред къщата на родителите ми, вече блъскаше в гърдите толкова силно, че сигурно щях да имам нужда от пътуване до спешното.

— Благодаря, че ме докара — казах, опитвайки се да не го поглеждам.

— Благодаря ти, че намина.

— Няма проблем, радвам се, че Тили се чувства по-добре.

Посегнах да откопчая колана си, но Доминик сложи ръка върху моята, принуждавайки ме да го погледна.

— Тази вечер осъзнах нещо — каза той, а гласът му трепереше и дъхът му бе накъсан. — Осъзнах, че не знам как да се грижа за собствената си дъщеря. Не знам как да прогоня кошмарите й, как да я успокоя. Забравих да взема маймунката й.

— Дом…

— Трябваше да знам тези неща, Мадисън. Но не знаех. Не знам нищичко за нея.

— Това не е вярно — отвърнах, — а и нещата, които не знаеш, можеш да научиш.

— Тя ще навърши шест следващата седмица. Трябваше да ги науча досега. — Удари с ръце по волана, след това облегна глава на него. — Наблюдавах ви двете тази вечер — каза той след малко. — Видях как държеше ръката й, галейки косата й. Говореше й за кучето си и слушаше всяка дума, която тя казва, дори и когато бърбореше несвързано. Винаги знаеш какво да й кажеш. Не знам как да го правя.

Поставих ръка на рамото му и казах:

— Това отнема време. Не може да имаш дете и да очакваш да знаеш какво мислят или чувстват, ако не си около тях. Те се променят и израстват толкова бързо. Ако се обърнеш дори и за минутка, те вече са научили нещо ново.

— Всичко, което знае, го е научила от теб. Каза ми го. Всяка вечер по телефона и когато се прибера у дома, тя ми разказва за нещата, които сте правили заедно.

— Знам какво си мислиш — отвърнах, — но грешиш. Не съм съгласна с преместването в Ню Йорк, но знам защо правиш това, и то не е защото си лош баща. Гледам те как работиш всеки час, всеки ден, за да осигуриш на Тили всичко, от което се нуждае, защото мислиш, че трябва да й се реваншираш за това, че расте без майка. Но не трябва да се опитваш толкова усилено. Вече си го направил. Постигнал си успех, можеш да я подсигуриш, но сега тя има нужда от теб. Единствено от теб.

Той се изправи бавно.

— Ако има дори и едно нещо, което съм направил за нея, то това не е, че съм работил усилено. А че избрах теб. Не си мисли, че не те ценя, защото не е така, но точно сега започвам да осъзнавам, че на теб се дължи това, което е тя сега.

— Мисля, че се дължи на общите усилия — казах нежно, — но ти благодаря.

Доминик вдигна колебливо ръка, после я свали. Движението накара сърцето ми да забие силно, и когато ми се усмихна, го почувствах. Почувствах го с всяка частичка на тялото си, сякаш и най-малкия намек за усмивка имаше силата да предизвика енергийна вълна през тялото ми.

Отговорите на въпросите, които пренебрегвах, започнаха да си идват на мястото.

— Трябва да тръгвам — казах.

Когато отново повдигна ръка, този път не промени решението си. Прокара нежно пръсти по косата ми, докосвайки едва-едва, но достатъчно, за да ме накара да изтръпна. Наведох глава, докато се опитвах да намеря сили да си тръгна, но той сложи пръст на брадичката ми и я повдигна внимателно. Затворих очи, защото, ако погледнех в неговите, щях да се предам по-лесно, отколкото исках. Затворените ми очи накараха всяко друго сетиво, което имах, да се изостри. Знаех, че устните му са на милиметри от моите.

— Моля те — прошепнах, — моля те, не ме карай да се влюбя в теб.

Той облегна челото си на моето, ръката му се придвижи от брадичката ми към задната част на врата ми.

— Съжалявам. Съжалявам, но мисля, че нещо се случва тук.

Всичко това щеше да се случи само с едно малко движение.

Не можех да си позволя да го целуна. Дори всичко в мен да го желаеше, не можех да го преживея.

— Не — казах, отдръпвайки се назад, — в момента си разстроен заради Тили и мислиш за мен по този начин само защото е добре за нея.

Доминик винаги бе искал най-доброто за Тили и внезапно бе осъзнал, че аз бях това. Мислеше, че аз бях най-правилният човек, който да се грижи за нея, но това не значеше непременно, че трябва да изпитва нещо към мен.

— Това не е вярно — отвърна той.

— Не е ли?

Мълчанието му ми даде отговор. Поех си дълбоко въздух и излязох от колата, без да кажа и думичка.