Кайра Ленън
Ако те пусна (8)

Глава осма

Ден двеста шестдесет и трети без сън и Мадисън Конър започва да губи връзка с реалността.

Нямаше достатъчно кофеин в света, който да накара умът ми да заработи, но така или иначе изпих три чаши в понеделник сутрин. Планирах да отида с майка ми до Екзитър, за да видя колко се бе променил градът през последните няколко години, както и да се опитам да излича образа на Доминик, който се беше запечатал в съзнанието ми.

През цялата нощ сякаш бе в стаята с мен. Погледът в очите му, когато отидох предната вечер в дома на майка му, начинът, по който ми призна как се чувства, усещането на пръстите му, заровени в косата ми. Всичко ме водеше към място, на което не исках да отида.

Дали е истински?

Когато казах на Нийл, че чувствата ми към Доминик се основават на страх, наистина го мислех. И защото вярвах, че неговите чувства към мен бяха повече заради Тили, отколкото заради самия него, убедих себе си, че просто се паникьосах заради заминаването му.

Макар че, ако това наистина бе така, нямаше да ми е толкова трудно да се отдръпна, когато той почти ме целуна. Нямаше да почувствам всяка дума, която ми бе казал, докато се навеждаше към мен, и нямаше да стоя будна цяла нощ, искайки да се бях изкушила още съвсем малко, за да разбера истината.

Плановете ми за деня бяха осуетени, когато Тили ми се обади към девет да ме попита дали искам да се присъединя към нея, Доминик, Джейн, Дейв и неговото семейство на пикник в Дартмур. Каза, че чичо й Дейв „помолил за присъствието ми“ и Доминик щял да ме вземе към десет.

Разумът ми казваше да стоя настрана. Бях уморена и объркана и близостта на Дом щеше само да влоши нещата.

Но исках да бъда там. Също така не бях разговаряла с майка ми относно плановете ми, затова казах на Тили, че ще бъда готова в десет, и се заех да се обличам. Беше съвършен ден за пикник в Дартмур. Слънцето обещаваше горещ летен ден. Облякох се подобаващо, навличайки къса дънкова пола и черен потник.

Не съм била в парка повече от десет години, и въпреки потенциалната неловкост, бях развълнувана да се върна на мястото, където бях прекарала много прекрасни лета, плискайки се в реките и наблюдавайки дартмурските понита. Тили бе в чудесно настроение, когато почука на вратата ми. Усмихна ми се широко, обвивайки ръце около мен, след това ме повлече надолу по пътя към колата на Доминик, забравила за безсънната си нощ. Седнах на задната седалка — понеже Джейн беше на предната — и това извика в ума ми събитията от предната нощ. Колата му, Мерцедес С-класа купе, винаги миришеше на кожа и на неговия аромат. Опитвах се да не го вдишвам, но бе невъзможно да не изпълня сетивата си с нещо, което мирише толкова добре.

Опасни мисли.

След като казах „добро утро“ на Джейн, Доминик ми се усмихна неловко и аз му отговорих по същия начин.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

Кимнах.

— Готова съм.

— И аз съм готова — добави Тили, карайки ни да се засмеем.

 

 

Пристигнахме на уговореното място за среща на Спичуик и разстлахме одеяло на тревата. Тили скачаше нагоре и надолу, нетърпелива да пристигнат чичо й, леля й и братовчедите й. Преди да изгори на вече знойния пек, Доминик ми подаде плажното масло и аз се погрижих всеки сантиметър от откритата кожа на Тили да бъде покрита добре с „фактор 30“, докато той извади няколко сгъваеми стола и куп играчки и игри, с които децата да се забавляват. Все още бе рано, но лека-полека взеха да пристигат семейства, готови да се насладят на малкото късче от рая, което представляваше Дартмур.

Дейв, жена му Мел и двете им деца, Джейк и Даниел, пристигнаха около тридесет минути след нас, и когато се приближиха, носейки своите припаси, видях, че дрехите на Дейв бяха подгизнали. Джейк и Даниел хукнаха да поздравят Тили и тримата се отправиха да играят заедно.

— Мадисън — каза Мел, притискайки ме силно в прегръдките си, — толкова се радвам, че успя да дойдеш. Чудесно е, че те виждам.

Черната лъскава коса на Мел бе късо подстригана, откривайки перфектните й високи скули. Тя изглеждаше дори по-красива, отколкото си спомнях. Мина повече от година, откакто я видях за последен път, когато прекарахме щура импровизирана вечер в града, която завърши със събуждането ни в къщата й, където тя се препъна на предната врата и се стовари върху голямата саксия в подножието на стълбите.

— И аз се радвам да те видя — казах. — Не мога да повярвам колко са пораснали децата.

— Знам — засмя се тя, гледайки ги как тичат наоколо. — Следващият месец Джейк става на девет, а Даниел е почти на седем. Сякаш бе вчера, когато ги бутах в количките им.

— Мадисън, ела тук и ме прегърни! — дочух гласът на Дейв зад мен.

Усмихнах се широко на брата на Доминик, който бе протегнал ръце. Дейв бе по-възрастната версия на Дом. По-висок, по-закръглен и по-шумен, много забавен и винаги изпълнен с енергия. Да отидеш до Девън и да не видиш Дейв си бе загуба на време.

— Дейв — казах, — липсваше ми, но си целият мокър, а аз вече се намазах със слънцезащитен крем. Какво се е случило с теб?

Мел се изкикоти до мен, а Дейв отвърна:

— Моят брат-идиот реши, че ще бъде „забавно“, ако има водни балони, които да хвърляме наоколо. Обади ми се и ме помоли да напълня няколко и да ги донеса. Сложих ги в чанта и ги държах в скута си, но не бях предвидил идиота, който шофираше прекалено бързо по тясната пътека. Мел трябваше да набие спирачките и аз се оказах с пълен с каучук и вода скут. Така че, днес няма да има водни балони.

— Ти също реши, че идеята е добра — ухили се Доминик.

— Да, но не очаквах да се окажа единственият, който бе участвал в бой с вода.

— Скоро ще изсъхнеш — каза Мел, — тук е такава жега.

Дейвид свали тениската си и я постави на земята до одеялото за пикник.

— Сега ще ме прегърнеш ли, Мадисън — попита той, което накара Мел да се засмее по-силно.

— Изключителен развратник си, Дейв — каза тя.

— Наистина си развратник — потвърдих, позволявайки му да ме прегърне. — Но се радвам да те видя.

— Аз също, дете. Аз също.

 

 

Денят в Спичуик не можеше да премине по-добре. Децата си прекараха страхотно, играеха бадминтон, гонеха се един друг, потапяха краката си в реката и изядоха огромни количества захарни боклуци, които обикновено родителите им забраняваха. Докато Доминик, Джейн и Мел играеха футбол с децата, двамата с Дейв се разположихме на одеялото да се напечем на слънцето. Стрелкаше ме с погледи през целия ден, но нямаше и пет минути, без около нас да няма някой, за да можем да поговорим. В крайна сметка Мел оформи отборите, защото и двете знаехме, че Дейв иска да обсъди Ню Йорк с мен. Очаквах го още когато Тили ми каза, че той иска да дойда на пикника.

— Хайде сега — започна той, — кажи ми, че си съгласна с мен.

— Съгласна с какво? — попитах, загледана в синьото небе, докато се наслаждавах на слънчевата топлина по кожата ми.

— Че преместването на Доминик в Ню Йорк е най-глупавото нещо, което някога си чула.

— О! — засмях се. — Да. Напълно, с цялото си сърце съм съгласна.

— Тогава защо не го спря?

— Да го спра? — попитах. — Човек не може да го спре, щом си е наумил нещо. Такъв си е.

— Не искаш да заминава.

Кимнах.

— Да. Мисля, че ще причини повече вреда, отколкото полза.

Дейв перна рамото ми, карайки ме да подскоча, и аз го плеснах в отговор.

— За какво беше това?

— Просто се опитвам да получа искрена реакция от теб.

Кафявите му очи, толкова различни от тези на Доминик, ме погледнаха съсредоточено и аз казах:

— Не мислиш, че съм искрена, когато ти казвам, че не искам да заминава?

— Не, знам, че е така. Но искам да знам причината, поради която не искаш да заминава.

— Звучиш много подозрително, сякаш си мислиш, че знаеш отговора на този въпрос — отвърнах аз и седнах. — Но грешиш.

Дейвид замълча и погледа известно време останалите. Джейк дриблираше с топката, докато Даниел се опитваше да му я отнеме. Не знаеше, че Тили го наблюдава, и когато най-малко очакваше, тя се затича към него, плъзна се по тревата и му я отне.

Изненадата върху лицето на Джейк накара всички да се засмеят, а Доминик изтича до Тили и я вдигна високо във въздуха.

— Това е моето момиче — обяви той.

Тя се изкикоти и обви ръце около врата му.

— Ето какво имам предвид — каза Дейв и осъзнах, че той също бе седнал. — Изразът в очите ти. Това е искрено.

— Не съм виждала Тили толкова щастлива от доста дълго време. Това прави мен щастлива.

И, честно казано, нямаше нищо общо с начина, по който лицата им светеха, когато се забавляваха, или колко невероятно изглеждаше Доминик, когато толкова много любов блестеше в очите му. Наистина.

— Знам. Но… Мадисън, знам какво се е случило между вас, след като Доминик ти е казал за Ню Йорк. Имали сте голям спор и после… ами… знам.

Пресвета Дево! Доминик бе прекалено потаен за толкова много неща, но бе решил да сподели, че е спал с мен? Бузите ми пламнаха.

— Искаш ли да знаеш какво каза той? — попита Дейв.

Обърнах глава към него.

— Искам ли?

— Каза, че в нощта, в която сте били заедно, те е мразил и обичал едновременно, и това го е изплашило, защото никога не се е чувствал по този начин.

Чудно. По това време и аз мислех така.

— Наистина ли е казал това? — попитах. — Казал е, че ме обича?

— Да. Това ме изненада, защото не мислех, че някога ще осъзнае какъв щастливец е.

— И двамата грешите. Снощи имаше нещо… за момент. Но той почти потвърди това, което мислех. Той мисли, че има нещо между нас, но не е заради мен самата. Сякаш всичко, което прави, е заради Тили. Разбирам, но не искам такава връзка. А дори и да исках, той заминава скоро, така че няма значение.

Дейв кимна, сякаш бе разбрал, че думите му са попаднали на глухи уши. Или най-малкото на такива, които отказват да слушат.

— Добре — каза той, — не мога да кажа, че не опитах.

Обожанието ми към Дейв някак си нарасна, макар разговорът да бе по-болезнен за мен, отколкото бях готова да призная. Харесваше ми как беше откровен с мен и как искаше най-доброто за брат си. Но човек не може да принуди хората да се обичат.

Прегърнах го.

— Оценявам това, което се опитваш да направиш, но мисля, че не си разбрал правилно чувствата му. Ние сме приятели, винаги сме били, но това е всичко. Може би някой ден ще намери някоя жена, която ще обича Тили, и с която той наистина ще иска да бъде. — Но тази жена нямаше да бъда аз. Изправих се, чувствайки нужда да се отърся от напрежението. — Идваш ли да поиграем?

— Не — каза той с усмивка, — предпочитам да наблюдавам.

Когато се приближих към играчите, Тили каза:

— Мади, имам нужда от теб в отбора ми, леля Мел не я бива.

— О, така ли? — засмя се Мел. — Правя всичко по силите си.

— Всички момичета не могат да играят футбол — каза Джейк.

— Не и аз — отвърна му Тили. — Току-що ти отнех топката.

Покритите й с трева дрехи подкрепяха твърдението й.

— Мисля, че трябва да оставим възрастните да играят — каза Даниел. — Искам да пийна нещо.

— Аз също — добави Джейк, а Джейн сложи ръка върху всяко от двете й по-големи внучета и ги поведе към Дейв и освежителните напитки.

— Аз искам да продължа да играя — каза Тили, хващайки ръката ми. — Хайде, Мади.

Даниел и Джейк напуснаха терена и Мел каза:

— Току-що загубихме вратаря. Аз ще заема неговото място.

Тя застана между импровизираните врати, които всъщност бяха маркирани само с ризата на Дейв и празна бутилка от вода. Доминик сложи топката пред краката си и каза:

— Коя от вас, дами, планира да ме победи?

Усмихнах се на Тили и тя се изкиска. И двете погледнахме Доминик за секунда, после без предупреждение се затичахме бързо. Изненадан от съвместната ни атака, той заигра с топката, умело държейки я далеч от нас. Тили спря да бяга, подготвяйки се да опита по друг начин, и аз също спрях, за да я гледам. Макар Доминик да бе доста по-голяма мишена от Джейк, тя се концентрира върху краката му. Когато беше готова, се понесе напред, атакувайки навреме, за да достигне топката миг преди Доминик. Плъзна се отново по тревата, хвана топката и принуди баща си да скочи, за да не се блъсне в нея. Тили вдигна топката и я задържа във въздуха, подскачайки нагоре-надолу.

— Победих татко! — изпя тя. — Победих татко!

Прецизността й бе удивителна и аз се засмях, когато Доминик се срина без дъх на тревата след поражението си. Изтичах толкова бързо, колкото можех, кикотейки се на ликуващото изражение на лицето на Тили, и двете седнахме на земята. Тили постави ръка на рамото на Доминик и каза:

— Мисля, че победих.

Той започна да се смее.

— Мисля, че победи. Къде се научи да правиш това?

— Виждала съм футболисти да правят това по телевизията. Лесно е.

— Лесно и мръсно — казах. — Виж в какво състояние са дрехите ти.

Тя просто сви рамене и скочи, все още изпълнена с енергия, и изтича при Джейн. Мел, която ни наблюдаваше от мястото си пред вратата, ни се усмихна и също се запъти към тях.

— Тя току-що ти срита задника — казах, докато Доминик се опитваше да си поеме дъх.

— Каза го с такава гордост — засмя се той.

— Горда съм — отвърнах. — Да сритва задници е чудесно умение за едно момиче. Не мисля, че ще има проблеми със съня след всичкото това тичане през целия ден.

— О, относно това — каза Доминик, обръщайки се на една страна, — струва ми се, че Мънго е заменен. Пач закуси с нас тази сутрин. Тили настоя да му направим препечена филийка. Но без масло. Кучетата не обичат масло.

— Всъщност Пач е куче, което обича повече зърнени закуски.

— И сега трябва да се боря с него за моя корнфлейкс ли?

— Корнфлейкс? Не. Прекалено отегчителен е за него, той яде само шоколадови зърнени закуски.

— Ще си взема забележка.

— Добре — казах сериозно, — защото не знаеш колко неприятности ще си навлечеш, ако малтретираш кучето ми.

Успяхме да останем сериозни само за секунда, преди да стане невъзможно да сдържим смеха си.

Да се забавлявам с него, вместо продължаващата битка, която имахме през последните няколко дни, бе облекчение.

Забавлявахме се и това ме накара да мисля, че можем да преодолеем всяко несъгласие, защото преди всичко и най-важно бе, че сме приятели. Липсваше ми това.